Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (18)

Глава 5

Беше вече доста късно, когато Керолин ме свали на три или четири мили от Шервуд. Реших, че по-безопасно ще бъде да се обадя на няколко души оттука и след това с такси да стигна до града.

Вървях по пустите улици и търсех някъде отворено кафене. Трябваше да измисля къде да пренощувам. Къщата ми навярно е под наблюдение. Хотелите отпадат. Приятелите? Познавах само един човек, който би ме пуснал при себе си, без да ми задава никакви въпроси.

Най-после един отворен бар. Влязох в малката зала. Тъжно миришеше на кисела бира и цигарен дим. Миризма на самота и отчаяние. Последната миризма, навярно, която отнасят със себе си самоубийците. Седнах с гръб към входната врата и почаках, докато при мен дойде келнерът. Той нямаше нито сили, нито желание да ме попита какво искам. Мълчаливо стоеше до мен. Имаше мръсни нокти и татуировка на горната част на ръката. Пеперудка. Между сините й крилца растяха къси черни косми.

— Двойно уиски — казах аз.

Пеперудката трепна и изчезна. Отидох при телефона и набрах номера на Айвен Берман. Дълго време държах слушалката на ухото си и се предадох навярно чак след десетия сигнал. Разбира се, щеше да бъде твърде добре, ако той си беше в къщи. Очевидно е дежурен. Изведнъж си помислих, че мога да се обадя на Херб Розен. С него поне мога да бъда честен. Като работник в полицейското управление много добре знае как стоят нещата. Намерих телефона му в бележника си. Херб си беше в къщи и още не спеше.

— Херб — казах аз, като прикрих слушалката с ръка, — обажда се Язон Рондол.

Настъпи пауза. Твърде дълга пауза. Обикновено Херб Розен не прави паузи. Той е много импулсивен човек. Дотолкова импулсивен, колкото може да бъде един полицай.

— Здравей, Рондол — най-после ми отговори. Кой знае защо гласът му звучеше приглушено. Възможно е тъкмо да се е готвел да се беси и аз да съм му попречил. Вече знаех, че не е нужно да го питам мога ли да преспя при него. Хора, които дълго мислят преди да ти кажат „здрасти“, едва ли ще се зарадват на такъв късен гост.

— Може би ще мога да пренощувам при теб…

— Не, Язон, страхувам се, че не може…

— Добре, Херб, тогава направи ми една услуга. Арестувай ме. Така ще получиш повишение в службата, пък и съвестта ти ще е чиста — ще изпълниш молбата на приятеля си.

— Не виждам нищо смешно — каза Розен.

— Че аз не се смея. Говоря ти съвсем честно. Така и така имам намерение да се отдам в ръцете на правосъдието, тогава защо да не направя услуга на един стар приятел?

— И как си го представяш?

— Утре, да кажем в десет часа сутринта, ти случайно ще се окажеш… да речем пред входа на хотел „Мажестик“. Става ли?

— Да речем. А ти?

— Аз ли, ще се приближа към тебе и ти ще ме арестуваш.

— Да не ме разиграваш?

— Какво говориш, Херб.

Старият добър Херб, големият дебел Херб. Навярно ще се повърти около десетина минути в леглото, преди да заспи. Мъките на съвестта. Десетминутни мъки. А може и да не са мъки. Може би и той си мисли, че аз непременно, каквото и да става, ама непременно ще се опитам да избягам. Може би и той знае, че повече работа ще им свърша като труп, отколкото като жив човек… и цялата полиция в Шервуд го знае.

Изпих уискито. То се плъзна като топла вълна по хранопровода ми и си помислих, че може би за последен път в живота си пия. Обадих се отново. Този път на един познат от „Шервуд икзъминър“. Преди една година беше репортер, оттогава не съм го виждал.

— Тим, ти ли си? Да не те събудих?

— Не, не ме събуди — каза той. — Но ми се ще да зная кой не ме е събудил?

— Обажда се Язон Рондол.

Тим замълча. Точно така, както преди малко Херб. Струва ми се започвам да действувам на хората като гърмяща змия. Щом ме чуят, се вцепеняват.

— Здравей, Язон. Откъде се обаждаш?

— Още съм на свобода. Но утре имам намерение да се предам в ръцете на полицията. Надявам се си чул, че ми устройват истински лов. Тим, обещавам ти да си първият, който утре ще съобщи, че опасният престъпник, адвокатът Язон Рондол сам се е предал на полицията. И мога да те уверя, Тим, че ако доживея до съда — а това страшно много ми се иска — това ще бъде най-интересният процес от дълги години насам. Вестникът ти трябва да подчертае, че доброволно съм се предал на полицията. Трябват и снимки. Ако го направите, сигурно няма да посмеят да ме пречукат там на място. Твърде голям скандал ще стане. И непременно вземи със себе си фотограф. Много е трудно да стреляш в човек, когато към теб е насочен обектив. Разбра ли ме?

— Добре, Язон. Сега вече ти вярвам. Знаеш ли, когато става дума за емоции, всеки път се губя, като че ли навлизам в гъста гора. А когато ти е ясно, кой каква полза ще има, тогава работата е съвсем друга. Къде и кога трябва да бъда?

— Пред входа на хотел „Мажестик“ в десет часа сутринта.

След бара нощният въздух ми се стори удивително чист. Минах две пресечки, преди да намеря такси. Шофьорът — мъж на средна възраст с тъжно увиснали мустаци — дремеше, подпрял глава на страничното стъкло. Внимателно почуках, шофьорът вдигна глава, кимна ми и потърка лицето си с ръце. Мушнах се на задната седалка.

— Към Джола.

Шофьорът нерешително ме погледна.

Разбира се, нямах намерение да отивам в Джола. Нямаше нужда дори да пътувам в тази посока. Сам не зная защо от устата ми изскочи тази Джола.

— Слушай, приятел — казах аз на шофьора. — Размислих. — Няма да ходим в Джола. Щом като можеш, обръщай обратно.

Шофьорът нищо не каза, забелязах обаче как раменете му се напрегнаха. Изведнъж седалката започна да се накланя напред. Отворих очи. Отдясно на края на пътя имаше спряла полицейска кола с въртяща се лампа на покрива, а около нея стърчеше полицай с цигара в уста.

Не можах веднага да съобразя какво става, но още преди да си дам сметка за ситуацията, опрях дулото на пистолета в гърба на шофьора.

— Може да стреля — казах му тихо.

Колата започна да набира скорост и полицаят остана назад. Удивително многообразно е приложението на пистолета все пак. Кой би могъл да си помисли, че така чудесно може да играе ролята на педал за газта.

— Следващия път може и да стреля — предупредих шофьора, — да ви разкажа ли какво прави куршумът, когато попадне в тялото на един шофьор на такси. О, това е много интересно. Най-напред тя…

— Но аз нищо не исках…

— Ама разбира се — казах аз. — Вие нищо не искахте. Вие само искахте да го попитате в какво се състои смисълът на живота. Нали? Хайде, признайте си. Уважавам правото ви на истерика. Това си е свещено право на всеки човек. И все пак ще ви се наложи да ме возите до десет часа сутринта. Така че няма защо да се съпротивлявате. Ако сте уморен, можете да спрете и да починете на някой паркинг. Но само там, където наблизо няма полицаи.

Излязох от таксито в девет и половина. На прибора показваше сто двадесет и седем НД. Оставих на седалката три хартийки по петдесет.

— Извинявайте — казах аз.

Шофьорът нищо не ми отговори. Дори нямаше сили да вземе парите, само тъпо ги гледаше…

Бавно тръгнах по Мажестик-стрийт. Радвах се на тълпата. Тълпата беше защита. Гаранция срещу изстрел при опит за бягство. Влязох в едно кафене, изпих две чашки кафе и изядох един сандвич. Беше десет без пет.

Тръгнах към хотела. Тим вече ме чакаше. С него имаше двама души. Единият извади от кожената си чанта камера. Другият отвори задната вратичка на колата с емблемата на телевизионната компания, която принадлежеше на вестника. Извади малка телевизионна камера и я включи към кабела.

Намигнах на Тим. И той на мен. Погледнах часовника си. Точно десет часът. Нима моят приятел Розен няма да се появи? Тим въпросително ме погледна. Едва забележимо вдигнах рамене. Две хлапета спряха и започнаха да разглеждат човека с телевизионната камера. Съмнявам се дали някога са виждали жива крава, но каква марка е телевизионната камера можеха да определят от половин миля. Десет и три минути. Видях как Херб Розен пресича улицата.

— Мистър Розен — извиках му аз и той се обърна към мен. Браво, артист, изненадата на лицето му беше почти неподправена. — Мистър Розен, това е просто пръст на съдбата… тъкмо исках да се предам в ръцете на полицията.

— Язон Рондол, вие сте арестуван.

Вече станах експерт по белезниците. И на мен ми слагат белезници, и аз съм слагал. Протегнах ръце и Херб щракна гривните на китката ми. Този път белезниците бяха тройни. Третата гривна надяна на собствената си китка.

След десет минути вече крачехме по коридорите на полицейското управление на Шервуд и след нас се обръщаха всички глави. Тук бях популярна личност. О, сладко бреме на славата…

Регистрира ни дежурният офицер, обади се някъде. Звънят телефони… Влизат и излизат хора… Явно повече, отколкото е нужно. Но да не погледнеш отблизо самия Рондол, това кърваво чудовище… Адвокат с белезници — толкова е пикантно…

Отново вървим. Но сега вече не двама, а пет души.