Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (24)

Глава 4

Лекарят беше млад, здрав и натъпкан с оптимизъм.

— Сърцето работи нормално, така че от тази страна няма опасност — каза ми той. — Само че мистър Берман и досега не е дошъл в съзнание. Разбирате ли, при рани в главата никога не можеш да си сто процента сигурен, че всички функции на главния мозък напълно ще се възстановят. Още повече след мъченията, на които е бил подложен.

— Мъчения ли?

Каква проста думичка и колко трудно се побира в съзнанието, особено когато става дума за Айвен Берман. Сърцето ми се сви.

— Да, мистър Рондол. Горили са му с нещо челото. Вероятно с цигара или пура. Мушкали са острие на нож под ноктите му.

За какво измъчват един човек? За да научат нещо? Нещо, което той не иска да им каже. Айвен Берман не е искал нещо да им каже? И не им е казал.

Блесна светкавица и изведнъж всичко разбрах. Мигновено. Той е направил така, че да не могат да отворят вратата на килията ми. Затова напразно въртяха диска на ключалката, затова в края на краищата докараха бормашина. Затова са гасили цигара на челото на тихия Айвен и са мушкали острието на ножче под ноктите му. И той нищо не им е казал. Добрият, боязливият Айвен нищо не им е казал. С какво съм заслужил, че заради мен така да страда друг човек?

Влязохме в болничната стая. Боже, колко е възрастен. Никога преди това не съм забелязвал възрастта на приятеля си. Разбира се, виждах как сребреят слепоочията му, как по лицето му плъзват бръчки. Но той беше… Айвен. Въобще не можех да си го представя млад. Той навярно се е родил с посивели слепоочия и бръчки около очите. И с въдица в ръце. Седнах до леглото му. Изведнъж ми се стори, че вече е умрял. Прииска ми се да викам. Но не, гърдите под одеялото лекичко се повдигаха и отпускаха. Докоснах с длан ръката му, която лежеше върху одеялото.

— Айвен — тихо казах аз, — чуваш ли ме? Знам, че ти е тежко да ми отговориш, но ти ме чуваш, нали? Благодаря ти, Айвен. Не съм заслужил това, което направи за мен… Скоро ще започнат студове и нашето езеро ще замръзне. И когато ледът стане достатъчно здрав, ние ще отидем там. И непременно ще затънем по пътя в снега. И ще мъкнем на гръб палатките, чувалите и столчетата. И разбира се, ще ругаем, и ще проклинаме всичко на света. Но, разбира се, не съвсем сериозно, защото е наистина прекрасно да се промъкнеш по заснежената пътечка към тихото замръзнало езеро и да проклинаш всичко на този свят.

Не махвах ръката си от неговата и от време на време го питах:

— Чуваш ли ме, Айвен?

И когато го попитах за десети, стотен или може би хиляден път, почувствувах слабо, едва забележимо движение на пръстите му. Дори не помръдване, а само намек. Не повярвах, не смеех да си разреша да вярвам.

— Айвен ако ме чуваш, не мърдай ръката си сега. Разбра ли?

Никакво помръдване. Как ми се искаше да запазя вярата в чудото още за една секунда. Само още една секунда.

— А сега ми отговори. И тогава ще знам, че ти, стари мързеливецо, просто от мързел не искаш да си побъбриш с мен.

И отново мускулите едва забележимо трепнаха. Значи мозъкът му е жив, макар и само една искрица в него да тлее.

Заревах. Заревах, без да се срамувам, като дете. И не се опитвах да спра. Бентът се разкъса и душата ми трябваше да се облекчи.

Останах до кревата му цялата нощ. На сутринта той отвори очи и ми намигна. А може би и така да ми се е сторило, защото след безсънна нощ не виждаш много добре, особено когато погледът ти е замъглен от сълзи.