Оке Едвардсон
Слънце и сянка (56)

56

През направената дупка във вратата Винтер завъртя дръжката. Нямаше специална ключалка.

Той блъсна вратата. Мозъкът му бе сякаш съвсем отделен от движенията сега, всичко беше инстинкт, като при животно, в носа му пареше от изстрела. Ала не съжаляваше за нищо.

На пода имаше поща: един плик, вестник.

Апартаментът се осветяваше от уличните лампи откъм магистралата и от осветлението в квартала. Беше тихо. Никакви китари, никакви барабани, никакво съскане.

Никаква Ангела. Те тръгнаха от стая в стая. Всичко беше чисто, спретнато, в ред. Умивалникът бе излъскан и проблясваше на осветлението през прозореца на кухнята. На масата нямаше нищо.

В спалнята видяха две списания за мъже върху нощното шкафче, до будилник. „Актюел Рапорт“. В хола, върху библиотечна лавица имаше еднометрова редица от книги в джобен формат, един метър дължина, диван от имитация на кожа, два фотьойла, обърнати към голям телевизор. Спретнато. Пълен контрол.

— Туйто — каза Рингмар, който изучаваше обстановката с вид на разочарован и после погледна към Винтер.

Винтер усети как лицето му започва да се гърчи в спазми, как напрежението и шокът го разкъсват. Разочарованият израз на Рингмар. Празното жилище. Изстрелът. Усещането за объркване, разочарование и безкрайно облекчение. БЕЗКРАЙНО ОБЛЕКЧЕНИЕ. Тялото му сякаш конвулсираше, той се разтърси, изтръгна нещо от себе си, което можеше да бъде и ридание, и смях, като смехът дойде най-напред, безумен и силен. Да можеше да видиш гримасата си, Бертил. Видя как Бертил прави крачка към него, подобно на болногледач, получи нов пристъп, но той бързо премина, вдигна ръката си, която не държеше оръжието, каза: „А сега да се махаме оттук, Бертил“, и излезе през антрето.

Винтер даде напътствия на двамата полицаи от Фрьолунда, мъж и жена.

— Сега ще карам аз — заяви той.

— Как си, Ерик?

— По-добре — отговори и насочи колата през Йернбротсмотет.

— Къде отиваме?

— При Елфвегренови.

— Часът е почти дванайсет.

Винтер не отговори, той обикаляше из тесните улички и отново попита Рингмар за адреса. Всички еднофамилни къщи изглеждаха еднакви. Сякаш караше колата в друго време, в петдесетте години. Малки вили, големи дворове.

Тази на Елфвегренови беше тъмна. Винтер позвъни. Бертил стоеше зад него, в готовност, сякаш Винтер отново щеше да извади оръжието си.

Никой не отваряше, никакви лампи не светваха. Винтер потропа силно на вратата, после се обърна и слезе по късата стълба пред входа.

— Тя не е тук във всеки случай — каза и Рингмар разбра кого има предвид.

Минаха покрай площада на Радиото. Мобилният на Винтер иззвъня.

— Да?

— Търсил си Морелиус… от Луренсберг… — гласът заглъхна, после прозвуча по-силно.

— Ало?

— Ти си тър…

— Слушам — каза Винтер. — Намерихте ли го?

— Той е тук, в районното — каза дежурният в Луренсберг, с когото Винтер бе разговарял преди. — Пристигна заедно с Иваршон, срещнали са се в града. Той не е на рабо…

— Погрижи се да остане там — рече Винтер.

— Няма проблем. И той каза, че иска да те намери.

 

 

Морелиус седеше в стаята с телевизора. Стана, когато двамата влязоха. Беше с джинси, черно кожено яке и черни ботуши.

— Може би ще съм в състояние да ви помогна — заяви той. — Не знам. — Гледаше Винтер така, сякаш искаше да каже „да ти помогна“.

Винтер не реагира. Само преди час беше готов да… да… Сега той можеше да го сграбчи, да настоява за отговори. Можеше да започне веднага.

— Разбирам, че е спешно — подхвана Морелиус и тръгна към умивалника.

— Къде отиваш?

— Какво има? — Той ги погледна, най-напред Рингмар, после Винтер. Лицето му някак се промени. — По дяволите, да не би да мислите, че съм аз?

— Обявата — процеди лаконично Винтер.

— Какво? Обявата?

— Разговаряхме с твоя съсед. Той призна, че е бил… посредник или… как да го наречем? — поясни Рингмар.

— Но, мили боже, това няма ни… аз дори не съм мо… — Той погледна Винтер. — От това така и нищо не излезе.

Винтер направи крачка към него.

— Тъй или иначе, ти ни отказа госто…

— После ще го обсъждаме — предложи Морелиус. — Но кажи, Винтер, спешно ли е, или не е спешно?

— Какво имаш предвид?

— Тук има явно полицейска следа. Униформите и прочее. За това знаем и ние тук от обществения ред. Мислих по въпроса. Не е случайно и че мислих толкова относно службата. Напускам, но имам колега, който не ще го стори. Той иска да е инспектор, детектив. Внушил си е, че това е много по-престижно. — Морелиус пак погледна Винтер. — Говоря за Бартрам. Трегер Бартрам.

— И?

— Не сте го срещали в последно време. Не сте го чували. Не сте го виждали. С него става нещо. Не знам… много съм си блъскал главата над това. Обикалях града. Взех си извънреден свободен ден. Реших, че той сигурно има право да иг… — Отново погледна Винтер. — Ето обаче че стана това с твоята жена. — Обърна се към Рингмар: — Търсих го, но не си беше вкъщи. Оказа се, че и не живее вече там. Преди повече от година се преместил, без обаче да съобщи новия си адрес. — Сега погледна към Иваршон. — Тоест ние през цялото време сме имали само стария му адрес.

— Къде живее сега? — попита Иваршон.

— На Тулсегордсгатан. В Мьолндал. Не съм бил там, но…

— А откъде го знаеш? — прекъсна го Рингмар. — Имам предвид новия му адрес?

— Взех го от бюрото за адресна регистрация — отвърна Морелиус. — Съвсем просто.

— Какво особено има около Тулсегордсгатан? — попита Винтер. — Звучи ми познато.

— Намира се съвсем в края на Хагокершгатан — поясни Морелиус. — И съвсем близо до жилищната сграда, където бе убита онази двойка. По-точно беше убит той… ако тя оживее. Херадсгатан е тяхната улица.

Той не каза „На завоя“, помисли си Винтер. Нито „Манхатън“. Никой друг не знае за магазин „Манхатън“ извън моя най-тесен кръг. Ако беше назовал магазинчето, щяхме да сме стигнали донякъде.

— А къде е живял преди? — попита Винтер.

— Съвсем наблизо — обясни Морелиус. — Още по-близо до тази къща. — Направи кратка пауза. — На приземния етаж има минимаркет или нещо подобно. — Преди Винтер да е успял да каже нещо, Морелиус вдигна ръка. — Нека само ви покажа неговият компютър.

— Неговият компютър?

— Последвайте ме — подкани ги Морелиус.

Те слязоха по стълбите и отидоха в новообзаведеното крило от другата страна на сградата с остъклен покрив. Сега никой не коментираше. Морелиус седна пред един компютър и го включи. Почака и продължи. Пак почака.

— Можеш да се оправиш с това, нали? — попита Иваршон, който също беше дошъл.

— Да — каза Морелиус. — Иначе компютрите не се считат за съпоставими с тъпи ченгета.

Той даде още една команда и погледна другите. После отмести очи отново към дисплея.

— Какво е това? — попита Винтер.

— Един от списъците с адреси и имена на онези статисти от телевизионния филм, които играят в него, в поредицата. — Погледна пак Винтер, после екрана. — Всичко е май тук. Значи е влязъл и го е взел от вас.

Те се вгледаха в монитора.

— Но това не е всичко — продължи Морелиус.

— Изглежда, си е осигурил достъп до повечето данни. Или е предприел нещо като частно разследване, или…

— Някога да е споменавал за всичко това?

— Не. — Морелиус подаде нова команда. — Вижте тук. — Винтер се наведе към компютъра. — Имали сме стария му адрес в близост до местопрестъплението, но той е влязъл и го е променил. Според това тук той живее в Хисинген.

Винтер си помисли за всички адреси на полицаи, които бяха изучавали, за да ги съпоставят. Ако още тогава бяха видели адреса на Бартрам, то…

Бартрам бе направил поправки в списъците.

Дали можеха да вярват на Морелиус?

— Свободен ли е? — попита Винтер.

— Да — каза Иваршон.

— Аз ще карам — рече Рингмар.

Минаха покрай магазинчето „На завоя“, „Манхатън“, филмовите афиши си стояха по местата. „Градът на ангелите“. „Отмъстителите“. Рингмар паркира на улицата и всички се втурнаха навън от колата още преди да е спряла. Морелиус беше с тях.

В колата Винтер беше погледнал часовника. Минаваше един. Happy birthday to you.^[1]

Минаха покрай детската площадка и няколко контейнера за боклук. Къщата се намираше на около петдесет метра по-нататък с алея за коли от другата страна. Брезова горичка отзад бе сякаш посипана със сребро.

— Трийсет и шест — каза Морелиус.

На втория етаж светеше един прозорец.

Винтер дръпна вратата. Тя се отвори, без да е необходимо да разбива с изстрел бравата. Рингмар запали лампата. Стените на стълбището бяха небесносини с шарка в по-тъмен тон. Лилаво, помисли си Винтер. Всички подробности изпъкваха отчетливо.

Вратата изглеждаше направена от имитация на тиково дърво.

Полицай, каза си Винтер. Как могат хората да се защитават от това? Светът просто престава да съществува, щом полицаите преминат на другата страна.

Светлината на стълбището угасна. Видяха, че в процепа на вратата свети. Винтер позвъни. Спокойно, Ерик. Ще зададем само няколко въпроса, защото искаме да си изясним. Искаме да знаем, защото времето свърши.

Пред него изплува образът на Ангела, но той го отблъсна със ставите на пръстите си, допрени до дървото на вратата.

— Какво има? — чу се глас отвътре.

Винтер погледна към Морелиус и кимна.

— Грегер, аз съм, Симон. Има нещо, за което бих искал да ми… помогнеш.

— Е, какво е то? Сега?

— Много е… спешно, Грегер. Моля те, отвори.

Отвътре не се чу никакъв звук, нищо. Винтер усещаше оръжието на гърдите си, но не го извади. Сега беше по-спокоен, по-добре подготвен за онова, което може би го очакваше.

— Защо не се обади? — прозвуча гласът отвътре.

— А ти защо не искаш да отвориш? — попита Морелиус.

Винтер каза името си. Знаеше, че Бартрам знае, че той е там.

Сега близо до вратата се чу шум. Рингмар погледна към Винтер. Звукът стана по-отчетлив. Винтер чу музиката. Морелиус изглеждаше съсипан на мъждивата и студена светлина на стълбите. Винтер чу китарите, барабаните, гласа, който съскаше и хъркаше през вратата. Той повече не бе способен да се помръдне. Рингмар стреля. Втория път ще улучи, помисли си Винтер. Морелиус и Рингмар изритаха вратата, пъхнаха ръце през твърдия фурнир. Тези на Рингмар се покриха с кръв. Морелиус изкрещя нещо, което той не чу. Рингмар крещеше сякаш от друга планета.

Бяха влезли вътре, дълбоко навътре. Той чу виковете. Тялото му се олюля на каменния под на стълбите. Завтече се. Полетя.