Робърт Шекли
Координати на чудесата (5)

Глава 24

Отново Кармоди попадна в Ню Йорк, сега на ъгъла на Ривърсайд-Драйв и 99-а улица. Вляво на запад слънцето се спускаше зад „Хоризонт-Хаус“, а вдясно с цялата си красота сияеше рекламният надпис „Спрей“. Леките струи на изгорелите газове замислено поклащаха листата на дърветата на Ривърсайд-Парк, облечени в зеленина и сажди. Диви крясъци на истерични деца се примесваха с виковете на също толкова истерични родители.

— Това ли е домът ти? — попита Наградата.

Кармоди погледна надолу и видя, че Наградата отново се беше променила — сега беше часовник „Дик Треси“ със скрит стереорепродуктор.

— Прилича на моя — каза Кармоди.

— Интересно място — отбеляза Наградата. — Оживено. Харесва ми.

— Аха! — рече неохотно Кармоди, без съвсем да разбира какви чувства изпитва, подушил дима на родината.

Той тръгна към центъра. В Ривърсайд-Парк пламнаха светлини. И майките с детски колички побързаха да го отстъпят на бандитите и на полицейските патрули. Смогът пълзеше безшумно като котка. През него къщите изглеждаха като заблудили се циклопи.

Отпадните води весело бягаха по Хъдзън, а Хъдзън весело се вливаше във водопроводните тръби.

— Ей, Кармоди!

Кармоди се обърна. Настигна го мъж в протрито палто. Носеше чехли, бомбе и бяло шалче около врата. Кармоди позна Джордж Марунди, художник, не от процъфтяващите.

— Здравей, старче — приветствува го Марунди с протегната ръка.

— Здрасти — отвърна Кармоди, усмихвайки се заговорнически.

— Как живееш, старче? — попита Марунди.

— Сам знаеш — каза Кармоди.

— Откъде да зная — каза Марунди — когато и твоята Елен не знае.

— Е, да!

— Факт! Слушай, у Дик Тейт в събота ще бъдем по мъжки. Ще дойдеш ли?

— Факт! А как е Тейт?

— Сам знаеш.

— Ох, зная! — каза с горест Кармоди. — Все така ли е?

— Ти какво мислиш?

Кармоди сви рамене.

— Няма ли да ме представиш? — намеси се Наградата.

— Мирувай! — прошепна Кармоди.

— Ей, старче, какво е това, а? — Марунди се наведе и се втренчи в лакъта на Кармоди. — Магнитофонче, нали? Браво, старче! Брависимо! С програма е, нали?

— Не съм с програма — каза Наградата. — Автономен съм!

— Гледай ти! — възкликна Марунди. — Я гледай! Ей, ти, Мики Маус, какво можеш още?

— Що не си гледаш работата! — озъби се Наградата.

— Млъквай! — прошепна заплашително Кармоди.

— Брей, брей! — възхити се Марунди. — Сербез хлапак! Нали, Кармоди?

— Сербез е — съгласи се Кармоди.

— Откъде го намери?

— Намерил? От там, откъдето бях.

— Нямаше ли те? Ето защо не съм те виждал почти половин година.

— Вероятно заради това — каза Кармоди.

— Къде беше?

Кармоди се готвеше да му каже, че през цялото време е бил в Майями, но някой го дръпна за езика.

— Пътешествувах из Вселената — изтърси той, — видях жителите на Космоса. Те са също толкова реални, колкото сме и ние, нека всички го знаят.

— Виж ти! — подсвирна Марунди. — Значи и ти „тръгна на пътешествия“!^[1]

— Да, да, пътувах…

— Екстра! Като че ли се откъсваш, като че ли политаш, всички твои молекули се сливат с молекулите на света и се пробуждат тайнствените сили на плътта…

— Не е точно тъй — прекъсна го Кармоди. — Аз опознах силата на тези същества. В самите молекули, уви, няма нищо друго освен атоми. Открих реалността на другите, но същността им можах да усетя само със собствената си…

— Слушай, старче, май че си намерил истински „капки“, а не разреден боклук? Откъде си ги достави?

— Капките на чистия опит се придобиват от боклука на събитията — каза Кармоди. — Всеки иска да се добере до същността на нещата, но тя се разкрива само на избраници.

— Криеш, а? — закиска се Марунди. — Добре, старо. Всички го правят сега. Нищо. Аз се задоволявам с това, което ми попадне, не „пътувам“ лошо.

— Съмнявам се.

— Не се съмнявам, че се съмняваш. Шегувай се ти с това! Къде си тръгнал, на откриването ли?

— Какво откриване?

Марунди облещи очи!

— Старче, ти до такава степен си се разпътувал, че вече нищо не знаеш! Днес се открива най-значителната художествена изложба на нашето време, а може би на всички времена и народи.

— Що за перла на творението е тя?

— Тъкмо съм тръгнал — каза Марунди. — Защо не дойдеш?

Наградата започна да квичи, но Кармоди вече беше потеглил. Марунди му сервираше свежи клюки: за това как Комисията за антиамериканска дейност го обвинила в антиамериканизъм, но делото, разбира се, не дало никакъв резултат, въпреки че комисията продължила да го подозира; за новия сензационен проект за замразяване на хора; за това как пет въздушно-десантни дивизии успели да убият пет партизани на Виетконг; за дивия успех на многосерийния телевизионен филм на Би-Би-Си „Чудесата на златния век на капитализма“. Сред всичко това Кармоди узна накрая за безпрецедентния патриотизъм на „Дженеръл Мотърс“, изпратил полк от мисионери на границата с Кампучия. И така те стигнаха до 106-тата улица.

Докато Кармоди бе отсъствувал, няколко къщи бяха съборени и на тяхно място бе израсло ново съоръжение. Отдалеч приличаше на замък.

— Работа на великия Делваню — каза Марунди, — автора на „Капката на Смъртта–66“, знаменитото нюйоркско пътно платно, по което никой още не е преминал от единия до другия му край без авария. Същият Делваню, който проектира кулите Флеш Поинт в Чикаго, единствените вертепи в света, които направо и гордо бяха замислени именно като най-съвременните вертепи и бяха обявени за „неподменяеми“ от Президентската комисия по художествени престъпления в Урбанамерика.

— Да, спомням си. Уникално постижение — съгласи се Кармоди. — А това как се нарича?

— Шедьовърът на Делваню, неговият опус магнус. Това, драги, е Дворец на Боклуците!

Пътят към Двореца минаваше изкусно през яйчени черупки, кори от портокали, костилки от авокадо и изядени раковини от стриди. Той прекъсваше при парадния вход, чиито двери бяха инкрустирани с ръждясали пружини от матрак. Над колонадата с полирани херингови глави беше изписан девизът: „Чревоугодничеството не е порок, умереността не е добродетел“.

Като минаха портала, Кармоди и художникът пресякоха открития двор, където весело свистеше фонтан от напалм. Преминаха през залата, направена от изрезки от алуминий, тенеке, полиетилен, полиформалдехид, поливинил, отпадъци от бакелит и бетон. От залата тръгваха във всички посоки галерии.

— Харесва ли ти? — попита Марунди.

— Н-не зная — каза Кармоди. — Какво представлява всичко това?

— Музей. Първият в света музей на човешките отпадъци.

— Виждам. А как се отнесоха към тази идея?

— За всеобщо учудване, с най-голям ентусиазъм. Разбира се, ние, художниците и интелектуалците, знаехме, че всичко е правилно. Въпреки това не очаквахме, че широката публика ще ни разбере така скоро. Но тя се оказа с добър вкус, бързо схвана същността. Бързо почувствува, че именно това е истинското изкуство на днешния ден.

— Почувствува? Мен също не ми се нрави…

— Не знаех, че си реакционер в естетиката!… Какво тогава ти харесва? Може би гръцките статуи или византийските икони?

— Не, разбира се. Но защо трябва да ми харесва тъкмо това?

— Защото, Кармоди, то е истинското лице на нашето време, а правдивото изкуство идва от реалността. Хората не обичат да гледат реалността в очите. Те се отвръщат от отпадъците — от тази неизбежна последица от техните наслади. Какво е отпадъкът? Това е паметник на потреблението! „Не искай и не хвърляй“ — такъв е вечният завет. Но той не е подходящ за нашата ера. Ти питаш: „Защо да се говори за отпадъците?“ Че какво? Я виж как говорим за пола, за насилието и за други важни неща!

— Ако въпросът се поставя така, тогава всичко изглежда в реда на нещата — каза Кармоди. — И все пак…

— Върви след мен, гледай и мисли! — подкани го Марунди. — И смисълът на видяното ще се издигне в мозъка ти като планина от боклук!

Те минаха в Залата на Външните Шумове. Тук Кармоди чу солото на клозетна раковина и улична сюита: алегрото на автомобилните мотори, скерцото на авариите и утробния рев на тълпата. В анданте се въздигна темата на спомените: грохота на винтомоторен самолет, тътнежа на боен чук и могъщия шум на компресора. Марунди отвори вратата „бум-рум“ — магнитофон, но Кармоди бързо изскочи оттам.

— Правилно — отбеляза Марунди. — Опасно е. Но мнозина могат да прекарат тук по пет-шест часа.

— Какво вие така?

— Това са записи на знаменити гласове — поясни Марунди. — Първият глас е на Еда Брен, полузащитника на „Грин Бей Пекърс“. Онзи пискливият, виещият е синтетичен звуков портрет на последния кмет на Ню Йорк. Това пък е гвоздеят на програмата: влюбеното мъркане на боклукчийския камион, когато гълта отпадъците. Прелестно, а? Сега напред! На изложбата на празни бутилки от уиски. Над нея е звукообонятелното копие на метрото — най-точно до последния щрих. Атмосферата е наситена с всички димни газове на Уестингхаус.

— Уф! — изпъшка Кармоди. — Да се махаме!

— Обезателно. Но почакай минутка, това тук е галерията на стенните надписи.

Сега Марунди се обърна към Кармоди и каза назидателно:

— Драги мой, гледай и знай! Това е вълната на бъдещето. Някога хората са се съпротивлявали на изобразяването на действителността. Тези дни са отминали. Сега знаем, че изкуството само по себе си е вещ, с всичките си тенденции към излишества. Не поп-арт, бързам да отбележа, не изкуство на преувеличенията и издевателствата. Нашето изкуство е популярно, то просто съществува. В нашия свят ние приемаме без уговорки неприемливото и по този начин утвърждаваме естествеността на изкуството.

— Именно това не ми харесва — каза Кармоди. — Ей, Сизрайт!

— Какво си се развикал? — попита Марунди.

— Сизрайт! Сизрайт! Измъкни ме по дяволите от тук!

— Побъркал се е! — завика Марунди. — Има ли тук лекар?

Веднага се появи нисичък слаб човек в престилка. Той държеше малка черна чанта със сребърен етикет, върху който пишеше „Малка Черна Чанта“.

— Аз съм лекар — каза лекарят. — Позволете да ви прегледам.

— Сизрайт! Къде сте, дявол да ви вземе?!

— Хм-хм, да — проточи докторът. — Симптоми на халюцинаторно заболяване… М-да. Обърнете си главата. Минутка… М-да… Удивително! Бедният, сякаш е създаден за халюцинации!

— Докторе, можете ли да му помогнете? — попита Марунди.

— Повикахте ме тъкмо на време — каза докторът. — Засега положението е все още поправимо. Имам чудесно лекарство.

— Сизрайт!

Лекарят извади от Малката Черна Чанта спринцовка.

— Стандартно освежаващо средство — каза той на Кармоди. — Не се бойте. Не може да стори нищо дори на бебе. Приятна смес от ЛСД, барбитурати, амфетамини, транквилизатори, психоелеватори, стимулатори и други полезни препарати. И съвсем мъничко арсен, за да ви блестят косите. Спокойно.

— Проклятие! Сизрайт! По-скоро от тук!

— Не се вълнувайте, съвсем не боли! — дрънкаше докторът, като насочваше спринцовката.

И точно в този момент или почти в същия момент Кармоди изчезна.

Ужас и смайване обхвана Двореца на Боклуците, но след това всички дойдоха на себе си и отново се възцари олимпийско спокойствие.

Що се отнася до Кармоди, свещеникът каза за него: „О, най-достойний, сега твоят дух се възнесе в онова царство, където е сторено място за всички излишни на този свят!“

А самият Кармоди, хванат здраво от верния Сизрайт, потъна в бездните на безкрайните светове. Той се носеше в посока, която най-добре се характеризира с думите „надолу“ — през милиарди вероятни земи към купчината от малковероятни, а от тях — към облаците от невероятни и невъзможни.

Наградата се сърдеше:

— Това беше твоят собствен свят, ти избяга от своя дом, Кармоди! Съзнаваш ли го?

— Да, съзнавам го.

— И вече няма връщане назад.

— Съзнавам и това.

— Може би си мислиш, че ще намериш някакъв рай? — питаше насмешливо Наградата.

— Не.

— Тогава?

Кармоди поклати глава и не отвърна нищо.

— С една дума, забрави всичко! — каза Наградата с тъга. — Хищникът е тук някъде, твоята неизбежна смърт.

— Знам — каза Кармоди. — Постигнал съм вече всичко. Не може да се оцелее в тази Вселена.

— Това не е разумно — каза Наградата. — Ти пропусна всичко!

— Не съм съгласен — усмихна се Кармоди. — Позволи ми да отбележа, че в тази секунда съм все още жив!

— Но само за дадения момент!

— Винаги съм бил жив само в дадения момент — каза Кармоди. — И не съм разчитал на повече. Това беше и моята грешка — да чакам голямото. Възможностите са си възможности, а реалността — реалност. Такава е истината.

— И какво ти дава това мигновение?

— Нищо — каза Кармоди. — И всичко.

— Не мога вече да те разбирам — каза Наградата. — Нещо в тебе се е променило. Какво?

— Най-незначителното — каза Кармоди. — Просто махнах с ръка на вечността: всъщност никога не съм я имал. Просто излязох от играта, с която боговете се забавляват на своите небесни панаири. Не ме вълнува повече под коя черупка се крие зрънцето на безсмъртието. Нямам нужда от безсмъртие. Имам само един миг и той ми е достатъчен.

— Блажени Кармоди! — каза саркастично Наградата. — Само един дъх те отделя от смъртта. Какво ще направиш с твоя жалък миг?

— Ще го изживея — каза Кармоди. — За какво друго служат миговете?