— Естествено желание — съгласи се Пратеникът. — И даже свидетелствува за правилно ориентиране. Бих казал даже, че трябва да се отправите в къщи, и то колкото може по-скоро.

— Добре де, отпратете ме в къщи.

Пратеникът поклати глава.

— Това не е моя работа. Бях длъжен само да ви доставя тук.

— Тогава чия работа е?

— Ваша, Кармоди — каза Администраторът.

Кармоди почувствува, че се дави. Той започна да разбира защо Кармоди така лесно му отстъпи Наградата. Той каза:

— Слушайте, съвестно ми е да ви затруднявам, но наистина имам нужда от помощ.

— Добре — каза Пратеникът. — Дайте координатите на вашия дом и ще ви доставя там.

— Координатите? Понятие нямам от координати. Моята планета се нарича Земя.

— Било Земя, било Зелено Сирене, няма значение. Ако искате да ви помогна, нужни са ми координати.

— Но вие бяхте вече там — каза Кармоди. — Вие идвахте на Земята и ме взехте от там.

— Тъй ви се струва — каза Пратеникът търпеливо. — В действителност се отправих в точката, чиито координати ми даде Администраторът, а той ги получи от Лотарийния Компютър. Бяхте там и ви доведох тук.

— Не можете ли да ме изпратите по същите координати?

— Мога, и то с най-голяма леснина, но няма да намерите нищо. Галактиката, знаете ли, не е статична. Всичко в нея се движи: всеки предмет със своя скорост, по свой път.

— Можете ли да изчислите отново координатите на Земята?

— Аз не мога дори да събера стълбица от цифри — каза Пратеникът гордо. — Талантите ми са други.

Кармоди се обърна към Администратора:

— А бие не можете ли? Или Лотарийният Компютър?

— И аз не съм майстор в събирането — каза Администраторът.

— А аз мога да смятам великолепно — обяви Компютърът, втурвайки се. — Но моите функции са ограничени с избора на печеливши в Лотарията и определяне на местонахождението им в границите на допустимите грешки. Установих вашето местоположение и затова сега сте тук. Обаче интересната теоретична работа за изучаване координатите на вашата планета в даден момент ми е противопоказна.

— Може би ще го направите за лична услуга? — замоли се Кармоди.

— Не съм програмиран да правя услуги — възрази Компютърът. — Не мога да правя услуги и да диря вашата планета, както не мога да варя яйца или да изтърбуша свръхнова звезда.

— Никой ли не може да ми помогне?

— Не се отчайвайте — каза Администраторът. — Има „Служба Помощ за Пътниците“, тя ще организира всичко за минутка. Сам ще ви заведа там. Дайте координатите на дома си.

— Не ги зная.

Последва кратко мълчание. Пратеникът го наруши:

— Че кой би могъл да знае адреса ви, след като сам не го знаете? Тази Галактика може и да не е безкрайна, но все пак е достатъчно голяма, за да се счита на практика безкрайна. Същество, което не знае своето Местожителство, не бива да напуска дома си.

— Нямах и понятие от Местожителствата.

— Можехте да попитате.

— И през ума не ми мина. Слушайте, трябва да ми помогнете. Толкова ли е трудно да се изясни накъде е отишла моята планета?

— Невероятно трудно е — каза Администраторът. — „Къде“ е само една от трите координати. Трябват ни още две: „Кога“ и „Коя“. Наричаме ги „Три К“ планети.

— Нямам нищо против, наричайте ги Зелено сирене, ако щете! — внезапно избухна Кармоди. — Как другите намират пътя си за дома?

— Използуват наследствения си инстинкт на гнездото — каза Пратеникът.

— Че къде ще има той инстинкт за гнездо? — намеси се Наградата с негодувание. — Момчето никога не е излитало от родната планета.

— Правилно. — Администраторът изтри уморено лицето си. — Ето какво става, когато си имаш работа с низши форми на живот. Да бъде проклета тази машина и благочестивата й грешка.

— Една на пет милиарда — каза Компютърът. — Честна дума, не искам твърде много.

— Никой не обвинява вас — въздъхна Администраторът. — Никой никого не вини. Но трябва да решим какво да правим с него. Може би да го пречукаме и да приключим?

— Е-ей! — извика Кармоди.

— О кей! Съгласен съм — каза Пратеникът.

— Което е за вас о кей, и за мен е о кей — присъедини се машината.

— Аз не влизам в сметката — каза Наградата. — В дадения случай не мога да се намесвам, но ми се струва, че в идеята има нещо не в ред.

Кармоди произнесе страстна реч за това, че не иска да умира и не бива да бъде убиван. Той призова най-добрите чувства у своите съдии и настоя за честна игра. Но заявлението му беше признато за пристрастно и бе зачеркнато от протокола.

— Чакайте — каза Пратеникът неочаквано. — А какво бихте казали за тази идея? Няма да го убием. Дайте искрено и в пълна степен на възможностите ни да му помогнем да се върне жив и здрав в къщи, със здрав разум и твърда памет.

— Звучи добре — съгласи се Администраторът.

— По такъв начин — продължи Пратеникът — ние ще проявим образец на най-висше милосърдие, при това още по-безценно, защото ще бъде напразно, тъй като по всяка вероятност клиентът ни ще бъде убит по пътя.

— И да побързаме — каза Администраторът, — докато не са го убили, докато приключим разговора.

— За какво става дума? — попита Кармоди.

— После ще разбереш — прошепна Наградата. — Ако, разбира се, за теб съществува още „после“. Ако намерим време, ще ти разкажа потресаващата си история.

— Пригответе се, Кармоди! — изрече Пратеникът.

— Струва ми се, че съм готов — каза Кармоди.

— Готов или не — махай се!

И Кармоди се махна.

Глава 6

На Кармоди се струваше, че самият той стои неподвижен, а всичко около него се разбягва. Пратеника и Администратора се стопиха в далечината. Галактическият Център стана плосък, подобно на лошо изрисуван театрален декор. След това в левия му горен ъгъл се появи пукнатина, която плъзна косо надолу. Двата края се огънаха, откривайки плътен мрак. И декорът, който беше Галактическият Център, се нагъна като руло.

Кармоди се мъчеше да се държи и още по-здраво стискаше в ръце Наградата. Мракът бе абсолютен, безпросветен, безгласен и празен — съвсем истински Космос. Кармоди търпеше, но колко точно — никой не знаеше.

Сетне сцената изведнъж се освети. Стоеше на твърда земя. Пред него се издигаха планини — голи като оглозгани кости. В краката му лежеше река от застинала лава. Странен вятър брулеше лицето му. Над главата му висяха три дребни червеникави слънца. Местността изглеждаше по-чудновата и от Галактическия Център. При все това Кармоди почувствува облекчение; тук всичко напомняше на кротък сън, а Центърът беше низ от истински кошмари.

Изведнъж видя, че Наградата не е в ръцете му — къде ли се е дянала? Кармоди започна трескаво да се озърта и изведнъж усети, че нещо се е увило около врата му… Малък зелен смок!

— Аз съм — рече змийчето. — Наградата ти. Просто приех друг вид. Формата, както знаеш, е функция на средата, а ние, наградите, сме извънредно чувствителни към средата. Тъй, че не се вълнувай, с теб съм. Заедно ще освободим Европа от корсиканското чудовище.

— Какво-о-о?

— А ти търси аналогии — посъветва го Наградата. — Знаеш ли, докторе, ние — наградите — при цялата дълбочина на интелекта си, не притежаваме собствен език. Пък и защо ли ни е собствен език, нали ни раздават на разни пришълци. Просто пускам лапа в склада на твоите асоциации и измъквам от там думички, за да поясним мисълта си. Е как, стана ли ти по-ясно?

— Не много — въздъхна Кармоди. — След това ще се разберем.

— Умник! — каза Наградата. — Думите могат отначало да изглеждат мъгляви, но щеш не щеш, разбираш ги. В края на краищата, това са твои думи. Знам чудесен виц на тази тема, но се боя, че моментът не е подходящ за вицове. Май че нещо се готви да стане.

— Какво? Какво ще се случи?

— Кармоди, драги мой — каза Наградата, — тази планета, ако не се лъжа, се нарича Лурсис. Има един-единствен обитател — Мелихрон Първоначалния. Живее тук от незапомнени времена и ще живее много по-дълго, отколкото можеш да си представиш. Мелихрон е своеобразен, ако мога така да се изразя, Ас пика. Неповторим в своята първоначалност, вездесъщ по своята природа, той е многолик. За него е написано:

„И ето го чудото! Самотен герой.

Славното му име повтарят устата вселенски.

В бранен съюз е със себе си сам,

за да може в яростни битки

да се предпази от личното аз.“

— Върви по дяволите! — озъби се Кармоди. — Бръщолевиш като цяла сенатска подкомисия, а смисъл — никакъв!

— Спри! — просъска Наградата с внезапна злост. — Съвземи се. Съсредоточи се! Настрой подкорието си за среща със светилото. А, ето го и него — славният Мелихрон!

— Къде е?

— Мелихрон се въплътява, за да има възможност да разговаря с теб. Отговаряй му смело, но деликатно. Никакви намеци за недостатъка му. Това ще го ядоса.

— Какъв недостатък?

— Не дрънкай! Сега не мога да обясня — каза Наградата. — До тук! Умирам — спи ми се. Непоносимо дълго отложих поредния сън, и то все по твоя вина. Карай, козле! И не му разрешавай да си разиграва коня!

С тези думи зеленото змийче се протегна, пъхна опашката в устата си и потъна в сън. А в следващия момент голата планина вляво от Кармоди се превърна в огнедишащ вулкан.

Глава 7

Вулканът кипеше и димеше, изригваше пламъци и пращаше в черното небе ослепителни огнени кълба, сипеше милиони нажежени късове. Светещи канари се сгромолясваха в океана, който се бе появил специално, за да ги погълне. Вятърът събра водата в гигантски смерч. Дебелият, черен, със сребърни оттенъци смерч се отправи към Кармоди с ритмичен грохот.

— Достатъчно! — извика Кармоди.

Като дойде съвсем близо до него, смерчът се разпръсна, вятърът и дъждът утихнаха, гърмът замлъкна и се превърна в отегчително бръмчене. В него се долавяха звуци от фанфари и пеене на псалми, проточеният вой на шотландска гайда и нежният стон на арфа. Инструментите звъняха все по-тихо и по-тихо, мелодията напомняше на съпровод към титрите на историческа киноепопея, произведена от Метро Голдуин Майер, само че още по-шикарна. Накрая прозвуча последен взрив от звуци, от светлина, от цветове, движения и всичко останало. И настъпи мълчание.

При финалните акорди Кармоди затвори очи и ги отвори тъкмо на време. Звукът, цветовете, светлината, движението и всичко останало се превърна в човек, гол като антична статуя.

— Привет! — каза човекът. — Аз съм Мелихрон. Как ви се струва появяването ми?

— Сразен съм — каза Кармоди чистосърдечно.

— Наистина ли? — попита Мелихрон. — Питам ви, наистина ли сте сразен? Не само потресен, нали? Кажете истината, не щадете самолюбието ми.

— Честна дума — потвърди Кармоди. — Зашеметен съм.

— Много мило — каза Мелихрон. — Вие видяхте едно малко встъпление към Мен. Разработих го наскоро. Предполагам — а Аз наистина го предполагам, — че добре ме представя, нали?

— Безспорно — каза Кармоди. Той се напъваше да си спомни на кого му напомня Мелихрон, но черната като ахат идеално пропорционална фигура на стоящия пред него герой беше напълно лишена от индивидуални черти. Особен беше само гласът му: чист, загрижен и леко плачлив.

— Ето я моята планета — каза Мелихрон. — Ако не хвърлям прах в очите на собствената си планета, къде да го хвърлям, а?

— И дума да не става — каза Кармоди.

— Наистина ли така смятате? — осведоми се Мелихрон, позамисли се за момент, след това каза бодро: — Благодаря ви, вие ми се нравите. Умен сте, усещате нещата и не се боите да говорите каквото мислите. Радвам се, че пристигнахте. Знаете ли, Моята интуиция — а Аз съм склонен към такова нещо и се гордея с това — подсказва, че можете да ми помогнете.

На езика на Кармоди беше да каже, че сам се е докарал до там да търси помощ, че съвсем не е разположен да помага на когото и да е, понеже не е в състояние да се оправи в най-главното — да намери пътя за дома. Но реши да не се обажда, за да не обиди Мелихрон.

— Проблемът ми е резултат от Моето собствено положение — заяви Мелихрон. — А положението ми е удивително, единствено по рода си, странно и многозначително. Навярно сте чували, че цялата планета е Моя. Освен това Аз съм единственото същество, способно да живее тук. Едва не получих удар, когато го разбрах. Тук съм от незапомнени времена. Векове живях, без да шикалкавя — ту под формата на амеба, ту като лишеи и папрати. Всичко беше така хубаво! Живях като в райска градина.

— Трябва да е било чудесно — забеляза Кармоди.

— На мен лично ми харесваше — без да бърза продължи Мелихрон. — Но нали разбирате, това не можеше да продължава безкрайно. Без труд открих еволюцията и Сам започнах да еволюирам. Познах външния свят, изживях много животи. Осъзнах собствената си изключителност, с която не можах да се примиря. И въстанах!… Преминах към човешката фаза на развитие. Въплътих в Себе си цели народи. Позволих им, внимавайте сега, позволих на Моите народи да воюват помежду си. Почти по същото време постигнах пола и изкуството. Научих на едно друго Моите народи и настъпиха весели времена. Разделих се на мъже и жени, при това всеки индивид беше едновременно и самостоятелна единица, и частица от Мен. Плодих се и се размножавах, жених се за Себе си, развеждах се със Себе си, преминах през безброй миниатюрни автосмърти и самораждания. Частици от Мен се подвизаваха в изкуството. И в религията. Те се молеха — на Мен, разбира се. Това беше справедливо, защото бях първопричина на всичко. Дори им позволих да признават и прославят върховно същество, което не бях Аз. Защото в онези дни бях извънредно либерален.

— Било е много разумно — каза Кармоди.

— Да, стараех се да бъда разумен — каза Мелихрон. — Можех да си позволя да бъда разумен. За тази планета — какво да го усуквам — Аз бях бог. Безсмъртен, всемогъщ и всезнаещ. Всичко произлизаше от Мен, даже всички ереси водеха началото си от Моята личност. Бях животът в семената и смъртта в чумния бацил. Нито един косъм не можеше да падне, без мое знание. Бях Водещото Колело от Големия Небесен Велосипед, както се изрази един от Моите поети. Беше прекрасно. Поданиците ми рисуваха картини — а Аз устройвах залезите. Народът Ми пееше за любов — а любовта изнамерих Аз. Чудесни дни — ех, къде сте сега?

— Че защо не ги върнете? — попита Кармоди.

— Защото израснах — каза Мелихрон с горест и тъга. — Нали Моите свещеници вечно се препираха, спореха за Моята природа, за Моето съвършенство. Аз ги слушах като глупак. Приятно е да чуеш как някой поп дрънка за Тебе, но то се оказа и опасно. Започнах сам да се чудя на собствената Си природа и на собственото Си съвършенство. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-неразбираемо Ми се струваше всичко.

— Защо ви е да се самочовъркате? — попита Кармоди. — Нали сте бил бог?

— Ето, в това е разковничето — въздъхна Мелихрон. — Аз бях бог. Пътищата Ми бяха неизбродни. Всичко, което правех, беше над всяка критика, защото го правех Аз. Всички мои действия, даже най-простите, бяха в крайна сметка неизбродими, защото самият бях неизбродим. Така горе-долу се произнасяха моите най-добри мислители.

— Предполагам, че ви е доставяло удоволствие — забеляза Кармоди.

— Известно време, да — каза Мелихрон. — Но след това ми омръзна, стана непоносимо… Знаете ли, макар да съм тщеславен, както всеки друг бог, тези безкрайни молебени могат да отблъснат всекиго. Кажете, за бога, защо трябва да се моли един бог да изпълнява божествените си задължения? Със същия успех можете да се молите на мравката да върши мравешките си работи!

— И какво измислихте?

— Разкарах всичко!… Изтрих живота от лицето на планетата. Трябваше ми спокойствие, за да поразмисля. В същност нищо не унищожих, просто съединих със себе си частиците. Нали цяла банда от най-различни типове непрекъснато бръщолевеха, че искат да се слеят с мен. Е добре, сляха се.

— Страшно нещо — каза Кармоди потресен… — Но вие струва ми се, искахте да поговорите с мен по някакъв въпрос.

— Именно!… Тъкмо бях стигнал до него. И тъй, захвърлих играта на народи, както детето захвърля куклите, и седнах, казано образно, да помисля. Какво е Моето предназначение? Мога ли да бъда нещо друго, освен бог? Защото нали бях вече бог — без никакви перспективи! Занятие за тесногръд и самовлюбен манияк. Нужно ми беше нещо друго, осмислено, по-добре изразяващо моето истинско Аз. И ето го Проблема, който поставям пред вас: какво да правя със Себе си?

— Така-а-а! — проточи Кармоди. — Така, така. Ето каква била работата. — Той се изкашля и дълбокомислено се почеса по носа. — Трябва да се помисли.

— За Мен времето няма значение — каза Мелихрон. — Имам в резерва цяла вечност. Но вие нямате такива запаси, за съжаление.

— С колко време разполагам?

— Десет минути по вашите норми. След това, без да Ви тревожа, с вас може да се случи нещо много неприятно.

— Какво ще се случи? Какво трябва да правя?

— Е, дружбата си е дружба — каза Мелихрон, — а службата — служба. Първо да отговорите на Моя въпрос, след това Аз на вашия.

— Но нали имам само десет минути!…

— Девет — поправи го Мелихрон. — Недостигът на време ще ви помогне да се съсредоточите.

Как да се обяснява на един бог в какво се състои предназначението му, особено ако сте атеист като Кармоди и възможно ли е всичко това да стане за девет минути, когато, както е известно, на богословите и философите за такова нещо не стигат столетия?

— Осем минути — каза Мелихрон.

Кармоди отвори уста и започна да говори.

Глава 8

— Струва ми се — започна Кармоди, — че решението на Вашия проблем е… ъ-ъ… възможно.

В главата си нямаше нито една мисъл. Той заговори просто от отчаяние, като се надяваше, че в процеса на говоренето ще се роди нещо, защото в думите има смисъл, а във фразите смисълът е повече, отколкото и в думите.

— Нужно Ви е — продължи Кармоди — ъ… ъ… да издирите за себе си някое предназначение, което… би имало значение… за външния свят. Но навярно това е невъзможно условие, защото сам сте светът и не можете да станете външен по отношение на него.

— Мога, ако поискам — каза Мелихрон важно. — Мога да сътворя всякаква щуротия. Бог не е длъжен да бъде солипсист.

— Вярно, вярно, вярно — бързо каза Кармоди. — Ето, сега вече е ясно… М-да… Вашата същност и всичките ви въплъщения са недостатъчни, за да проникнете в собствената си същност. Така… Не Ви ли се струва, че търсеният път — това е опознаване на реалността, вътрешна и външна, ако за Вас съществува външна. И той се състои в опознаване на самото познание?…

— Аз също мислех нещо такова — каза Мелихрон. — Проучил съм всички книги в Галактиката за макро- и микрокосмоса. Способен съм… Е, позабравил съм някои работи за тайната на живота или за скритите мотиви на смъртта, но ако е нужно, ще си ги припомня… Знаете ли, че за мен учеността няма голямо значение. Да си призная честно, невежеството ми е по-приятно.

— Може би по природа сте художник? — предположи Кармоди.

— И това съм бивал — каза Мелихрон. — Извайвах от глина и плът. Рисувах залези върху платно и върху небето. Писах историята с мастило и със събития. Свирех на инструменти и съчинявах симфонии за бури. Знаех много добре как да го правя, не допусках грешки. Но цял живот си останах безнадежден дилетант. И въобще много добре познавам действителността, за да се отнасям сериозно към възпроизвеждането й в изкуството.

— Бихте могъл да станете завоевател!

— Защо ми са чужди светове, когато със своя не зная какво да правя?

Кармоди би съжалил искрено този нещастен бог, ако собственото му положение не беше отчайващо. Времето течеше!

И изведнъж — милост всевишна! Всичко можеше да се реши просто и наведнъж: и Мелихроновите грижи, и неговите собствени.

— Мелихрон! — каза той смело. — Реших Проблема.

— О, наистина ли? — строго попита Мелихрон. — Наистина ли, вие наистина… а? И не заради това да ме омилостивите, защото след 73 секунди Ви очаква смърт? Не?… Прекрасно! По-бързо! Разказвайте! Тъй съм развълнуван!

— Ей богу, не ще успея! — каза Кармоди. — Физически е невъзможно. Нали трябва да ме убиете след седемдесет секунди.

— Аз? Аз да ви убия? О, небеса! Наистина ли ме смятате за толкова кръвожаден? Какво приказвате? Вашата смърт ще дойде отвън. Нямам никакво отношение към нея. Между впрочем, имате само двайсет секунди.

— Мъничко са! — каза Кармоди.

— Разбира се, че са малко. Но този свят е Мой, както знаете. И всичко в него управлявам Аз. В това число и времето. Веднъж вече промених пространствено-временния континуум с десет секунди. За един бог то е дребна работа — само че след това падна голямо чистене. Вашите десет секунди ще бъдат заплатени с двадесет и пет години от моето местно време. Стигат ли ви?

— Повече от богато — каза Кармоди. — Много сте любезен.

— Дребна работа. Сега, моля, да се върнем на главното. Вашето решение.

— Ето го — рече Кармоди и набра повече въздух. — Решението на проблема произтича от самия проблем. Не може да бъде другояче. Всеки проблем трябва да съдържа в себе си зърното на решението.

— Трябва? — попита Мелихрон.

— Да, трябва — каза твърдо Кармоди. — Да разгледаме вашето положение. Да го разгледаме във вътрешен и външен аспект. Вие сте бог на планетата, но само на тази планета. Всемогъщ сте и сте въздесъщ, но само тук. Всесилен сте. Вие жадувате да служите, но на кого? Тук няма никой, освен вас. А в другите светове сте безсилен.

— Точно така! — възкликна Мелихрон. — Но още не сте ми казал какво трябва Аз да направя!…

Кармоди набра въздух с пълни гърди.

— Какво трябва да направите? Използувайте вашите велики дарби. Използувайте ги тук, на Вашата планета, където ще донесат максимален ефект и ще бъдат употребени — а нали такива са вашите съкровени стремежи — за благото на другите.

— За благото на кого? — попита Мелихрон. — Разсъждавате разумно, признавам. Но нали тъкмо това е трудността — същества от външния свят рядко минават насам. Вие сте първият за два и една четвърт оборота на Галактиката.

— Да, да, ще трябва да почакате — съгласи се Кармоди. — Но защо ще е трудно да чакате, нали можете да променяте времето? Колкото се касае до броя на посетителите, сам разбирате, че количеството не е качество. Не бива да гоните големи цифри. Важното е да вършите своето дело.

— Бедата си остава беда. Ето, имам работа, а няма за кого да я върша!

— Позволете ми най-почтително да ви напомня, че имате мен. Аз дойдох отвън. И имам свой проблем. Свой. Даже не един. Не съм в състояние да ги реша. За вас не зная. Но мисля, че биха представлявали повод да изпробвате силите си, защото едва ли ще намерите по-трудна задача.

Мелихрон се замисли дълго. Кармоди почувствува, че го засърбя носът и едва се въздържаше да не го почеше. Той чакаше, цялата планета чакаше. Накрая Мелихрон вдигна черно-ахатовата си глава и каза:

— В думите Ви има нещо… Очевидно съдбата е отсъдила да изчакам половин вечност, докато дойдете при мен с проблема си.

— Да ви разкажа ли за какво се касае?

— Вече знам — каза Мелихрон. — Да, наистина Вашият случай е достоен за великия ми интелект. Аз зная повече за Вас, отколкото Вие сам. Свръхзадачата ви се състои в това, да попаднете в къщи…

— Именно!

— И не само това. Не само да се изясни „Къде“, „Кога“ и на „Коя“ Земя… Впрочем и само това стига…

— Че какво още?

— Още има и смърт, която ви преследва.

— Ох! — въздъхна Кармоди. Той почувствува слабост в коленете си и Мелихрон услужливо му сътвори кресло, хаванска пура, бутилка ром „Колинз“ и чифт мъхести пантофи.

— Удобно ли е? — попита той.

— Много.

— Сега ви моля да внимавате. От това зависи животът ви. Времето е завързана работа, даже за Мен. Осемнадесет години от тези двадесет и пет са вече изразходвани, а останалите летят с удивителна бързина.

— Така да е — Кармоди едва сдържаше вълнението си. — Готов съм.

Глава 9

— Най-фундаменталният принцип на вселената — започна Мелихрон, — се заключва в това, че едни видове се хранят с други видове. Печално, но факт. Храненето е основа, придобиване на нужните вещества, начало на всички начала. Но отделните прояви на този принцип могат да бъдат усложнени или облекчени от различни обстоятелства.

Ето какво се е случило с вас, Кармоди: вие сте напуснал своята обичайна среда, но едновременно с това сте се отървал и от обикновените си врагове. Не ви гонят автомобили, към кръвта ви не се присламчват вируси и полицаи не стрелят подире ви по погрешка. Вие сте избавен от земните опасности, а към галактическите не сте възприемчив.

Облекчената ситуация е била, за съжаление кратка. Започнали са вече да действуват железните закони — не можете да минете без лов и съответно вас ще ви ловят. Извън Земята вие сте уникално създание, затова и роденият специално за вас хищник също е уникален. Той може да изяде вас и само вас. Лапите му са устроени да ловят само такива като Кармоди. Челюстите му — да гризат тъкмо Кармоди, стомахът му — да смила единствено разни кармодовци. Цялата му личност е създадена, за да има за цел само вас и никой друг освен вас… Ако успеете да се скриете на вашата Земя, той ще загине поради липса на кармодианска храна. Не бих могъл да ви изброя всички негови уловки и хитрости. Остава ми само да ви предупредя, че предимството е винаги на страната на ловеца, макар да е имало случаи на успешно бягство… Разбирате ли ме добре?

Кармоди гледаше като шашардисан, сякаш в сън.

— Разбрах — каза с труд той. — В същност, не всичко.

— Уви! — рече Мелихрон. — Но няма повече време. Длъжен сте веднага да напуснете планетата. Даже на собствената си планета нямам власт да отменя тези универсални закони.

— Защо не ме отпратите на Земята? — попита Кармоди.

— Ако разполагах с достатъчно време — каза Мелихрон, — бих могъл да изчисля всичките три „К“, да определя положението на Земята в пространство-времето, да разбера Коя от възможните Земи е вашата, да направя корекции, за да не отиде всичко напразно. Но време няма, затова ще ви пратя при Моя приятел Модсли. Уверен съм, че ще се потруди добре за вас.

— А ако… — начена Кармоди. Но в този момент забеляза, че на лявото му рамо вече пълзи нещо — огромно, тъмно и страшно. Той разбра, че отпуснатото му време е изтекло.

— Отивам — извика той. — И благодаря за всичко.

— Няма защо да благодарите — каза Мелихрон. — Нали Вселенската ми мисия е такава — да помагам на чужденците!

Огромното и страшното започна да става все по-плътно. Преди да се втвърди съвсем, Кармоди изчезна.

Глава 10

Кармоди се озова на зелена поляна. Беше, както изглежда, около обед, защото оранжевото слънце висеше право над главата му. Наблизо във високата трева пасеше стадо петнисти крави. Чуваше се кучешки лай. Зад поляните тъмнееше гора. Виждаха се планини със снежни върхове.

„Прилича на Земята“ — помисли Кармоди и веднага си спомни за Наградата, която се беше превърнала в спящо змийче. Опипа шията си — наградата я нямаше.

— Ето ме!

Кармоди се обърна и видя малко бакърено котле.

— Ти ли си?

— Разбира се. Ти даже не можеш да познаеш собствената си Награда!

— Е, че какво… променила си се малко…

— Зная — каза Наградата. — Но моята същност, моето истинско аз никога не се променя. Какво става?

Кармоди погледна в котлето: вътре имаше костици и огризки.

— Какво е това?

— Закуска, както би могъл да се досетиш — каза Наградата. — Хапнах по пътя. И наградите имат нужда да се подкрепят — добави Наградата язвително. — А така също от почивка, от малка разходка, от любов, понякога от чашка и даже от посещаване на тоалетна. Откакто ме предадоха на теб, нищо не си направил за мен. Гостите от чуждите светове са все едни такива… ъ… бетонни — без стомаси и черва.

— Веднага ще започна да се грижа за теб — рече Кармоди прочувствено, — веднага, щом се измъкна от тая каша.

— Дадено, старче — каза Наградата. — Ама признай си, че тая работа с Мелихрон я нагласих ловко, а?

— Ти си я нагласил? Ти, драги мой, спа през всичкото време! Сам се оправих.

— Боя се, че се заблуждаваш — ухили се Наградата. — Случвало ли ти се е някога да разсъждаваш така логично за мястото на бога в мирозданието, за неговото предназначение? Ти какво, да не би да си философ?

— Ясно! Стига — извика Кармоди. — Я по-добре кажи за какъв недостатък на Мелихрон споменаваше?

— Според мен той бие на очи. Помисли сам, можеш и да се досетиш.

— Не се занасяй! Говори ясно!

— Та Мелихрон е куц! — засмя се Наградата. — То си му е от рождение. И никога не е знаел, че е недостатък. Той е бог, затова не признава сравнителната наука. Всички, които е създал, са негово подобие и непременно куци. А с външния свят Мелихрон почти не общува, затова вярва, че куците са нормални, които не куцат са със забавен недъг. Дали е всемогъщ бог или не — няма значение. Най-важно е, че той мери всичко със себе си. Неумението да сравняват е основен недостатък на боговете! Имай го предвид, ако речеш да ставаш бог!…

— Аз? Бог?

— Защо не? Професия като всяка друга — само името е голямо. Не е лесно да бъдеш бог. Но и не е по-трудно, отколкото да си сериозен поет или да кажем първокласен инженер.

— Ти нещо си откачил! — Кармоди почувствува религиозен трепет, който не се връзваше добре с атеизма му.

— Никак. Просто познавам по-добре света от теб. А сега се приготви.

Кармоди се обърна и видя три фигури да пресичат поляната. След тях на почетно разстояние вървяха десетки други.

— Оня в средата е Модсли — каза Наградата.

— Изглежда като човек.

— Точно така — съгласи се Наградата. — Сега тази външност е на мода в Галактиката. Затова може би ще му обърнеш внимание и ще му станеш симпатичен с човешкия си вид.

— Разбира се, от само себе си — гордо каза Кармоди.

— Това не е толкова просто — каза Наградата. — Ние с Модсли сме различни натури и не винаги се разбираме и предугаждаме. Но все пак ще ти дам съвет. Той е инженер — опитен и талантлив. Винаги е зает, затова е разсеян, особено когато е увлечен по някой нов проект. В такъв момент на разсеяност той използува в своите конструкции всичко, което му попадне. Веднъж покани на гости моя приятел Дюер Хардинг. Но след това той забрави, че има гост. И превърна бедния Дюер в три бутала и коленчат вал — съвсем без лоша умисъл. Сега стои в музея на Модсли по история на двигателите.

— Ужас — каза Кармоди. — Не може ли да се направи нещо?

— Никой не смее да каже на Модсли за грешката. Той никога не си признава, че е сгрешил и излиза извън кожата си. Но няма защо да се тревожиш. Модсли не е зъл. Обратно, добросърдечен е. Както всички други, обича да го хвалят, но ненавижда ласкателството. Така че говори с него свободно и прямо. Възхищавай се, но не много. Ако си съгласен, съгласявай се, ако не си — възразявай, но не се опъвай, не изпадай в критикарство. С една дума, бъди умерен, докато не залитне в крайности.

Кармоди искаше да каже, че няма защо да го съветват как да се държи, но не успя навреме. Модсли застана до него — висок, беловлас, е джинси и кожено яке. Вървеше насреща му, разговаряше оживено е двамата си спътници, облечени в комбинезони.

— Добър ден, господине — отчетливо каза Кармоди. Щеше да пристъпи напред, но веднага се наложи да отскочи встрани, защото тройката, увлечена в разговора, едва не го сгази.

— Лошо начало! — прошепна Наградата.

— Млъквай! — изсъска Кармоди и догони Модсли.

Глава 11

— Значи това е тя, Орин, а? — попита Модсли.

— Да, сър — каза гордо Орин, онзи, който вървеше от лявата страна. — Как я намирате, сър?

Модсли бавно огледа поляната, планините, реката, гората. Лицето му беше каменно.

— А вие, Бруксайд, какво мислите?

— Аз, сър… — запъна се Бруксайд. — Е да, аз мисля, че с Орин направихме хубава планета. Без съмнение, добра, като се вземе предвид, че това е първата ни самостоятелна работа.

— И вие сте съгласен с него, Орин?

— Разбира се, сър.

Модсли се наведе и откъсна тревичка. Помириса я и я хвърли. Погледна внимателно сияещото слънце и процеди през зъби:

— Аз съм поразен, наистина съм поразен. Но в най-неприятния смисъл! Поръчах ви да построите за един клиент свят, а вие ми поднасяте това? И се смятате за сериозни инженери?

Помощниците замръзнаха като малчугани при вида на пръчка.

— Ин-же-нери! — разчлени Модсли, като вложи в тази дума солидна доза презрение. „Творчески оригинални, но практични, умеещи да построят планета, когато и където си искат.“ Известни ли са ви тези думи?

— От рекламния проспект, сър — каза Орин.

— Правилно — кимна Модсли. — И смятате, че ето това е достоен пример за творчество и практично инженерство?

Двамата мълчаха. След това Бруксайд изтърси:

— Да, сър, смятаме. Ние изучихме внимателно контракта. Заявката беше за планета тип 34 Вс4 с малки изменения. Точно това построихме. Разбира се, пред нас е само едно ъгълче от планетата. Но все пак…

— Но все пак по нея бих могъл да съдя какво сте направили въобще — каза Модсли. — Какъв облъчвател поставихте, Орин?

— Слънце тип 05, сър — каза Орин. — То отговаря напълно на условията в заявката.

— Е, и какво? Заявката съответствува, но освен заявката ви е дадена още финансова сметка за построяване на планетата. И нея също трябва да помните. Ако не се съобразявате, няма да има никаква печалба. Отоплението е най-голямото перо в разходите.

— Помним това, сър — каза Бруксайд. — Въобще не ни се искаше да поставяме слънце в еднопланетна система. Но техническите условия…

— Вие наистина ли не сте научили нищо от мен? — завика Модсли — Тип 05 е явно излишество. Ей, вие там — повика той работниците. — Свалете го!

Работниците поставиха сгъваема стълба. Един я държеше, друг я разгъна десет, сто, милион пъти, а нови двама затичаха нагоре със скоростта, с която тя растеше.

— По-внимателно! — извика Модсли. — Надявам се, че сте си поставили ръкавици? Гореща е тая пущина!

Работниците — от самия връх на стълбата — откачиха слънцето, навиха го на тръба и го сложиха в кутия с надпис: „Светило. Да се пази от удар.“ Затвориха капака и настана тъмнина.

— Има ли тук някой с глава на раменете? — кипна Модсли. — По дяволите! Да бъде светлина!

И настана светлина.

— А така! — каза Модсли. — А слънцето 05 — на склад. За такава планета стига и звезда Г 13.

— Но, сър, — отбеляза нервно Орин. — Тя не е достатъчно гореща.

— Знам — рече Модсли. — Тук е нужен творчески подход. Сложете звездата по-близо и топлината ще е достатъчна.

— Така е, сър, достатъчна ще е — намеси се Бруксайд. — Но звездата излъчва ПР-лъчи. Ако не е на нужното разстояние, те няма да успеят да се разсеят. И могат да погубят бъдещото население на планетата.

— Вие какво? Искате да кажете, че моята звезда Г 13 не е безопасна? — попита Модсли съвсем бавно и отчетливо.

— Не, нямах предвид това — обърка се Орин. — Исках само да кажа, че тя може да е опасна както и всяка друга вещ във Вселената… ако не се вземат съответните предпазни мерки.

— Това е по-близо до истината — съгласи се Модсли.

— Предпазната мярка в дадения случай — поясни Бруксайд — би била защитно оловно облекло с тегло 50 фунта. Но тъй като всеки индивид от тази раса тежи около осем фунта, би било непрактично.

— Тяхна работа — прекъсна го Модсли. — Ние ли ще ги учим да живеят? Нима съм длъжен да отговарям, ако някой си натърти палеца в камък, който съм поставил на тази планета? Освен това съвсем не е нужно да носят оловни скафандри. Могат да си купят — на специална цена, разбира се, — моя чудесен слънчев екран, който отразява напълно ПР-лъчите.

Двамата помощници се усмихнаха смутено. Орин каза плахо:

— Боя се, че тази раса не е от богатите. Едва ли вашият екран ще бъде по джоба им.

— Е, ако не могат сега, по-късно — каза Модсли. — Нали радиацията ПР не действува мигновено. Дори при нея средната продължителност на живота е 9,3 години. Кой колкото иска.

— Да, сър — казаха двамата инженери.

— По-нататък — продължи Модсли, — колко е висока планетата.

— Средно около шест хиляди стъпки над морското равнище — отвърна Бруксайд.

— Най-малко три хиляди излишни фута! — каза Модсли. — Да не мислите, че при мен планините растат по дърветата като ябълки? Направете я по-ниска и върнете върховете в склада!

Докато Бруксайд записваше инструкцията в бележника си. Модсли продължи да мърмори, разхождайки се напред-назад:

— А кой постави тези крави там?

— Аз, сър — призна Бруксайд. — Мислех, че местността… с тях ще бъде, ъ-ъ… по-уютна.

— Глупак! — изрева Модсли. — Местността трябва да изглежда уютна до продажбата, а не след нея. Планетата е продадена немебелирана. Пратете кравите в казан с протоплазма! А това какво е? — той показа Кармоди. — Статуя ли, що ли? Трябва да пее песни или стихове да рецитира, когато се появят жителите, а?

Кармоди каза:

— Сър, аз не съм част от обстановката. Изпрати ме вашият приятел… ъ-ъ… Мелихрон. Търся пътя за дома.

Но Модсли вече се беше разпоредил.

— Каквото и да е, няма значение! В договора не е предвидено. Тъй че — в протоплазмата, заедно е кравите!

— Ей! — завика Кармоди, когато работниците го помъкнаха. — Ей, почакайте за минутка! Аз не съм част от планетата! Изпраща ме Мелихрон! Почакайте! Постойте! Послушайте!

— Би трябвало да се срамувате! — крещеше на помощниците си Модсли, без да слуша воплите му. — Какво е това? Кой го измъдри? Още една от вашите декоративни щуротии ли, Орин? А?

— Не, не! — извика Орин. — Не съм го поставял аз!

— Тогава значи вие сте, Бруксайд?

— За пръв път в живота си го виждам, шефе!

— М-м-да! — замисли се Модсли. — И двамата сте глупаци, но лъжци не сте. Ей — извика той на работниците, — я го донесете!

— Е, всичко е на ред, сър. Съвземете се — каза той на треперещия Кармоди. — Не мога да търпя истерии. По-добре ли ви е сега? Отлично! И тъй, как попаднахте в моите владения и защо не трябва да ви превръщам в протоплазма?

Глава 12

— Ясно — каза Модсли, когато Кармоди завърши разказа си. — Наистина заплетена история, макар, че и вие доста драматизирате нещата. Значи, търсите планета на име Земя.

— Правилно, сър.

— Земя? — Модсли се почеса по челото. — Май че ви провървя. Помня това място. Малка зелена планета и на нея раса от хуманоиди, подобни на вас. Правилно ли говоря?

— Съвсем вярно.

— Имам памет за такива неща — продължи Модсли. — В дадения случай причината е особена. Защото аз съм я правил тая Земя.

— Вярно ли е, сър?

— Да. Помня отлично, че докато я строях, между другото изобретих и науката. Може би тази история ще ви се стори любопитна. А вие — Модсли се обърна към помощниците си, — надявам се, ще си извадите добра поука.

Разказ за това, как бе сътворена Земята

— Тогава бях скромен предприемач — започна Модсли. — Градих ту тук, ту там някоя и друга планетка, в най-добрия случай — звезда-джудже. Със заявките беше трудно, клиентите бяха все капризни, спореха за всяка дреболия: „Поправи тук, поправи там, защо тая вода тече надолу, защо притеглянето е голямо и горещият въздух се издига нагоре, когато е по-добре да се спуска надолу!“ И тем подобни. Губех си времето да им обяснявам — от естетическа гледна точка, от практическа гледна точка. Скоро по-голямата част от времето ми започна да отива за въпроси и отговори, а не за работа. Цял ден дъра-бъра.

Не щеш ли, тъкмо преди проекта „Земя“ ми хрумна как да оправям клиентите. Помня, че казах: „Формата произтича от предназначението.“ Хареса ми как звучи това. „Защо формата трябва да произтича от предназначението?“ — попитах се аз и сам си отвърнах: „Защото всичко това е неотменим природен закон и основа на приложната наука.“ Особен смисъл в това нямаме. Но работата не е в смисъла, а в туй, че открих хитър фокус, наречен „доктрина на научната необходимост.“

Земята ми беше пробен камък, затова съм я запомнил.

Дойде при мен да поръчва планета висок брадат старец с пронизващ поглед. (Ето, така започна вашата Земя, Кармоди.) Е, с работицата се справих бързо — за някакви шест дни — и си мислех, край на работата. Беше такова сметкаджийско строителство, като това сега. Затова орязах тук-таме каквото можах. Но ако бяхте чули клиента, можехте да си помислите, че съм го обрал до шушка.

— Защо толкова урагани! — не ме оставяше той.

Аз му казвах: „Това е част от вентилационната система“. (Честно казано, просто бях забравил да поставя в атмосферата предпазен клапан.)

— Три четвърти от площта е залята с вода! — мърмореше той. — Ясно поставих в условията, че съотношението между сушата и водата трябва да е четири към едно.

— Но ние не можем да си го позволим — обяснявах аз. (Отдавна бях затрил някъде тези идиотски условия!)

— И тая нищожна суша сте запълнили с пустини, блата, джунгли и планини!

— Има си причина — казвах аз. (В същност не бих могъл да се вместя в рамките на средствата, ако не бях пробутал между другите неща планините, океаните и две пустини, които купих на половин цена от Урия — междупланетния вехтошар. Но това не можех да му кажа.)

— Причина! — застена той. — Какво ще кажа на моя народ? Те ще бъдат хора, създадени по мой образ и подобие, същите заядливци, какъвто съм и аз. Какво да им кажа, а?

А бе аз знаех какво да им каже и къде да ги прати, но не исках да бъда нелюбезен.

— Кажете им честно научната истина — заявих аз. — Кажете, че така е най-научно.

— Какво?

— Това е детерминизъм — казах аз. Названието се роди в момента. — Съвсем просто, макар и за избрани. Преди всичко: формата произтича от предназначението. Затова вашата планета е именно такава, каквато трябва да бъде поради самата своя същност. По-нататък: науката е неизменна, което ще рече, че всичко изменяемо не е наука. И накрая, всичко произтича от определени закони. Вие не можете да пресметнете предварително какви са тези закони, но бъдете сигурен, че ги има. Така че никой не бива да пита: „защо така, а не иначе?“ Вместо това всеки е длъжен да се интересува: „как действува това?“

Зададе ми той още няколко скверни въпросчета. Старецът се оказа доста съобразителен, затова пък не разбираше бъкел от техника. Неговата сфера бяха етиката, моралът, религията и тем подобни призрачни материи. Той беше от онези, които обожават абстрактното, затова и замрънка:

— „Всичко съществуващо е разумно“ — това е доста ефектна формула и не без нотка на стоицизъм. Трябва да се използува за поучаване на моя народ. Но кажете, за бога, как бих могъл да съчетая фатализма на науката с принципа за свободната воля, който възнамерявам да подаря на народа си? Та те си противоречат!

Да, тук старчето почти ме притисна до стената. Но аз се усмихнах, изкашлях се, за да имам време да поразмисля, и казах: „Отговорът е очевиден“ — това винаги е най-добрият отговор.

— Напълно възможно — каза той. — Но не мога да се добера до него.

— То е, защото не разбирате от наука — казах аз. — Противоположността е още един фундаментален закон на науката. Противоположностите раждат борба, без която всичко преминава в ентропия. Така че не могат да съществуват нито планети, нито Вселена, ако там случайно няма противоположности.

— Случайно? — попита бързо той.

— Ясно като бял ден — потвърдих аз. — Но това не е всичко. Например, вземете една изолирана тенденция. Какво ще стане, ако доведете тенденцията до логичния й край?

— Нямам и понятие — рече този стар шут. — Не съм достатъчно подготвен за подобна дискусия.

— Чисто и просто тенденцията ще се превърне в своя противоположност.

— Тъй ли? — запита той потресен. — М-да. Вещите се превръщат в своята противоположност. Това, знаете ли, май че е много сложно.

— Затова пък е естетично — казах аз. — Но не съм се доизказал за това, че крайностите си приличат. Имам предвид всички тези противоположности, които се превръщат като луди от външни във вътрешни, а вътрешните — във външни. Но свършва ли с това футболът? Не, сър, ето кое е забележителното. Противоположностите, които се щурат нагоре-надолу като дресирани тюлени, в действителност са само отражение на действителността. Защото… — тук направих пауза и произнесох с възможно внушителен тон: защото има мъдрост, която прозира зад илюзорните свойства на реалните неща. Тя просветва в по-дълбоките деяния на Вселената, в нейната велика и величествена хармония.

— Как може една вещ да бъде едновременно реална и илюзорна? — попита той бързо.

— Не съм аз този, който ще отговаря на подобни въпроси — казах. — Аз съм скромен научен работник и виждам само онова, което виждам. И действувам съответно. Но може би във всичко това се крие някакъв нравствен смисъл?

Старецът се замисли. Видях го как се бори със себе си. И главното — хванах го на въдицата, като споменах за нравственост. Старият хрян беше побъркан на тема етика, беше натъпкан с етика, можеше просто да бъде възвеличаван като „мистър Етика“. Случайно му подхвърлих идеята, че цялата тая кървава Вселена, всичките й постулати и противоречия, закони и беззакония, са въплъщение на висши нравствени принципи!

— Виж ти, то било къде по-дълбоко, отколкото си мислех — каза той, като помълча за миг. — А се готвех да поучавам моя народ само в етика, да го насочвам към висши нравствени проблеми като: „как и защо трябва да живее човек?“, а не „от какво се състои живата материя?“ Исках хората да изпитат дълбочината на радостта, страха, съжалението, надеждата, отчаянието, а не да се превърнат в учени плъхове, които изучават звездите и дъгата и след това създават величествени, но негодни за нищо хипотези. Аз знаех нещичко за Вселената, смятах знанията за незадължителни, но вие ме поправихте.

— Е, е — казах аз. — Не исках да ви създавам главоболия.

Старецът се усмихна.

— С тези главоболия ме избавихте от по-голямо главоболие. За мен е важна свободата на волята. Моите създания ще притежават свободна воля. Бих могъл да ги създам по свой образ и подобие, но не искам да населявам света с мои миниатюрни копия. Те ще получат тази блестяща безполезна играчка, която наричате наука. Ще тичат да опознават нещата и ще забравят да опознаят собственото си сърце. Вие ме убедихте и аз съм ви много признателен.

И старият джентълмен се отдалечи, без да каже нищо повече.

Защо ви разправям всичко това? Поработих добре на тоя свят. Ако се наложи да пооправя нещичко, върша го без да вдигам шум. Работата си е работа. Вие сключвате договор, за да получите печалба. И не е изгодно да преработваш много нещата със задна дата.

Но бих искал да направя от това извод, а вие, момченца, слушайте внимателно! Науката е пълна със закони. Аз съм ги изобретил. Защо го направих? Защото физическите закони помагат на умния механик така, както юридическите закони помагат на адвоката. Правилата, доктрините, аксиомите, законите и принципите на науката служат, за да ви помагат, не да ви бъркат. Трябва да ви дават оправдания. В голямата си част са справедливи и това помага много.

Но помнете винаги: законите помагат да се разберете с клиента след работата, а не преди това. Имате проект и го изпълнявате както ви е по-удобно, след това подреждате фактите в изводи, а не обратното.

Не забравяйте, че законите в науката са създадени като словесна бариера против хората, задаващи въпроси. Те не трябва да бъдат използувани против вас. Нашата работа е неизбежно необяснима. Ние просто я вършим. Понякога излиза нещо хубаво, понякога — не.

И никога не се старайте да си обяснявате защо не излиза нищо. Не питайте и не си въобразявайте, че съществува обяснение. Ясно ли е?

Двамата помощници кимнаха бързо. Лицата им светеха, като че ли ги бе осенила нова вяра. Кармоди беше готов да се улови на бас, че тези млади хора запомниха всяка дума на Модсли и вече превръщат думите в закон.

Глава 13

Докато Модсли майстореше машина за връщане на Земята, Кармоди беше оставен на воля. Наградата май че пак беше потънала в сън, а младшите инженери Орин и Бруксайд бяха тъпички и не се интересуваха от друго, освен от работата си. Тъй че Кармоди нямаше с кого да поговори. За да убие времето, се упъти към атомостроителната фабрика.

— Преди правеха всичко на ръка — му обясни един червендалест майстор. — Сега е с машини, но схемата е същата. Най-напред вземаме протон, към него присъединяваме неутрон с патентованата енергосвързвачка на мистър Модсли. След това със стандартна микроскопична центрофуга вкарваме електрони. Накрая добавяме всичко останало: мюмезони, позитрони. Това е цялата философия.

— А как стои работата с антиматерията.

— Лично аз никога не съм виждал особен смисъл в нея — каза майсторът. — Но мистър Модсли търгува и с нея. Антиматерията, естествено, се произвежда в друга фабрика.

— Сами ли си правите протоните и електроните?

— Не. Получаваме ги като готови полупродукти.

На Кармоди му беше скучно. Силеше се да си внуши, че е доволен: ето, той е тук, на самото място, където се изготвят атомите и с лекота се прави антиматерията, но всичко беше безсмислено. Разходката из фабриката на Модсли го потопи в същата скука, както на времето екскурзията в стоманодобивния завод в Индиана. И същата вълна на мрачно раздразнение и тъп бунт, каквито бе изпитвал в коридорите на Лувр, Прадо и Британския музей. Той си помисли, че чудесата са хубаво нещо, но ако са в малка доза. Срамуваше се, че не може да направи нищо.

— Явно не съм фаустовски тип — си каза той. — Всички тайни на Вселената са постлани пред мен като стар вестник, а аз мечтая за ранно февруарско утро във Вермонт и за свеж, пухкав сняг.

Модсли все не идваше. Времето се влачеше. Не можеше да се разбере колко е изтекло. Кармоди остана с впечатление, че и за Модсли е по-лесно да построи нова планета, отколкото да намери стара.

В един прекрасен — условно казано — ден Кармоди разглеждаше гората, направена от Орин и Бруксайд по заявка на приматите от планетата Катс II като замяна на старата, разрушена от метеорит. Новата гора беше заплатена и бе обещана солидна сума, ако изпълнението е първокласно.

Гората беше перла на творчеството. Имаше полянки за разходка, есенни широколистни корони. Младите примати можеха да се гонят нагоре-надолу по изправените брястове и явори, да играят на гоненица по клонестите дъбове, да се люлеят като на люлки по стъблата на лозите и бръшляна. А за възрастните бяха издигнати гигантски секвои, където можеха да дремят удобно на високо или да играят карти, по-далеч от детските крясъци.

Даже толкова безпристрастен наблюдател като Кармоди забеляза, че в малката гора е създадена проста, приятна и целесъобразна екология. Имаше цветя и нежилещи пчели, които събираха мед, за да опрашват цветята, а така също забавни мечета, за да крадат меда от пчелите. Имаше гъсеници, които да се угощават с цветя, и ширококрили птици, за да се угощават с гъсеници. Имаше още крадливи рижи лисици, които да ядат птиците, и големи мечки, които да ядат лисиците, а така също и примати, които да ядат мечки.

И понеже приматите от Катс умираха, те също заемаха своето място в горския кръговрат на живота. Даже това им харесваше, защото те се раждаха с обществена жилка.

Кармоди се разхождаше тъжно самотен, в ръка е Наградата-котле, когато изведнъж зад него изпращя клонче.

Той се обърна и видя същество в огромен сив космически скафандър от пластмаса, с прозрачен мехур на шлема и с цяла дузина инструменти, оръдия и пистолети, които се мотаеха на пояса. Кармоди веднага позна в това чудовище земен човек — кой друг би могъл да се подреди така!

По-назад и по-изправена стоеше още една фигура, но стройна, облечена по същия начин. Кармоди видя, че това е земна жена, при това май красива.

— Боже мой — възкликна той. — Кой вятър ви донесе тук?

— Ш-ш-т! — прошепна земния. — Слава богу, че дойдохме навреме. Но се боя, че най-опасното идва едва сега.

— Имаме ли някакъв шанс, татко? — попита девойката.

— Шанс винаги има — отвърна мъжът с мрачна усмивка. — Така или иначе ще им покажем, че и ние можем нещо.

Мъжът се обърна към Кармоди и погледът му стана суров:

— Надявам се, че ти струваш риска, другарче. Три живота са поставени на карта заради теб. Всички след мен в колона и бързо на кораба! Доктор Медокс ще ни даде оценка за положението.

Глава 14

— Ей, почакайте, какво значи това? — извика Кармоди, като се спусна след хората в скафандри. — Кои сте вие?

— Извинете! — възкликна девойката, зачервена от смущение. — Ние даже не се представихме в бързината. Навярно ще ни сметнете за простаци.

— Но моля ви! — възрази любезно Кармоди. — Все пак бих искал да зная кои сте, още повече, че вие ме познавате.

— Разбира се, че ви познаваме — каза девойката. — Аз съм Евива Кристиянсен. А това е баща ми — професор Ларс Кристиянсен.

— Оставете „професор“ — каза Кристиянсен грубо. — Наричайте ме Ларс или Крис, както искате.

— Добре, папа — прекъсна го Евива с престорено нетърпение. — А сега на думата. Ние сме свързани със ЗАМИ, тоест със Земната Асоциация за Междузвездни Издирвания — клонове в Стокхолм, Женева и Вашингтон, окръг Колумбия.

— Боя се, че никога не съм чувал за такава организация — отбеляза Кармоди.

— Нищо чудно. Земята едва встъпва на прага на междузвездните изследвания. Уви, даже и сега новите източници на енергия, превъзхождащи известните вам примитивни атомни инсталации, не са излезли от стадия на експериментиране. Но е близък денят, когато космически кораби, пилотирани от земни хора, ще полетят към най-отдалечените кътчета на Галактиката.

— Малката ви разправя басни — каза Ларс със своя грубоват, дружески бас. — Между впрочем, тя ми е доктор по философия и натрупа четирийсетина учени степени, за да изглежда бърборенето й по-солидно.

— А татенцето разговаря като хашлак — Евива отново почервеня. — Между впрочем той има в джоба си три Нобелови.

Бащата и дъщерята си размениха сърдити и едновременно влюбени погледи.

— Да се върнем към работата — каза Евива. — Главна заслуга за всичко има доктор Медокс, с когото ще се срещнете скоро. — Евива се позабави, след това добави с нисък глас. — Не смятам, че ви издавам тайна, ако ви кажа, че доктор Медокс е… ъ-ъ… мутант.

— Дявол да го вземе, не трябва да те смущава тази дума! — прохриптя Ларс Кристиянсен. — Мутантът може да бъде не по-лош от нас. Колкото до доктор Медокс, той е поне хиляда пъти по-добър.

— Ние подозираме благоразположено вмешателство на пришълци — каза Евива почти шепнешком.

— Това е странна история — намеси се Ларс, — но ще я чуете в по-благоприятна обстановка. А сега — на кораба и да не губим повече време.

Пред тях на малката полянка Кармоди видя величествен космически кораб, който се издигаше като небостъргач. По него имаше стабилизатори, люкове, дюзи и множество всякакви израстъци. Пред кораба на сгъваем стол седеше мъж, малко над средна възраст, с благодушно лице, прорязано от дълбоки бръчки. От пръв поглед беше ясно, че това е Медокс-мутантът, защото имаше по седем пръста на всяка ръка, а в грамадните израстъци на челото му можеха да се поместят допълнителни порции мозък.

Медокс стана нетърпеливо на пет крака и кимна приветливо.

— Пристигнахте в последната минута — каза той. — Фронтът на враждебните сили е много близко до зоната на сключване. Бързо в кораба! Трябва веднага да включим силовото поле! Изчисленията ми допускат възможност за сключване на пространството, но поради самата природа на безкрайните комбинации, неговата конфигурация не може да се докаже.

Пред широкия вход Кармоди се спря.

— Мисля, че трябва да се простя с Модсли — каза той. — Може би и да се посъветвам с него. Той беше много любезен, даже се зае да строи машина, с която да ме върне на Земята.

— Модсли! — възкликна Медокс, като размени многозначителни погледи с Кристиянсен. — Подозирам, че тъкмо той стои зад цялата работа.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид — каза Медокс, — че сте жертва и пешка в таен заговор, обхванал най-малко седемнадесет звездни системи. Нямаме време за обяснения, но повярвайте, че е сложен на карта не само вашият живот, но още и животът на няколко дузини милиарди хуманоиди, в по-голямата си част синеоки.

— По-скоро, по-скоро! — викаше Евива, като го дърпаше за ръката.

— Добре — каза Кармоди. — Надявам се, че все пак ще получа пълно и изчерпателно обяснение.

— Ще го получите — каза Медокс, щом Кармоди влезе в люка. — Ще го получите ето сега!

Кармоди се обърна бързо, уловил нотка на заплаха в гласа на Медокс. Той погледна внимателно мутанта и изтръпна. Погледна бащата и дъщерята и ги видя като че ли за пръв път. Кармоди видя още тъмната черна линия, която съединяваше тримата. Той замря пред вида на тримата, докато се приближаваха към него. Сега те нямаха нито очи, нито уста, нито крака, нито ръце. Бяха три ужасни пръста от гигантска ръка. Кармоди се загърна, за да се предпази от трите безлики цилиндъра и се втурна към светлината. Но в люка се появиха зъби. Той се отвори мъничко, след това започна да се свива. Блестящите тъмни стени на кораба се покриха с гънки. Краката на Кармоди затънаха в мека постилка. Той се бореше с отчаянието на муха, попаднала в паяжина.

Нямаше спасение. Кармоди не можеше да мръдне, нито да извика — можа само да изгуби съзнание.

Глава 15

Като от далеч той чу глас:

— Как е, докторе? Има ли надежда?

Кармоди позна гласа на Наградата.

— Ще заплатя всички разходи — каза друг и Кармоди позна Модсли.

— Може да бъде спасен — произнесе трети, очевидно лекар. — Възможностите на медицината са неограничени, ограничени са възможностите на пациентите, но това си е тяхна, а не наша слабост.

Кармоди се силеше да отвори очи или уста, но нито клепачите, нито устните му се подчиняваха.

— Ще му помогнете ли? — попита Наградата.

— Задавате труден въпрос — каза лекарят. — За да отговорим с идеална точност, трябва като начало да уточним понятията. Медицинската наука например е по-проста, отколкото е медицинската етика. Предполага се, че ние, членовете на Галактичната Медицинска Асоциация, сме длъжни да запазим живота. Предполага се също, че действуваме в интерес на онази конкретна форма, която ползуваме. Но какво можете да сторите, когато тези два императива влязат в противоречие? Уиичиите от Девин например молят за лекарска помощ е цел да бъдат излекувани от живот. Какво да каже медицинската етика по повод на такова странно отклонение от нормите?

— Това има ли отношение към Кармоди? — попита Модсли.

— Не много голямо. Но предполагах, че ще ви се стори интересно и ще ви помогне да разберете защо имаме право на най-високия възможен хонорар.

— Сериозно ли е положението на Кармоди? — настояваше Наградата.

— Само при мъртъв може да се каже, че положението му е наистина сериозно — успокои ги докторът. — Болният не е мъртъв. Той е само в шок. Казано просто, както е прието, той е в припадък.

— А да го възстановите можете ли? — попита Наградата.

— Вашите термини не са ясни — каза лекарят.

— Исках да кажа, можете ли да го върнете в изходното състояние.

— Какво значи изходно състояние? Знае ли това някой от вас? Ще го каже ли и самият пациент, ако допуснем, че по някакво чудо той би могъл да участвува в своето лечение? Солиден въпрос, господа!

— Млъквай, докторе — избухна Наградата. — Кажи по-добре как ще оправиш чорбаджията ми!

— Трябва да се оперира — каза лекарят. — Ще го разчленя, казано по простому. След това ще съединя мозъка със Стимулатор на Живота и ще започна внимателно да включвам синапсите в различни временни връзки. Като се убедим, че няма повреди, ще разглобим мозъка и накрая ще се доберем до възела на взаимодействие между разума и тялото. Ще проверим равнището на съзнанието — разбира се, като следим да няма пропуски. Ако равнището е ниско или близко до нулата, ще проанализираме остатъка от разума и ще приготвим запасни порции. След това ще съединим всички части на тялото и пациентът може да бъде реанимиран в Стимулатора на Живота. Съгласни ли сте на операцията?

— Какво да се прави! — въздъхна Модсли. — Бедничкият, тъй се надяваше на нас. Изпълнете дълга си, докторе!

Кармоди откри, че приятелите му причиняват по-голяма вреда, отколкото най-злите врагове и накрая е титанични усилия успя да отлепи езика от небцето си.

— Никакви операции — прошепна той. — Главата ти ще откъсна!

— Съвзе се — каза лекарят доволен. — Знаете ли, понякога словесното описание на операционните процедури в присъствие на пациента лекува не по-лошо от самата операция. Това, разбира се, е страничен ефект. И няма защо да му се надсмивате.

Кармоди се опита да стане на крака. Модсли му помагаше. Сега вече Наградата не беше котле, а се беше превърнала под влияние на вълнението в джудже.

— Какво беше това? — попита Кармоди. — Космически кораб, някакви хора!

— Вашият хищник — каза Модсли. — Влезли сте направо в устата му.

— Влязох — призна си Кармоди.

— И едва не пропиляхте единствения си шанс за завръщане — продължи Модсли. — Повече не бива да се бавите. И не мислете за почивка, преди да се върнете в къщи.

— В къщи! — въздъхна Кармоди.

— Да. Ще бъдете в безопасност само на собствената си планета. Хищникът не може да влезе в бърлогата.

— А машината?

— Готова е — каза Модсли. — Но възможностите й са ограничени дотолкова, доколкото са ограничени собствените ми възможности. Машината ще ви достави там, където е отишла Земята. Нищо повече.

— Повече не ми и трябва.

— Не, съвсем не е достатъчно. КЪДЕ е само първата от координатите на планетата измежду трите „К“. Предстои ви още да определите второто „К“ — КОГА и третото — КОЯ от Земите е вашата. Ще ви дам съвет — спазвайте последователността! Отначало Временната ос, а след това — Качеството. Но трябва да си заминете веднага. Хищникът ви, чийто апетит раздразнихте така наивно, може да се появи всеки момент. И по всяка вероятност втори път не ще успея да ви измъкна от устата му.

— Ще попаднете на Земя — продължи Модсли, — но почти сигурно не на вашата. Ще ви дам писмо до едно лице, голям познавач на проблемите на времето. Той ще се погрижи за вас, а след това… Но кой би могъл да каже какво ще бъде после? Да става каквото трябва да стане, Кармоди, и бъдете благодарен, ако въобще има за вас после…

— Благодаря — каза Кармоди. — Както и да свърши всичко, благодаря ви от сърце.

— Е, тогава всичко е наред — каза Модсли. — Машината е тук. Нямах време да я направя видима. Би изглеждала като зенитна артилерия. Всъщност, къде е, дявол да я вземе? Аха, ето я. Ще вземете ли Наградата?

— Аз ще взема него — рече Наградата, като се хвана с двете ръце за Кармоди.

Бамм! Пефф! Хрруст! Беше чудовищна забава, но Кармоди и не очакваше друго нещо.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Шекли Координати на чудесата (2)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част II. Къде?

Глава 5