Марк Твен
Посещението на капитан Стормфийлд в рая (1)

1

И тъй, когато бях мъртъв вече от тридесет години, започнах малко да се тревожа. Имайте предвид, че през всичкото това време стремглаво фучах през пространството като комета. Като комета ли? Нищо подобно, Питърс, аз ги надминавах всичките! Разбира се, нито една от тях не вървеше постоянно по пътя ми, тъй като те пътуват в продълговат кръг — нещо като примката на ласо, докато аз се бях насочил към онзи свят право като стрела. Обаче от време на време срещах на пътя си по някоя от тях и тя ме придружаваше час-два, та си устройвахме нещо като състезание. Но обикновено то биваше, тъй да се каже, едностранно, защото аз се носех край тях така, сякаш те стояха на едно място. Обикновената комета не изминава повече от около 200 000 мили в минута. Разбира се, когато срещах някоя от друг вид — като тази на Енке или като Халеевата например, — кометата само блясваше и изчезваше, разбираш ли? Това просто не можеше да се нарече състезание. Беше все едно, като че ли кометата е товарен влак, а аз телеграфическо съобщение. Но след като минах отвъд границите на нашата астрономическа система, от време на време срещах по някоя комета — ама ти казвам, нещо знаменито. Ние тук нямаме такива комети — нашите просто не могат да се мерят с тях. Една нощ си летях напред с хубава скорост, с опънати платна, пък и вятърът беше благоприятен за мене. Пресметнах, че навярно се движа с около един милион мили в минута — може да е било повече, но в никакъв случай по-малко, — когато съзрях една необичайно голяма комета, горе-долу три румба^[1] от носа към десния борд. По светлините на кърмата й прецених, че върви на североизток или север-североизток. И тъй, тя беше така близо до моя курс, че никак не ми се искаше да изпускам случая; и затова се отклоних с един румб, задържах кормилото и взех да я гоня. Ех, да ме бяхте чули как свистях и да бяхте видели електрическите искри, които изскачаха от мене! За около минута й половина цял бях обкръжен от електрически ореол, който така осветяваше цялото пространство, сякаш беше бял ден. Когато видях най-напред кометата в далечината, тя светеше със синя светлина, като някакъв мъждив факел, обаче колкото повече се приближавах към нея, толкова по-голяма и по-голяма ставаше. Настигнах я тъй бързо, че когато бях изминал около 150 000 000 мили, бях вече тъй близо, че ме погълна фосфоресциращото сияние на следата й, та поради блясъка не можех нищо да виждам. Няма смисъл да се сблъсквам с нея, рекох си аз, отклоних се настрана и се стрелнах напред. Малко по малко се изравних с опашката й. Знаеш ли на какво приличаше това? Все едно че някаква мушица се доближаваше до американския континент. Продължих бавно да излизам напред. Като плувах по крайбрежието й, на едно протежение от малко повече от сто и петдесет милиона мили, можах да преценя по формата й, че не съм стигнал още дори до средата й. Да ти кажа право, Питърс, ние тук долу нищо не знаем за кометите. Ако искаш да видиш комети, трябва да излезеш вън от нашата Слънчева система — където наистина има място за тях, разбираш, нали? Приятелю, виждал съм там комети, които не могат да се вместят дори в орбитите на най-големите ни комети, без опашките им да висят навън.

Й тъй, излетях още сто и петдесет милиона мили и дойдох на една линия с рамото й, ако мога така да се изразя. Мога да ти кажа, че се чувствувах отлично; но точно тогава забелязах дежурният офицер да се доближава до борда и да насочва далекогледа си към мене. И веднага го чух да казва с напевен глас:

— Ей там долу! Поразмърдай се, поразмърдай се! Хвърлете сто милиарда тона сяра!

— Слушам, сър!

— Свири за дежурната смяна! Всички на горната палуба!

— Слушам, сър!

— Изпрати двеста хиляди милиона души горе да поставят двата горни реда платна!

— Слушам, сър!

— Опънете щаговите платна. Опънете и последния парцал! Всичките платна от край до край!

— Слушам, сър!

След секунда започнах да разбирам, че съм разтревожил доста опасен съперник. В по-малко от десет секунди тази комета се превърна в огненочервен облак пламтящи платна. Това беше една огромна купчина, догдето стига погледът, просто като че ли се беше раздула и запълнила цялото безвъздушно пространство. А пък серният пушек от пещите! Казвам ти, никой не може да опише как се виеше на кълба и как се разстилаше по небесата и никой не може и наполовина да опише как миришеше. Нито пък някой е в състояние да ти даде и най-малка представа как този огромен плавателен съд започна да се носи напред. Ами шумът? Хиляди боцмански свирки, които пищят в един глас, а екипаж, многоброен като населението на сто хиляди свята като нашия, всички псуващи едновременно. Е — да ти кажа, никога не бях чувал подобно нещо.

Носехме се напред, с гръм и трясък един край друг, и двамата развиващи възможно най-голяма скорост, тъй като никога не бях попадал на комета, която да може да ме надмине, така че бездруго трябваше да победя тази или да счупя нещо. Смятах, че съм си спечелил известно име в безвъздушното пространство и възнамерявах да си го запазя. Забелязах, че сега не напредвам така бързо както по-рано, но все пак напредвах. На борда на кометата цареше силно възбуждение. Повече от сто милиарда пасажери надойдоха отдолу, втурнаха се към борда и започнаха да се обзалагат кой ще спечели състезанието. Разбира се, това наклони кометата на една страна и намали бързината й. Ех, как се ядоса помощник-капитанът! Нахвърли се срещу множеството с рупора в ръка и извика напевно:

— Към средата на кораба! Към средата на кораба, вие^[2]… Иначе ще ви пръсна мозъците, идиоти такива!

И тъй, аз напредвах малко по малко, докато най-после просто се допрях до носа на пламтящата величествена огнена топка. По това време бяха събудили капитана и той стоеше там, в озарената от червена светлина носова част, до помощник-капитана, по риза и чехли, със сплъстила се коса, с провиснали презрамки. И колко разядосани изглеждаха тези двама мъже! Просто не можех да се въздържа да не сложа палец на носа си, докато се носех край тях, и да не се провикна:

— Та-та! Та-та! Няма ли да поръчате да кажа нещо на близките ви?

Това беше грешка, Питърс. Да, наистина, често съм съжалявал за това — то беше грешка. Знаеш, капитанът се беше отказал от състезанието, но тази забележка му дойде много — не можа да я понесе. Обърна се към помощник-капитана и рече:

— Имаме ли си достатъчно сяра за пътуването?

— Да, сър.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър — повече от достатъчно.

— Колко носим за Сатаната?

— Един милион и осемстотин хиляди милиарда квинтрилиона казарки.

— Много добре, нека тогава поверените му хора мръзнат, докато пристигне следващата комета. Облекчете товара на кораба! По-живо, момчета, по-живо! Хвърлете целия товар през борда!

Гледай ме право в очите, Питърс, и не се вълнувай. Открих, че един казарк има точно обема на сто шестдесет и девет свята като нашия. И те изхвърлиха целия този товар през борда. При падането си той изгаси значителен брой звезди, сякаш бяха свещи и някой ги духна изведнъж. А що се отнася до състезанието, това му беше краят. В момента, когато се облекчи от товара си, кометата се стрелна край мене така бързо, сякаш аз стоях на котва. Капитанът, изправен на кърмата на кораба, до задните висилки за лодки, сложи палец до носа си и извика напевно:

— Та-та! Та-та! Може би вие ще изпратите някое съобщение за приятелите си във Вечните тропици!

Тогава вдигна падналите си презрамки и тръгна напред, а след три четвърти час корабът му отново представляваше някакъв блед факел в далечината. Да, казвам ти, Питърс, онази моя забележка беше грешка. Едва ли някога ще престана да съжалявам за тази работа. Ако бях държал устата си затворена, щях да победя най-голямата комета във Вселената.

Но аз се поотклоних от разказа си; ще се върна на стария курс. Сега разбираш каква скорост развивах. И тъй, както вече казах, като се носех така по този път в продължение на тридесет години, аз започнах да ставам неспокоен. О, пътуването беше приятно и можех да науча толкова много неща, но знаеш, беше някак си самотно. Освен това исках да стигна някъде. Не бях отплувал с намерение да пътувам вечно. Отначало дългото пътуване ми се понрави, защото смятах, че ще се намеря на доста топло място, като стигна, та по-добре щеше да е да се позабавя, обаче най-после започнах да чувствувам, че е за предпочитане да отида… е, където и да било, стига само да се свърши тази несигурност.

И тъй, една нощ — впрочем то все си беше нощ, освен когато минавах край някоя звезда, която обливаше цялата вселена със своя огън и жар, — разбира се, тогава беше достатъчно светло — обаче след минута-две трябваше да я оставя зад себе си и отново да се впусна в тъмнината, която траеше по цяла седмица. Звездите не са толкова близо една до друга, колкото изглеждат. Къде бях стигнал? Ах, да; една вечер се носех напред, когато забелязах пред себе си огромна дълга редица мигащи светлини на хоризонта. Като се приближавах, те започнаха да растат и да се уголемяват и да заприличват на огромни пещи. Рекох си:

— Брей, пристигнал съм най-после… и то на лошото място, точно както си очаквах!

Тогава припаднах. Не знам колко време съм стоял в безсъзнание, но трябва да е било доста дълго, защото когато се свестих, тъмнината беше изчезнала и на нейно място се виждаше най-прелестната слънчева светлина и ухаеше най-сладостният въздух. А пред мене се разстилаше такъв прелестен свят — такава грейнала, красива, омайваща местност. Това, което бях взел за пещи, бяха порти, високи цели мили, направени от искрящи скъпоценни камъни, изсечени в стена от чисто злато — такава грамадна, че не можеше да й се види нито върхът, нито краят в двете посоки. Аз летях право към една от тези порти — така бързо, както гори запалена къща. Сега забелязах, че небесата са почернели от милиони хора, хвърчащи към тези порти. Какъв рев вдигаха те, като свистяха с бързото си движение през въздуха. По земята хората бяха също толкова много — като някакъв огромен мравуняк, — трябва да бяха милиарди.

Кацнах. Доближих се до една порта с цял рояк хора и когато дойде моят ред, главният чиновник каза делово:

— Хайде, побързайте! Откъде сте?

— Сан Франциско — рекох аз.

— Сан Фран… какво? — рече той.

— Сан Франциско.

Той се почеса по главата и погледна озадачено, а след това запита:

— Планета ли е това? Представи си, моля ти се, Питърс!

— Планета ли? — рекох аз. — Това е град. И освен това той е един от най-големите, най-хубавите и…

— Стига, стига! — каза той. — Нямаме време за разговор. Тук не се занимаваме с градове. Откъде сте изобщо казано?

— О — рекох аз, — моля за извинение. Пишете ме от Калифорния.

И този път пак го сложих натясно! Той се позамисли за миг, а после каза остро и раздразнено:

— Не ми е позната никаква такава планета; да не би да е съзвездие?

— Ох, божичко! — рекох аз. — Съзвездие ли казвате? Не, то е щат.

— Човече, тук ние не се занимаваме с щати. Ще ми кажете ли откъде сте изобщо — съвсем в общи линии ви казвам, не разбирате ли?

— Аха, сега ви разбрах — отговорих аз. — От Америка съм, от Американските съединени щати.

Питърс, знаеш ли, че пак го сложих натясно? Мида да стана, ако не го сложих. Лицето му бе празно, като мишена след стрелба на новобранци. Той се обърна към един от помощниците си и каза:

— Къде е Америка? Какво е Америка?

Помощникът му веднага отговори:

— Няма никакво такова небесно тяло.

— Небесно тяло ли? — казах аз. — Та за какво говорите, млади човече? То не е небесно тяло; то е държава, континент. Открил я е Колумб; надявам се, че поне за него сте чули. Америка… та, господине, Америка…

— Тишина! — заповяда главния чиновник. — Отговорете веднъж завинаги, откъде сте?

— Е добре — рекох аз, — не знам какво повече да ви кажа, освен чисто и просто да заявя, че съм от света.

— Аха — рече той, като светна, — това вече е нещо! Кой свят?

Да ти кажа право, Питърс, този път той ме сложи натясно. Погледнах го учуден, а той ме гледа раздразнен. Пък като избухна:

— Хайде, хайде, кой свят?

— Е, кой свят — единственият, разбира се.

— Единственият! — рече той. — Хм, има милиарди светове!… Следващият!

Това означаваше, че трябва да се отдръпна встрани. Сторих това и един небесносин човек със седем глави и само един крак зае, куцукайки, мястото ми. Тръгнах да се разхождам. И чак тогава забелязах, че всичките милиарди хора, които бях видял досега да се тълпят към тези порти, са точно като това същество. Опитах се да срещна някой познат, но тъкмо тогава всички, които видях, ми бяха чужди. Обсъдих цялата тази работа и най-после се върнах доста смирен и така да се каже, като блъснат по главата.

— Е? — запита главният чиновник.

— Е, господине — казах кротичко аз, — изглежда, че не мога да разбера точно от кой свят съм. Но може би това ще ви подсети — светът, който бе спасен от Спасителя.

Като чу това име, той сведе глава. И тогава каза меко:

— Световете, които той е спасил, са на брой колкото райските порти — никой не може да ги преброи… В коя астрономическа система е вашият свят? Може би това ще ни помогне.

— Онази, в която са Слънцето… и Луната… и Марс… — при всяко име той поклащаше отрицателно глава, знаеш, не беше ги дори чувал — и Нептун… и Ураний… и Юпитер…

— Чакайте — каза той, — чакайте малко! Юпитер…

— Юпитер… Струва ми се, че преди около осемстотин или деветстотин години имахме един човек оттам… Само че хората от тази система много рядко влизат през тая порта. — Изведнъж той ме загледа право в очите така, че просто ми се стори, че ще ме прониже. След това ме запита твърде многозначително:

— Направо тук ли дойдохте от вашата система?

— Да, господите — рекох аз, но като изрекох тази дума, мъничко се поизчервих.

Той ме погледна много строго и каза:

— Не е вярно; и тук съвсем не е място за хитруване. Вие сте се отклонили от пътя си. Как стана това?

Като се изчервих отново, аз казах:

— Прощавайте, взимам си обратно думите и ще ви призная всичко. Един ден се посъстезавах малко с една комета — съвсем мъничко… съвсем мъ…

— Така… така — рече той и гласът му съвсем не беше приятен.

Аз продължих и казах:

— Но аз се отклоних съвсем мъничко и отново се върнах на определения си курс, веднага щом свърши състезанието.

— Няма значение… цялата беля се дължи на това отклонение. То ви е довело до порта, която е на милиарди левги от онази, пред която е трябвало да спрете. Ако бяхте отишли до определената за вас порта, там веднага щяха да разберат от кой свят сте и нямаше да има никакво такова бавене. Но ще гледаме да ви оправим. — Той се обърна към един от помощниците си и рече: — В коя система е Юпитер?

— Не си спомням, сър, обаче струва ми се, че има подобна планета в една от новите малки системи, в един от най-слабо населените кътове на Вселената. Ще проверя.

Той се качи в един балон и се вдигна с него нагоре пред карта, голяма колкото Род Айланд. Продължи да се качва нагоре, докато се изгуби от погледа, след време се върна, похапна и пак се изкачи. Накратко казано, продължи да прави това ден-два и най-после слезе и каза, че както изглежда, бил намерил търсената слънчева система, но твърде възможно е това всъщност да е наплюто от мухи. Затова взе микроскоп и пак се качи нагоре. Оказа се, че не било това, от което се страхуваше. Наистина бил попаднал на нашата система. Накара ме да опиша нашата планета и разстоянието й от Слънцето и тогава рече на началника си:

— Сега разбирам за коя планета говори той, сър. Отбелязана е на картата. Нарича се Брадавицата.

Аз си рекох на себе си: „Млади момко, няма да е много добре за тебе да отидеш там долу и да я наречеш Брадавица.“

И тъй, пуснаха ме да вляза и ми заявиха, че завинаги ще съм в безопасност и че вече не ще имам никакви тревоги.

След това ме оставиха и продължиха работата си, сякаш моят случай беше напълно оправен и разрешен. Това много ме учуди, но ме досрамя да заговоря и да им напомня за себе си. Знаеш, много ми беше неприятно да сторя това. Наистина щеше да бъде жалко да ги безпокоя, като виждах колко бяха заети. На два пъти реших да махна с ръка и да оставя всичко така, както си беше, и на два пъти понечих да тръгна, но веднага си представях на какво ще приличам, ако вляза между блажените в настоящия си вид, и това ме накара да остана там и да не мърдам. Хората започнаха да ми хвърлят по някой и друг поглед чиновниците, знаеш — и да се чудят защо не тръгвам. Не можех да понасям дълго това — чувствувах се съвсем неудобно. Най-после събрах смелост и направих знак на главния чиновник. Той рече:

— Какво! Още ли сте тук? Какво има?

Сниших глас и му казах съвсем поверително, като свих на тръба ръка и я доближих до ухото му:

— Прощавайте, не ми се сърдете, че ви напомням — нямам намерение да се меся в работата ви, — но не сте ли забравили нещо?

Той се замисли за една секунда и каза:

— Нещо да съм забравил ли?… Доколкото знам, нищо не съм забравил.

— Помислете — рекох аз.

Той помисли, а сетне ми отговори:

— Не, не виждам да съм забравил нещо. Какво имате предвид?

— Погледнете ме — рекох аз. — Поразгледайте ме.

Той стори това.

— Е? — рече той.

— Е — рекох аз, — нищо ли не забелязвате? Ако тръгна между избраните в този си вид, няма ли да привлека твърде много внимание? Няма ли да бия много на очи?

— Не виждам нищо особено — каза той. — Какво ви липсва?

— Какво ми липсва ли? Ами че липсват ми арфата, венецът, ореолът, сборникът ми с черковни химни и маслиновото клонче — липсва ми всичко онова, което е необходимо човек да има в тези места, приятелю.

Дали беше озадачен? Да ти кажа право, Питърс, той беше най-озадаченият човек, който някога съм виждал. Най-после каза:

— Изглежда, че вие изобщо сте рядко явление, както и да ви погледне човек. Никога в живота си не съм чувал за тези неща.

Погледнах го съвсем удивен и рекох:

— Надявам се, че няма да се обидите от думите ми, тъй като нямам никакво намерение да ви засягам, но за човек, който е бил толкова дълго в божието царство, колкото, предполагам, сте били вие, вие, изглежда, твърде слабо познавате обичаите му.

— Обичаите му! — възкликна той. — Небесното царство е голямо, приятелю. Големите империи имат много и различни обичаи. Както безсъмнено знаете от онова, което сте наблюдавали в малък мащаб на Брадавицата, това се отнася дори и до малките царства. Как можете да си въобразявате, че някога бих могъл да науча различните обичаи на безбройните божии царства? Дори само като си помисля, главата ме заболява. Познавам обичаите, господствуващи в местата, населени от народите, на които е определено да влизат през моята порта — и имайте предвид, че тези познания са достатъчни за човек, който от тридесет и седем милиона години денем и нощем се е посветил на тях. Но да искате да изуча обичаите на цялата огромна небесна шир? Драги човече, това е наистина безумно! Не се съмнявам, че това чудновато облекло, за което ми говорите, е обичайно за онази част на рая, към която се числите вие, но в тази му част няма да направите впечатление, ако то ви липсва.

Щом работата била такава, успокоих се, казах му довиждане и тръгнах. Цял ден вървях към по-отдалечения край на огромния хол на канцеларията, като се надявах да навляза в рая всеки миг, обаче погрешно си бях направил сметката. Този хол беше построен съразмерно с общия небесен мащаб, така че естествено не можеше да бъде малък. Най-после тъй се изморих, че не можех да вървя повече. Седнах да си почина и започнах да спирам най-чудновати непознати хора и да ги питам за сведения. Нищо обаче не можах да науча; те не разбираха езика ми, а и аз не разбирах техния. Почувствувах се страшно самотен. Бях така обезсърчен и изпитвах такава носталгия, че сто пъти пожелах да не бях умрял. Разбира се, върнах се. Към пладне на следния ден най-после пак се озовах при гишето. Рекох на главния чиновник:

— Започвам да разбирам, че човек трябва да бъде в собствения си рай, за да се чувствува щастлив.

— Напълно правилно — каза той. — Да не би да сте си въобразявали, че един и същи рай би подхождал за всеки вид хора?

Е, така смятах, но сега виждам колко глупаво е било. Кой път трябва да поема, за да отида в моя си район?

Чиновникът повика помощника си, който беше разследвал картата, и той ми даде общи насоки. Поблагодарих му и тръгнах, той обаче рече:

— Чакайте малко, то е на милиони левги оттук. Излезте вън и застанете на онова червено вълшебно килимче; затворете очи, затаете дъх и пожелайте да се намерите там.

— Много съм ви задължен — рекох аз. — Защо не ме изпратихте по този начин там, още когато пристигнах?

— Тук имаме да мислим за много неща; ваше задължение беше да помислите за тази работа и да поискате килимчето. Довиждане; едва ли ще ви видим в тази област, преди да изминат хиляда века.

— В такъв случай оревоар — рекох аз. Скокнах на килимчето, затаих дъх, затворих очи и пожелах да се намеря пред гишето на моята си секция от рая. Още на следния миг един познат глас изрече напевно и делово:

— Една арфа и сборник черковни песни, чифт крила и ореол, големина №13, за капитан Илай Стормфийлд от Сан Франциско! Дайте му карантинно свидетелство и го пуснете да влезе.

Отворих очи. И наистина това беше индианецът Пай Ют, когото познавах от окръга Тулери; чудесен човечец — спомням си погребението му; спомням си как изгориха тялото му и как другите индианци посипваха лицата си с праха му и ревяха като диви котки. Той страшно се зарадва, като ме видя, а бъди уверен, че и аз също много се зарадвах и почувствувах, че най-после се намирам тъкмо в онзи рай, в който би трябвало да бъда.

Докъдето погледът стига, се виждаха рояци чиновници, които тичаха, и се суетяха наоколо, като помагаха на хиляди янки, мексиканци, англичани, араби и най-различни други хора да облекат новите си одеяния; а когато ми дадоха моя костюм и си сложих ореола, и хвърлих поглед в огледалото, бих могъл да прескоча цяла къща от радост, толкова бях щастлив. „Това е наистина чудесно!“ — рекох си аз.

— Сега съм вече както трябва — казвам им. — Покажете ми един облак.

За петнадесет минути вече бях изминал една миля от пътя си към купчините облаци, а заедно с мене имаше около един милион хора. Повечето от нас се опитваха да летят, но някои се осакатиха и никой не можа да литне както трябва. Затова засега решихме да вървим, докато се понаучим да хвърчим.

Започнахме да срещаме рояци хора, които се връщаха. Някои имаха само арфа и нищо друго; някои пък имаха само сборници с черковни песни и нищо друго; някои съвсем нищо нямаха; всички изглеждаха смирени и като че ли се чувствуваха неудобно. Един млад човек не носеше нищо, освен ореола си, а и него държеше в ръка: изведнъж той ми го протегна и рече:

— Ще го подържите ли за миг?

И тогава изчезна в тълпата. Продължих да вървя. Една жена ме помоли да подържа палмовото й клонче и след това и тя изчезна; и тъй нататък, и тъй нататък, докато съвсем ме натовариха. След това се приближи един усмихнат стар господин и ме помоли да подържа неговите неща. Избърсах потта си и отвърнах доста остричко.

— Прощавайте, приятелю, но ще трябва да ме извините, аз съвсем не съм закачалка за дрехи.

По това време започнах да срещам купища такъв багаж, нахвърлян по пътя. Тихичко се освободих от добавъчния си товар, слагайки го на купчините. Огледах се наоколо и да ти кажа, цялото множество, което вървеше подире ми, беше натоварено, както до преди малко бях натоварен и аз. Знаеш, онези, които се връщаха, ги бяха помолили да им подържат за минутка нещата. Те също се разтовариха и продължихме да вървим.

Когато се озовах кацнал на един облак заедно с един милион други хора, аз се почувствувах така добре, както никога в живота си. Рекох си: „Ех, сега това наистина е според обещанията; досега понякога са ме обхващали съмнения, но вече положително се намирам в рая.“ Поразмахах веднъж-дваж маслиненото си клонче за късмет, изпънах струните на арфата си и взех няколко акорда. Просто не можеш си представи, Питърс, какъв шум вдигахме. Величествено беше да се слуша и човек цял потръпваше, обаче едновременно се чуваха твърде много мелодии и знаеш, това пречеше на общата хармония. Пък имаше и цял куп индиански племена, които, от своя страна, надаваха такива бойни викове, че, тъй да се каже, лишаваха цялата музика от красота. След време престанах да свиря и реших да си почина. До мене седеше един симпатичен тих стар господин и забелязах, че той не участвуваше в свиренето. Подканих го да се опита, но той каза, че по природа бил срамежлив и се стеснявал да свири пред толкова хора. Като мина малко време, старият господин каза, че някак си музиката никога не му правела удоволствие. Всъщност и аз започнах да чувствувам същото, но не казах нищо. Тогава и двамата доста си помълчахме, но, разбира се, то не личеше на това място. След около шестнадесет-седемнадесет часа, през което време попях и посвирих — все една и съща мелодия, тъй като не знаех друга, — аз сложих настрана арфата си и започнах да си вея с маслиненото клонче. След това и двамата започнахме често да въздишаме. Най-после той рече:

— Не знаете ли друга мелодия, освен онази, която повтаряхте цял ден?

— Нито една-едничка — отвърнах аз.

— Не мислите ли, че бихте могли да научите друга? — запита той.

— Никога — рекох аз, — опитвал съм се, но не мога.

— Много еднообразно ще е да повтаряте само една мелодия толкова дълго — през цялата вечност, знаете.

— Не ми сломявайте сърцето — рекох аз; — и без това духът ми е вече достатъчно понижен.

След ново дълго мълчание той рече:

— Доволен ли сте, че сте тук?

Рекох му:

— Стари човече, искрено казано, това тук не отговаря напълно на онази представа за блаженството, която имах, когато ходех на черква.

Той предложи:

— Какво ще кажете, ако речем „файро“ и приключим за днес?

— Дадено — съгласих се аз. — Никога през живота си не съм изпитвал такова силно желание да ми свърши смяната.

И така, тръгнахме. Милиони идваха през всичкото време към купчината облаци, щастливи и пеещи осанна; милиони напускаха облаците цялото време съвсем смълчани, казвам ти. Причакахме новодошлите и скоро аз ги накарах да подържат за минутка нещата ми, след което отново се почувствувах свободен и безкрайно щастлив. Точно тогава срещнах стария Сам Бартлет, който беше отдавна умрял, и се спрях да поприказвам с него. Рекох му:

— Я ми кажи, това все тъй ли ще продължава завинаги? Няма ли да има и нещо друго за разнообразие?

Той рече:

— Веднага ще те осветля по този въпрос. Хората разбират преносния език на библията и алегориите буквално и първото нещо, което поискват, когато стигнат тук, е ореол, арфа и тъй нататък. Тук не ти отказват нищо, стига то да е безвредно и разумно, и да го поискаш както подобава. Така че веднага те снабдяват с тези неща. Хората ги взимат, тръгват и започват да свирят и пеят и това трае горе-долу един ден. След това вече не можеш ги видя да пеят в хора. Няма нужда друг да им казва, че този вид неща не могат да те накарат да се почувствуваш в рая — най-малкото в такъв рай, в който би могъл да останеш една седмица, без да полудееш. Тази купчина облаци е поставена там, където шумът не може да обезпокои старите райски обитатели, така че никому не ще навреди, ако се позволи на новодошлите да дойдат тук и веднага да се изцерят от представата си за райския живот.

И не забравяй едно нещо — раят е прелестно кътче, където се живее така блажено, както би могъл само да мечтаеш, но в него хората са така заети с работа, както никъде другаде. Тук няма празни хора, освен на първия ден, когато пристигнат. Да пееш химни и да размахваш маслинени клончета през цялата вечност е хубаво нещо, когато го чуеш от амвона, но то е най-отегчителният начин, по който можеш да прахосаш ценно време. Ако хората правеха това нещо, раят щеше да е изпълнен с тананикащи безумци, не го ли разбираш? Вечната почивка също звучи утешително от амвона. Ех, опитай я само веднъж и ще видиш как ще ти дотежи. Знаеш, Стормфийлд, човек като тебе, свикнал да работи усърдно цял живот, ще полудее за шест месеца в един рай, където няма да има какво да върши. Раят е последното място, където ще намериш почивка — можеш без страх да залагаш на това!

Рекох му:

— Сам, толкова съм доволен да го чуя, колкото смятах, че ще съжалявам. Сега вече се радвам, че дойдох.

Той рече:

— Капитане, не си ли доста изморен физически?

Рекох му:

— Просто нямам думи, с които да ти опиша колко съм изморен! Изморен съм като куче.

— Така, точно така. Заслужил си хубава почивка и ще я получиш. Заслужил си и добре да се нахраниш и наистина обедът ще ти се услади. И тук е също както на земята — за да се насладиш на нещо, трябва да си го заслужиш, честно и почтено. Не можеш най-напред да се радваш на нещо, а след това да го заслужиш. Но разликата тук е следната: можеш сам да избереш заниманието си и всички небесни сили ще бъдат впрегнати да ти помагат да успееш, ако полагаш всички старания. Ако на земята някой е бил обущар, а е имал душа на поет, тук не ще е необходимо да прави обувки.

— Добре, всичко това е разумно и правилно — рекох аз. — Достатъчно работа, и то такава, която ти е по сърце; няма вече болки, няма вече страдания…

— Охо, почакай; и тук си има достатъчно болки… само че не убиват. И тук има достатъчно страдания, само че не траят дълго. Разбираш ли, щастието не е нещо, което да съществува само по себе си — то е само противоположност на нещо неприятно. В това се състои работата. Няма нищо, което да представлява щастие само по себе си — то е такова само когато се яви в противоположност на нещо друго. Така че щом посвикнеш с новото и остротата на противоположността се притъпи, това вече не е щастие — усещаш нужда от нещо ново. Да, в рая има достатъчно болки и страдания — и следователно много противоположности, така че щастието е безкрайно.

Рекох му:

— Това е най-смисленият рай, за който съм чувал досега, Сам, макар и да е тъй различен от онзи, който ме бяха учили да си представям, колкото живата принцеса е различна от восъчния си образ.

През първите месеци обикалях насам-натам из божието царство, като се сприятелявах с различни хора и разглеждах местността, и най-после се установих на едно място, което ми хареса, да си почина, преди пак да започна нещо ново. Продължавах да си създавам познанства и да събирам сведения. Водих дълги разговори с един стар плешив ангел на име Санди Мак Уилямс. Той беше някъде от Ню Джърси. Доста се движех с него. През топлите следобеди имахме обичай да се излежаваме под сянката на една скала, на ливада, високо над мочурищата над градината му, в която отглеждаше червени боровинки, и там разговаряхме за най-различни неща, като си пушехме лулите. Един ден му рекох:

— На каква възраст си горе-долу, Сайди?

— Седемдесет и две.

— Така и предполагах. Откога си в рая?

— По Коледа ще станат двадесет и седем години.

— Колко годишен беше, когато дойде тук?

— Седемдесет и две, разбира се.

— Не може да бъде.

— Защо да не може да бъде?

— Защото ако тогава си бил на седемдесет и две години, сега естествено трябва да си на деветдесет и девет.

— Не, не съм, стоя си на същата възраст, на която бях, когато дойдох.

— Щом е така — рекох аз, — трябва да те попитам нещо по този въпрос. Когато бях долу, винаги си мислех, че на небето всички ще бъдем млади, весели, подвижни.

— Че можеш да бъдеш млад, ако искаш. Стига да пожелаеш.

— Добре де, защо тогава ти не пожелаеш това?

— Пожелах го. Всички го пожелават. Положително някой ден и ти ще го опиташ; обаче промяната скоро ще ти омръзне.

— Защо?

— Ще ти кажа. Ти винаги си бил моряк; опитвал ли си някога друг занаят?

— Да, веднъж опитах да стана бакалин горе на мините, но не можах да издържа; беше много скучно — никакво движение, никаква буря, никакъв живот; все едно че бях едновременно наполовина жив и наполовина мъртъв. Исках да бъда или едното, или другото. Не след дълго затворих дюкяна и тръгнах по море.

— Така си е. Бакалите обичат техния си живот, но ти не си могъл да го харесаш. Не си бил свикнал с него, знаещ. Ето ти, и аз не бях свикнал да бъда млад и това просто не можеше да ме привлече. Бях силен и хубав, имах къдрава коса — да, и крила също! — шарени крила като на пеперуда. Ходех по излети, по танци и по веселби с другите младежи и се опитвах да живея така и да говоря глупости на девойките, но нищо не излезе; просто не можах да свикна — дори нещо повече, ужасно ми беше скучно. Онова, което желаех, беше рано да ставам и рано да лягам, и да имам нещо да върша. А когато свършех работата си, исках да си седя спокойно, да пуша и да размишлявам, а не да подскачам нагоре-надолу със сюрията лекомислени младоци. Не можеш да си представиш какво трябваше да понасям, докато бях млад.

— Колко време беше млад?

— Само две седмици. Това ми беше съвсем достатъчно. Божичко, самотен се чувствувах! Виждаш ли, аз имах всичките познания и опита на седемдесет и две годишен човек; най-дълбокомислените въпроси, които тези младежи можеха да разискват, за мен бяха като „а, б“. А пък като ги чувах как спорят — ох, боже! Щеше да бъде смешно, ако не беше така жално. Тъй жадувах за живота и трезвите приказки, на които бях свикнал, че се опитах да дружа с възрастните, но на тях това не им се понрави. Считаха ме за високомерен млад перко и ми обърнаха гръб. Две седмици ми бяха предостатъчни. Доволен бях да си имам пак плешивата глава, лулата и пак да се върна към сънливите си размишления под сянката на някоя скала или дърво.

— Добре — рекох аз, нима искаш да кажеш, че вечно ще продължаваш да стоиш на седемдесет и две години?

— Не знам и не съм мислил по този въпрос. Но онова, в което съм съвсем сигурен, е, че никога вече няма да искам да стана пак на двадесет и пет години. Сега знам сума неща повече, отколкото преди двадесет и седем години, и ученето ми доставя голямо удоволствие през всичкото време, но не ми се струва, че остарявам. Искам да кажа, тялото ми не остарява — умът ми става по-стар, по-силен и по-зрял, пък и по-дълбок.

Аз рекох:

— Ако тук дойде някой човек на деветдесет години, не пожелава ли да се подмлади?

— Разбира се, че пожелава. Връща се на четиринадесет години; кара така два-три часа и се чувствува като глупак; отива на двадесет, но не се чувствува много по-добре; опитва на тридесет, четиридесет, петдесет, осемдесет и най-после деветдесет — вижда, че се чувствува най-добре и най-удобно на годините, на които си е бил. Или пък ако на земята умът му е започнал да отслабва на осемдесет години, той спира тук на същите години. Придържа се до онази възраст, на която умът му е бил в разцвета си за последен път, защото именно по онова време се е чувствувал най-добре и е имал най-установени и здрави навици.

— А ако човек е на двадесет и пет години, все на толкова ли си остава и изглежда?

— Ако е глупак, да. Но ако е умен, амбициозен и работлив, познанията и опитността, с които се сдобива, променят неговия начин на живот, мислите и предразположенията му и го карат да изпитва най-голямо удоволствие, когато е в обществото на по-възрастни хора. Той оставя тялото си да приеме онзи вид, подобаващ на годините, които му са необходими, за да се чувствува най-удобно сред тези хора; оставя тялото си да изглежда съобразно с прибавените си години и след време външно става плешив и набръчкан, а вътрешно — мъдър и дълбок.

— И с бебетата ли става същото?

— Съвсем същото. Боже, какви магарета бяхме на Земята по отношение на тези неща! Заявявахме, че на небето ще бъдем винаги млади. Не казвахме колко млади — може би не сме мислили за това, — искам да кажа, най-малкото не сме си представяли нещата по един и същ начин. Когато съм бил седемгодишно момче, навярно съм си мислил, че на небето всички ще бъдем дванадесетгодишни; когато съм бил на дванадесет години, сигурно съм си мислил, че в рая всички ще бъдем на осемнадесет или двадесет години. Когато навърших четиридесет, бях започнал да се връщам назад и си спомням, че се надявах на небето всички да бъдем на около тридесет години. Нито един мъж, нито едно момче не считат собствената си възраст за най-добрата — винаги предпочитат да са няколко години по-възрастни или по-млади. След това приемат тази идеална възраст като възраст, на която изобщо се намират хората на небето, и искат всички да си стоят все на същите години — да не мърдат от тях и смятат, че това ще хареса на небесните жители! Представи си само, хората на небето да стоят все на една и съща възраст! Помисли си какво би представлявал раят, ако се състоеше само от седемгодишни хлапета, които търкалят обръчи или играят на топчета!… Или от непохватни, свенливи, сантиментални, неузрели младежи на деветнадесет години!… Или от енергични тридесетгодишни хора със здрави умове, преливащи от амбиции, обаче приковани като с верига към тази възраст и нейните недостатъци, също като безпомощни роби на някаква галера! Представи си колко много Земята би превъзхождала небето със своето разнообразие от типове, лица, възрасти, с ободряващото приятно сблъскване на безброй интереси, противопоставящи се едни на други при такова многолико общество.

— Слушай! — рекох му аз, — знаеш ли какво правиш?

— Добре де, какво правя?

— Ти правиш рая доста приятно място в едно отношение, обаче вършиш пакости в друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, вземи например една млада майка, която е изгубила детето си, и…

— Шшт! — рече той. — Погледни!

Минаваше една жена. На средна възраст и с посивяла коса. Вървеше бавно, със сведена глава, а крилата й висяха безсилно отпуснати надолу; изглеждаше много изморена и плачеше, горкичката! Мина край нас така, с клюмнала глава, със стичащи се по лицето й сълзи, и не ни видя. Тогава Санди каза с нисък и топъл глас, изпълнен с жалост:

— Тя търси детето си! Не, предполагам, че го е намерила. Боже мой, колко се е изменила! Но аз я познах веднага, макар да са изминали двадесет и седем години, откакто съм я виждал. Тогава тя беше млада майка, на двадесет и две или двадесет и четири години, някъде нататък. Беше така прекрасна, мила и цъфтяща — о, също като цвете! Цялото си сърце и душа беше отдала на детето, на малкото си двегодишно момиченце. Но то умря и тя просто обезумя от мъка, да, обезумя! Единствената й утеха беше, че някой ден отново ще види детето си на небето — „и никога вече не ще се разделим“, казваше тя, като непрестанно си повтаряше тези думи: „и никога, вече не ще се разделим“. Тези думи я правеха щастлива; да, наистина; създаваха й радост; и когато преди двадесет и седем години аз умирах, тя ми поръча преди всичко да намеря детето й и да му кажа, че и тя ще дойде — „скоро, скоро, много скоро“, — това беше най-съкровеното й желание и надежда.

— Колко жално е това, Санди.

Известно време той не каза нищо, като седеше замислен, с поглед, забит в земята. След това каза някак си печално:

— И сега тя наистина е дошла!

— После? Продължавай.

— Стормфийлд, може тя да не е намерила детето си, обаче аз мисля, че го е намерила. Така ми изглежда. Виждал съм такива случаи и по-рано. Ето какво, тя си го представяла точно такова, каквото е било, когато го е люшкала в ръцете си — нежно, мъничко същество. Но тук то не е искало да си остане дете. Не, предпочело е да порасне и така е станало. И през тези двадесет и седем години то е събрало всичките дълбоки научни познания, които могло да събере, и през всичкото време продължава да учи и да учи, да възприема и да възприема все повече и повече неща и пет пари не дава за нищо друго, освен учение; само учи и разисква важни проблеми с хора като него.

— Е?

— Стормфийлд, не разбираш ли? Майка й познава само боровинките — как да ги отглежда, да ги бере и да ги продава и нито бъкел повече! Тя и дъщеря й сега не могат да се разбират по-добре, отколкото една костенурка и райска птица. Клетата, очаквала е да намери бебе, което да люлее; аз смятам, че се е разочаровала.

— Санди, какво ще правят тези две жени — завинаги ли ще стоят нещастни в рая?

— Не, малко по малко ще се сближат и ще се приспособят една към друга. Но не тази година, не и следващата. След време.