Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (17)

Глава 17

— Ще взема каквато и да е кола — заяви Анна.

— Но в момента не разполагам с нито една — въздъхна изтерзаният на вид мъж, който стоеше зад гишето на „Хепи Хайър Къмпани“, от чиято пластмасова табелка ставаше ясно, че се казва Ханк. — А и не очаквам да ми върнат нещо до утре сутринта — додаде той. Съзнаваше, че точно днес няма да може да изпълни лозунга на фирмата, поставен на плота пред него: „Никой не напуска «Хепи Хайър» без усмивка на лицето“. Анна не успя да прикрие разочарованието си.

— Предполагам нямате предвид и микробус — подхвърли небрежно Ханк. — Не е последен модел, но ако ви е спешно…

— Взимам го — отсече Анна, която чудесно съзнаваше, че дългата опашка от чакащи зад нея се моли да откаже. Ханк извади бланка в три екземпляра и започна да я попълва. Тя му подаде шофьорската си книжка, която беше прибрала в багажа за Лондон заедно с паспорта си, за да го улесни.

— За колко време ще ви трябва колата? — попита Ханк.

— За ден или два. Ще я оставя на летището в Торонто.

Щом попълни всички графи в бланката, Ханк я обърна, за да получи подписа на клиентката.

— Дължите ми шейсет долара и още двеста депозит.

Анна сбърчи вежди, но извади портфейла си и отброи двеста и шейсет долара.

— Освен това ще ми трябва и кредитната ви карта.

Анна плъзна друга стотачка към служителя. За първи път се опитваше да подкупи някого.

Ханк прибра парите в джоба си.

— Белият микробус на клетка двайсет и четири — каза той и й подаде ключа.

Когато приближи въпросната клетка, разбра защо тази кола бе останала последна. Отключи задния капак и прибра куфара и лаптопа си. След това мина отпред и се промуши зад волана на шофьорското място. Огледа внимателно таблото. Километражът показваше 150 230 километра и максимум 140 километра в час, в което тя искрено се съмняваше. Очевидно возилото бе към края на своя живот като наемен автомобил и още 600-те километра, които предстояха, като нищо щяха да отбележат този финал. Съмняваше се, че ако решаха да продадат подобен микробус, собствениците щяха да вземат и триста и шейсет долара.

Анна завъртя ключа на стартера и предпазливо започна маневра за напускане на паркинга. В страничното огледало забеляза как някакъв мъж бързо отскочи встрани. Не беше изминала и километър и установи, че колата не предлагаше нито удобство, нито скорост. Хвърли поглед към картата, която беше разтворила на седалката до себе си, и започна да се оглежда за крайпътни надписи, които да я насочат към детелините „Джърси Търнпайк“ и „Дел Уотър Геп“. От сутринта не беше слагала нищо в устата си, но реши, че е по-добре да отхвърли няколко десетки километра, преди да започне да мисли за храна.

 

 

— Беше прав, шефе — обади се Джо. — Не отива в Данвил.

— Каква е според теб посоката?

— Летището на Торонто.

— С влак или с кола?

— С микробус — отговори Джо.

Джак се опита да пресметне колко време ще е необходимо на Анна да измине разстоянието и по най-груба сметка реши, че ще е в Торонто късно следобед на следващия ден.

— Успях да закача джипиес на задната броня, така че ще можем да я следим денем и нощем.

— Нека все пак един агент да я чака на летището.

— Вече го инструктирах да разбере каква ще е крайната й дестинация.

— Иска да лети за Лондон — уточни Джак.

 

 

Към три следобед Тина успя да извади четири имена от списъка. Трима бяха закъснели заради частичните избори за кмет този ден, а четвъртият просто беше изпуснал влака.

Фенстън го прегледа отново, а Липман протегна пръст и го постави върху единственото име, което интересуваше и двамата. Председателят кимна, защото ставаше дума за едно име с П. Усмихна се.

— Спестиха ни едно усилие — беше единственият коментар на Липман.

— Какви са новините от „Кенеди“?

— Утре ще дадат разрешение само на няколко полета — информира го адвокатът. — Дипломати, спешни медицински случаи, както и някои политици, които заминават да изпълнят задачи на Държавния департамент. Успяхме обаче да получим коридор рано сутринта в петък. — Той замълча.

— Някой искаше нова кола.

— Каква марка? — попита Фенстън.

— Форд мустанг — отговори адвокатът.

— Бих се съгласил и на кадилак.

 

 

Анна стигна предградията на Скрантън към три и половина следобед, но реши да отхвърли още няколко километра. Времето беше ясно, въздухът — свеж, и по трилентовата магистрала близо една до друга в посока север се движеха коли. Почти всички я задминаваха. Анна въздъхна с облекчение, когато небостъргачите изчезнаха от полезрението й и бяха заменени от високите крайпътни дървета. Ограниченията за скоростта бяха напълно подходящи за нейното превозно средство. Въпреки това й се налагаше да стиска здраво волана, защото усещаше, че не е много стабилен и лесно можеше да се окаже в съседното скоростно платно. Погледна малкия часовник на таблото. Много й се искаше да стигне Бъфало до седем и едва тогава да спре за почивка.

Хвърли поглед в огледалото за задно виждане и се почувства като беглец. Това усещане се потвърждаваше от факта, че не можеше да използва кредитната си карта, нито мобилния телефон, а всеки вой на полицейска сирена в далечината ускоряваше ударите на сърцето й. С две думи, живот, прекаран в бягане от хората, с непрестанно насочен през рамо поглед. Как й се искаше да е отново в Ню Йорк, сред приятелите си и работата, която толкова харесваше. Баща й обичаше да казва…

— О, Боже! — възкликна на глас. Не се беше обадила на майка си, за да я успокои, че е жива. Нито на чичо Джордже и останалите от семейството в Данвил.

Дали да рискува и да им звънне? Никак не я биваше да мисли като подгонен престъпник.

 

 

Липман влезе в стаята на Тина без предупреждение.

— Анна Петреску не беше ли твоя приятелка?

— Да, приятелка ми е — отвърна младата жена и вдигна очи от листовете пред себе си. — По-скоро беше — побърза да се поправи тя.

— Нямаш известие от нея, така ли?

— Ако имах, щях да я извадя от списъка с липсващи служители.

— Сигурна ли си?

— Естествено. — Тя не сваляше от него спокойния си поглед. — Разчитам, че ще ми кажете, ако се обади първо на вас. — Сетне сведе поглед към работата си.

Липман сбърчи чело и напусна стаята.

 

 

Анна отби и навлезе в паркинга пред твърде невзрачен и запуснат крайпътен ресторант. Със задоволство отбеляза, че там бяха паркирани още две превозни средства, а когато влезе в ресторанта, видя, че пред бара седят само трима посетители. Сви се в едно от сепаретата с гръб към бара, нахлупи ниско козирката на шапката си и се задълбочи в менюто.

Поръча си доматена супа и специалитета на готвача — пиле на грил.

След половин час и с десет долара по-малко в джоба бе отново на пътя. От сутринта не беше пила нищо друго, освен кафе, но много скоро усети, че очите й започват да се затварят. Беше изминала близо четиристотин и петдесет километра за около осем часа, преди да спре, за да се нахрани, и чувстваше, че всеки миг ще заспи.

„Ако се чувствате изморени, спрете“, гласеше надпис на пътя, който отново я накара да се прозее. Някъде напред забеляза тежкотоварен камион с дванайсет колела. Часовникът на таблото й показваше малко след единайсет. Пътуваше вече близо девет часа. Реши да дремне малко, преди да продължи. Щеше да се наспи в самолета.

Последва тежкото возило в отбивка на магистралата и спря микробуса в най-отдалечения ъгъл зад друг спрял камион. Скочи навън, провери дали всички врати са добре заключени и отново се върна в колата. Настани се удобно, доколкото можеше да е удобно на такова място, подложи лаптопа под главата си и затвори очи. Нямаше спомен някога да й е било по-неудобно. Въпреки това само след няколко минути спеше дълбоко.

 

 

— Петреску продължава да ме тревожи — сподели Липман.

— С какво може да те безпокои една мъртва жена? — попита председателят.

— Нямам ясни доказателства, че е загинала.

— Мислиш ли, че може да е оцеляла? — Фенстън многозначително насочи поглед през прозореца към камарите тухли и железа, и надвисналия над тях тежък облак прах, който сякаш никога нямаше да се разсее.

— Ние се измъкнахме.

— Но напуснахме сградата по-рано.

— Може и тя да е сторила същото. Наредихте й да напусне десет минути, преди ние да вземем асансьора.

— Бари е на друго мнение.

— Бари също е жив — напомни Липман.

— Дори да е оцеляла, нищо не можем да направим.

— Нищо чудно да се опита да стигне в Лондон преди мен.

— Нали картината е под ключ в склад на безмитната зона?

— Но цялата документация, доказваща, че картината е ваша собственост, остана в кабинета в Световния търговски център и ако Петреску е успяла да убеди…

— Кого? Виктория Уентуърт е мъртва. Опитай се да запомниш, че Анна Петреску е безследно изчезнала, най-вероятно затрупана под развалините.

— Може да се окаже, че това за нея е също толкова удобно, колкото и за нас.

— Тогава ще я затрудним.