Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (10)

Глава 2

Легнах на кревата и се вгледах в тавана. Да се хвърля в обятията на Ламонт би било, разбира се, предателство по отношение на всичко онова, в което съм вярвал през целия си живот или съм искал да вярвам. Но едно нещо е да се хвърлиш в нечии обятия с ентусиазъм, с потекли от възторг лиги, а друго нещо е да погледнеш фактите в очите. От една страна работа с професора, която още не се знае накъде ще потече, възможността да виждам Одри, сто хиляди НД на година. Хм, сто хиляди, та това е десет пъти повече, отколкото спечелих миналата година. И от друга страна — смъртта. Моята смърт. Няма да ме има. Много е трудно да си го представя. Как така няма да ме има? Мен, Язон Рондол, това неповторимо чудо на света? Това е просто невъзможно. Да не виждам повече никого — стига, достатъчно, скъпи мой Рондол, нима такова нещо е възможно?

Уви, знаех, че е напълно възможно. Твърде възможно. Още когато бях частен детектив, няколко пъти костеливата старица с косата заставаше редом. О, колко добре се справят нашите инстинкти и страхът с убежденията ни! Не, те не се нахвърлят върху тях в стремителна кавалерийска атака. В открит бой убежденията са непобедими. Не, те ги ръфат по мъничко, неуморно, от всички страни и ето че убежденията ни започват да се клатушкат, да залитат. После въобще ги няма. И усещаш, че ти е леко да дишаш. Ура, да живее свободата! Долу оковите на убежденията!

Професор Ламонт — негодяй? Но защо така грубо, непохватно? Разбира се, неговата работа не е образец на гражданска самопожертвувателност, но пък и не е чак толкова, като си помислиш, осъдителна. Та кой би могъл да бъде клиент и да дава поръчки на неговите гангстерски приятели? Същите онези мафиози, които искат един на друг да си видят сметките! Порядъчният човек е далеч от този свят.

Стига! Стига с тия шеги! Имай поне доблестта пред себе си да кажеш „да“ или „не“.

Да, да, да. Не искам да умирам. Страх ме е! Много ме е страх!!

* * *

Когато се събудих, стори ми се, че е още много рано, но часовникът на ръката ми показваше осем и петнадесет. Спал съм като бебе. Нищо не помага така за здравия сън, както нечистата съвест.

Станах, протегнах се и почуках на вратата. Дори не се опитах да я отворя. Оуен беше тук. Интересно, дали спи някога?

— Събудихте ли се? — попита ме той.

— Да, колега — високо и дори нахално му отговорих.

— Сега ще ви донеса нещо за ядене.

След пет минути щракна ключът, вратата се отвори и той ми протегна поднос, покрит със салфетка. Гледаше ме много внимателно, напрегнато и неприязнено.

— Благодаря — казах и поех подноса. Той излезе и заключи вратата.

Закусих с апетит и зачаках Ламонт. Професорът се яви точно в девет, верен на своята старомодна пунктуалност. Добре ли съм спал? Закусил ли съм?

— Мислихте ли над моето предложение, скъпи мой Рондол? — попита ме професорът.

— Да.

— И?

— Съгласен съм — отговорих аз.

— А сега бих искал веднага да се заемете с работа. Ето ви тази папка, проучете всичко, което се намира в нея. Възложителят желае човекът, за когото става дума, да получи шест-осем години. Или, разбира се, пълно преобразяване, ако си го избере. Когато в главата ви се родят някакви идеи, моля не се стеснявайте, идвайте при мен, заедно ще ги обсъдим.

Оставих папката на масата. Все още не ми се искаше да я чета. Сега, когато ми предстоеше да остана тук по-дълго, огледах стаята. Беше доста голяма, светла. Креват, маса, канапе, кресло, лампа, гардероб — какво още му трябва на човек? Едната врата водеше към банята, другата — към стълбата. Не беше заключена, защото самият току-що се качих и я затворих след себе си. В стаята беше топло. Изведнъж ми се прииска да отворя прозореца. Щом вратата не е заключена, то едва ли към прозореца ще бъде включено някакво алармено устройство. Внимателно го отворих. Нищо. Тишина. Погледнах към телефона. Боже господи, кой знае колко разклонения водят и от него…

Затворих прозореца и взех папката. Каква ирония на съдбата. Колко пъти съм държал в ръцете си подобни папки, в които се описваха чужди престъпления, и съм мислил как да отърва този или онзи, който е извършил престъплението. И за това ми плащаха. Сега трябваше да чета за човек, който нищо не беше извършил, и да мисля как да го накисна. И за това също ще ми платят. В какво развито общество живеем и колко разнообразни са неговите потребности. Въздъхнах и разтворих папката. На първия лист беше написано:

„Джон Копола. 44 год. Шервуд. Местак-Хилз, осем. Женен, две деца.

Жена — Анабела Ли, родена Грунвалд, 40 год., не работи.

Деца: Питер, 20 години, студент в Местакския университет, изучава история.

Дъщеря Джанет, 11 години, учи в училището на Джоузеф Гарусар.

Къща. Купена преди осем години за петдесет хиляди НД. Вече е изплатена приблизително една трета от стойността. Сега къщата струва около 60–65 хиляди. Долу гостна и кухня. Горе три стаи. Спалните на Копола, на жена му и на дъщеря му. Преди спалнята на жена му — средната стая — е била стая на Питер, а съпрузите са имали обща спалня.

Професията на Джон Копола. Банков служител. Завежда отдела за краткосрочни заеми в Местакската банка.

Доходи. Двадесет и седем хиляди НД за година. Само заплата. Спестяванията на Копола са вложени в акции на шервудските атомни централи. Приблизителна стойност на акциите му сега — 25–30 хиляди НД.

Характеристика като работник. Педантичен. Трудолюбив, изпълнителен. Подозрителен.

Характеристика като човек. Педантичен. Лоялен по отношение на приятелите си. Много привързан към семейството си. Суховат.

Навици. Почти не пие. Обича дългите разходки. Разхожда се главно вечер. Чете малко. По телевизията гледа само спортните предавания.

Приятели. Патрик Бракен, началник на следствения отдел на шервудската полиция. Учили са заедно в училище. Виждат се доста често.

Франсиско Келвин, завеждащ отдел «Планиране» в същата банка, в която работи и Копола.

Цел. Шест-осем години затвор. Желателно е съдебният процес максимално да привлече вниманието на печата и телевизията. Копола трябва да бъде представен като отблъскващ човек, който хвърля сянка върху всички, които са имали работа с него и на първо място върху неговите приятели.“

От снимката ме гледаше лицето на човека, когото трябваше да тикна в затвора. Той като че ли се досещаше, затова изразът му беше доста кисел и недоверчив.

Така-а, все пак какво беше извършил завеждащият отдела за краткосрочни заеми, че да му осигури шест години затвор и да покрие с петното на позора цялото му семейство и приятелите му? Откраднал е от банката пари? Не, това не става. Първо, такова нещо много трудно може да се организира и второ — какъв позор е това? По-скоро обратното.

Просто откраднал нещо, някъде си? Хм, много общо казано. Пък и не е интересно. Я се опитай да привлечеш нечие внимание в процес за кражба. Още повече, когато краде някой неизвестен банков служител. Виж, ако президентът на банката беше отмъкнал на улицата чантичката на престаряла вдовица… Дали да не пуснем по този път и мистър Копола? Още повече, че процентите, при които се отпускат краткосрочни заеми на обикновените простосмъртни, малко се отличават от баналните грабежи. Как ли биха изглеждали вестникарските заглавия? Банков служител приема пари без формалности, само показва пистолет. Обвиняемият заявява, че не е ограбвал бабичките, а само е приемал пари по опростен начин.

Да, оказва се, че да тикнеш човека по пътя на престъплението също не е лека работа. Наистина ли нищо не мога да измисля?

Почувствувах, че трябва да почина и изпълзях на двора. Никой не ме спря. Въобще никой не се виждаше. Вдигнах яката на якето си и започнах да се разхождам покрай оградата. Беше направена добросъвестно. Висока — десет фута, градена от тъмни камъни, а отгоре се беше проточила жица. През всеки двадесет фута на стената е поставен по един фенер. Очевидно художествената дейност на мистър Ламонт му носеше добри доходи.

Стигнах до вратата. Беше метална, плътна и край нея имаше малка будка. Като че ли вътре няма никого. Пък може би се лъжех. Имах чувството, че през цялото време към мен са отправени нечии очи.

Стигнах до едноетажното здание, където вече бях ходил при Ламонт, и внимателно почуках. Вратата отвори Бонафонте.

— Мога ли да видя професора?

Той се обърна и аз разбрах, че мога да го последвам.

— О, скъпи мой Рондол! — професорът широко разпери малките си лапички, усмихна ми се и тръгна срещу мен. — Как върви работата? Не е лесно, нали, признайте си?

— Не е лесно, професоре.

— И все пак нещо сте измислили? Някои най-общи идеи?

— Ограбвал на улицата бедни вдовици и осквернявал гробове.

Ламонт се смееше някак си удивително деликатно, като през цялото време ме поглеждаше: да не би смехът му да ме е обидил?

— Сега виждате, скъпи мой Рондол, че даром никъде не плащат. Представяте ли си колко време ми отне работата с Гереро? Но не се огорчавайте, уверен съм, че ще постигнете успех. Това е като творчеството. Не могат да се очакват резултати всеки ден и редовно. Може ден-два, дори седмица нищо да не измислите. А след това в най-неочаквания момент изведнъж да ви осени: ами така де, та нали този Копола тайничко встрани търгувал с наркотици. В сейфа му намират два пакета с хероин.

Ах, кучето му с куче, как не се сетих сам? Просто, ефектно и добро. Наркотици в банката. А може би всичко вече е измислено и старецът просто иска да провери на какво съм способен.

— Мистър Ламонт — казах аз, — наркотиците са прекрасна идея и аз…

— Може би ще измислите нещо по-ефектно. Работата е там, че наркотиците използувахме съвсем наскоро, а на мен не ми се иска да се повтаряме по-често, отколкото това е необходимо. Това е не само въпрос на творческо самолюбие. Колкото по-разнообразни сме, толкова по-малко са шансовете някой да се добере до нас.

Казах на професора, че искам да поработя в градината, и Бонафонте мълчаливо ме отведе към малка пристройка, почака ме, докато се въоръжа с гребло.

— Не приближавайте към оградата по-близо от десет фута — хладно ме предупреди той.

Почнах да греба гнилите листа. Язон Рондол, казах на себе си, можеш да правиш каквото ти се иска, дори сам вечерно време да ограбваш нещастни вдовици, които се прибират след посещение при болните си внучки, само че не се изкарвай борец за справедливост. Не се убеждавай, че прибираш парите само за да не ги прибере някой друг, който ще го направи по-грубо от теб. Искаш да бъдеш маша на Ламонт — моля, още повече, че ще ти плащат огромни пари. Само че честно си признай, ти си благоразумен страхливец, тих подлец. И не се изкарвай защитник на Копола и не изпадай в умиление от това какво насилие над своите свещени принципи извършваш само и само да помогнеш на своя клиент Ланс Гереро…

Не, няма да жертвувам себе си, като се старая да помогна на мистър Копола да извърши престъплението, на което е обречен. Ще си бъда егоист и ще се опитам да се измета оттук веднага щом ми се предостави сгоден случай. Приближих до стената. Огледах се — няма никого. Протегнах греблото и в същия миг се чу пронизителен звън и върху стената светна мощна лампа. Дръпнах се назад. Закачих ли нещо, някаква жица? Май нямаше нищо такова. Чух тичане. Приближиха Бонафонте и Ърни, оня, който ми мушна шприца в ръката над тялото на Джонас. Този път Бонафонте изглеждаше по-естествено, отколкото преди час. Навярно защото в ръката си отново държеше пистолет.

— Нали ви предупредих — извика той, все още тичайки.

— Извинете — промърморих с възможния най-глупав вид.

Навярно все пак съм закачил някаква сигнална жица, макар и да бях уверен, че греблото ми никъде не се закачи.