Оке Едвардсон
Слънце и сянка (4)

4

Беше заключил вратата след себе си. Или ако бе влязъл там и заключил по-късно, преди да се започне. Онзи, който би направил опит да се измъкне, щеше да е принуден да пожертва няколко важни секунди, а те нямаше да му стигнат.

Бяха хапнали, не си спомняше какво точно. Не мислеше за това какво пъха в уста. Тя се беше изсмяла, един или два пъти. Онзи, другият, не се беше смял. Сякаш знаеше…

Сякаш знаеше кой е той. Защо е там.

И защо седя така, мислеше си. Сега аз говоря. Казвам нещо без особено значение. Дори не знам дали ме слушат.

В главата му ечеше музиката, отначало по-тихо и все по-силно, после пак тихо и пак силно, пак тихо. Сякаш си беше вкъщи и я слушаше, или пък в колата, нещо, което впрочем рядко правеше, защото не му се искаше да я блъсне в гранитната стена на някой тунел.

Слушаше я, това бе, преди да се започне. Или то започна с това, че той я слушаше. Опита се да престане да я слуша и за известно време успя, но сега бе станало невъзможно. Пък и нямаше никакво значение, щом вече седеше тук. Огледа кухнята. Бяха го попитали ще има ли нещо против да хапнат там и той сви рамене в знак на безразличие. „После ще се преместим в хола“, беше казала тя с тон, при който бе почувствал някакъв хлад в главата си, където музиката се усилваше и затихваше. Питаше се дали те го долавят, дали в крайна сметка няма да започнат също да я чуват, може би точно преди да се случи онова.

Китарите ревяха в главата му. Гласът крещеше, хриптеше, съскаше насред музиката, която не му даваше мира: … lying in the black field, memories start to move into my mind, visions of the red room, my bloodied face, her bloodied head.

Виденията за червената стая. Той затвори очи. Възбудата му растеше. Тя го забеляза и се усмихна. Нищо не подозираше. Оня се въртеше неспокойно, но постепенно сякаш изчезваше, превърна се в сянка. Когато погледна към нея, видя, че също е започнала да става сянка. Време беше.

Тя каза нещо.

— Какво?

— Ей, има ли някой вкъщи?

— Какво… ама…

— Изглеждаш като отнесен надалеч.

— Не… тук съм си.

— Въртеше глава, сякаш заслушан в нещо. В нещо вътре в черепа ти.

— Да.

— Ами нека и ние го чуем — ухили се тя.

Оня обаче не се и усмихна, а се вторачи в него, сякаш виждаше тия, дето се бяха напъхали в главата му и свиреха там.

— Е, как звучи? — не преставаше тя, стана, пристъпи към него и се наведе над ухото му. Усети тежестта й и дъхтенето на алкохол. Бяха пили, преди да дойде. Той самият не бе пил нищо. Нито тогава, нито сега.

— Нищо не чувам — каза тя и се притисна още по-плътно и тежко към него, после го целуна. Усети я вътре в устата си. Не помръдна.

— Какво ти е? — попита го. — Не си ли възбуден? — Тя се обърна към другия. — Не изглежда възбуден. А аз си мислех, че е купонджия.

Оня не продума. Продължаваше да го оглежда изпитателно. Може пък и така да му се струваше.

Тя излезе от кухнята, след известно време се върна. От една друга стая се разнасяше музика. Той не желаеше да я гледа. Виждаше само малка част от нейната кожа.

— Какво мислиш за това тук? — попита тя.

— А? За какво?

— Ами за музиката — обясни му. — За музиката! Искаше ми се да слушаме нещо всички заедно.

Той направи опит да се заслуша, но не чуваше нищо, което би могло да пробие метъла, крещящ в мозъка му.

Тя извика нещо, раздвижи се като в танц.

Дръпна другия, притисна го към себе си, целуна го. А косо гледаше към него. Зае се да разкопчава ризата на другия, постави ръката му върху лявата си гърда. Движеше се в такт с музиката. Пак се изсмя.

— Елтън Джон! — провикна се тя. — Веселието започва!

Внезапно почувства, че му става лошо, и същевременно изпита силна възбуда. Сега и двамата се бяха вторачили в него. Оня му кимаше, пъхнал ръка в блузата й.

Направиха една или две танцови стъпки към него.

Той стана.