Роман Подолни
Необходимата случайност

Вечерта беше моя, само моя. Всички тук се бяха събрали заради мен, за мен и само заради мен. Колко пъти си го повтарях! Не помагаше. Да-а, всеки тост на банкета бе за мое здраве, или за успехите ми, за перото ми, или… Наистина, бяха деликатни — за таланта ми тостове не вдигаха. А сега всички ме бяха позабравили, приказват, шегуват се — помежду си — равни един на друг, всички талантливи, и какво ли да се занимават с човека, събрал стотина души в залата за редакционни съвещания! Професори и заслужили артисти, главни инженери и знаменити писатели — на всички тях им бе добре един с друг…

Аз излязох от залата на стълбището.

Косите му с невероятно сив цвят, мустаците се виждат даже и в гръб — нашият замглав. Че с кого ли е?

— Най-обикновен редактор. Даже не и обикновен. По-бездарен не съм виждал. Все пак другите имат някакви проблясъци… Какво, банкетът ли?… Е, при неговите връзки това е дреболия. Виж ти — петима академици дойдоха. Темите ли? Теми той умее да намира. Затова и го държим. Пък и опитай само с пръст да го докоснеш. Нали виждате! — и той посочи към залата.

И изведнъж аз се уплаших, че ей-сега той ще се обърне и ще открие, че съм успял всичко да чуя. Нали всичко казано се отнасяше за мен. И всичко бе истина.

Моментално се върнах в залата.

Охо, Ира Панченко е тук! И как не съм я забелязал? Балерина №1 в света! Виж ти, значи помни все пак кой я запозна с Уланова… А Толя Глазков е в стихията си. Рецитира й стихове. И кой би си помислил, че един от най-големите математици на САЩ му изпрати телеграма… Как беше? Точно с нея започнах и статията си в „Комсомолка“…

„Уважаеми професор Глазков! Аз изгубих десет години за проблема, решен сега от вас. Струваше ми се, че човешкият разум е твърда примитивен за нея. Щастлив съм, че се оказах неправ. Не бихте ли наминали някой път към Ню Йорк…“

А по това време в деканата решаваха дали може дадената работа на студента от трети курс А. Глазков да се смята за редовна — че как така, нали тя не бе по зададената тема. Впрочем, за последното аз не писах… Сега, виж, той наистина е професор. А когато се запознахме, беше ей такова момченце, осмокласник. Спомням си как академик Панкратов се чудеше защо съм му довел този малчуган.

… Нещо бях изпуснал. Моите гости от няколко минути мълчаха и гледаха към далечния десен ъгъл. Там, до високия шкаф, нещо човъркаше директорът на института по кибернетика. Разтвориха се шперплатовите вратички и зад тях видяхме малка ниша — човешки бой, а над нея тъмен екран с циферблат отстрани.

— Сюрприз! — обяви кибернетикът. — Приятели, знаех, че на вечерта в част на нашия Георги ще се съберат най-различни хора, но талантливи. Случаят е изключително удачен за нашия институт — ние точно създадохме машина за обективна оценка на таланта. Няма да навлизам в подробности, но предварителните експерименти показаха, че машината като че ли се справя със задачата си. Днес тук ще премине нейното официално държавно изпробване. Кой пръв иска да вземе в него участие?

Аз излязох напред.

— Позволете на мен, като на юбиляр…

Отдавна не бях виждал толкова объркан човек. Кибернетикът припряно ми загради пътя.

— Чакайте, чакайте — измърмори той. И в този момент, избутвайки ме настрани, редом с мен застана един от първите трима, кацнали на Марс — Валя Тройнин:

— Я дай на мен — и решително зае мястото в апарата.

Докато асистентите се занимаваха с него, отзад вече се натрупа голяма опашка. Но на мен — макар и с шеги и комплименти — така и не ми позволиха да се наредя.

В края на краищата това бе невежливо. Юбилярът съм аз, тук те са заради мен, машината също… И изведнъж аз разбрах. Всички тези хора, герои от моите дописки, статии и очерци, прославени от мен, възпети от мен, не ме считаха за равен. За тях, талантите, аз си бях само един мил, посредствен човек. Допадах им. Жалеха ме. Срещах ги в случайни командировки, за по едно денонощие, мимоходом, случайността вкарваше имената им в моите репортажи и очерци. А после идваше ред на необходимостта. Необходимостта направи от авиомоделиста конструктор на ракети, от победителя в училищната олимпиада — академик, от готвача Миша — същия този кибернетик, доктор на науките, директор на институт.

Гледах кибернетическия апарат, нишата, в която гостите се сменяха, екрана, по който пробягваше крива.

Ето максимума, кривата застана срещу седемдесет.

— О — каза кибернетикът, — отлично, скъпи професоре, всички над двадесет и пет вече е талант. Съотношенията тук, разбира се, са условни, но…

Кривата при академика скочи до осемдесет и две, при композитора — до четиридесет и девет, до седемдесет и шест при балерината и едва до четиринадесет при писателя.

Те всички се веселяха — всички, освен писателя. Интересно, нима и аз изглеждам в тази момент също такъв, мрачен?

— А вие колко имате? — дърпаше Ира Панченко кибернетика.

— Осемдесет и четири — изчервявайки се, отговори той.

И тогава избухнах. Извадих изпод масичката столче, излязох с него пред апарата, обърнах се към гостите. Седнах на столчето и заговорих.

Говорих, разбира се, вежливо и нежно. Какво друго ми оставаше?

— Момчета — казах аз на двамата „марсиани“, които стояха наблизо, — трябва да ви се извиня. За мен вие бяхте само предлог — млади челябински космонавти. Във вашия град бях в командировка единствено защото при мен от Одеса дойде Люба. — Мислите ми бяха разпокъсани. — В Одеса бях открил училище, в което се учеха талантливи деца. Спомням си, дълго трябваше да убеждавам учители и ученици. Ето го академик Забелин, той е от това училище.

— И аз също, и аз — чуха се гласове от различни краища на залата.

— А ние? — попита „марсианинът“. — Спомням си как самите ние се чудехме, че и тримата сме от един и същи кръжок на младите космонавти…

— Кръжокът ви, честно казано, не беше нито по-добър, нито по-лош от другите. Както всички. Нямаше за какво да се пише. А трябваше. Ето че и започнах да измислям какви ли не фокуси…

— Как не — фокуси! Упражненията, които вие предложихте, сега се използуват навсякъде. А и онова с уредите — добре го измислихте…

Но аз вече се бях обърнал към Миша-кибернетика:

— Помниш ли, Миша, барнаулския ресторант? Какъв мускат само имахте! Не, добре направих, че удължих командировката си. А трябваше все с нещо да я оправдая. Ето че пуснах в ход готвача-изобретател. Както се казва, без много да му мисля. Спомняш ли си твоя специалитет?

— Ах, ето каква била работата? — разсмя се Миша. — А на мен, след като твоята статия излезе, ми писа Крюков, от комитета по изобретенията. И потръгна работата, понесе ме. Сам не забелязах как се научих да готвя. И досега не успях да се опомня!

Искаше ми се да отмъстя за своята бездарност, да разкажа какви случайности са ги довели тук — през театри и лаборатории — всеки един от моите гости. Случайности, чийто представител бях аз. И аз си припомнях как за Валерка, сега художник, ме молеха да го отърва от нещастната му любов, как аз заради баса написах статия за най-незабележимия от сътрудниците на кантората за доставки — възползвах се от любовта му към шахматната композиция (майсторът на спорта кимна с глава), как…

Те слушаха и се смееха. Да, всичко това бяха случайности. Но зад тях стоеше — строго според Хегел — необходимостта. И аз млъкнах. Сервираха сладолед. Общият разговор се разпадна. Отново останах сам. И апаратът също. Всички желаещи вече бяха измерили своя талант. Даже асистентите се бяха пръснали сред тълпата — разбира се, някъде край Ира Панченко.

След секунда вече бях в нишата. Меко щракнаха контактите.

— Ама за какво ти трябва!? — с укор се провикна Миша и замря с отворена уста.

— Нали ти казвах, че машината не е наред — тържествено провъзгласи писателят в настъпилата тишина. — Деветдесет и четири! И вие искате да повярваме, че той е велик журналист? Ха-ха-ха!

Но кибернетикът както никога бе сериозен.

— А защо журналист? Апаратът не определя вида на призванието. И професията също. Ако съдя по всичко това — той посочи с ръка залата, — той е велик откривател на таланти.

— Ама че талант! — казах аз с насмешка.

Но какво почувствувах…