Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (13)

Глава 5

През целия следващ ден ме занимава мисълта как все пак се излиза оттука. Защо, щом приближех до стената, веднага се включваше системата за тревога, а видях от прозореца как Ърни приближи плътно до стената и не последва никакъв звук. Облякох си якето и излязох на двора. Ърни още събираше листа, само че вече на другия край на двора.

— Ърни, не мога повече да седя зад бюрото. Ще се превърна в животно. Дайте ми греблото.

Той мълчаливо ми подаде греблото и се отдалечи.

— А, Ърни — извиках след него, — включена ли е сигнализацията? Че току-виж пак съм ви вдигнал на крак всичките както тогава.

— Сигнализацията винаги е включена — отговори ми той — и бъдете по-внимателен.

Излиза, че за мен е включена, а за него не е. Как така? Поработих може би час и половина и се прибрах. Покрай вратата. Нямаше никаква дупка за ключа. Нямаше, нямаше, очите ми не ме мамеха. Двете метални половини на вратата бяха съвсем гладки, без каквато и да било дупка. Тогава защо й беше на Одри ключ? И може ли да се отключи врата с ключ, след като няма къде да го мушнеш?

Господи, разбира се, че може, как не се сетих веднага. Та нали има магнитни ключове, които действуват съвсем просто, при докосване. Така че и този ключ може да бъде такъв и да действува на алармената система, като не й позволява да се включва. Просто и ясно. С изключение на това, че трябва да се намери такъв ключ.

* * *

Отново лежа без възглавница на леглото си и за стотен път премислям онова, което ми предстои да извърша след два часа. В ума ми всичко излиза отлично. Без никакви усложнения. Може би дори не си струва да се разваля такъв великолепен план с опити да бъде осъществен? Само че всичко това са шеги на нервен човек, на когото съвсем не му е до шега.

Ставам, правя няколко крачки към прозореца и притискам чело до студеното стъкло. Поосвежих се и започнах да разбирам, че за малко и можех да заспя.

На двора е тишина. Плашеща, не градска тишина. Отварям вратата в спалнята на Ламонт. Професорът спи на гръб и тихичко похърква.

И така, скъпи мой Рондол, казах си аз кой знае защо с думите на Ламонт, помисли си, къде човек може да държи ключа си? В джоба? Отлично. Започнах да пребърквам джобовете на сакото, което висеше на облегалката на стола. Носна кърпа. Химикалка. Плоска кутийка. Доближих я, за да я разгледам. Лекарство за сърце. Професорът похърква някак си по домашному, всичко наоколо е толкова тихо, че започвам да се успокоявам. Все пак и той трябва да има ключ, дявол да го вземе…

И изведнъж избухва телефонът. Звъни чудовищно силно. Замирам, но затова пък мисълта ми започва да се мята. Кой може да бъде? Може би Одри? Може би с нея нещо се е случило?

Телефонът вече за трети път раздира тишината. Професорът престава да хърка. Сега ще отвори очи и ще ме види. Четвърти телефонен залп. Ламонт нещо мучи, но не отваря очи. Да вдигна слушалката, боже господи, какъв дръвник съм. Вдигам слушалката. Не я доближавам до ухото си и въпреки това чувам гласа на Бонафонте.

— Професоре. Бонафонте е. Извинете, че ви безпокоя. Видях, че запалихте лампата и си помислих, че може би ви е нужно нещо…

Лошо съм дръпнал завесата. Какво да правя сега? Да затворя слушалката? Ами ако все пак дойде?

Мигновено се обърнах като отметнат от стегната пружина. Няма никого. Хвърлих се към вратата, замрях за миг. Но и това беше достатъчно, за да чуя крачки. Този, който идваше, не се криеше. Все пак реши да дойде. Ако вратата е затворена, ще почука. Още веднъж ще почука. Няма да си отиде. Нали професорът вдигна слушалката. Още една крачка, и още. Пауза. Чука на вратата. Вежливо, внимателно. Така, както чука подчинен.

Затаих дъх. Какво ще направи сега? Опитва дали е заключена вратата, защото виждам как дръжката започва да се навежда. Стоя встрани. Имам само един шанс. Един от колко — нямам време да пресметна, защото вратата започва бавно да се отваря. Не трябваше най-напред да мушва главата си. Това беше неговата грешка. В такива случаи вратата се отваря с крак. Ето това е моят единствен шанс. Юмрукът ми, в който вложих цялата сила на тялото си, се стоварва върху него. Той дори не извика, а изпръхтя като кон, падна напред пред прага. В същия миг, когато докосва пода, му нанасям още един удар с крак.

Вдигам пистолета му. Малък, лек, навярно двадесет и пет калибров. Е, той сигурно има ключ. Бъркам в джоба му и — о, чудо! — веднага измъквам малък металически плосък предмет. Това не е ключ в обикновените представи, но зная, че ключът трябва да бъде магнитен…

Тичам по листата. Вратата. Не знам дали има някой в будката. Още няколко крачки и ако това не е ключът или пък аз в нещо съм се излъгал, ще се чуе аларменият сигнал. Но за това по-добре да не мисля. Прекарвам късчето метал по вратата. Може би там, където двете части се съединяват? Минава една секунда, две и изведнъж релето щраква, весело се включва моторчето и вратата бавно започва да се отваря. Дори не чакам напълно да се отвори. Промъквам се през цепнатината и в същия миг ярко светват сигналните лампи на оградата. Моторчето на вратата спира. Но аз вече тичам навън. Тичам. По шумящите листа, под дъжда, по-далеч от вила „Одри“. Какво щастие, че вали дъжд…