Марк Твен
Автобиография (33)

Ние, англосаксонците?

За добро или за зло ние продължаваме да поучаваме Европа. Изпълняваме длъжността на учители вече повече от един век и четвърт. Никой не ни е избирал за нея, просто си я присвоихме. Англосаксонци сме. На миналогодишния банкет на организацията, която се нарича „Клуб на всички краища от света“, председателят, висш запасен офицер от редовната армия, заяви високо и въодушевено: „Ние сме англосаксонци, а когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема.“

Това изказване бе посрещнато с оглушителни ръкопляскания. Присъствуваха може би седемдесет и пет цивилни и двадесет и пет сухопътни и флотски офицери. На тези хора бяха потребни почти две минути, за да изразят бурното си възхищение от това велико чувство; а междувременно вдъхновеният пророк, който го бе изстрелял — от черния дроб, стомаха, червата, хранопровода или гдето го бе таил — стоеше сияещ, лъчезарен, усмихнат, излъчващ щастие от всяка своя пора; и тия лъчи бяха толкова силни и видими, че той бе заприличал на онзи някогашен образ в алманаха, които разпръсква по всички направления знаците на зодиака и е така погълнат от щастието си, така разкиснат от щастие, та само се усмихва, напълно забравил, че е тежко разкъсан навсякъде и се нуждае от незабавно зашиване.

Великото изказване на този воин, изтълкувано със значението, което влагаше в него, на обикновен английски език значи: „Англичаните и американците са крадци, разбойници, пирати и ние се гордеем, че сме част от това съчетание.“

Нито един от всички присъствуващи англичани и американци не притежаваше необходимото благоприличие да стане и да каже, че се срамува, загдето е англосаксонец, срамува се и че е човек, щом човечеството трябва да търпи присъствието на англосаксонското петно. Аз не можех да изпълня тази задача. Не можех да си позволя да загубя самообладание и да изложа самодоволно и себе си, и по-високото си чувство за нравственост, като покажа, че мога да запозная тази недоразвита по благоприличие класа с основните задължения на този култ, защото тя нямаше да бъде в състояние да ги възприеме; нямаше да ги разбере.

Странно беше да се гледа този по момчешки откровен, искрен и радостен изблик на възторг от зловонната забележка на воина пророк. Тя приличаше подозрително на откровение, на тайно, съкровено национално чувство, неочаквано изказано и изложено пред всички по някаква злополучна случайност, защото ставаше пред едно представително събрание. Присъствуваха главните пружини на машината, която ръководи и вдъхва живот на националната култура — юристи, банкери, търговци, фабриканти, журналисти, политици, военни, моряци, всички бяха тук. Нещо като съединени щати, събрани на банкет, с правото да говорят авторитетно от името на нацията и да открият пред обществото интимния й морал.

Първоначалното посрещане на това странно чувство не беше непредпазлива изява, за която ще се разкаят, след като размислят; това пролича от факта, че щом през останалото време някой оратор откриеше, че става безинтересен и скучен, трябваше само да вмъкне великия англосаксонски морал в глуповатите си изказвания, за да предизвика отново буря от задоволство. В края на краищата това беше само изложба на човешкия род. А човешкият род е имал всякога отликата да държи в запас два вида нравственост — тайна, която е действителната, и явна, която е изкуствената.

Наш публичен девиз е „вярваме в Бога“ и когато видим тези прекрасни думи на нашите търговски долари (които струват шестдесет цента), те сякаш винаги трептят и шептят от набожно вълнение. Това е нашият публичен девиз. Оказа се, че тайният ни девиз е „когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема“. Нашата публична нравственост е изложена трогателно в този внушителен, а в същото време благороден и добродушен девиз, който показва, че ние сме народ от безброй любезни и любещи братя, свързани ведно — „E pluribus unum“. Нашата тайна нравственост намира просветление в свещената фраза: „Хайде, пристъпвай живо!“

Ние внесохме нашия империализъм от монархическа Европа, както и нашите странни понятия за патриотизъм — ако, разбира се, имаме някакъв патриотичен принцип, който би могъл точно и ясно да се определи. Така че съвсем справедливо е, без съмнение, да просвещаваме Европа в замяна, на тези и други подобни видове просвета, които сме получили от този източник.

Преди малко повече от век ние дадохме на Европа първите понятия за свобода и с това до голяма степен и твърде щастливо спомогнахме за Френската революция, затова претендираме за дял в благотворните й резултати. Много поуки дадохме на Европа оттогава насам. Ако не бяхме ние, Европа нямаше никога може би да знае какво е интервюир; ако не бяхме ние, някои европейски държави никога може би не биха изпитали благото на прекалените данъци; ако не бяхме ние, европейският хранителен тръст можеше никога да не научи изкуството да трови хората за пари; ако не бяхме ние, нейните осигурителни дружества може би никога не биха открили най-добрия начин да експлоатират вдовицата и сирака за печалба; ако не бяхме ние, дълго отлаганото възобновяване на жълтата преса в Европа щеше да се отлага може би от още няколко поколения. Упорито, непрекъснато, настойчиво ние американизираме Европа и с време ще завършим тая работа!