Оке Едвардсон
Слънце и сянка (42)

42

Той беше навлязъл дълбоко вътре в пясъчния замък, прокопаваше тунел, през който трябваше да излезе на другата страна, на въздух и светлина. Баща му чакаше там с всичко, което можеше да се каже. „Записах си всичко — рече той, — така че този път да не пропуснем нещо. Откъде ще започнем? От раждането ти? Откакто престанахме да си казваме нещо един на друг?“ Ангела копаеше наблизо и имаше определена представа как ще е, но не го беше питала. Знаеше повече от него, разбираше. „Как ще я караш, Ерик?“, викаше баща му, застанал сега от другата страна на брега, а надалеч в морето се издигаше планината и пиниите хвърляха сянка върху му, когато той се заизкачва по стръмнината й. „Сега е твоят шанс, Ерик. — Ангела обгърна раменете му. — Иди там и го кажи, преди годината да е свършила. Годината скоро си отива и тогава ще е твърде късно, Ерик. Трябва да покажеш как искаш да е. Трябва да поемеш отговорност.“ Майка му дойде в бяло такси по брега и той чу сигналите му още преди да е пристигнала, тя му подаде телефона през прозореца на колата, а той звънеше ли, звънеше. Майка му го разтърси. Ангела й помагаше. Звънеше ли, звънеше.

— Ерик!

Той измърмори нещо в отговор, усещайки натиск върху рамото си.

— Ерик! За тебе е. — Ангела отново разтърсваше рамото му. Той седна. Тя държеше телефонната слушалка и му я подаде.

Носеше се с колата на юг. По улиците бяха наизлезли хиляди хора, които с несигурна походка обикаляха от заведение в заведение. И си пееха едни на други. Тази нощ сънувах нещо, което никога преди не бях сънувал. Той силно удари спирачки, когато шумна компания мина на червено. Те му показаха среден пръст. Такива бяха станали, безсмъртни.

Часовникът на арматурното табло показваше четири и половина, когато той мина през обръщалото на кръстовището. Лисеберг сияеше като в друг сезон. Първите автобуси поемаха пътници, които бяха решили да се прибират.

Когато зави от Бифростгатан имаше чувството, че пред високата сграда се е събрала хилядна тълпа. Примигващите светлини на полицейските коли бяха затъмнили фойерверките. Действителността се беше завърнала. Полицаи организираха множеството, затваряха пътя. Една линейка профуча с писък и изхвърча от края на платното по локалната алея.

Той паркира криво-ляво на Херадсгатан и отново премина по патиото, влезе през входната врата. Беше идвал тук съвсем неотдавна. Сякаш бе вчера, а всъщност — в друго хилядолетие.

Разносвачът на вестници стоеше отпред заедно с един от полицаите по охрана на обществения ред от Мьолндал.

— Колко души са вътре? — попита Винтер.

— Само съдебният лекар.

— Не пускайте никой друг. Ако дойде някой от криминалистите, помолете го да почака тук.

— Ясно.

— И задръжте младежа също — не пропусна да нареди Винтер, кимайки към момчето, застанало разтреперано и побледняло край стената. Може би седемнайсет или шестнайсетгодишно. Би могъл да е братовчед на Патрик. Същото слабо тяло, същите подпухнали очи.

Вътре цареше тишина. Никакъв метъл не ечеше и Винтер не можеше да каже дали бе очаквал да чуе такава музика. Тишината бе може би по-страшна.

Една лампа на тавана светеше. По стените на антрето играеха ивици, точки, бучици и кръгове светлина, десен, който му напомни за небето през тази нощ, сякаш някой се бе опитал да пресъздаде тук последното безбрежно небе, преди светът пак да стане нов.

— Има кръв — каза Пия Фрьоберг, застанала на прага към една стая в самия край на антрето. Очертаваше се само силуетът й, по същия начин, както полицаят се бе превърнал единствено в силует в апартамента на Ашеберъсгатан.

— Срещнах линейката.

— Тя беше жива, когато линейката тръгна оттук.

— Мили боже.

— Давам й съвсем малък шанс — каза Пия Фрьоберг. — Съвсем малък.

Винтер пристъпи напред. Опитната съдебна лекарка изглеждаше уплашена, лицето й бе сякаш изсечено от мрамор. Всъщност не уплашена. Напрегната, нащрек.

Тя направи две крачки назад, Винтер влезе и се огледа.

— Същото — каза тя. — Трябва да е бил същият извършител.

Бегот Мартел седеше на дивана. Дрехите му бяха струпани накуп пред него.

— Държеше я за ръка — добави лекарката.

— Да.

— Разносвачът на вестници имаше мобилен телефон. Не разбирам как е могъл да бъде толкова бърз. Да запази присъствие на духа. — Тя направи жест с ръка към антрето. — Вратата е била отворена, когато той е дошъл.

— Тя каза ли нещо? — попита Винтер, обръщайки се към Пия Фрьоберг. — Беше ли в състояние да говори?

Тя го погледна, сякаш не знаеше как да формулира отговора си. Погледна отново към дивана. Винтер беше седял на него. Бенгт Мартел беше седял, а Сив Мартел — в креслото, което си бе там, където беше и предишния път.

— Ще й бъде трудно да говори повече — каза Пия Фрьоберг и пак погледна Винтер. — Независимо от това как ще се развият нещата.

Той не спускаше очи от трупа на дивана. Същото положение, както на Кристиан Валкер.

— Къде е… къде е… — Винтер не можеше да произнесе думата. — Това може и да не е… този, дето седи там. Мартел. Той ли седи там?

— Да — потвърди тя.

— Но какво, по дяволите, е ТОВА тогава? — гласът на Винтер ставаше все по-силен.

— На… нея — каза лекарката. Винтер видя побелялото й лице да се променя, да става още по-бяло, като тебеширено.

— Какво? Какво, по дяв… искаш да кажеш?

— Прикрепена е на нея. Направо завинтена. Нямахме време да…

— Мили боже, който си на небесата! — простена Винтер.

Той се позадържа пред дивана. Може би си въобразяваше, но му се стори, че вижда точния отпечатък от тялото на жената. Не беше само кръвта.

Всяка секунда минаваше сега като хилядолетие. Пия Фрьоберг си бе тръгнала и той не пожела друг да влезе в стаята.

Тук нямаше магнетофон. Но и преди нямаше и никой не бе донесъл музикална уредба, откак той, Винтер, беше идвал при тях.

За всичко си има пръв път, мислеше той. Никога досега не съм посещавал хора в техните домове и когато после съм се завръщал, да намеря… това. Да ги намеря така.

Надписът на стената личеше отчетливо на електрическото осветление, което проникваше от лампите без глобуси вън на улицата.

Главни букви. Шест на брой.

STREET

Нищо повече. STREET. Буквите бяха като вдълбани в стената дотам, че сякаш изтичаха в долната си част, разтваряха се. STREET като WALL STREET.

Винтер усети как го полазват тръпки, очаквани впрочем. Уолстрийт, или Валгатан. Насочваше ли мисълта ми в правилна посока вчера или онзи ден, или когато ида било, Боже? Валгатан ли търсим? Там ли се намира отговорът? Не допускай да се заблудя.

Пия се завърна. Чу я зад гърба си, но не се обърна.

— Още е жива — каза тя. — Току-що се обадиха.

Винтер кимна към стената.

— Но тя не е… в съзнание, ако си мислиш така.

— Не съм и помислил.