Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (19)

Глава 6

Тъмничарят втори клас Майкъл Калахен се прибра в къщи както обикновено в пет часа. Когато мушна ключа в ключалката, чу стъпките на жена си, притича Джери, заскимтя Дългоухият.

— Чакат те — каза жена му.

— Кой? — Калахен веднага се наостри. Тук беше неговият свят, пълен с обич, доверие и спокойствие, и той подсъзнателно се боеше да не се вмъкнат в този свят чужди хора.

— Мистър Фалкони, с когото заедно сте учили.

— Не си спомням никакъв Фалкони… — измърмори Калахен.

Чувствуваше неясна тревога. Влезе в стаята. Насреща му пристъпи среден на ръст човек с черна коса. Протегна ръка. Калахен се ръкува с него. Не, не си спомняше такова лице. Не помнеше имена, но да забрави лице, което е виждал — никога.

— Мистър Калахен, бих искал да поговоря с вас — тихо каза чернокосият. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха студени. И неподвижни. — Желателно е насаме — прибави непознатият. — Имате толкова очарователна съпруга и такова симпатично момченце… Няма смисъл да ги замесваме в нашия разговор.

— Ня… — Калахен искаше да каже, че няма честта да познава посетителя, но нещо в очите на Фалкони го възпря. — Да минем в моята стая.

Фалкони седна на стола, а Калахен се отпусна на леглото. Изведнъж почувствува, че е уморен. Цял ден на крака, цяла смяна.

— Мистър Калахен — тихо попита Фалкони, — колко получавате в затвора? Осем-девет хиляди годишно?

Калахен мълчаливо кимна. Девет хиляди и двеста за година. За неговата работа. Девет хиляди и двеста — това пари ли са?

— Мистър Калахен, искам да ви предложа десет хиляди НД.

— Десет хиляди? — Цифрата беше толкова голяма, че попита още веднъж: — Десет хиляди ли? — Господи, та това е повече от годишния му доход.

— Съвършено вярно — кимна Фалкони. — Но навярно не се изразих съвсем точно. Десет хиляди сега — ето ви парите, а десет хиляди по-късно…

Господи, две дебели, акуратно препасани с книжна лентичка пачки. Виолетови банкноти по двадесет НД. Калахен виждаше не само виолетовите банкноти с брадатото лице по тях. Те означаваха тристаен апартамент, и табакера като на Шилдс, такава дето свири, когато я отвориш. И кожено палто за Етел. Ще й каже просто така, небрежно, мимоходом: „Да, Етел, не е ли време да си купиш ново кожено палто? Старото вече нещо не ми харесва.“

— И какво трябва да направя? — попита Калахен.

— О, нищо особено. Утре по време на работа ще отскочите до килията на Люк Поуст. Той се намира в съседния сектор, нали?

— Да — прошепна Калахен. Той вече знаеше, че ще продължи да си живее в двустайния апартамент, че Етел ще трябва поне още две години да ходи със старото си палто и че той така и няма да може да преброи колко банкноти има във всяка пачка.

— Прекрасно. Междувпрочем вие знаете в какво го обвиняват, нали?

— Струва ми се в убийство.

— Три. Три трупа тежат на съвестта му. Доста тежък товар. С такъв товар далеч не можеш да отплуваш. Чака го смъртно наказание, сто процента. Но Люк, доколкото го познавам, разбира се, ще избере пълно преобразяване. Ще влезете в камерата на Люк и ще му кажете, че Френк Фалкони му изпраща поздрави.

— И… и за това…

— Не съвсем. Ще му кажете, че Френк Фалкони ще внесе в банката на негово име петнадесет хиляди НД. Ще му обясните, че трябва да направи нещо съвсем малко — да мушне по време на разходката нож в корема на някой си Язон Рондол. Само не забравяйте да кажете на Люк, че това никак няма да се отрази на присъдата му. Той е голям дръвник и трябва добре да му се втълпи в главата, че три убийства, четири или петнадесет, присъдата ще бъде една и съща — смърт. Или, разбира се, пълно преобразяване.

— Не, не, не — замахна с ръце Калахен. Той искаше да каже, че никога няма да направи престъпление, че го вземат за друг човек, че никога няма да наруши дълга си, че най-после за такова нещо могат и да го съдят. Искаше да каже всичко това, но Фалкони не го слушаше, а продължи да приказва:

— Ако Люк се съгласи, а той вероятно ще се съгласи, ще му предадете ето този нож — Фалкони извади от вътрешния джоб на сакото си малък нож.

— Не — каза Калахен, — това е невъзможно. — Устата му беше пресъхнала, искаше му се да пийне нещо.

— Защо? — търпеливо попита Фалкони.

— Ако щете затова, че не мога през деня да вляза в килия в съседния сектор. Там дежури Шилдс. А пък даже и да можех да вляза, ако се установи, че ножът съм предал аз… — Калахен забеляза, че му е по-лесно да говори с Фалкони за технически подробности, отколкото за дълг и чест.

Фалкони го погледна и търпеливо се усмихна.

— Вие ни обиждате, мистър Калахен… Смятате ни за кръгли глупаци — той укоризнено поклати глава. — Работата е там, че ако Люк получи ножа от вас, после на разпита ще каже, че ножа му е дал мистър Шилдс.

— Ами Шилдс? Той ще мълчи, нали? — Калахен се мъчеше да говори иронично, но гласът му беше изплашен.

— Да, мистър Калахен.

— Но защо?

— Ах, мистър Калахен, според първите си впечатления от вас не бих казал, че сте такъв шегаджия. Ами кажете вие сам в какъв случай някой човек мълчи?

На Калахен изведнъж му стана страшно. Вече не мислеше за парите. Те ще убият Шилдс. Ами табакерата с музикалния мотив. Какво общо има тук табакерата?

— Шилдс няма да се яви на дежурство. Ще отидете при дежурния офицер и ще кажете, че ще работите и за Шилдс, защото така сте се уговорили.

— А… А те после ще решат, че Шилдс е избягал?

— Съвършено вярно. Дал на Поуст ножа, получил си парите и си обрал крушите. И така, договорихме ли се?

Здравата са го измислили, нищо не може да се каже. Всичко си пасва съвсем точно, връзва се. Но не-е. Не са попаднали на такъв човек. Няма да си цапа ръцете. И съвестта. С чужда кръв. Нека брои всяка стотинка, но затова пък спи нощем спокойно.

— Ами ако откажа? — попита той.

— Мисля, че няма да откажете.

— Защо сте толкова уверени?

— Защото, Калахен, ако откажете, ще убием Джери. Защо ме гледате така? Нещо пребледняхте. И после, ако това ви е малко, ще убием и жена ви. А би било жалко. Много мила и приветлива жена.

— Вие… няма да посмеете… — прошепна Калахен.

— Престанете, не сте дете — с леко отвращение в гласа каза Фалкони. — Вашият син ходи на училище. Ако не се лъжа, на Чекърс-стрийт. След училище, когато излезе…

— Колко банкноти има в тази пачка? — попита неочаквано Калахен. Тоест беше готов да се закълне, че не е попитал той. Не можеше да попита, тъй като всичко вътре в него се беше вдървило. Пък и гласът му беше някак си хрипкав, груб. Но, от друга страна, в стаята нямаше никого другиго освен тях двамата.

— Двеста и петдесет. Вземете. Тук са, както вече ви казах, само десет хиляди. Вторите десет хиляди ще получите след погребението на Рондол. Ако всичко ви е ясно, тръгвам си, че страшно ми се пуши.