Марк Твен
Посещението на капитан Стормфийлд в рая (2)

2

Имах доста неприятности с крилата си. На другия ден след като помогнах с пеенето си на хора, аз се опитах веднъж-дваж да летя, но нямах късмет. Първия път прелетях тридесет ярда и тогава се сблъсках с един ирландец и го свалих на земята — впрочем свалих и двама ни. След това пък се сблъсках с един епископ и, разбира се, съборих го. Разменихме си остри думи и аз се почувствувах много неловко, загдето бях блъснал такъв важен старец като него под погледа на милиони непознати, които вътрешно се усмихваха.

Разбрах, че не умея да управлявам крилата и затова просто не знаех къде ще се озова, когато политна. През останалата част от деня ходих пеша и оставих крилата си да висят. Рано на следното утро отидох на едно безлюдно място да се поупражнявам. Изкачих се на доста висока скала, хубаво се засилих и се понесох надолу, като се насочих към един храсталак, на разстояние от около триста ярда; изглежда обаче, не се бях съобразил с вятъра, който беше два румба зад траверза ми. Стана ми ясно, че отивам доста към подветрената страна на храста, затова бавно обърнах дясното си крило и се засилих с лявото, но то не ме послуша; стана ми ясно, че ще се нанижа, затова спрях и двете крила и кацнах. Върнах се на скалата и се опитах още веднъж. Сега се насочих два-три румба вдясно от храста — да, даже повече, — достатъчно, за да вървя дори срещу насрещен вятър. И полетях добре, само че много бавно. Стана ми ясно, съвсем ясно, че при насрещен вятър крилата само пречат. Стана ми ясно, че човек може да лети чудесно с попътен вятър, но не може да се движи срещу него. Разбрах, че ако искам да се поразходя до някое по-отдалечено от дома място и вятърът е насрещен, може би ще трябва да чакам с дни, докато измени посоката си. Разбрах също, че при буря крилата не могат да вършат никаква работа; ако човек се опита да лети по вятъра, нищо няма да излезе, разбира се, тъй като няма начин да намалиш платната като на кораб, нали знаеш, а трябва да ги прибереш съвсем — просто да прилепиш крилата до тялото си. Разбира се, в такъв случай ще паднеш.

Би могъл да си пробиеш път с главата срещу вятъра — това е най-доброто, което можеш да направиш, обаче ще видиш, че е много трудно. Опиташ ли нещо друго, положително ще паднеш.

Трябва да бяха изминали около две седмици подир тази случка, когато един ден оставих бележка на стария Санди Мак Уилямс — беше вторник — и го поканих на следния ден да дойде да хапне манна и пъдпъдъци с мене. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше лукаво да намигне и да каже:

— Е, капитане, какво си направил с крилата си?

Веднага разбрах, че има някаква подигравка, скрита в този въпрос, но не се издадох. Само рекох:

— Пратих ги на пране.

— Да — каза някак си сухо той, — забелязал съм, че в повечето случаи крилата отиват на пране по това време. Новодошлите ангели много държат на чистотата. Кога ще си ги получиш обратно?

— Вдругиден — рекох аз.

Той ми намигна и се усмихна.

Тогава рекох:

— Санди, я се изкажи. Хайде… между приятели не трябва да има тайни. Забелязвам, че ти никога не носиш крила, мнозина други също. Проявил съм се като глупак, така ли?

— Горе-долу такава е работата. Но това не е голяма беда. Всички го правим отначало. То е напълно естествено.

— Знаеш, на Земята си вадим такива глупави заключения за нещата тук горе. На картинките винаги виждахме ангелите с крила и в това нямаше нищо лошо; но ние стигнахме до заключението, че този е начинът, по който те се движат, и тъкмо то е погрешно. Крилата не са нищо друго, освен униформа, това е всичко. Когато, така да се каже, ангелите изпълняват служебните си задължения, те винаги ги носят. Никога не можеш да видиш ангел, тръгнал да занесе някакво съобщение, без крила, също както не можеш да видиш офицер да председателствува военен съд без униформа или пощаджия, когато разнася писма, или дежурен полицай в цивилни дрехи. Но крилата не са предназначени, за да летиш с тях! Те са само за показ, не за всекидневна употреба. Старите опитни ангели са като офицерите от редовната армия — когато са свободни от наряд, носят цивилно облекло. Новопроизведените ангели са като членовете на гражданската милиция — никога не свалят униформата си, — винаги пърхат с крилата си насам-натам и току се спъват, събарят с тях хората и все си въобразяват, че привличат погледите и че околните им се възхищават. И когато видиш някой от тях да се носи с едното крило вдигнато нагоре, а другото сведено надолу, бъди сигурен, че той си казва: „Ех, да ме види сега отнякъде Мери-Ан от Арканзас! Сигурно ще се разкае, че ме е отблъснала.“ Не, не, крилата са само за показ, само за показ — това е всичко.

— Изглежда, че си прав, Санди — рекох аз.

— Ами че погледни себе си — каза той. — Ти просто не си създаден за крила — никой човек не е. Знаеш колко много години са ти били нужни, за да дойдеш тук от Земята, и въпреки това си летял насам по-бързо от снаряд. Представи си, че трябваше да прелетиш цялото това разстояние с крилата си — нямаше ли вечността да се свърши, преди да си стигнал тук? Положително. Е добре, ангелите трябва да отиват на Земята всеки ден — милиони ангели, — за да се явяват като видения на умиращи деца и на добрите хора, нали това е главната им длъжност. Разбира се, там те се явяват с крилата си, защото изпълняват официална длъжност и защото умиращите няма да ги познаят, че са ангели, ако са без крила, но да не би да мислиш, че хвърчат с тях? Разумът ти подсказва, че не правят това. Крилата ще се изхабят, преди да минат и половината път; дори и основните пера ще изчезнат; рамките на крилата ще останат голи като пръчки на хвърчило, преди да е залепена хартията. Разстоянията на небето са милиарди пъти по-големи; ангелите трябва да преброждат цялото небе всеки ден; могат ли да правят това само с крилата си? Разбира се, че не; те носят крилата си само за форма, обаче преминават в миг всяко разстояние чрез пожелаване. Вълшебното килимче от приказките „Хиляда и една нощ“ е разумна измислица — обаче нашата измислица долу на Земята, че ангелите прелетяват тези огромни разстояния с тромавите си криле, е била глупава.

Младите ни светци от двата пола носят крила през всичкото време — огненочервени, сини, зелени, златни, пъстроцветни, прилични на дъгата, на ивици, на кръгове — и никой няма нищо против тях. Напълно им подхождат. Такива крила са красиви и карат младите хора да изпъкват измежду другите. Те са най-забележителната и прелестна част от облеклото им — ореолът не може дори да се мери с крилата.

— Ех, аз съм скрил моите в гардероба и ще ги извадя оттам, когато има кал.

— Да — или прием.

— Това пък какво е?

— Би могъл да видиш и тази вечер, ако искаш. Ще бъде приет официално един кръчмар от Джърси Сити.

— Я ми разкажи тая работа.

— Този кръчмар се отказал от грешния си живот на едно черковно събрание в Ню Йорк и си тръгнал за в къщи с ферибота, обаче станало сблъскване и се удавил. Той е от онзи вид хора, които мислят, че цялото небе полудява от радост, когато някой особено грешен човек като него бъде спасен; въобразяват си, че целият рай ще пее осанна, за да приветствува; мислят си, че в този ден в царството на блажените не говорят за нищо друго, освен за техния случай. Кръчмарят си мисли, че години наред в небето не е имало такова въодушевление, каквото ще причини неговото идване тук. Забелязвал съм, че всички умрели кръчмари имат тази особеност. Той не само очаква всички да го посрещнат, когато пристигне, но се и надява да бъде приветствуват с факелна процесия.

— В такъв случай предполагам, че ще се разочарова.

— Не, няма. Тук не се позволява никой да остане разочарован. Каквото и да иска човек, когато дойде тук — стига то да е разумно и да не е богохулствено, — може да го получи. Тук има няколко милиона или милиарда младежи, които не желаят никакво по-добро забавление от това, да надуват гърди, да се събират на факелни процесии и да вдигат олелия около някой кръчмар. Това толкова гъделичка кръчмаря, че той не може да поеме дъх, дава прекрасна възможност на младежите да се повеселят, никому не вреди, не струва пукната пара и поддържа репутацията на рая като на място, което прави всички дошли там хора щастливи и доволни.

— Много добре. Ще отида да ги видя как ще посрещнат кръчмаря.

— Добрите нрави тук изискват да отидеш в парадно облекло. Ще трябва да си сложиш крилата и другите неща.

— Кои?

— Ореолът, арфата, маслиновото клонче и тъй нататък.

— Хм — рекох аз, — изглежда, че трябва да се почувствувам засрамен, обаче истината е, че ги разпилях в деня, когато се отказах да пея в хора. Нямам абсолютно нищо друго, освен тази роба и крилата.

— Не се тревожи. Ще видиш, че са ти ги прибрали и запазили. Помоли да ти ги донесат.

— Ще направя това, Санди. Но какво ми разправяше за небогохулните неща, които хората очаквали да получат, но за които щели да останат разочаровани?

— О, има сума такива неща, които хората очакват, но не получават. Така например в Бруклин има един проповедник на име Талмидж, който сам си готви голямо разочарование. От време на време заявява в проповедите си, че първото нещо, което ще направи, когато отиде на небето, ще бъде да прегърне Авраам, Исак и Яков, да ги целуне и да заридае над тях. Долу на Земята има милиони хора, които очакват същото нещо. Тук пристигат всеки ден не по-малко от шестдесет хиляди души, които искат, веднага да изтичат право при Авраам, Исак и Яков, да ги прегърнат и да заридаят над тях. Имай предвид, че шестдесет хиляди души дневно е доста тежко нещо за тези стари хора. Ако рекат да позволят това, те ще трябва години наред да не вършат нищо друго, а само да стоят прави и да се оставят да бъдат прегръщани и оплаквани тридесет и два часа от всеки двадесет и четири. Непрекъснато ще бъдат изморени и мокри като кучета. И какво ще представлява раят за тях? Място, от което човек трябва час по-скоро да се отърве, ти сам го разбираш. Те са любезни и мили стари евреи, но и те не обичат да целуват възторжените светила на Бруклин повече, отколкото ти. Помни ми думите — нежностите на г-н Т. ще бъдат от хвърлени с благодарност. Има граници на привилегиите на избраните, дори и на небето. Ха, та ако Адам се показваше на всеки новодошъл, който пожелае да го посети, да го зяпа и да му иска автограф, той не ще има време за нищо друго. Талмидж е заявил, че ще отдаде вниманието си на Адам, както и на А., И. и Я. Но по този въпрос ще трябва да промени мнението си.

— Наистина ли мислиш, че Талмидж ще дойде тук?

— Ами че да, разбира се. Но не се тревожи; той ще се движи с хора от неговата черга, а те са достатъчно много. Това е най-привлекателната особеност на рая — тук има най-различни хора, — което нямаше да е така, ако слушаме какво разправят проповедниците. Тук всеки може да намери онзи вид хора, които предпочита, и просто оставя другите на мира, пък и те го оставят на мира. Когато господ построява рай, той го прави както трябва и на либерална основа.

Санди изпрати да му донесат нещата и аз изпратих за своите и към девет часа вечерта започнахме да се обличаме. Санди рече:

— Тази вечер ти чудесно ще се забавляваш, Сторми. Много е вероятно да се появят и някои от патриарсите.

— Ей, наистина ли?

— Твърде е възможно. Разбира се, те обикновено се държат настрани. Много рядко се показват пред обикновената публика. Появяват се само когато някой е възприел добродетелния живот в последния момент, преди да умре. Те и тогава не биха го правили, обаче земните традиции налагат в такъв случай винаги да се устройва голяма церемония.

— Всички ли се появяват, Санди?

— Кой? Всички патриарси? О, не — едва ли повече от двама-трима. Ще трябва да прекараш тук петдесет хиляди години, а може би и повече, докато зърнеш всичките патриарси и пророци. Откакто съм тук, Йов се е появил само веднъж, а веднъж Хам и Еремия, и двамата едновременно. Но най-чудесното нещо, което се е случило по мое време, беше горе-долу преди една година. Тогава посрещахме Чарлс Пийс — онзи, когото наричаха „Убиеца от Банъркрос“ — англичанин. Тогава на почетната трибуна имаше четирима пророци и двама патриарси — такова нещо не е имало, откакто тук пристигна капитан Кид; беше дошъл Авел — за първи път от хиляда и двеста години насам. Разнесе се слух, че щял да дойде и Адам; разбира се, Авел беше достатъчен сам по себе си, за да привлече цяла тълпа, но едва ли някой може да надмине в това отношение Адам. Слухът беше лъжлив, но нали се разнесе, както вече ти казах, и едва ли скоро ще видя пак нещо подобно. Разбира се, приемът беше в английския район, който се намира на осемстотин и единадесет милиона мили от района на Ню Джърси. Отидох там заедно с голям брой от съседите ми и мога да ти кажа, че гледката заслужава да я видиш. Цели тълпи хора надойдоха от всички райони. Видях там ескимоси, татари, негри, китайци — хора отвсякъде. Подобна смесица можеш да видиш в Големия хор на първия ден, когато пристигнеш тук, обаче едва ли подобно нещо може да ти се случи втори път. Имаше милиарди хора; когато пееха песни или осанна, шумът беше удивителен; но дори и когато езиците им мълчаха, пърхането на крилете беше почти достатъчно, за да ти се пръсне главата, тъй като небето беше така преизпълнено, че сякаш валяха ангели. При все че Адам го нямаше, пак беше знаменито, тъй като на почетната трибуна имаше трима архангели, а имай предвид, че дори и един рядко идва.

— Как изглеждаха те, Санди?

— Имаха блестящи лица, блестящи одежди и чудесни крила, обагрени като дъгата. Бяха осемнадесет фута на ръст и носеха саби, държаха главите си благородно вдигнати нагоре и изглеждаха като военни.

— Имаха ли ореоли?

— Не, поне ореолите им нямаха вид на обръч. Архангелите и патриарсите от по-горната класа носят нещо по-хубаво. То представлява кръг от чисто злато и когато го гледаш, очите ти просто се заслепяват. На Земята често пъти си виждал патриарх с такова нещо на картина — спомняш си, нали? Също като че ли главата му е поставена на медна чиния. Това съвсем не ти дава правилна представа — истинското нещо е много по-блестящо и красиво.

— Ти разговаря ли с тези архангели и патриарси, Санди?

— Кой, аз? Та ти какво си мислиш, Сторми? Аз не съм достоен да разговарям с хора като тях.

— Ами Талмидж достоен ли е?

— Разбира се, не. Ти имаш същите объркани представи за тези неща, каквито имат и хората долу на Земята. Едно време ги имах и аз, обаче вече ги преодолях. Там долу говорят за небесния цар — и това си е право, — обаче след това говорят вече тъй, сякаш небесното царство е република, където всички са равни помежду си и имат право да обвият ръце около врата на всеки, когото срещнат на пътя си, и да се държат свойски с избраните, от най-високопоставения надолу. Колко объркано и нелепо е всичко това! Как изобщо можеш да имаш република при управлението на цар? Как изобщо можеш да имаш република, когато начело на управлението стои абсолютен владетел, който властвува вечно и няма ни парламент, ни съвет, които да се бъркат в работите му; за никого не се гласува, никой не се избира, никой в цялата вселена няма глас в управлението, никого не канят да вземе участие в това управление и на никого не е позволено да участвува в него — чудесна република, а?

— Хм, да — вярно, че е малко по-различно от представата, която имах, обаче все пак си мислех, че бих могъл да пообиколя и да се запозная с първенците — не непременно да се поставя на равна нога с тях, а просто да се ръкувам и да прекарам с тях няколко минути.

— Би ли могъл всеки никаквец да посети Министерския съвет на Русия и да стори това? Може ли например да посети княз Горчаков?

— Предполагам, че не, Санди.

— Е добре, раят е нещо като царска Русия, само че в това отношение тук са още по-строги. Тук няма и сянка от републиканско управление. Всеки си има своя ранг. Съществуват вицекрале, принцове, губернатори, вицегубернатори, помощник-вицегубернатори и стотици видове благородници в низходящ ред, като започнеш с архангели с ранга на велики князе, докато стигнеш стъпало по стъпало равнището на обикновените хора, които нямат никакви титли. Знаеш ли какво значи на Земята „принц по кръв“?

— Не.

— Е добре, един принц по кръв не се числи съвсем към кралското семейство, но не е и обикновен член на аристокрацията на страната. Той стои по-ниско от едното и по-високо от другото. Такова е горе-долу положението на тукашните патриарси и пророци. Тук има хора от най-благородна класа — хора, на които ние не сме достойни да лъснем сандалите, но и те, от своя страна, не са достойни да лъснат сандалите на патриарсите и на пророците. Това ти дава известна представа за техния ранг, нали? Започваш да разбираш колко високо стоят те тук, нали? Само да зърнеш за две минути някой от тях, е събитие, достойно да го запомниш и да говориш за него в продължение на хиляда години. Да, капитане, помисли си само: ако Авраам стъпи тук до тази врата, веднага около отпечатъка на стъпката му ще бъде издигната ограда и отгоре ще се сложи покрив, и ще се стичат хора от целия рай в продължение на стотици години, за да го видят. Авраам е една от личностите, които г-н Талмидж от Бруклин иска да прегърне и целуне и върху които да пророни сълзи, когато дойде тук. Ще трябва да си насъбере доста сълзи човечецът, иначе всичките му сълзи ще пресъхнат, преди да му се удаде възможност да направи каквото е намислил.

— Санди — рекох аз, — въобразявах си, че аз също ще бъда равен с всички тук, но да оставим това настрани. То, няма особено голямо значение, пък и без това съм си достатъчно щастлив.

— Капитане, така си по-щастлив, отколкото ако беше иначе. Тези стари патриарси и пророци са цели векове по-напред от тебе; за две минути те научават повече неща, отколкото ти можеш да научиш за една година. Опитвал ли си някога да разискваш с някой управител на погребално бюро за ветровете, за теченията и за отклоненията на компаса?

— Разбирам мисълта ти, Санди. Такъв човек не би могъл да ме заинтересува. Ще бъде съвсем невежа в това отношение — той ще ме отегчи, а и аз ще го отегча.

— Тъкмо това е. Когато говориш на патриарсите, ти ще ги отегчиш, а когато те говорят на теб, няма да им разбереш от приказката. Подир малко ще кажеш: „Довиждане, Ваше преосвещенство, ще дойда пак“ — обаче няма да го направиш. Когато беше на кораба, повиквал ли си някога палубния чистач на вечеря в твоята кабина?

— Да, Санди, и сега те разбирам. Не бих представлявал никакъв интерес за такива важни хора като патриарсите и пророците, пък и сам аз бих се държал като овца и бих мълчал като пън в тяхното общество и с най-голямо удоволствие бих се измъкнал от него. Санди, кой сан е по-висок, на патриарха ли или на пророка?

— О, пророците стоят по-високо от патриарсите. Дори и най-младият пророк е много по-влиятелен от най-стария патриарх. Да, миличък, самият Адам трябва да върви след Шекспир.

— Шекспир пророк ли е бил?

— Разбира се, също както Омир и мнозина други. Обаче Шекспир и останалите трябва да вървят зад един обикновен шивач от Тенеси на име Билингс, и зад един конски доктор на име Сака от Афганистан. Еремия, Билингс и Буда вървят заедно, един до друг, непосредствено подир цяла тълпа хора от планети, намиращи се вън от нашата астрономическа система; след това идват една-две дузини от Юпитер и от другите светове; след това идват Езекил, Мохамед, Заратустра и един точилар на ножове от древен Египет. После се редуват много други, а след тях, някъде на опашката, идват Шекспир, Омир и един обущар, на име Маре, от някакво затънтено френско село.

— Наистина ли са прибрали тук Мохамед и всички други езичници?

— Да, те всички са имали какво да кажат на света и затова всички са получили наградата си. Човек, който не получи наградата си на Земята, няма защо да се безпокои — положително ще я получи тук.

— Но защо са така пренебрегнали Шекспир и са го сложили по-назад от всички тези обущари, конски доктори и точилари на ножове — цял куп хора, за които никой никога не е чувал?

— Тъкмо това е небесната справедливост — на Земята те не са били наградени съобразно със заслугите си, но тук са получили полагащото им се признание. Шивачът Билингс от Тенеси писал стихове, с които произведенията на Шекспир и Омир не са могли дори да се сравняват. Обаче никой не е искал да ги печата, никой не ги е чел, освен съседите му, невежи хорица, които са се подигравали с тях. Винаги когато селото си устройвало пиянска забава и танци, хората го довличали и го короновали със зелени листа, като му се кланяли на присмех; а една вечер, когато той бил болен и умирал от глад, те пак го короновали, прекарали го за посмешище из цялото село и всички вървели след него, като удряли по тенджери и крещели. Преди да съмне, той умрял. Изобщо не очаквал, че ще отиде в рая, а още по-малко, че около него ще се вдигне такъв шум, така че предполагам, доста се е изненадал, когато изневиделица бе посрещнат с прием.

— Ти беше ли там, Санди?

— Мили боже, не!

— Защо? Не знаеше ли, че се устройва такова нещо?

— Как да не съм знаел. Та това беше главното нещо, за което се говореше в небесното царства — не в продължение на един ден, както за тоя кръчмар, а в продължение на двадесет години, преди човекът да умре.

— Че какво ти е попречило да отидеш?

— Какви ми ги приказваш и ти! Такъв обикновен човечец като мене да отиде да се бърка при приемането на един пророк? Такава невзрачна личност като мене да се мъчи да се тика напред и да участвува в приема, устроен за тъй ужасно високопоставен човек като Едуард Дж. Билингс? Ха, та ако бях сторил това, аз щях да си навлека подигравките на всички хора от милиарди мили наоколо. Вечно щеше да се говори за това нещо.

— Че кой е отишъл тогава?

— Твърде малко от онези, които ти и аз някога ще имаме възможност да видим, капитане. Мога да ти кажа, че нито един обикновен човек не е имал някога късмета да види прием, устроен на пророк. Там са били всички от благородното съсловие, всички патриарси и пророци — всички до един — и всички архангели, всички принцове, губернатори и вицекрале — и нито един обикновен човечец — нито един. А имай предвид, че не ти говоря само за велможите от нашия собствен свят, а за принцовете, патриарсите и тъй нататък от всички светове, които светят на нашето небе, и от милиарди други, числящи се към множество системи вън от онази, в която се намира нашето Слънце. Имаше някои пророци и патриарси, на които по ранг, по известност и тъй нататък нашите не могат и на малкия им пръст вода да полеят. Някои бяха от Юпитер и от други светове на нашата система, обаче най-знаменитите бяха трима поети, Саа, Бо и Сууф, от големи планети в три различни и много отдалечени системи. Тези три имена са добре известни във всяко кътче на небето, от единия му край до другия — така добре познати като осемдесетте върховни архангели, — докато нашите Мойсей, Адам и останалите не са познати вън от малкото кътче на рая, определено за нашия свят, освен на няколко, много учени хора, разпръснати тук и там — и те винаги пишат погрешно имената им и бъркат делата на единия с постиженията на друг, като почти винаги определят, че са от нашата слънчева система и считат това за достатъчно, без да се занимават с такива подробности като например името на света, от който са дошли. Също както ако един учен индус иска да покаже колко много знае, когато каже, че Лонгфелоу живял в Съединените щати — като че ли той живее навред из Щатите и сякаш страната е толкова малка, че човек не може да хвърли камък, без да го удари. Между нас казано, много ме дразни високомерното държане на хората от онези огромни светове извън нашата система спрямо нашия малък свят и дори система спрямо Слънчевата ни система. Разбира се ние смятаме Юпитер за много голям, защото, сравнен с него, нашият свят с голям като картоф; обаче има светове, в сравнение, с които Юпитер е по-малък дори от ленено семе — като например планетата Губра, която не можеш да натикаш даже в орбитата на Халеевата комета, без да й скъсаш нитовете. Туристи от Губра (искам да кажа хора, които са живели и умрели там — туземци) идват от време на време тука и запитват за нашия свят и когато узнаят, че е толкова малък, че една светкавица може да го обиколи целия за една осма от секундата, наляга ги такъв смях, че трябва да се подпрат да не паднат. След това си слагат монокъл на окото и започват да ни разглеждат, сякаш сме някакъв особен вид буболечки или нещо подобно. Един от тях поиска да узнае колко е дълъг нашият ден и когато му казах, че общо взето той продължава дванадесет часа, той ме попита дали хората от моя свят считат, че си заслужава да стават и да се измиват за такъв кратък срок. Такива са си хората от Губра — не пропускат случая да изтъкнат високомерно, че техният ден е дълъг колкото триста двадесет и две наши години. Този млад сноб току-що бе навършил пълнолетие — беше на около шест или седем хиляди техни дни, — кажи го, два милиона наши години — и се държеше с онази хлапашка важност, която е характерна за хората на неговите години — онази повратна точка от живота, когато човек вече не е момче, но още не може да се каже, че е станал мъж. Ако се бяхме видели другаде, а не на небето, щях добре да го наредя. И тъй, както и да е, за Билингс беше устроен най-големият прием от хиляди векове насам и мисля, че ще се отрази добре. Името му ще се разчуе доста далеч и ще стане причина да се заговори за нашата система, а може би и за нашия свят, и ще ни издигне в очите на райското население. Знаеш ли — Шекспир вървеше заднишком пред този шивач от Тенеси и пръскаше пред нозете му цветя, а Омир стоеше зад стола му и му прислужваше на банкета. Разбира се, това не можеше да направи голямо впечатление на този прием между всички онези знаменити чужденци от другите системи, тъй като те не са чували нито за Шекспир, нито за Омир, обаче щеше да има огромно значение долу на Земята, ако хората там можеха да узнаят за тази работа. Бих желал да имаше нещо вярно в спиритизма, та да можехме да им разкажем за този прием. Онова село в Тенеси щеше да издигне паметник на Билингс, а автографът му щеше да струва повече от автографа на Сатаната. Та да ти кажа по-нататък, на приема прекарали чудесно, един дребен благородник от Хобокън ми разказа всичко — сър Ричард Дъфър, баронет.

— Я, Санди, благородник от Хобокън? Това пък какво е?

— Много лесно за разбиране. Дъфър имал колбасарница и през целия си живот не спестил нито цент, защото имал обичай да дава тихомълком на бедните месото, което му оставало. Не на скитници и просяци, не — на другия вид бедни, — на хора, които предпочитат да гладуват, вместо да просят — честни и почтени хора, останали без работа. Дик имал навика да наблюдава мъже, жени и деца, които изглеждали гладни, и да ги проследява у дома им. Разпитвал за тях съседите, а след това ги нахранвал и им намирал работа. Тъй като никой никога не го виждал да дава някому нещо, той се ползувал с име на скъперник, така си и умрял и всички казали, че е много хубаво, гдето светът се е отървал от него; обаче в момента, когато пристигнал тук, го направили баронет и първите думи, които саламджията Дик от Хобокън чул, когато влязъл в рая, били: „Добре дошъл, сър Ричард Дъфър!“ Това много го учудило, защото смятал, че има основание да вярва, че му е предопределено да отиде на доста по-горещичко място.

Изведнъж цялата местност просто се разтърси от тътена на хиляда и един гърмежа, които се разнесоха в един и същи момент, и Санди рече:

— Ето, това е за кръчмаря.

Аз скочих и казах:

— Тогава нека тръгваме, Санди: да не пропуснем нещо от церемонията, знаеш.

— Стой си на мястото — рече той; това е само телеграма за него и нищо друго.

— Как?

— Този гърмеж означава само, че са го забелязали от наблюдателния пункт. Тръгнал е от Санди Хук^[1]. Сега комисиите ще слязат долу да го посрещнат и да го придружат дотук. Ще има церемонии и бавене; има още доста време, докато дойдат. Дотам има няколко милиарда си мили.

— Защо ли и аз не бях кръчмар и пропаднал човек — рекох аз, като си припомних как самотно пристигнах и как нямаше никакви комисии и никакво посрещане.

— В гласа ти звучи известно съжаление — рече Санди — и това е напълно естествено, но миналото си е минало; получил си онова, което си заслужил, и сега е твърде късно да поправяме нещата.

— Да оставим това настрана, Санди, няма значение. Но нима и тук имате Санди Хук, така ли?

— Тук си имаме всичко, също както долу на Земята, всички щати и територии на Съюза, всички кралства на Земята и островите в моретата са разположени тук точно както са и на земното кълбо — имат същата форма, както и долу и сравнени едни с други, имат същата относителна големина, само че всеки щат и всяко царство и остров са милиарди пъти по-големи, отколкото долу. Ето още един залп.

— А това за какво е?

— Друг наблюдателен пост отговаря на залповете на първия. Всеки от тях дава хиляда сто и един гърмежа наведнъж — това е обичайният поздрав за разкаялия се в единадесетия час грешник; сто за всеки час и един допълнителен за пола на новодошлия; ако беше жена, щяхме да разберем това от обстоятелството, че нямаше да дадат допълнителния гърмеж.

— Как разбираме, че са хиляда сто и един гърмежа, Санди, когато всички оръдия изгърмяват едновременно?… И все пак разбираме това.

— В известни отношения интелектът ни тук е по-изострен и този е един от случаите. Числата, размерите и разстоянията тук са толкова големи, че трябва да бъдем така устроени, щото да можем да ги чувствуваме, понеже старите ни начини да броим, да измерваме и да изчисляваме не ще ни дадат никаква представа за тях, само ще ни объркат и ще ни докарат главоболие.

След като поговорихме за тези неща, аз рекох:

— Санди, прави ми впечатление, че много рядко забелязвам бели ангели; на всеки бял ангел срещам сто милиона медночервени — хора, които не могат да говорят английски. Какво значи това?

— Това е така във всеки щат или територия на американската част на рая, където и да отидеш. Пътувал съм непрекъснато по цяла седмица и съм изминавал милиони и милиони мили сред цели рояци ангели, без да зърна и един бял между тях и без да чуя една разбираема дума. Виждаш ли, около един милиард години или повече в Америка са живели индианци, ацтеки и други такива хора, преди там да е стъпил кракът на бял човек. Първите триста години след откритието на Колумб в цяла Америка не са могли да се съберат толкова бели хора, колкото за една свястна аудитория за сказки — думата ми е за цяла Америка, британските владения и всичко. В началото на нашия век там е имало само шест или седем милиона, да речем седем; в 1825 г. те са били дванадесет или четиринадесет милиона; а в 1850 г. са били, да речем, двадесет и три милиона; в 1875 г. — четиридесет милиона. Смъртността у нас винаги е възлизала на двадесет на хиляда годишно. Е добре, през първата година на века са умрели сто и четиридесет хиляди души; през двадесет и петата са станали двеста и осемдесет хиляди; през петдесетата — петстотин хиляди; а през седемдесет и петата — около един милион. Хайде да направя сметка по на едро и да предположа, че от началото досега в Америка са умрели петдесет милиона белокожи — нека да са шестдесет, ако искаш; нека да са сто милиона — няколко милиона долу или горе нямат значение. Е добре, сега сам виждаш, че когато разпръснеш една такава малка група хора по тези стотици милиарди мили американска територия тук горе на небето, то е все едно да разпилееш кутийка хапчета върху цялата Сахара и да вярваш, че ще ги намериш. Не може да очакваш ние да представляваме някаква значителна група на небето и действително не представляваме — това си е голата истина и ще трябва да се примирим с нея. Когато учени хора от други планети и системи правят обиколка из божието царство и минат оттук, като се върнат в тяхната част от рая и напишат пътепис, те отделят за Америка пет реда. И какво казват за нас? Изтъкват, че тази пуста местност е населена с разпръснати тук-там няколко стотици хиляди милиарда червени ангели, а между тях се виждат от време на време по един-двама болни с особен цвят на кожата. Виждаш, нали, те мислят, че ние, белите, и малцината негри сме индианци, избелели или почернели поради някакъв вид проказа или нещо подобно — и то като отплата за някакъв особен тежък грях, имай предвид. Горчив хап е това за нас, приятелю — дори и за най-скромния, да не говорим за другите, които си въобразяват, че ще бъдат посрещнати като отдавна изгубена държавна облигация и че на всичко отгоре ще им бъде позволено да прегърнат Авраам. Не съм те питал за подробностите, капитане, но смятам, то се разбира само по себе си — ако изобщо мога да съдя от опита си, — че едва ли се е вдигнал много шум, когато ти пристигна тук, така беше, нали?

— Да не говорим за това, Санди — рекох аз, като се поизчервих, — не бих желал за нищо на света някой от близките ми да бе видял това. Промени темата, Санди, промени темата.

— Е, в калифорнийския сектор на блажените ли смяташ да се установиш?

— Не знам. Не възнамерявах да предприема нищо определено в тази насока, преди да дойде семейството. Смятах междувременно просто да пообиколя тихичко тук-там и после да взема решение. Освен това имам доста познати измежду умрелите и възнамерявам да ги открия къде са, да поразменим някоя и друга приказка за общи приятели, за едно време, за едно-друго и да ги поразпитам как се чувствуват тук досега. Предполагам обаче, че жена ми ще пожелае да се установим в района на Калифорния, защото повечето от близките й ще са там, а тя обича да бъде между хора, които познава.

— Не й позволявай. Нали виждаш какъв е районът на Джърси по отношение на белокожите; е добре, районът на Калифорния е хиляди пъти по-лош. Изпълнен е с тъпоумни червеникави ангели — и най-близкият ти белокож съсед ще е навярно на един милион мили. Онова, което на небето най-много ни липсва, е общество — общество на хора от твоята среда, от твоя цвят и език. Поради тази причина един-два пъти ми е идвало да се заселя в европейския сектор на рая.

— Е добре, защо не го направи?

— О, по различни причини. Преди всичко, макар там и да виждаш достатъчно бели, едва ли можеш да ги разбереш, та и между тях си така жаден за разговор, както и тук. Обичам да погледам един руснак или германец, или италианец, обичам да погледам дори и французин, ако изобщо имам късмет да го заваря зает с нещо, което да не е нескромно, обаче гледането не насища глада — онова, от което се нуждаеш, е разговор.

— Е добре, Санди, ами нали има и Англия — английския участък на рая.

— Да, но и там не е много по-добре, отколкото в тази част на небесното царство. Ако срещнеш англичанин, който е живял през последните триста години, добре си; но в момента, когато навлезеш в епохата на кралица Елизабет, езикът започва да става неразбираем и колкото по-назад отиваш, толкова по-неразбираем става. Веднъж поприказвах малко с някой си Лангланд и с един мъж на име Чосър — едновремешни поети, — обаче нищо не излезе, тъй като нито аз можах да ги разбера напълно, нито те можаха да ми разберат всичко. Получавал съм от тях писма след това, но техният английски език е така изкълчен, че просто нищо не мога да разбера. Англичаните, които са живели преди времето на тези хора, са, направо казано, чужденци, нищо повече и нищо по-малко. Те говорят на датски, на немски, на френско-нормандски, а понякога на една смесица от тези три езика; а в епохата преди тях говорят латински, древнобритански, ирландски и галски. А пък в още по-старите времена виждаш милиарди и милиарди диваци, които ти бъбрят на някакво наречие, което дори самият Сатана не може да разбере. Истина е, че срещу всеки човек от английската част на рая, с когото можеш да се разбереш, ще срещнеш цяло множество други, които ти говорят по напълно неразбираем начин. Работата е там, че в течение на милиарди години всяка страна е била завладявана от толкова различни видове хора с различни езици, че на небето неминуемо се стига до тази бъркотия.

— Санди — рекох му, — срещал ли си много от великите хора, за които ни говори историята?

— Да, доста. Виждал сам крале и най-различни знаменитости.

— Царете тук същия ли ранг имат, който са имали долу на Земята?

— Не, тук горе човек не може да донесе със себе си и своя ранг. Божественото право е нещо, с което се залъгват долу на Земята, но тук не минава. Веднага щом се озоват в царството на блажените, кралете си стават обикновени хора. Познавах много добре Чарлс Втори — един от най-популярните комични артисти в английския район, — проявява се отлично. Разбира се, има по-добри — хора, за които на Земята никой не е чувал, — обаче Чарлс е успял да си създаде много добро име и го считат за човек, който бързо се издига. Ричард Лъвското сърце печели победи на арената и към него са започнали да проявяват голяма благосклонност. Хенри Осми играе трагични роли и сцените, в които убива хора, са много реалистични. Хенри Шести държи будка за религиозна книжнина.

— Ами виждал ли си някога Наполеон, Санди?

— Често, понякога в корсиканския район, понякога във френския. Винаги гледа да намери някое място, където всеки да го види, и се разхожда със смръщено лице, със скръстени ръце и с военния си бинокъл под мишница. Видът му е така величествен, мрачен и особен, какъвто го налага репутацията му, и много го тревожи това, че тук не се ползува с онази слава на военен, каквато е очаквал.

— Така ли, кого смятат за по-голям?

— О, много хора, за които ние никога не сме чували в миналото — от типа на обущаря, на конския доктор и на точиларя, знаеш — селяци бог знае отгде, които през целия си живот не са пипнали сабя и не са изстреляли и един куршум, обаче военщината е била в кръвта им, само че никога не са имали възможност да я проявят. Тук обаче те заемат мястото, което им подобава, а Цезар и Наполеон, и Александър трябва да седят на задните места. Най-големият военен гений, който нашият свят е създал, е бил тухлар отнейде си отвъд Бостън — умрял през революцията, на име Абсалом Джонс. Където и да отиде, около него се тълпят хора да го видят. Виждаш ли, всички знаят, че ако бе имал възможност, той щял да даде на света такъв пример на пълководство, че дейността на всички други пълководци да изглежда като детска игра и чирашка работа. Никога обаче не е имал възможност да се прояви; опитвал се безброй пъти да стане войник, обаче и двата палеца на ръцете му липсвали и бил останал без един-два предни зъба, та наборната комисия го отхвърляла. Но както ти казвам, сега на всички е известно какъв е могъл да стане и затова милиони се трупат да го зърнат, щом чуят, че ще отиде някъде. Цезар и Ханибал, и Александър, и Наполеон — всички са в неговия щаб, пък и много други велики генерали; но на тях хората не обръщат никакво внимание, когато той е наблизо. Бум! Ето още един салют. Кръчмарят вече е напуснал карантината.

Санди и аз се облякохме. След това полежахме и в миг се озовахме на мястото на посрещането. Стояхме на брега на океана на пространството, отправили поглед към неясната далечина, обаче нищо не можехме да видим. Близо до нас се намираше голямата почетна трибуна — редица върху редица мъгляви тронове, издигащи се до зенита. От двете страни се ширеха редиците на местата за обикновената публика. Те заемаха пространство от много левги — края им не можеш да видиш. Местата бяха празни и имаха тъжен вид; бяха пусти като театрален салон, преди да са дошли зрителите, с изгасено осветление. Санди рече:

— Ще седнем тук да почакаме. Скоро ще видиш хей там на хоризонта началото на шествието.

— Тук е доста безлюдно, Санди; струва ми се, че нещо трябва да се е объркало. Не виждам никого, освен тебе и мене — посрещането на кръчмаря няма да е много внушително.

— Не се тревожи, всичко е наред. Ще се чуе още един гърмеж и тогава ще видиш.

След малко забелязахме някакво припламване на светлина далеч на хоризонта.

— Началото на факелното шествие — рече Санди.

Светлината се разрастваше и ставаше по-ярка и по-силна. Скоро блясъкът й стана като фар на локомотив; тя продължаваше да свети все по-ярко и по-ярко, докато заприлича на показващо се иззад морския хоризонт слънце — големите червени лъчи се издигаха високо в небето.

— Гледай голямата трибуна и безкрайните мили места, бързо! — рече Санди. — И чакай гърмежите.

Точно тогава те избухнаха: „Бум, бум, бум!“ — като милион гръмотевици, слети ведно, и накараха да се разлюлеят целите небеса. Изведнъж навред наоколо блесна страшна светлина и тъкмо в този момент всяко от милионите места се запълни и доколкото ти око стигаше, и в двете посоки, се виждаха наблъскани човек до човек. Цялото пространство беше величествено осветено! Просто дъхът ти да спре. Санди рече:

— Така действуваме ние тук. Не прахосваме излишно време; никой не се промъква, след като завесата се е вдигнала. Пожелаването е по-бързо от пътуването. Пре четвърт секунда всички тези хора са били на милиони мили разстояние оттук. Когато са чули последния сигнал трябвало е само да пожелаят и ето че са тука.

Разнесе се песента на огромния хор:

Копнеем да те чуем,

да видим теб лице с лице.

Мелодията беше величествена, обаче нехористи подпяваха и я разваляха, също както го правят богомолците в черквите на Земята.

Началото на шествието се зададе и гледката беше чудесна. Минаваха гъсти и стегнати редици по петстотин хиляди ангели, всеки от тях носеше факел и пееше — тътенът на пърхащите криле причиняваше главоболие. Погледът можеше да проследи колоната на шествието назад и как извиваше нагоре в небето, подобно на блестяща виеща се змия, и се губеше като някаква бледа ивица в далечината. Редиците ангели минаваха и минаваха една подир друга и това продължи много, а най-после, ето, появи се и кръчмарят; тогава всички станаха и вярвай ми, приветствените им възгласи разтърсиха небесата! Той се усмихваше на всички страни, ореолът му се беше килнал над едното ухо и изглеждаше като най-доволния, светия, когото някога съм виждал. Докато той се изкачваше по стъпалата на голямата трибуна, хорът запя:

В стенания небесна шир

очаква твоя глас.

На почетното място върху широк ограден подиум в центъра на голямата трибуна бяха разположени четири величествени шатри, а около тях имаше блестяща почетна стража. През цялото това време шатрите бяха затворени. Когато кръчмарят се качваше нагоре, като се кланяше и усмихваше на всички, и най-после стигна до подиума, тези шатри внезапно се разтвориха и ние видяхме четири величествени златни трона, целите обсипани със скъпоценни камъни; на двата средни седяха белобради старци, а на другите — двама най-пищно облечени и накичени гиганти с плътни ореоли и прекрасни брони. Цялото многомилионно множество падна на колене, с вперени напред очи, с доволен израз на лицата, и започна радостно да шушука. Чувах ги да си шепнат:

— Двама архангели!… Това е великолепно. Кои ли може да са другите?

Архангелите се поклониха на кръчмаря сухо и отривисто — по военному; двамата старци станаха; единият от тях изрече: „Мойсей и Исав те приветствуват с добре дошъл!“ След това и четиримата изчезнаха и троновете останаха празни.

Кръчмарят придоби малко разочарован вид, защото предполагам, че е възнамерявал да прегърне тези старци; но това множество беше най-доволното и най-гордото, което някога сте виждали — защото бяха видели Мойсей и Исав. Всички се питаха един друг: „Видяхте ли ги? Аз ги видях. Исав беше обърнат в профил към мене, обаче Мойсей видях право в лицето така ясно, както в този момент виждам тебе!“

Шествието пое кръчмаря и отново потегли с него, а множеството се разпръсна. Когато си отивахме към дома, Санди заяви, че всичко минало много успешно и че кръчмарят ще има правото вечно да се гордее. Каза също, че и ние сме имали късмет; че може да присъствуваме на приеми още четиридесет хиляди години, без обаче да имаме възможност да видим двама такива велики моголи като Мойсей и Исав. Разбрахме след това, че без малко сме щели да видим още патриарх, както и един истински пророк, обаче в последния момент те съобщили, че не ще могат да присъствуват. Санди каза, че на мястото, където бяха стояли Мойсей и Исав, щели да издигнат паметник с датата и подробностите за случая, като ще се опише цялата работа, и в продължение на хиляди години ще идват пътници да го зяпат, да се катерят по него и да издраскват на него своите имена.