Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (17)

Глава 4

— Ами ако полицията ви дойде на гости? — попитах след вечерята.

— Няма да дойде — твърдо ми отговори мисис Нилсън. — У нас, засега, слава богу, не правят обиски.

Полицията се яви на сутринта. Когато се звънна, внимателно погледнах през прозореца. На улицата беше спряла полицейска кола, а до вратата двама души. Те винаги ходят по двойки.

— Полиция — казах тихо.

— Прекрасно — кимна ми мисис Нилсън. В гласа й звучеше едва сдържана възбуда. — Най-хубавото време. Животът се връща в старата къща. Керолин, отиди да отвориш. А ако искат да ме видят — за бога. Млади човече, това е един отличен гардероб. А пък ако не обичате миризмата на нафталин, ще трябва да я изтърпите.

— Извинете, мем, вие ли сте стопанката на този дом?

А какво ли, ако всичко това е само хитър ход и старицата мълчаливо кимне към гардероба? Не, това не можеше да бъде. Не вярвах и почти не се страхувах, а пък страхът сам си знае кога да се появи.

— А, млади човече. С какво мога да ви бъда полезна?

— Искахме да ви попитаме, мем, не се ли е опитвал да проникне при вас престъпникът, чиято снимка показахме вчера. Не сте ли го виждали?

— За съжаление, млади човече, аз от осем години вече никъде не излизам. Ако можехте да ми услужите с краката си, щях навярно да го намеря по-бързо от вас.

— Извинете, мем… — дори през вратата на гардероба и десетте блузи долових объркване в гласа на полицая. — Извинете, мем, но ние разпитваме във всички къщи.

— Желая ви успех, млади хора.

— Ако случайно…

— О, в такъв случай знам какво трябва да направя…

Навярно мисис Нилсън измъкна своята „берета двадесет и пет“ някак си особено ловко, защото и двамата полицаи се засмяха. Не съм се излъгал, тъй като единият от тях попита:

— Надявам се, че е регистриран?

— Че как иначе, млади човече. Единствената защита за самотната старица.

Полицаите отново се засмяха.

— Довиждане, мем, и извинете за безпокойството.

— Нищо, нищо, млади хора. На моята възраст човек се радва на всяко посещение.

След няколко минути Керолин ме измъкна от гардероба.

* * *

— Разбирате ли, мистър Волмут — каза сержант Лепски, — твърдо знаем, че е в Драйвел. Проверихме всички къщи, но досега не сме го намерили.

— Какво искате, аз ли да ви го намеря? Ако ще е така, тогава вие за какво сте?

— За съжаление, сър, нямаме право да правим обиски по къщите, но…

— Какво ме интересуват вашите права? Запалете този Драйвел. Хвърлете върху него атомна бомба. Аз, за разлика от вас, съм сигурен, че той вече е в Шервуд. А пък там, слава богу, ще се оправим и без доблестната джолска полиция.

Какво да се прави? Не може да се държи вечно цялата полиция на Джола в това проклето градче. Най-много още ден, преко сили — два. Ех, да имаше време. Време… време…

Тръгна за Драйвел. Ако Рондол се крие в някаква къща, в една от петстотинте къщи на градчето, трябва да го хранят. Поне да имаха една седмица… За една седмица може да се определи кой купува повече храна от обикновено. Само че нямаха седмица на разположение. Мистър Волмут няма да ги чака цяла седмица.

Обходи всички магазини за хранителни стоки, а вечерта месарят се обади по телефона.

— Сержанте, нали вие бяхте днес при мен… Винаги съм готов да окажа услуга на полицията… та си мисля… викам си… щом като вие днес… а-бе то нищо, разбира се, ама… Старицата Калифано…

— Какво старицата Калифано?

— Ами месо… сержанте, тя почти не купува месо. А днес изведнъж филе. А вие знаете ли колко струва сега един фунт филе?

Сержант Лепски затвори телефона. Господи, ако има някаква справедливост, направи така, че Рондол да се окаже в къщата на тази старица. И какво ще ти струва, та това не е голяма молба. Просто ще бъде справедливо.

На никого не каза къде отива. Не вярваше нито в тази старица с парализирани крака, нито на двата фунта филе, които е купила сестра й, нито пък му се искаше да се окаже смешен. Но от друга страна, не можеше и да не провери. Остави колата на площада около бензиностанцията, за да не изплаши Рондол, ако, разбира се, наистина е при стариците. Дали да не вземе със себе си някого? Не, няма нужда. Рондол, бедният, непременно ще се опита да избяга или да окаже съпротива. Така че той сам ще съумее да му забие куршум. При това без свидетели. И после сам ще се обади на мистър Волмут.

Веднага видя къщичката. Сержант Лепски спря пред вратата. Беше му неприятно да влиза в чужда къща без разрешение. Това, строго казано, бе нарушение на закона и затова му беше неприятно, но какво да се прави, има обстоятелства, когато трябва да си налагаш да прекрачиш чувствата си.

Входната врата имаше много простичка брава, така че никаква трудност не представляваше да я отвори. Вървеше бавно, като се стараеше да стъпва тихо и безшумно. Сърцето му лудо биеше, както винаги в решителни минути. Ако вратата е заключена, ще почука. Но дръжката се наклони и той влезе в коридора. Пистолетът е в ръката му, предпазителят е свален. Още две крачки. Само да не бърза.

Влезе в стаята. Старицата и Рондол седяха на масата. Ако се съди по миризмата, старицата не готви лошо. Рондол. Какво пък, справедливостта го изисква. Той трябваше да го намери. Симпатично лице има адвокатът. Но не му провървя. Впрочем така е устроен светът. Ако на един му върви, значи на друг не му върви.

— Съжалявам, мистър Рондол — каза сержантът колкото се може по-любезно, — но съм принуден да ви арестувам.

— Млади човече, вие с взлом проникнахте в моята къща — чу се още един старчески глас.

Господи, тази къща е пълна с бабички. Дом за стари хора. Не отвърна очи от Рондол. Известно е какво става, когато някой е притиснат и ти за миг отвръщаш поглед от него.

— Извинете — каза той, — но съм длъжен да арестувам този човек.

— Съмнявам се…

С крайчеца на окото си видя как старицата, която седеше в креслото, измъкна нещо изпод одеялото. Дори не успя да чуе изстрела. Тих изстрел, навярно от двадесет и пет калибров. Странно, защо ли цялата стая изведнъж подскочи и се залюля.

— Керолин — строго каза мисис Нилсън, — смятам, че сега трябва да отведеш мистър Рондол през горичката, покрай спортната площадка и парка. Ще излезете на шосето далеч от мястото, където спират полицейските автомобили. Там ще оставиш мистър Рондол, ще се върнеш, ще вземеш на дъщеря си колата, ще излезеш от Драйвел, ще качиш мистър Рондол и ще го отведеш до онова място, където той поиска. Разбра ли ме, Керолин?

— Мисис Нилсън — промърмори Рондол, — аз не…

— Няма нужда — меко го прекъсна старицата и се усмихна. — Не трябва. Ако искат да съдят една осемдесетгодишна парализирана старица, която е стреляла в човек, вмъкнал се в къщата й без разрешение, то за това ще им кажа само едно благодаря. Това ще бъде прекрасно развлечение. Не на всеки на моите години се удава да седне на скамейката на подсъдимите… След петнадесет минути ще се обадя по телефона. Боже, представям си какво ще се разиграе тука — и тя палаво се усмихна.