Робърт Шекли
Координати на чудесата (1)

Глава 1

Денят беше рядко объркан. Като пристигна в кантората, Том Кармоди пофлиртува с мис Гибън, разреши си да възрази на самия мистер Уейнбок и цели петнайсет минути обсъжда с Блекуел шансовете на отбора по ръгби „Гиганти“. В края на деня започна да спори с мистър Зайдлиц, спореше яростно и без много-много да разбира за изчерпването на природните залежи и за безсъвестния натиск от страна на разрушителните фактори, към които причисли военните инженерни служби, туристите, огнените мравки и фабрикантите на хартия. Всички те — твърдеше той, — са виновни за унищожаването и на последните мили островчета от недокоснатата природа.

— Тъй, тъй, Томе — каза язвително Зайдлиц. — И това те вълнува! Нима?

Кого не вълнува? Него ли?…

А мис Гибън — привлекателна, млада, с изящна брадичка, изведнъж каза:

— О, мистър Кармоди, мисля, че не бива да говорите такива неща!

Какви бяха тия такива неща и защо й ги бе говорил, Кармоди тъй или иначе не можа да си спомни. И върху душата му легна неосъзнат и неопростен грях.

А началникът му, пухкавият и мекичкият мистър Уейнбок, каза неочаквано:

— Слушайте, Том! Струва ми се, че в думите ви има нещичко. Ще се опитам да ги анализирам.

Кармоди обаче сам разбираше, че в думите му няма никакъв смисъл и че не си струва да бъдат анализирани.

Високият, насмешлив Джордж Блекуел, който умееше да говори без да вдига горната си устна, и той рече:

— Мисля, че си прав, Кармоди, честна дума. Ако преместят Вос от полузащитник в нападение, ще видим истински пас…

А Кармоди, след най-подробни размишления, стигна до извода, че това няма да промени нищо.

Кармоди беше спокоен човек с чувство за хумор, главно меланхоличен. Ръст и самомнение — малко над средното. Убежденията му бяха нестабилни, затова пък намеренията — винаги най-добрите. И май че беше склонен към тъга. Впрочем тя често се сменяше с изблици на възбуда, тоест беше циклотимик — високите мъже с остър поглед и с прадеди ирландци по правило са циклотимици след тридесетте.

Играеше прилично бридж, макар да недооценяваше майсторството си. Смяташе се за атеист, но по-скоро по инерция, отколкото по убеждение.

Беше роден под знака Дева под управлението на Сатурн, намиращ се в Слънчев Дом. Прекланяше се пред героичното — показваха го звездите в Дома на Талантите. Само едно нещо говореше за изключителност: върху него тегнеше общочовешко клеймо — беше едновременно и предсказуем, и неподвластен на съдбата. Шаблонно чудо!

Кармоди напусна кантората в 5,45 и слезе в метрото. Там го блъскаха и мачкаха други страдалци, с ума си той им съчувствуваше, но раменете им го възмущаваха.

Излезе на 96-ата улица и измина пеш няколко квартала до жилището си на булевард Уест-Енд. Портиерът го приветствува весело, момчето от асансьора му кимна дружески. Кармоди отвори вратата на жилището си, влезе и легна на кушетката. Жена му караше отпуската си в Майами, затова можеше да си сложи безнаказано краката върху мраморната масичка.

Миг по-късно се разнесе гръм и в стаята замириса на мълния. Кармоди седна и кой знае защо се поокашля. Гърмът еча няколко секунди, след това затръбиха тръби. Кармоди набързо свали краката си от мраморната масичка. Тръбите млъкнаха, смениха ги напети звуци на гайда. Отново трясна мълния и в сиянието й се появи човек.

Човекът беше среден на ръст, набит, в златисто сако и оранжеви панталони. Лице като лице, но без уши. Той излезе две крачки напред, спря, протегна ръка в пространството и разгърна свитък — така грубо, че бая го раздра. Прочисти гърлото си — звукът приличаше на силен удар на топка — и каза:

— Привети.

Кармоди не отвърна, беше онемял.

— Ние дойдохме — каза чужденецът, — като неочакван отговор на неизразимото жадуване. Вашето. А на другите хора? Не, не е тъй. Става ли, а?

Пришелецът чакаше отговор. Кармоди си доказа с известни само нему средства, че всичко става именно с него, и то в действителност. И попита, както му е редът:

— За бога, какво значи това?

Чужденецът каза, усмихвайки се:

— То е за вас, Кар-Мо-Ди-и. От олука „това, което е“ ви се представя малка, но забележителна порция от „това, което може да бъде“. Весело нали? Уточнявам: вашето име води до останалото. Случайността е реабилитирана. Розовата неопределеност радва със своите целителни устнички, а овехтялото Постоянство отново е заключено в Пещерата на Неизбежността. Нима това не е причина за? А защо вие не?

Съвсем успокоен от бърканицата Кармоди стана. Неизвестното престава да бъде страшно, когато стане досадно.

— Кой сте вие? — попита Кармоди.

Чужденецът разбра въпроса и усмивката му угасна. Той промърмори по-скоро на себе си: „Ама че мъгляви кривулици! Пак са ме пратили за зелен хайвер! Можеше да се блъскам кой знае до кога! Не умеят ли един път да се прицелят както трябва? Нищо, ще се преправя, ще се приспособя, ще оправя работата…“

Пришълецът натисна пръсти към главата, даже ги вкара към пет сантиметра. Те затрептяха, сякаш свиреше на малко пиано. И в същия миг чужденецът се преобрази в нисичък, плешив човек с издута чанта, чадър, бастун, списание и вестник.

— Така по-добре ли е? — попита той. И сам си отговори: — Да, виждам. Всъщност трябва да ви се извиня за небрежната работа на нашия Център за Наподобяване. Само преди една седмица се появих в Сигма IV във вид на гигантски прилеп с Уведомление в уста. И чак тогава видях, че моят адресат е от вида на водните лилии. А преди два месеца (употребявам, разбира се, местният еквивалент за време) при мисията ми до Фагмата на Стария Свят онези глупаци от Наподобяването ме оформиха като четири моми, докато правилната форма беше…

— Не разбирам нито дума — прекъсна го Кармоди. — Бъдете любезен да обясните какво значи всичко това.

— Разбира се, разбира се — рече чужденецът. — Но позволете ми да проверя местните термини. — Той затвори очи и отново ги отвори. — Странно, много странно — измърмори той. — От вашите думи, образно казано, не мога да сглобя склад за моята продукция. Но кой съм аз, за да преценявам? Неточностите могат да бъдат естетически приятни. Въпрос на вкус.

— Какво искате да кажете? — отново попита Кармоди със заплашителен бас.

— Това е Интергалактическа Лотария. И вие, сър, спечелихте първата награда. Нали изложението ми съответствува на външността ми?

— Не, не съответствува — каза Кармоди. — И не зная за какво намеквате.

По лицето на чужденеца плъзна съмнение и веднага изчезна, като че ли го изтриха с гума.

— Не знаете? Разбира се. Вие, предполагам, сте изгубили надежда за печалба. И сте я избили от съзнанието си, за да избегнете вълненията. Какво нещастие е, че дойдох при вас по време на умствена летаргия! Но ние нямаме намерение да ви причиним вреда, уверявам ви. Документите ви под ръка ли са? Боя се, че не. Тогава ще ви обясня. Вие, мистър Кармоди, спечелихте награда в Интергалактичната Лотария. Селекторът на Случайността за Част IV, клас 32 на Жизнените форми изтегли вашия номер. Наградата ви е много красива, уверявам ви, и ви очаква в Галактичния Център.

Сега Кармоди осъзна, че разсъждава приблизително така: „Или съм се побъркал, или не съм. Ако съм, значи бълнувам и трябва да се обърна към психиатър. Но тогава ще се окажа в идиотско положение, защото ще се мъча в името на смътни доводи на разсъдъка да отричам това, което виждам и чувствувам. А то е тежка работа. При това мога да се объркам и толкова да се заплета в безумието, че в края на краищата нещастната ми жена ще бъде принудена да ме вкара в болница. От друга страна, ако сметна бълнуването за реалност, мога да свърша в болница.

Ако ли пък не съм се побъркал, значи всичко е действителност. И това, което става, е единствена по свой характер случайност, приключение от най-висш сорт. Очевидно — такава е работата — във Вселената има същества, превъзхождащи по разум хората. Съществата си устройват лотарии, където имената се падат по жребий. (Те сами признаха, че го вършат. Не виждам причина защо лотарията да не е съвместима с висшите форми на разум.) Възможно е за пръв път да са включили в лотарията и Земята. В играта спечелих аз. Такава награда може да ми донесе богатство, име, жени или знание, с една дума неща, които си струва да притежаваш.

Затова е много по-изгодно да повярвам, че не съм се побъркал, редно е да отида с този джентълмен и да си получа наградата. Ако греша, ще се озова в болница. Тогава ще се извиня на лекарите, ще им докажа, че съм разбрал всичко и ще изляза на свобода.“

Ето, тъй разсъждаваше Кармоди и затова дойде до такова заключение. Изводът не е изненадващ. Много малко хора (с изключение на побърканите) ще отдадат приоритет на хипотезата за безумието, а не на хипотезата за сензационното събитие.

Разбира се, в разсъжденията на Кармоди имаше и грешки. По-нататък те щяха да доведат до беди. Но трябва да се каже, че е хубаво дето Кармоди въобще можеше да разсъждава при такива обстоятелства.

— Не зная добре какво трябва да сторя — каза той на Пратеника. — Има ли някакви условия за моята Награда? Трябва ли да направя нещо или пък да заплатя?

— Никакви условия няма — рече Пратеникът. — Във всеки случай нищо, достойно за споменаване. Чиста Награда. Каква Награда ще бъде тя, щом има условия? Ако я приемате, трябва да дойдете с мен в Галактическия Център. Дори самият Център си струва пътуването. Там ще ви я връчат. След това да си я занесете у дома. Ако ви трябва помощ за обратния път, естествено ще ви окажем съдействие в рамките на възможностите ни.

— Това ме задоволява напълно — каза Кармоди със същия тон, с който Наполеон реагирал, когато му показали разположението на войските на маршал Ней под Ватерло. — И как ще отидем?

— Ето така — каза Пратеникът. И въведе Кармоди в закрита зала, а оттам с трясък — в пространствено-временния континуум.

Всичко останало беше проста работа. За миг индивидуално време Кармоди и Пратеникът се озоваха в Галактическия Център, като преодоляха внушително разстояние.

Глава 2

Пътуването беше кратко, продължи не повече от миг плюс микросекунда на квадрат; нямаше събития, защото никакви факти не могат да се вместят в толкова тънкостенен отломък от продължителността. Затова след прехода, за който нищо не би могло да се каже, Кармоди видя около себе си широките площади и чудноватите постройки на Галактическия Център.

Той просто стоеше и гледаше. Прие за сведение между впрочем, че над главата му обикалят три помръкнали слънца-джуджета. Видя дървета, които дърдореха непонятни заплахи на зеленоперестите птици. Забеляза и някои други неща, но не успя да ги запомни поради недостатъчни земни аналози.

— Как ви харесва нашия Галактически Център? — попита Пратеникът.

— Впечатлява — каза Кармоди.

— И аз смятам така — потвърди Пратеникът. — Нашият Център е построен специално, за да прави впечатление. Както виждате и както трябва да се очаква, архитектурата е нециклопична, типично административен стил, лишен от всякакви естетически принципи.

— В тези плаващи в небето стъпала има нещо — забеляза Кармоди.

— Сценично е.

— И тези огромни здания…

— Да, дизайнерът е използувал удачно съчетаването на развиващи се криви с изчезващи точки в промеждутъците — каза Пратеникът с тон на познавач. — А така също е използувал изкривяването на времето, за да внуши благоговение. По моему — много мило. Оформлението на онази група здания там горе, ще ви бъде интересно да узнаете, е крадено изцяло от вашата планета, от изложбата „Дженеръл Моторс“. Беше признато като изключителен пример за примитивен квазимодернизъм: причудливост и изнеженост са основните му черти. А тези разпалени огньове пред Плаващия Мултинебостъргач са най-чист галактически барок.

— Къде ще си получа моята Награда? — попита Кармоди.

— Тук, надясно — каза Пратеникът. И го поведе през две измишльотини с кули към малък, едва забележим правоъгълен дом.

— Работата си вършим тук — продължи той. — Последните изследвания показаха, че правоъгълната форма успокоява нервните синапси на много организми. Гордея се много с това здание, защото аз съм изобретателят на правоъгълника.

— Глупости! — каза Кармоди. — Ние знаем правоъгълника от незапомнени времена.

— А кой, мислите, ви е донесъл първия правоъгълник, а? — попита Пратеникът язвително.

— Струва ми се, че тук няма много неща за изобретяване.

— Тъй ли? — отново попита Пратеникът. — Това показва колко малко знаете. Вие приемате сложността за творческо самоизразяване. Знаете ли, че природата никога не е създавала правилен правоъгълник? Квадратът е очевидно нещо, това е ясно. За незапознатия с проблемите може да изглежда, че правоъгълникът е произлязъл естествено от квадрата. Но не е така. В действителност еволюционното развитие на квадрата води до кръг.

Очите на Пратеника помръкнаха. Със спокоен и чужд глас той каза:

— Години знаех, чувствувах, че е възможно да има друго развитие на идеята за квадрата… Правилността е приятна, но не свръх мярката. Как да се видоизмени това изтощаващо мозъка еднообразие, като се запази очевидната периодичност? И изведнъж — решение! Беше внезапен изблик на озарение. Да се мени дължината на успоредните страни — ето какво е нужно. Тъй просто и тъй трудно! Треперейки, опитах. И когато се получи, признавам си, просто полудях. Цели дни и седмици конструирах правоъгълници с различни размери, с различен вид, всички правилни, но различни. Наистина, станах рог на изобилието от правоъгълници. Бяха потресаващи дни.

— Представям си — рече Кармоди. — А след това, когато работата ви беше призната?

— Потресаваща реакция — каза Пратеникът. — Минаха обаче столетия, преди да започнат сериозно да прилагат моите правоъгълници. „Забавно е — казваха ми, — но като отмине сензацията, какво ще ви остане? Ще остане един несъвършен квадрат, нищо повече.“ Аз страдах от неразбирането. В края на краищата възгледите ми победиха. Днес в Галактиката има повече от 70 милиарда правоъгълни структури. Всяка от тях води началото си от моя пръв правоъгълник.

— Виж ти! — рече Кармоди.

— Както и да е, пристигнахме — каза Пратеникът. — Вървете надясно! Кажете нужните данни и ще получите Наградата.

— Благодаря — каза Кармоди.

Той влезе в стаята. За едно мигване на окото ръцете, краката, тялото и шията му бяха хванати здраво от стоманени ленти. Висока мрачна личност с ястребов нос и белег от рана на лявата буза се насочи към Кармоди със странен израз: убийствената веселост се съчетаваше с любезна печал.

Глава 3

— Ей, какво става? — извика Кармоди.

— И тъй — рече мрачната личност, — престъпникът сам се навря на ешафода. Погледни ме, Кармоди! Аз съм твоя палач. Сега ще заплатиш за престъпленията си против човечеството и греховете към самия себе си. Разреши ми да добавя, че това е само предварително наказание, което няма да бъде взето под внимание при произнасянето на окончателната присъда.

Палачът измъкна от ръкава си нож. Кармоди глътна камъка, който беше заседнал на гърлото му, и отново придоби членоразделна реч.

— Стойте! — извика той. — Не съм тук за екзекуция.

— Знаем, знаем! — рече успокояващо палачът, побутвайки с острието шийната вена на Кармоди. — Имаш ли да кажеш още нещо?

— Но това е истина — развика се Кармоди. — Помислих, че ще получа Награда.

— Какво? — попита палачът.

— Награда, проклет да сте дано! Награда! Попитайте Пратеника. Той ме доведе, за да получа наградата си.

Палачът го изгледа внимателно и се отдръпна с вид на невинно агне. Той щракна превключвателя на таблото. Металните ленти се превърнаха в серпантини. Черната дреха на палач — в бял костюм на Администратор. Ножът стана писалка. На мястото на белега се появи мастна бучица.

— Всичко е наред — каза без сянка на съжаление бившият палач, а сега Администратор. — Предупреждавах ги да не обединяват Службата за Дребни Престъпления с Бюрото на Лотарията. Но не ме слушат. Тъй им се падаше, да ви убия. Ама че смях щеше да падне, а?

— На мен нямаше да е до смях — каза Кармоди, треперейки.

— Добре де, няма защо да се тъжи за непролята кръв — каза Администраторът. — Ако вземем под внимание всички обстоятелства, ще изтощим обстоятелствата, за да могат всички да вземат под внимание… Какво казах? Впрочем, това няма значение. Изречението е построено правилно, даже ако думите не са верни. Вашата Награда е тук някъде.

Той натисна копче на същото табло. Веднага в стаята се материализира масивна кантонерка, за миг тя увисна във въздуха на височина две стъпки от пода, след това падна с трясък. Администраторът започна да отключва чекмеджетата и да вади хартии, сандвичи, индига, регистрационни карти и огризки от моливи.

— Тук трябва да е — рече той с нотка на отчаяние. Натисна друго копче върху приборната дъска. Кантонерката изчезна, а заедно с нея и дъската.

— Проклятие, аз съм купчина нерви! — каза Администраторът. Протегна ръка във въздуха, намери нещо и го натисна. Очевидно и това не беше нужното копче, защото този път с предсмъртен стон изчезна самият Администратор. Кармоди остана сам.

Той чакаше, като си пееше фалшиво. След това Администраторът изникна отново, при това не изглеждаше по-зле, отколкото до своя неуспешен експеримент, ако не се счита синината на бузата му и известна тъга в очите. Под мишницата носеше малък пакет в ярка обвивка.

— Моля за извинение, загдето се забавих — каза той. — Нищо не става както трябва веднага.

— Знам — рече Кармоди. — Но предполагах, че в Галактическия Център…

— Вие провинциалистите сте еднакви — уморено отвърна Администраторът. — Изпълнени сте с безпочвени мечти за ред и съвършенство, а те са идеализирана проекция на вашата собствена непълноценност. Време е да научите, че колкото е по-висш разумът, толкова по-сложно е всичко. Може би сте слушали за теоремата на Холджи: редът е най-примитивното и произволно групиране на обектите в хаоса на Вселената. И ако разумът и силата на съществото се приближава към максимум, неговият коефициент на контрол се приближава към нула в съответствие с пагубната геометрична прогресия от броя на обектите, подлежащи на осмисляне и контрол, за разлика от аритметично прогресивното схващане…

— Никога не съм мислил за това — каза вежливо Кармоди. Но вече беше започнал да чувствува досада от наперените държавни служители в Галактичния Център. За всичко имаха отговор, а всъщност те просто не работеха както трябва, прехвърляйки вината върху космическите закони.

— Да, всичко това е вярно — продължи Администраторът. — Вашето мнение (позволих си волността да прочета мислите ви) е добре обосновано. Да, ние сега работим механично, лекомислено и даже неправилно. Важни документи не лежат на мястото си, машините функционират лошо, забравят се цели планетни системи. Но какво би било без нас? Някой трябва да контролира Галактиката, иначе всичко ще отиде по дяволите. И кой ще я контролира, ако не ние?

— Нима не можете да построите машини за тази цел? — попита Кармоди.

— Машини! — възкликна Администраторът презрително. — Даже най-добрите от тях приличат на учени идиоти. Те стават само за мъчителни праволинейни заръки, например обзавеждането на звездите или разрушаването на планетите. Но заръчайте им нещо по-трудно, например да утешават вдовица, и те веднага ще се разлетят на парчета от пресилване, а от етика разбират по-малко от новородено. Все пак най-добрият принцип на разума е самият разумен живот.

Администраторът се усмихна самодоволно с усмивка на създател на афоризъм. На Кармоди се прииска да го чукне по чипия нос, вирнат като на куче. Но се въздържа.

— Ако сте свършил с лекцията — каза той, — бих желал да получа Наградата.

— Както искате — рече Администраторът. — Уверен ли сте, че искате да я получите.

— Има ли някакви причини, за да не я ща?

— Нищо конкретно — каза Администраторът. — Но въвеждането на нов герой в роман е винаги свързано с всевъзможни последствия.

— Ще си опитам щастието — усмихна се Кармоди. — Нека да бъде Наградата.

— Добре — каза Администраторът. Той извади от задния си джоб голям бележник и сътвори молив. — И тъй, отначало трябва да попълним картичката. Вашето име е Кар-Мо-Ди-и; вие сте от планетата 73С, система ВВ454С252, Ляв Квадрант, Местна Галактическа система от К по С и сте избран по жребия между два милиарда претенденти. Вярно ли е?

— На вас това е по-добре известно — каза Кармоди.

— Ще изпусна описанието — продължи Администраторът, — понеже вземате Наградата на свой риск.

— Разбира се, изпускайте го! — съгласи се Кармоди.

— Има още — раздел за Определяне Хранителността и параграф за Взаимно Несъответствие на Понятията между вас и Бюрото за Лотария на Галактичния Център и параграф за Безотговорна Етика и, разбира се, Определител на Крайните Срокове за Наследяване. Но всички те са стандартни правила, вероятно ще им се подчинявате…

— Разбира се, защо не? — каза Кармоди, чувствувайки как главата му се върти. Нямаше търпение да види как изглежда Наградата на Галактическия Център. Искаше само едно — да приключи бюрокрацията.

— Много добре — каза Администраторът. — Сега подпишете тук под текста на мисленочувствената графа.

Без да разбира напълно какво прави, Кармоди помисли: „Да, приемам Наградата при всички установени условия“. Графата порозовя.

— Благодаря — рече Администраторът. — Контрактът символично засвидетелствува съгласие. Приемете поздравления, Кармоди, и ето ви Наградата.

Той връчи пакетчето с веселата обвивка. Кармоди измърмори благодарност и нетърпеливо започна да го развива. Но не успя да го направи поради внезапното грубо нахлуване. В стаята се втурна безкос дребосък в святкащи дрехи.

— Ха! — завика той. — Хванах ви на местопрестъплението, кълна се във всички клутени. Вие искахте да офейкате с него?

Дребосъкът се нахвърли към Наградата. Кармоди вдигна кутийката над главата си.

— Какво ви е нужно? — попита той.

— Нужно? Нужна ми е Наградата, какво друго? Аз съм Кармоди.

— Не, не сте Кармоди — каза Кармоди. — Аз съм Кармоди.

Малкият човек се спря и се втренчи в него.

— Вие претендирате, че се казвате Кармоди?

— Не претендирам. Аз съм си Кармоди.

— Кармоди от планетата 73С?

— Не зная какво е това 73С — каза Кармоди. — Ние наричаме планетата си Земя.

Дребосъкът продължи да го разглежда. Яростта по лицето му се смени със съмнение.

— Земя? — попита той. — Тя член ли е на Члзерианската Лига?

— Не, доколкото ми е известно.

— Може би принадлежи към Асоциацията на Независимите Планетовладетели? Или на Звездния Кооператив Скеготайн? Или се числи към Амалгамираните Планети-Двойници? Не? Вашата планета въобще член ли е на някаква надзвездна организация?

— Мисля, че не.

— Тъй си и знаех — каза малкият Кармоди. Той се обърна към Администратора. — Вижте го, вие, идиот такъв! Погледнете тази твар, на която се готвите да връчите моята Награда. Погледнете тези мътни свински очички, животинските му челюсти, роговите нокти.

— Минутка! — прекъсна го Кармоди. — Нямате право да ме оскърбявате!

— Да, виждам — съгласи се Администратора. — Действително не го бях разгледал досега. Не очаквах, че…

— Проклятие! Защо? — възкликна космическият Кармоди. — Защо ни един от вас не откри веднага, че това същество не е от 32-и клас на жизнените форми? Фактът е налице, такъв тип даже не може да се доближи до 32-и клас. Той не е дошъл още до галактическия статус! Вие сте съвършен идиот, връчили сте моята Награда на нищожество, на същество извън класацията, на парий…

Глава 4

— Земя! Земя! — разсъждаваше дребничкият Кармоди. — Сега си спомням това име. Има една нова наука за изолираните светове и за особеностите на развитието им. Земята се споменава там като планета, населена с маниакално свръхпродуктивни видове живот. Манипулация с веществото в най-изостанал вариант. Опитват се да преживяват за сметка на реакумулацията на собствените си отпадъци. Накратко, Земята — това е болно място във Вселената. Мисля, че е отпаднала от Всегалактическия план заради Хроническа Несъвместимост. В бъдеще ще бъде реконструирана и превърната в разсадник за нарциси.

На всички стана ясно, че е извършена трагична грешка. Обвиниха в сквернодействие Пратеника — той не отрече очевидното. Администраторът — напротив, твърдо отстояваше невинността си, основавайки се на уважителни причини, които впрочем никой не уважи.

А Лотарийният Компютър, който бе извършил грешката, единствен от всички, вместо да се извинява и оправдава, не само си призна грешката, но даже явно се гордееше с нея.

— Аз съм направен — каза Компютърът, — с минимални отклонения от нормите. Проектиран съм да изпълнявам сложни и точни операции, допускащи не повече от една грешка на пет милиарда действия.

— Е, и какво? — попита Администраторът.

— Изводът е ясен: запрограмиран съм с грешка и сега изпълних това, за което съм програмиран. Вие трябва да помните, джентълмени, че за машината грешката има етично значение, да, изключително етично значение. Всеки опит да бъде създадена идеална машина би било богохулство. В живите същества, даже в ограничено живата машина, непременно е вградена грешка. Това е един от малкото признаци, отличаващи живото от мъртвото. Ако не грешахме никога, щяхме да бъдем безлични, отвратителни и безсмъртни. И ако грешката не беше запрограмирана, заложена в нас от висшата проектна сила, щяхме да сквернодействаме спонтанно, за да демонстрираме трохичката свободна воля, която сега притежаваме като живи същества.

Лотарийният Компютър говореше за свещени неща. Чужденецът Кармоди изтри сълза и каза:

— Не мога да възразя, макар и да не съм съгласен. Правото да бъдеш неправ е основно в Космоса. Машината постъпи високонравствено. Но останалите говориха глупости.

— Това е нашата неотменима привилегия — напомни му Пратеникът. — Небрежността при изпълняване на задълженията е наша религиозна форма на грешене, форма скромна, но не и за презиране.

— Бъдете така добри да ме пощадите от вашата сладкодумна религиозност — каза галактическият Кармоди. — А ти — продължи той, обръщайки се към земния Кармоди. — Ти чу ли какво се говори тук? Долови ли нещо с първобитното си мозъче?

— Разбрах — каза Кармоди твърдо.

— Тогава ти знаеш, че Наградата е мое, а не твое право. И така, сър, длъжен съм да изискам и изисквам да ми я връчите.

Кармоди беше склонен да го направи. Беше уморен от приключението си и не чувствуваше непреодолимо желание да отстоява Наградата. Искаше да си бъде у дома, да похапне, да обмисли всичко, което му се бе случило, да изпие чашка кафе и да изпуши цигара. Разбира се, приятно би било да задържи и Наградата, но очевидно играта не си струваше. И Кармоди беше готов да предаде кутийката, когато изведнъж чу тих шепот:

— Не го прави!

Кармоди се огледа бързо и разбра, че гласът излиза от кутийката с веселата обвивка. Говореше Наградата.

— Хайде, хайде! — каза оня Кармоди. — Не се мотай. Имам бърза работа.

— Да върви по дяволите! — рече Наградата на Кармоди. — Аз съм твоя Награда. Нямаш основание да ме даваш.

— Наградата не е ваша — обяви Кармоди. — Името ми е избрано от авторитетен специалист, а именно от Лотарийния Компютър. Упълномощеният Пратеник ми донесе известието и Администраторът — официално лице — ми връчи тази Награда. И така, всички отговорни разпоредители, а и самата Награда, ме считат за законен получател.

— Браво, ама че му го каза! — прошепна Наградата.

— Но, драги сър, вие сам чухте, че Компютърът призна грешката си. И по вашата собствена логика…

— Това обстоятелство се нуждае от обсъждане — каза Кармоди. — Компютърът не призна грешката за грешка, сиреч за акт на лекомислие и недовиждане. Въпросната грешка, по негово собствено твърдение, е предвидена, грижливо запланувана и точно изчислена в името на естетически и религиозни мотиви, внушаващи всеобщо уважение.

— Считайте, че машината е сгрешила преднамерено — промърмори Кармоди. — Но да се задържа Наградата, значи да се задълбочи постъпката…

— Ха! — възкликна Кармоди, увлечен от спора. — Грешката съществува само в своите последствия — само те й придават значение. Неувековечената грешка не може въобще да се разглежда като грешка. Грешката, това е просто знак за висше озарение. И освен това ще ви кажа още, че за мен не е голяма загуба да дам Наградата, защото не познавам стойността й. Но това ще бъде голяма загуба за благочестивата машина, за този прилежно законопослушен компютър, който, преминавайки през безкрайния ред от пет милиарда правилни действия, търпеливо е чакал възможността да прояви своето от бога дадено несъвършенство.

— Чуйте! Чуйте! — извика Наградата. — Браво! Урра! Добре казано!

Кармоди скръсти ръце и погледна към смутения противник. Беше горд със себе си.

— Ти говориш смислено — каза онзи Кармоди неохотно. — Но Наградата ще бъде моя.

— Няма да бъде.

Очите на чужденеца светнаха зловещо. Администраторът и Пратеникът бързо се оттеглиха встрани, а Компютърът се измъкна от стаята, като мърмореше: „Непреднамерената грешка е ненаказуема“. Кармоди не отстъпи, защото нямаше къде. Наградата прошепна: „Отваряй си очите!“ И се сви в кубче със страна не повече от един дюйм. От ушите на чужденеца се разнесе бръмчене, над главата избухна виолетов пламък. Той вдигна ръце: капки разтопено олово полетяха от краищата на пръстите му. Беше ужасен. Кармоди неволно затвори очи.

И не се случи нищо. Кармоди отново отвори очи.

За тази частица време онзи Кармоди очевидно беше премислил — сега той се усмихваше приветливо:

— След зряло размишление — каза той лукаво, — реших да се откажа от правата си. Това, което ти се иска, не става веднага, особено в такава неорганизирана Галактика като нашата. Може да се срещнем, може и да не срещнем, Кармоди. Не зная кое за вас е по-добро. Прощавайте, Кармоди, и щастливо пътуване.

С това иронично пожелание чужденецът изчезна. Кармоди намери този финал странен, но ефектен.