Оке Едвардсон
Слънце и сянка (19)

19

Ангела се прибра късно и завари апартамента потънал в мрак. Тя запали лампата в антрето, свали си палтото и ботушите. Откъм хола чуваше музика. Китари. Силна песен, почти като вик.

— Ей!

Не получи отговор и пак извика.

— Тук съм!

Влезе в голямата стая и видя Винтер на фотьойла, тапициран с кожа, край прозореца. Помещението бе обгърнато в мрак. Той се очертаваше само като контури.

— Седиш на тъмно?

— Хубаво ми е така.

Китарите зазвучаха по-интензивно, по-бързо. Песента отекваше като вик.

— За… баща си ли мислиш?

— И за него.

— Музиката помага ли?

— Не знам. Може би. Купих тази плоча от един магазин в Марбея.

— Особена е… — Тя се заслуша в певеца, чийто глас сега напълно заглушаваше акустичните китари. — Явно във фламенкото има много болка.

— Сърце и болка. Ромеро. Казва се Рафаел Ромеро. Стар човек е.

— Усеща се, че е водил бурен живот.

Винтер стана, мина през стаята и я прегърна.

Погали я по лицето, целуна я по връхчето на носа и по устата.

— Как мина денят ти?

— Не ми беше толкова лошо. В началото ми ставаше по-зле.

— Добре.

— Иначе мина в обичайното тичане между пациентите и стаите. Моля за извинение, когато закъснявам при пациентите, но май само аз го правя. — Тя го поглади по ръката. — А ти? Службата?

— Имаме си двойно убийство — каза той и отиде при музикалната уредба, за да намали звука. — Но не ме карай да ти разказвам подробности.

— Дори не ми минава такава мисъл.

Телефонът, поставен върху масичка край креслото, иззвъня. Винтер погледна машинално към часовника. Единайсет и четвърт. Направи две крачки вляво и вдигна слушалката.

— Тук Винтер. — Никой не отговори. — Ало? — Чуваше шума през проводниците. Даде знак на Ангела да изключи музикалната уредба. — Ало? Кой е?

Далечни гласове прелетяха през пространството. Стори му се, че някой говори на испански. В слушалката изпука и внезапно се чу нормалният тон за връзка. Винтер държеше слушалката в ръка, гледаше я и после я постави на мястото й.

— Кой беше?

— Никой — отговори Винтер. — Никой, който да иска да се представи. — Той погледна към Ангела, която още стоеше до уредбата. — Ти не ми ли беше казала, че някой преди се е обаждал и само е мълчал?

— Пак ли мълча?

Винтер направи жест с ръце.

— Той е бил — заяви тя. — Какво, по дяволите, означава това?

— Седни. — Той придърпа другия фотьойл към прозореца. Запали лампата на писалището. Стана по-добре. — Седни тук, Ангела.

— Човек направо да се стресне — каза тя и седна. — Не може ли да се проследи кой е?

— Не е толкова лесно, както сигурно мнозина смятат. В девет от десет случая хора обикновено звънят по погрешка и после се стесняват да го признаят. Или направо се шокират, когато отговори непознат глас. Щом изненадата премине, те затварят.

— Значи си свикнал да ти звънят така?

— Сегиз-тогиз става.

— И искаш да ми внушиш, че това няма нищо общо с… твоята работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Сблъскваш се с какви ли не типове. Те може би искат да те сплашат. Да отмъстят.

— Преувеличаваш.

— Не може ли и да е така?

— Не знам, Ангела. Някой и друг път се случва да звъннат такива, но как мога да знам, щом съответният човек не си казва името.

Тя го погледна недоверчиво.

— Като се поразмисля, стигам до извода, че преместването тук бе грешка — каза.

— Хайде, пак започваш. Мисля, че всички абонати имат и са имали подобни обаждания.

— Не и аз. И не аз съм довела тук Мистър Крийп, ако случайно си си го помислил.

— Мистър Крийп?

— Оня, дето се обажда.

— Не, не.

— Що за къща на призраците обитаваш, Ерик?

— Тя си помисли за съседите, видя пред очите си стълбищната площадка. Ужасната светлина, когато излизаше от асансьора. Точно тази вечер я бе обзело едно моментно желание да се промъкне до вратата на госпожа Малмер и да се вслуша през нея. Почти се усмихна на това хрумване. Дали не се дължеше на бременността? Анонимни разговори. Нощните литургии на госпожа Малмер. Сега се усмихваше. Забеляза, че и Ерик видя това. Чувстваше се глупаво, напрегнато. Някой звъннал по погрешка. Голяма работа. И все пак.

Винтер продължаваше да седи във фотьойла. Долната част на лицето му бе осветена от лампата на писалището. Брадичката му тъмнееше от наболата през деня брада. Не се беше преоблякъл след прибирането си у дома, само бе свалил сакото и вратовръзката. Ризата, марка „Харви & Хъдзън“, беше разкопчана на шията, дискретното й райе се губеше в полумрака.

Тя изпитваше някакво… съжаление към него, към участта му. Знаеше, че се бори със спомените си, с провалената връзка с баща си. Опитваше се да се справи с това, като не го споделя, но едва ли беше добра тактика. Трябваше да се изприказва пред някого, може би веднъж или дваж. Забеляза, че брадичката му е клюмнала леко, сякаш бе задрямал във фотьойла, когато музиката секна.

Той е интелигентен, той разбира. Но оттам нататък крачката към истинското разбиране е твърде голяма. Да се завърнеш към своите спомени. Нищо обаче не става по-добро, ако го премълчаваш. Или ако се хвърлиш презглава в някой нов… ужасен случай. За момента може да ти предостави някаква странна форма на утеха, но само за момента.

— Виждам, че ме изучаваш — каза той и вдигна брадичка така, че почти цялото му лице се засенчи.

— Мислех, че спиш.

— Почивам си. Сега съм си отдъхнал и готов за още осемнайсет часа работа.

— Но нали трябва и да хапнеш.

— Посред нощ е.

— Нощно похапване. Тази вечер яде ли нещо изобщо?

— Кафе. Сандвич със сирене.

— Ще ти направя парижки сандвич, но с шунка вместо с кайма.

— Парижки сандвич! Има ли го още? Съществува ли това понятие в речниците? Не сам ял такова нещо от трийсет години.

— Значи ти е време. Това е един от моите нощни специалитети.

— Значи все още има неща, които не знам за тебе, Ангела. — Той се измъкна от фотьойла, падна на колене пред нея и положи глава в скута й. Тя го поглади по главата, но пръстите й не се задържаха в късо подстриганата му коса. — Тъмни нощни тайни — продължи той, — да. Да! Дръзвам да опитам този… този парижки сандвич.

Докато ядяха, той избягваше да мисли за баща си и за последните дни в Марбея. Почти му се удаде, но за половин секунда зърна Алисия пред себе си, масата в „Алтамирано“, нейната изненада, може би радост, когато той се появи онази вечер, приятелката й стана и успя да му намери един свободен стол, на който да седне. Бяха им сервирали храна. Бяха я чакали. Прекалено дълго, както бе казала Алисия, поглеждайки го, като че ли той щеше да отговори на някакъв въпрос, който не я бе чул да му задава. Беше пил вино и черните балкони от ковано желязо от другата страна на малкия площад бяха станали по-близки, сякаш бугенвилията ги бе пренесла по-насам и по-ниско. Усети, че на челото му избива пот.

— Какво ще кажеш?

Ангела го гледаше, кимайки към чинията му.

— Превъзходно — каза и отряза късче от хляба, яйцето и шунката.

— Нали?

— И в същото време толкова просто.

— Както сам казваш, превъзходно.

— Пък и бързо става. Не е много след полунощ. — Той тъкмо погледна ръчния си часовник, когато телефонът иззвъня.

 

 

Патрик и Мария съзерцаваха бялата улица през прозореца на кафенето. Не беше съвсем обичайно снегът да се задържа във вътрешността на града, когато, така или иначе, е навалял. Патрик само чакаше идиотите да отрупат улиците и прозорците с коледен кич. Един вид Merry Christmas през ноември. Защо да чакат още? Защо да не се празнува Коледа на 24 ноември? Why not? Santa Claus is coming to town.^[1]

— Като си представиш, че се е случило буквално зад ъгъла — каза Мария и отпи от какаото си. Цигарата й димеше в пепелника. Трийсет милиона цигари димяха от пепелниците вътре и когато си тръгваше, дрехите му миришеха на тютюн чак до мозъка. Това не му харесваше.

Няма защо да пушиш само защото другите го правят.

— Не толкова — каза той. — Но по принцип да, съвсем наблизо.

— И ти го откри?

— Домоуправителят също го беше забелязал.

— Тогава защо нищо не е предприел? — попита тя и всмука дим от цигарата. — Защо не е съобщил в полицията веднага?

— Откъде да знам. Старчок някакъв. Старчоците са плашливи.

Тя се засмя, остави цигарата и пак отпи от какаото. Каква комбина. Ако пиеше еспресо, можеше да я разбере, но цигара и какао. Самият той пиеше еспресо. Двойно еспресо. Страшен вкус имаше. Само дето количеството беше нищожно.

— И какво мислиш са видели, щом са влезли? — разпитваше го тя.

— Нямам никаква представа.

— Трябва да е било нещо ужасно.

— Умрели мъж и жена. Съпрузи — каза той. — От това има само още нещо по-ужасно.

— Какво е то?

— Живи съпрузи.

Тя се поухили, но видя, че той изобщо не се усмихна. Явно не беше шега. Знаеше през какво е минал и как я караше сега. Протегна ръка към неговата, докосна цигарата с другата си ръка и я опари.

— Ох!

— Така е, когато се бъзикаш с подобни гадости.

Тя си поглади пръста и му подуха.

— Боли.

— Време е да спреш пушенето.

— Едва-що съм започнала.

— Според мен са видели нещо, което е по-ужасно и от Уес Крейвън — каза той.

— От какво?

— От Халоуин. Мисля, че вътре в апартамента са заварили истински Халоуин или нещо подобно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, Майе^[2]… Този път се порових във вестниците. От интерес към случая де. Защото полицията ще пусне поне малко нещо за това, което са намерили там. За случилото се. Слушаш ли ме, Майе?

— Не.

— Но не намерих нищо. За онова, което е станало. Как е станало. Сигурно го прикриват.

— Добро утро, както се казва. За какво изобщо знаем нещо повече?

— Не четеш ли редовно вестници?

— Чета телевизионната програма. „Авеню“.

— Не разбираш ли за какво говоря?

— Искаш да кажеш, че те… нарочно потулват неща, защото вътре е станало нещо ужасно?

— Да, така ми се струва. Колкото по-малко, толкова повече. — Той изпи последната капка студено еспресо и направи гримаса. — The less is more.

— Ама че нахалство.

— Какво?

— Нахално твърдение. Less is more. По-малкото е повече.

— Има и още нещо.

— Е?

— Може би знам що за метъл е бил пуснат на касета вътре.

 

 

Отзад се бяха наредили три коли и Морелиус видя как волвото минава на червено. Стъклото му е било явно замърсено, иначе това не би станало. Водачите би следвало да се грижат по-добре за външния вид на колите си.

— Ще го пипнем под моста — каза Бартрам.

Подкараха покрай автомобилите, спрели на червената светлина на светофара, и застигнаха волвото при бензиностанцията на „Шел“. Водачът ги изчака, когато двамата застанаха до колата му, всеки от съответната й страна. Той беше сам в колата и спусна замъгленото стъкло на прозорчето откъм своето място, когато Морелиус се приближи до него. Беше мъж на неговата възраст.

— Мога ли да видя книжката ти? — попита Морелиус.

Мъжът извади портфейла от задния си джоб и измъкна книжката измежду доста други пластмасови карти. Беше облечен в дебел пуловер и по-тънко сако. Очила, заресана назад коса. Изглеждаше нервен, но обратното би било странно. Морелиус не усети никакъв лъх на алкохол.

— Малко бързо премина ей там?

— Знам.

— На червено се спира.

— Знам, знам. Но мислех, че ще успея да мина на жълто. — Той погледна Морелиус. — Обикновено успявам.

— Зависи — каза Морелиус. — Много ли бързаш?

— Закъснявам за детския дом. Много съм закъснял дори. Че оттам ми се и обадиха. — Той отново погледна Морелиус, но не умолително. — Обадиха ми се — повтори.

На Морелиус се стори, че Бартрам едва се сдържа да не прихне.

— Не лъжа — продължи мъжът. — Детският дом се намира във Френторп — уточни той, сякаш за по-голяма убедителност. — Мога да се обадя. — И кимна към мобилния телефон, прикрепен със самозалепваща се лента над арматурното табло.

— Няма нужда — каза Морелиус и му върна книжката. — Но повече не минавай на червено.

Мъжът си взе книжката и я погледна тъй, сякаш за секунда можеше да се превърне в заповед за арест.

— Амиии… нищо ли няма да последва?

— Какво нищо?

— Ами глоба, акт или нещо от този род.

— Да не би да искаш?

— Е… не, но…

— Карай по-внимателно отсега нататък — предупреди го Морелиус и тръгна към радиоколата. Бартрам вече седеше вътре. Морелиус чу как водачът запали и потегли.

— Извади късмет, че не попадна на катаджии — отбеляза Бартрам.

— Те имат да мислят за своите си статистики.

Ние трябва да се нагърбваме с всичко всъщност, каза си Морелиус. Пазителите на обществения ред бяха пенкелерите на полицията — наркотици, движение по улиците и пътищата, обири, насилие. Пенкелери. Двойни убийства.

— Минаваш по улицата и виждаш оня негодник да си върви насам-натам, след като е обрал онази жена и й е счупил брадичката, та се е наложило три години да лежи по болници, докато той е получил един месец затвор заради това, което е извършил. Да глобим ли тогава с цели хиляда и двеста крони някого, който бърза за детския дом?

— Поне днес не — каза Морелиус.

— Пуснах на свобода един джебчия.

— Какво?

— Позволих си да освободя един джебчия, без да пиша рапорт за това — призна Бартрам. — И то съвсем наскоро.

— Аха.

— Не бива да се правим на дяволски важни. Да демонстрираме сила.

По радиото изпращя: „Единайсет десет, чувате ли ме?“

— Обикаляме кръга на кръстовището северно от Централна гара — отговори Бартрам.

— Обаждат се от мобилен телефон от площад „Кунгспорт“. Хванали са някого, който намушкал с нож пътник в трамвая, опитват се да го задържат, отивайте там.

— Прието — отвърна Бартрам, а Морелиус пусна сините светлини да се въртят и се отправи в южна посока от колелото.

— Намират се в чакалнята за влакове, пътуващи в северна посока. Разбра ли? Хайде, давай.

— Да, прието — отговори Бартрам и те поеха по линията на трамвая покрай Брунспаркен, като завиха наляво.