Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (16)

Глава 3

Сержант Лепски беше млад и честолюбив. Не беше глупав и главното търпелив. Последното качество му беше особено необходимо, защото никак не му се искаше да работи с капитан Менинг, но естествено на никого не беше казвал това. Ето го и днес, държа се като капризно дете. Взе го този Рондол при себе си в колата, за да разказва на всички после как той лично и собственоръчно е задържал и е отвел в полицията опасен престъпник.

Лепски погледна часовника си. Капитанът трябваше отдавна да го е докарал. Къде ли се е дянал? Да не се мъкнат пеша по шосето? Почака още няколко минути и реши да потърси капитана по радиото.

Звънна телефонът и сержантът вдигна слушалката. Властен мъжки глас попита:

— Сержант Лепски? Казаха ми, че Менинг го няма и сега ти си тук старшият.

Лепски премълча. Главното е по-малко коментари. Особено когато не знаеш пред кого коментираш.

— Чувал ли си някога името Волмут? — продължи гласът.

Волмут, господи, самият Волмут… Сержантът почувствува как сърцето му се разтупа. Как да говори?

— Разбира се, мистър Волмут. — Нямаше нужда сержантът да се преструва на учтив. С Волмут това не беше нужно…

— Къде е нашият приятел Менинг?

— Задържан е престъпник. Капитанът трябва всяка минута да го доведе. С ваше разрешение, сър, тъкмо се готвех да го потърся по радиото.

— Не затваряй слушалката. Можеш ли да не затваряш слушалката? Не затваряй слушалката, свържи се с Менинг и ми го прехвърли. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, мистър Волмут… Мистър Волмут, не отговаря.

— Стар идиот — измърмори Волмут и Лепски почувствува, че му харесва този властен глас, в който имаше толкова много самоувереност. — Какво ли е могло да се случи с него?

— Не мога да разбера, мистър Волмут. Мисля, че трябва незабавно да се изпрати кола да го търси.

— Действувай, сержант, ще ти се обадя след половин час.

И отново звънна Волмут.

— Е, намери ли се изгубеният? — Волмут беше раздразнен и дори не се опитваше да скрие раздразнението си.

— Не, сър.

— Знаеш ли какво, я отиди ти самият. И ми се обаждай по радиото всеки четвърт час. Запомни, че трябва да се намери Менинг, а най-главното — онзи адвокат Рондол. Разбра ли ме?

Откриха следата, където колата беше преминала през канавката почти веднага. А след още няколко минути стояха около полицейската кола, която се беше мушнала в храстите. В колата имаше само един човек — капитан Менинг. Той нещо извика, дръпна се и Лепски видя, че на ръцете му има белезници. Стар идиот!

— Какво се е случило!

Едва сега видя какво представлява дясната половина на лицето на капитан Менинг. Здравата го е подредил адвокатът. Юначага!

— Той… избяга — с мъка произнесе капитанът. Беше очевидно, че му е трудно да мърда разкървавените си устни.

Върна се бегом към шосето и от колата потърси Волмут.

— Мистър Волмут, докладва сержант Лепски. Намерихме го. Колата е в гората в храстите. Лицето на капитана…

— Хич не ме интересува какво му е на лицето на капитана. Къде е Рондол?

— Избягал е, сър — с удоволствие отрапортува сержантът. — Капитанът е с белезници и е прикован към кормилото. — Не можеше да си откаже това удоволствие да не съобщи на мистър Волмут тази подробност.

— Говедо е твоят началник, ясно ли е ти е. Сержант — каза Волмут, — не те познавам, но ти ми харесваш. Според мен нашата полиция трябва повече да цени такива енергични млади хора като тебе. Надявам се, че си съгласен с мен? Предай съобщение за бягството на Рондол, както се прави това при вас там, с всички белези, с фотография. Ако е в Шервуд, тамошната полиция бързо ще го намери. А пък ти го потърси тук. И ако го намериш, запомни добре, той е много опасен и непременно ще се опита да избяга. Разбираш ли ме? Може да не покаже, че иска да избяга, но вярвай ми, че е така. Нали ме разбираш?

— Да, сър.

— Надявам се, че ме разбираш по-добре, отколкото твоя Менинг.

Сега всичко зависи от съобразителността на Рондол. Ако веднага е спрял някоя кола, тогава няма за какво да се говори. Но ако е решил да тръгне към Драйвел и се крие там, то тогава е попаднал в капан. Свършено е с него. Целият град ще преровим, а ще го намерим, да му дава господ здраве.

И така Драйвел. Господи, ако успее да пипне Рондол и лично той, сержант Ховард Лепски, да докладва на самия мистър Волмут, то тогава нещата ще тръгнат по друг начин.

* * *

Видях между дърветата светлина и чух, че минават коли. След няколко минути излязох на шосето. Точно отзад се виждаха мирните спретнати къщурки на малко градче или може би предградие на някой град, кой го знае какво е. Въздъхнах и се огледах настрани. Около мен фучаха коли. На запад. След час-два ще бъдат в Шервуд. Бързо пресякох шосето и след няколко минути бях вече в градчето. Тръгнах по улицата до самия й край. Пред мен беше шосето. Отляво, отделно от другите, се гушеше малка къщичка. Също така прибрана и чистичка като останалите. Тя не би привлякла вниманието ми, ако не бяха две незначителни обстоятелства. Първо, на триста ярда от себе си видях да проблясва лампата на полицейска кола, а на мен никак не ми се искаше да минавам покрай нея. Човек, който в такава тъмнина излиза извън града на шосето, при това, когато вали дъжд — за полицая това е същото като котката за кучето. Това беше първото и главното обстоятелство. Второто се заключаваше в това, че прозорците на къщата бяха тъмни, докато прозорците на останалите аборигени светеха.

Погледнах пред себе си, огледах се — засега никой не се интересуваше от мен. От пощенската кутия на незатворената врата стърчеше вестник и няколко плика. Взех ги и бутнах вратичката. И тя не беше заключена. Ако можех да отворя и вратата в къщата… Опитах. Отвори се и аз влязох вътре. Нямаше какво друго да направя. Когато човек има толкова много престъпления зад гърба си, като мен, незаконното проникване в чужда къща малко нещо може да промени. Оправдаваше ме само това, че не бях счупил нито една ключалка: и кутията за писма, и вратичката на улицата, и входната врата, — всичките бяха отключени. Добър знак: първият от толкова време насам.

Внимателно затворих външната врата. Пред себе си в тъмното различих отворена врата. Стая. Внимателно, като стъпвах леко и бавно, направих няколко крачки и влязох в стаята.

— Ключът е отдясно — неочаквано се чу скърцащ старчески глас.

Без да разбирам какво правя, машинално протегнах ръка и щракнах копчето. От дълбокото кресло ме гледаше мъничка побеляла старица. В ръката си държеше малък пистолет и уви, ръката й съвсем не трепереше. Старицата не викаше, не беше изпаднала в истерика, а ме гледаше, както ми се стори, с любопитство, леко навела глава встрани.

— Добър вечер, мадам — казах аз. — Извинете, че влязох, без да съм поканен. Ето ви вестника и писмата. — Протегнах онова, което бях извадил от пощенската кутия, като се чудех на мрачния хумор на ситуацията, в която бях изпаднал.

Старицата изведнъж се разсмя. Ако беше изкукуригала, щях да се учудя по-малко. Но тя се смееше със ситния си старчески смях, без да сваля от мен погледа и пистолета си.

— Да не искате да кажете, че сте наминали специално, за да ми донесете вестника и писмата?

— Не точно за това — отговорих аз. В главата ми се мярна мисълта, че още не всичко е загубено. При подобна ситуация или стрелят веднага, или въобще не стрелят. Но това беше общо правило, от което има и изключения. Изключението можеше да ми струва куршум в гърдите. Или в стомаха.

— Само не лъжете, млади човече. Най-много на света мразя лъжата. Не сте ли вие онзи, когото търси полицията?

— Не знам, мадам…

— Мадам, мадам! Казвам се мисис Нилсън.

— Много ми е приятно, мисис Нилсън. Позволете ми… Мисис Нилсън, би трябвало сега да чувствувам страх, а аз не се боя. И затова с удоволствие ще ви се представя. Права сте, аз съм този, когото полицията търси — Язон Рондол, адвокат от Шервуд.

Думите ми имаха странно въздействие върху мисис Нилсън. Тя най-спокойно мушна пистолета някъде под карираното одеяло, което прикриваше коленете й и си взе от масичката дълга тънка пура с мундщук. Ако сега върху рамото й скочеше черна котка и ми кажеше „сеньор“, не бих се учудил. Да научи, че пред нея стои престъпник, когото полицията търси и да скрие пистолета си — това е по-необикновено от черна котка, която говори с човешки глас.

— Мисис Нилсън, не съм престъпник. Уверявам ви, че ако се добера благополучно до Шервуд, ще съумея да докажа това.

— Хм… Вие ме разочаровате, млади човече. Впрочем това си е ваша лична работа, убили ли сте някого, или не сте. Единственото нещо, за което съжалявам, когато си припомням своя живот — това е, че не пречуках двама-трима мерзавци, които напълно си го заслужаваха. — Тя ме погледна и изведнъж плесна с ръце. — Господи боже мой, съвсем си загубих ума и досега не съм ви поканила да седнете. Седнете, мистър Рондол. За съжаление не мога да ви почерпя, но скоро трябва да дойде сестра ми Керолин и тогава вие задълго ще запомните деня, в който сте попаднали при нас! Надявам се, че не бързате?

— О, не, мисис Нилсън, точно обратното. Имам страшно много свободно време. Мисис Нилсън, бихте ли ми казали защо съвсем не се страхувате от мене?

— Млади човече, първо на първо, човек на осемдесет и една години може да си позволи удоволствието да бъде смел. И второ, когато по цял ден седиш сама в това проклето кресло — сестра ми често ходи при дъщеря си, — приятно ти е да си поговориш дори с един престъпник. И трето, повечето престъпници, с които съм си имала работа, са били напълно порядъчни хора. И обратното.

Сестрата на мисис Нилсън дойде след половин час. Тя наистина беше по-млада. Мисис Нилсън беше на осемдесет и една години, а Керолин на седемдесет и осем.

— Запознайте се, Керолин, това е мистър Рондол, той се крие от полицията.

— Много ми е приятно, мистър Рондол.

Не знам кое й беше толкова приятно. Дали това, че съм Рондол, или това, че се крия от полицията, но тя ми се зарадва като на блудния син.

— Надявам се, че ще вечеряте с нас? — попита Керолин. В нейните избелели очи имаше не толкова въпрос, колкото молба.

— Да, разбира се, мисис…

— Мисис Калифано.

Когато вечерята беше готова, разбрах, че мисис Калифано не си представя точно какви са възможностите на един мъж, дори когато той е порядъчно изгладнял. Ядох, ядох и имах чувството, че винаги съм ял и винаги ще ям, дори ако това ми струва сплитане на червата. Но ако ми е съдено да загина в разцвета на силите си, то по-добре да бъде от такова ядене, отколкото от ръката на някой полицай.