Константин Симонов
Живи и мъртви (19)

Седемнадесета глава

Серпилин получи назначение за фронта едва след втората лекарска комисия, и то не веднага. Комисията се събра на 25 ноември, а назначението си той получи след седмица. Сутринта го повикаха в Генералния щаб, а вечерта вече трябваше да приема дивизия, която се сражаваше с немците пред Москва.

— Ние тук докладвахме на другаря Сталин за тебе — рече Иван Алексеевич. — И за твоето писмо, в което искаш да отидеш непременно на фронта, и тъй нататък… (Серпилин беше пратил това писмо след втората комисия.) Няма да скрия, ние бяхме против, искахме да те оставим тук, при нас… но — Иван Алексеевич сви рамене — той реши по своему и, значи, сега си прав ти, а не ние. Рече: щом иска на фронта, дайте му дивизия. Между нас казано, едва не те запратихме на Карелския. Той не обича да повтаря два пъти; ще попита: „Замина ли?“ Какво ще му отговориш? Но завчера тук при нас, пред Москва, стана цяла драма. Ей тъй, най-глупашки, случайно мина уби един прекрасен командир на дивизия. Генерал-майор Орлов. Не го ли познаваш?

— Чувал съм — рече Серпилин. — Беше в Сибирски окръг преди войната.

— В Сибирски окръг, алтайската дивизия — кимна Иван Алексеевич. — Отначало мислехме да го заменим с началник-щаба, а после командуващият телефонира, поиска да се подбере някой по-силен. Спряхме се на теб.

— Благодаря — рече Серпилин.

— Не казвай „хоп“! — рече Иван Алексеевич. — Дивизията наистина е добра, кадрова, но е разпердушинена здравата, може да се каже, безпощадно. Орлов беше силен командир, трябва да му се отдаде заслуженото, и с него бяха свикнали през тия шест години. Така че ти дохождаш в дивизията не след някое недоносче: това си има своите добри и лоши страни… С една дума, какво? Щом не искаш да работиш тук с нас, на добър ти път! — заключи Иван Алексеевич.

В неговия тон имаше обида. Старите другари искаха да направят за Серпилин нещо по-добро, но той се опря и през главите им писа на Сталин. Но Серпилин не се чувствуваше виновен пред тях. Той искаше да бъде на фронта и по този въпрос не можеше да се съобразява дори със самолюбието на хората, на които беше много задължен.

— А ти приеми армия — отговори му с шега той, без да се впуща в спор. — Тогава пак ще служа при теб!

— Приеми, приеми!… — каза Иван Алексеевич. — Мислиш, че да се седи тук, е цвете? Между чука и наковалнята сигурно е по-леко! Аз бих приел, но не на всички им върви така гладко с писмата, както на тебе: тук искам, там не желая… Може би и да ми натъркат носа!

Серпилин си помисли, че и на него не винаги така гладко му е вървяло с писмата: някога пращаше писма на същия адрес и без да получава отговор. Е, било що било с ония писма, а за резолюцията на това писмо благодаря до гроб!

— Знаеш ли бъдещото си началство? — И като ставаше вече, Иван Алексеевич назова името на командуващия армията, където трябваше да отиде Серпилин.

Серпилин каза, че си спомня човека, за когото ставаше дума, с него учил едновременно в академията, но той бил по-млад с два курса.

— Бил е с два курса по-млад, а сега с една звезда по-горен! — усмихна се Иван Алексеевич. — Но, бих казал, напредва закономерно. Падна му се в началото на войната най-горчивата съдба: прие механизиран корпус, дето има една дума, в процес на формиране: стари танкове пред бракуване, а нови — току преди получаването им. Но не се прояви зле с тоя механизиран корпус, особено на фона на някои други. Излезе с боеве от обкръжение. Пък и тук, при Москва, също пролича… Впрочем ще видиш сам; отдолу, дето се казва, по-добре се вижда.

— А какво, отгоре лошо ли се вижда?

— Как да ти кажа? Различно. Случва се и така: и чинът е голям, и е даден отдавна, а на своя военен инструмент и досега свири само с един пръст; пощипва го по стар навик като балалайка и ние, средното звено, оперативните, по хода на работата му вече чуваме каква музика е тя, но отгоре — Иван Алексеевич бегло погледна към потона — все още не дават ухо! Да, щях да забравя — рече Иван Алексеевич, като протегна ръка на Серпилин. — Тук вчера при мен дойде вдовицата на Баранов. Спомних си нашия разговор и я посъветвах да те потърси. Ти лично й разкажи, аз не посмях.

Серпилин се намръщи.

— Кога отиваш да приемеш дивизията?

— Ей сега отивам право в щаба на фронта, ако ми дадеш кола. Оттам за малко в къщи: ще се стегна — и довечера съм на мястото. Така мисля.

Не му се искаше да разговаря с вдовицата на Баранов и той с удоволствие си помисли, че отива на фронта днес и сигурно тази чаша ще го отмине. Ала излезе другояче. Той отиде и се върна от фронтовия щаб в Перхушково по-скоро, отколкото мислеше, а когато се отби в къщи да обядва и да си вземе нещата, жена му, на която той беше телефонирал за назначението си още от Генералния щаб, недоволно каза, наведена над отворения куфар:

— Два пъти много настойчиво те търси по телефона някоя си Баранова. Отговорих й, че заминаваш утре на фронта, но тя заяви, че пак ще телефонира. Коя е тая Баранова?

— Ех, коя е! Жената на Баранов.

Двамата се спогледаха. Валентина Егоровна знаеше, че мъжът й има основание да смята Баранов за един от виновниците за онова, което се бе случило с него през тридесет и седма година, знаеше, че съдбата като напук беше го събрала с Баранов в обкръжението, а сега — само това оставаше — ще трябва преди заминаването си на фронта да говори с жената на Баранов. По лицето на мъжа си тя разбра: трябва. Стига Баранова да телефонира, той непременно ще й каже да дойде; оставаше да се надяват, че Баранова няма да телефонира. На това се и надяваха двамата преди раздялата.

Докато обядваха, Серпилин беше оживен и разговорлив, а Валентина Егоровна мълчалива. Тя отдавна знаеше, че той иска да поеме дивизия, знаеше, че е писал за това на Сталин и вярваше, че желанието му ще се сбъдне.

Те отдавна вече напълно и във всичко се разбираха. Естествено взаимното разбиране не изчерпваше още цялата любов, но е така важна част от нея, която с годините става все по-важна и по-важна, че чувството, в което няма това разбиране, ще бъде по-точно да не наричаме любов, а някак другояче. Дълбокото и пълно разбиране на всичко, от което се отегчаваше и на което се радваше Серпилин, беше вече отдавна главна част от любовта на Валентина Егоровна към нейния мъж и тя се радваше зарад него, че отива да приема дивизия, макар в душата й всичко да се бунтуваше против това: пак раздяла, пак фронт, пак напрегнат, безсънен живот с неговото и наполовина още невъзстановено здраве.

Но тя не си позволяваше да му говори за това, защото не желаеше да му разваля настроението преди заминаване, а не беше в състояние да говори, за друго. През целия обед седеше и мълчеше и това нейно тежко мълчание беше не последица от свада, както навярно би си помислил някой чужд човек, ако дойдеше тук, а последица от обичта и самоограничението.

Имаше и още едно чувство — тревога. Като седеше на този прощален обед срещу мъжа си, Валентина Егоровна помнеше, че той отива да смени убит. Новото назначение можеше да вещае смърт и нему, но в семейството им изобщо не беше прието да се говори за това.

— Слушай, Валя — Серпилин понечи да пие чай, но побутна чашата. — Знаеш ли какво исках да ти кажа?…

Той искаше да й каже след заминаването му тя веднага да се върне на оная работа като медицинска сестра, която временно беше напуснала, когато той се изписа от болницата. Той знаеше: тя без това утре ще се върне на тази работа, но искаше да й даде да почувствува, че това е важно не само за нея, но и за него.

Успя да й каже обаче това чак после, в последната минута на сбогуването; звънна телефонът и един нещастен и настойчив женски глас каза, че телефонира Баранова, тя знае, че Фьодор Фьодорович заминава на фронта; но че звъни за трети път сега от ъгъла на улицата, от автомата, и че той няма право да й откаже да поприказва с нея десет минути.

Серпилин не обичаше, когато му напомняха дали има или няма право за нещо, но щом Баранова телефонираше, той не си позволи да й откаже.

— Елате, чакам ви.

Окачи слушалката и попита жена си не си ли спомня как е името на Баранова.

— Ама аз изобщо не я помня — без да крие неприязънта си, рече Валентина Егоровна.

Смъртта на Баранов не я бе помирила с него. В нея всичко кипеше при мисълта, че жената на човека, който беше посегнал да й отнеме мъжа за цели четири години, най-дългите и страшни в нейния живот, й отнема и последния половин час преди раздялата с него.

— Все пак нахалница! — непримиримо и може би несправедливо рече тя и без да се срамува от своята несправедливост, грабна куфара и отиде да прибира нещата на мъжа си в кухнята, защото не желаеше да вижда тази жена.

Серпилин допи чая си сам, като се мъчеше да си припомни не само името на Баранова, но и каква беше тя: изглежда, млада, по-млада от Баранов. Той си спомняше, че я беше виждал през трийсет и шеста година на гарата, когато заминаваха с влак за есенните маневри в Белорусия; точно тогава Баранов ги запозна.

Жената, на която той след няколко минути отвори вратата, беше действително още не стара, облечена в униформа на военен лекар, и ако Серпилин в тази минута мислеше за това, навярно би добавил: „И хубава.“

Той й помогна да се съблече, покани я да седне на масата и й предложи и чай. Но тя бързо отказа, погледна големия си мъжки ръчен часовник и каза, че ще му отнеме само десет минути, както го беше предупредила по телефона.

Че мъжът й е загинал, тя знаеше вече от един месец и един месец вече, откак нейният по-голям син, който е осемнадесетгодишен, щом научил за смъртта на баща си, отишъл доброволец на фронта и тя одобрила това. Съобщили й датата, когато загинал мъжът й — 4 септември, и й казали, че тя може да повдигне въпрос за пенсия. Но тя още не е направила постъпки за това…

— И изобщо всичко това с пенсията засега не е тъй важно — бързо додаде тя. — Както виждате, аз съм на военна служба, главен хирург съм на болница, по-големият ми син е на фронта, по-малкият — при родителите на мъжа ми и е напълно осигурен, така че нашето семейство не се нуждае от нищо. — Тя говореше така, като че отнапред искаше да се защити от подозрения, които Серпилин нямаше. — Но едва вчера, след дългото звънене по телефона, аз отидох при… (тя назова фамилното име на Иван Алексеевич) с надежда, че човек като него може да знае повече от другите. И той действително веднага каза, че мъжът ми е излизал от обкръжение с вас, и препоръча да се обърна към вас.

„И дявол го взел за това! Върза камък на шията и на мене, и на нея“ — помисли си Серпилин с известно съчувствие към тази жена, която се държеше така независимо.

Серпилин не се трогваше от сълзи, той повече вярваше на сдържаните чувства и сега в напрегнато звънналия глас на жената и в очите й четеше повече скръб, отколкото ако тя потънеше тук пред него в сълзи.

— Да — рече той високо, — действително заедно излизахме.

Той говореше бавно, като обмисляше през това време наведнъж два въпроса: какво да й каже и какво вече са й казали? Сведенията за гибелта на Баранов можеха да идат само от устата на Шмаков и от ония строеви списъци, които той беше предал при излизането от обкръжението. Но беше ли включил там Шмаков някакви пояснения, или не беше включил и какво бяха казали на тази жена: онова, което тя казва, или повече? Съжалили са я и тя наистина не знае? Или знае повече от онова, което казва, и иска да провери от него, Серпилин? Всичко това беше еднакво възможно и не противоречеше на искреността на скръбта, която той долавяше в гласа на жената.

— Действително излизахме заедно и той действително загина на четвърти септември. — Серпилин все още не беше съвсем решил как да говори с нея, но тя долови едва видимото колебание в неговия глас и рече:

— Кажете ми, моля ви се, истината, всичко, както е било! Това е важно за мене, а главно, това искат да знаят синовете, преди всичко големият. Аз обещах да му пиша на фронта.

Но тъкмо сега, когато тя каза „кажете ми цялата истина“ и отново спомена за сина си, Серпилин реши да не й каже истината — нито цялата, нито половината, нито дори четвърт.

Той каза, че срещнал мъжа й в края на юли, когато излизал със своята част през горите от Могильов към Чауси, че мъжът й в условията на обкръжението, както и някои други командири — това изречение Серпилин издума с мъка, макар че то беше само отчасти лъжа — се сражавал като прост войник и загинал на четвърти септември в самото начало на боя, който се разиграл нея нощ при преминаването на шосето. Лично той, Серпилин, не е видял как е станало това, но му съобщили, че Баранов загинал храбро… Като направи отново усилие над себе си, той каза това не толкова за нея, колкото за сина й, комуто тя щеше да пише на фронта.

— Така че, както виждате, за съжаление малко мога да добавя. Там командувах петстотин души и не мога да помня всички подробности за всеки. Вървяхме тежко, с много боеве и загуби, а в последния бой, когато вече се съединявахме, изгубихме половината хора. На вас, разбира се, от това не ви става по-леко, но живи от нас изобщо останаха малцина…

— Може би вие нещо не казвате? — изпитателно го погледна тя.

Отначало му се стори, че го е издал тонът, с който говори за Баранов — но не, изглежда, се беше овладял. После си помисли: може би я е поразило, че нейният мъж — полковник — е бил при него прост войник?

Но като продължаваше да я гледа в очите, той разбра, че истина не е нито едното, нито другото. Просто тя е знаела или е отгатвала у своя мъж нещо такова, което я е карало да се страхува за него. Явно тя го е обичала, но при това се и страхувала: какъв ще бъде там, на фронта?

Тя се надяваше да научи за мъжа си нещо хубаво, затова беше дошла, и в същото време дълбоко в душата си се страхуваше да не научи нещо лошо. А сега, когато Серпилин млъкна, тя заподозря, че все пак е имало нещо лошо, но само е останало неказано.

— Може би все пак вие нещо не ми казвате? — повтори тя.

„Може би, може би…“ — мислено рече той. Но на глас отговори, че й е разказал всичко, както е било, и тя може да пише на сина си.

„Главното все пак не е тя, а синът!“ — още веднъж си помисли той.

Тоя път, изглежда, тя повярва.

— Аз ще пиша на сина си и ще се позова на вас — рече тя.

— Добре, позовете се — рече той.

А в себе си помисли: дявол го знае, сигурно в тоя омразен нему Баранов е имало нещо такова, за което и сега още го обича тази, както се вижда, добра жена. Той я изпроводи в антрето, подаде й шинела. Тя благодари и си отиде. Когато се върна и погледна часовника, видя, че тя се е бавила само четири минути. За една жена, дошла за онова, за което беше дошла тя, това беше подвиг.

„Да, човек с характер. Та за какво ли все пак е обичала Баранов? Или, както се казва, за нищо? Просто така?… И това, изглежда, се случва…“ — помисли си той, но сам не можеше да си представи как е възможно това.

— Отиде ли си вече? — влезе и попита Валентина Егоровна.

Дори това, че Баранова така бързо си отиде, не смекчи сърцето й… Тя просто реши, че Серпилин е казал на тази жена всичко както е било, затова си е отишла така бързо.

— Е как, всичко ли й каза? — не можа да се сдържи тя.

— Нищо не й казах! — недоволно отговори Серпилин. Той не искаше да разговаря повече на тази тема. — Казах й, че е загинал храбро.

— Не знаех по-рано, че си имал навик да лъжеш — непримирмо рече Валентина Егоровна.

— А ти внимавай на завоите! — разсърди се Серпилин. — Синът й отишъл доброволец на фронта, да отмъщава за баща си. За кого искаш да отмъщава той? За един страхливец?

— А мигар освен за милия си баща няма за кого другиго да отмъщава? Ако баща му беше жив, значи, синът можеше да отиде не на фронта, а зад Урал, така ли? Не съм съгласна!

— Да беше на мое място, щеше да се съгласиш… — Серпилин мислеше да й обясни: едно нещо е да разсъждаваш кое е правилно и кое не, а друго — да гледаш една вдовица в очите…

Но Валентина Егоровна го пресече:

— Няма защо да бъда на твое място, аз и на своето достатъчно видях!

Ако този разговор продължеше още малко, той би свършил с караница, но и двамата овреме почувствуваха, че това може да се случи, сдържаха се и заприказваха за друго: Серпилин за това, че тя веднага отново трябва да отиде да работи в своята болница, а тя — той след раняването си по-рядко да обува ботушите.

— Сега например може да се върви направо с валенки…

И с това основателно съображение започнаха те своя разговор непосредствено преди заминаването…

А половин час по-късно той мина Замосковоречието, показа на изхода от града документите си и вече пътуваше по шосето, което водеше за фронта.

 

 

Серпилин пристигна в щаба на армията и намери къщата, дето живееше командуващият. Посрещналият го адютант го покани да седне и да чака.

— Командуващият почива, но заповяда да го събудя точно в 22 часа, а ако дойдете по-рано, щом пристигнете.

Адютантът излезе, а Серпилин погледна часовника — беше 21.50 — и обгърна с поглед стаята.

Дори временното жилище на един военен човек дава известна представа за стопанина си. В работната стая на командуващия беше студено, чисто и празно, всичко излишно беше изнесено; останали бяха масата, столовете и етажерката с пакет книги на едната полица, връзка „Червена звезда“ — на другата и купчина карти — на третата. Масата беше покрита с хартия, прикрепена с кабарчета; на хартията нямаше нито едно петънце: очевидно беше наредено да я сменят всеки ден.

Човекът, който работеше в тази стая, види се, беше педант; Серпилин неволно си спомни бегло подхвърлената от Иван Алексеевич фраза, че командващият имал суров характер.

— Смятах, че ще дойдете по-късно. Моля да ме извините! — откъсна го от тези мисли рязък глас, който се раздаде зад гърба му.

Серпилин стана, но човекът, който каза това, вече не беше в стаята — той бързо мина от една врата в друга, като се мярна в полумрака с преметнат на врата пешкир.

След две минути също тъй бързо, но сега вече мълчаливо мина обратно, а след още две влезе при Серпилин, като вървешком с последно отчетливо движение на мушнатите зад колана пръсти оправяше рубашката си.

Серпилин се представи.

Командуващият го изслуша прав, бързо стисна ръката му и го покани да седне до масата.

— Ето, значи, какъв сте бил! — Той огледа Серпилин. — Когато генерал-лейтенантът — той назова фамилното име на Иван Алексеевич — ме уговаряше да ви взема за командир на дивизия, той така ви обрисува, че аз си представих точно както е у Лермонтов: „Богатир на вид ще бъдеш и казак по дух…“ Дори се поколебах. Страхувам се от приятелски препоръки. Вие да не сте служили заедно? — попита той, като имаше пред вид Иван Алексеевич.

— Служил съм — рече Серпилин, без да се впуща в подробности.

И това се хареса на командуващия.

„А виж ти какъв си бил!“ — помисли си Серпилин, като го гледаше.

Пред него седеше човек, невисок на ръст и с обикновена външност: кръгла глава на къса, яка шия, високо подстригани коси с белезникаво перчемче отпред. Съвсем младо, без бръчки, гладко лице с една-едничка рязка черта на брадичката. Рубашката обикновена, без ордени, със защитни петлици. Командуващият изглеждаше така, като че нарочно полагаше грижи да няма нищо излишно не само в работната му стая, но и в собствената му външност. Серпилин знаеше, че той е на четиридесет, но момчешки подстриганата му глава го подмладяваше с пет години и гласът му също беше млад, рязък и звънлив.

Серпилин очакваше въпроси за досегашната си служба; при запознаване с нов командир на дивизия това беше напълно естествено. Но командуващият започна веднага с това, че е успял вече да се запознае със служебното досие на Серпилин.

— Нека смятаме, че сме се запознали. Ще се доопознаем в боя, а сега да ви въведа накратко в обстановката.

Без да гледа, той протегна ръка към етажерката и безпогрешно взе от онова място, дето беше поставена, тъкмо онази карта, която му бе необходима.

— Ние с вас се намираме тук. — Неговият хубаво подострен молив попадна, без да търси, на необходимото място на картата.

Той характеризираше обстановката, действително много кратко, като че мислено отброяваше думите си, но тъкмо благодарение на тази краткост нарисуваната от него картина, лишена от всичко странично, беше особено нагледна.

Петте дивизии на армията заемаха седемдесет километра по фронта и бяха в първи ешелон. В същност през последните дни не бяха останали армейски резерви. По мнението на командуващия не бяха останали и на немците. Макар през последните дни те все още да настъпваха и да имаха частични успехи, техните атаки вече изцяло носеха, както той се изрази, „необоснован характер“, чувствуваше се, че поне тук, на участъка на армията, те нямат големи резерви, за да развият успех.

— „Големи“ — казвам от предпазливост, а си мисля, че практически срещу нас изобщо няма резерви.

След това взе да обяснява как си представя в зоната на неговата армия предстоящото настъпление, до което оставаха броени дни и за които вече знаеха командирите на дивизии, както и предшественикът на Серпилин.

— В това настъпление герои на деня ще бъдем не ние — рече командуващият. — По-наляво, между нас и предишния ни съсед, се въвежда нова армия — той назова номера й, — тя ще заеме част от полосата на съседа ни и част от нашата. Своята левофлангова дивизия ние ще изтеглим в резерв, а вие по такъв начин се оказвате на стика с новия съсед, героя на деня. Но и на нас е предложено да стигнем през първата седмица ей тук! — Разстоянието, което той показа на картата, беше значително — една трета от масата. — Разбира се, по снега и под огъня на противника не е както да вървиш с молива по картата — додаде той, като остави молива. — Така че ще трябва да се потрудим. Аз засега не съм богат, разполагам за днес… — Той спомена такова оскъдно количество от активни щикове, което порази дори Серпилин, който беше виждал и патил.

Командуващият забеляза израза, който се мярна по лицето на Серпилин, но не каза нищо: по негово мнение Серпилин сам трябваше да съобрази, че не е било просто и не е струвало евтино да се задържат немците пред Москва.

— Засега не сме кой знае колко богати — отново повтори той, само че този път в множествено число. — Обещават да ни дадат попълнение утре вечер, но не щедро, тъй като ние не сме героите на деня. Във вашата дивизия картината е малко по-добра, отколкото в другите: преди да я прехвърлят при нас, тя бе изтеглена и попълнена.

— Аз видях един неин полк на парада на Седми ноември — рече Серпилин, като си позволи да се възползува от паузата на командуващия.

— А аз я чаках този ден като манна небесна — рече командуващият и мина към работите на дивизията.

Планирането на сражението в зоната на дивизията, направено от нейния предишен командир и от началник-щаба въз основа на общата армейска директива, той смяташе за приемливо, но изискващо уточнения.

— Генерал Орлов загина тъкмо при уточняване на местността — рече командуващият. — Отиде да уточнява през деня на наблюдателния пункт на един батальон и не се върна. Казват, случайна мина, макар че не е писано върху тях коя е случайна, коя специална. Утре вечер свиквам всички командири на дивизии. Значи, остава ви по-малко от едно денонощие да уточните всичко. Времето е малко и вашето положение като нов командир на дивизия е трудно. Но аз предпочетох да назнача командир на дивизия в навечерието на настъплението, отколкото да го сменям в хода му. По-рано смятах, че началник-щабът полковник Ртишчев по бойния си опит и знания има право да претендира за командуване на дивизията — кого и с кого да заменяме, наша милост за съжаление трябва да мисли отрано…

Серпилин кимна: как иначе!

— Но когато пристигнах в дивизията, заварих смазан от скръб човек. Той и комдивът са служили двадесет години заедно — разбирам скръбта му. Но в същото време не почувствуваха у него нито на йота самостоятелност, увереност: сега дивизията чака на мене и аз ще я командувам така, както умът ми подскаже. А без това чувство е невъзможно да се командува, особено след такъв командир като Орлов. Аз също го познавах някога, на младини: служих в ротата му. Та ето, с Ртишчев работата не стана… Ако човек само се страхува да не би да стане по-лошо, отколкото е било, резултатът е известен: същата мътилка, макар и през цедилка. С една дума, не почувствувах аз в него командира на дивизията — твърдо рече командуващият и Серпилин разбра, че първото впечатление не го е измамило: този човек е строг. — Ще отидете — сам ще прецените. Ако поддържа традициите на Орлов — традициите на Орлов бяха добри — мисля, ще го подкрепите и вие в това, а ако остане както преди в панахидно настроение — доложете ми, ще го преместим в друга дивизия, а от другата ще вземем за вас… Що се отнася до комисаря, комисарят е човек честен, храбър и обича предната линия. Повече не мога да кажа: познавам го още малко. Преди него имаше един добър, бих казал дори забележителен комисар, но на дивизията някак не й върви: седмица преди Орлов го раниха. За подробностите по тая тема — отбийте се при началника на политотдела: членът на Военния съвет замина за частите, а той е тук и моли да наминете при него. Какво ще кажете, да пием ли по една чаша чай преди тръгване?

Серпилин благодари. Той беше измръзнал по пътя и нямаше нищо против да изпие чашка водка. Но чаят се оказа действително чай. В съседната стая на масата, до леглото, застлано с губер, имаше две чаши с гъст силен чай, от който се вдигаше пара, и покрита със салфетка чиния с бисквити.

— А знаете ли, аз от академията не съм ви запомнил — рече командуващият, сякаш с тези думи туряше граница между служебния и другарския разговор.

— И аз също — рече Серпилин.

Сега, когато ставаше дума за миналото, той се чувствуваше на равна нога.

— А после вие, ако се съди по вашето служебно досие, сте се върнали в академията и сте ръководили катедрата по тактика, нали?

— Да, до тридесет и седма.

— Значи, едва не сме се срещнали отново. През тридесет и шеста мене също ме придумваха за преподавателска работа в академията, а после изведнъж за двадесет и четири часа си стегнах багажа и заминах за Испания — дето има една дума, случват се изненади в нашия живот…

— А след Испания? — попита Серпилин.

— В Генералния щаб. А в самото навечерие на войната бог ми помогна да отида в механизиран корпус.

Като спомена за механизирания корпус, командуващият очевидно си спомни за обкръжението и попита как Серпилин се е промъкнал при Елня.

— Понесох големи загуби — рече Серпилин. — Повече от половината.

— И аз приблизително такива… — рече командуващият, като гледаше за първи път през цялото време не пред себе си, а нейде встрани. — Тежко нещо е обкръжението; с мъка си го спомням и не искам да повтарям. Противоречие: от една страна, вчера човекът доброволно се е присъединил към теб и върви с теб през всички опасности, през фашистите, към своите. А от друга страна, утре ти за неизпълнение на заповед го разстрелваш пред строя. И не можеш иначе, нямаш право, защото две-три неизпълнения на заповеди в обстановката на обкръжението — и всичко ще рухне. Макар повечето от хората сами да са дошли при тебе. Могли са да се разпръснат, а са дошли. Но веднаж дошли — по-нататък вече действува силата на заповедта. Не е ли така?

— Има си хас да не е така! — рече Серпилин.

— След това един другар, излязъл с мен от обкръжението — пред думата „другар“ командуващият направи мъничка пауза, — ме обвини в превишаване на власт. Не споря, може да съм бил и жесток, като съм настоявал за безусловно изпълнение на заповедите ми. Но хайде да се попитаме: защо човек не изпълнява заповедта? Най-често, защото се страхува да не умре, като я изпълни. А сега да се попитаме: с какво да се преодолее този страх? С нещо, което е още по-силно от страха пред смъртта. Какво е то? При различни обстоятелства различно: вярата в победата, чувството за собствено достойнство, страхът да не изглеждаш страхливец пред лицето на другарите си, но понякога и просто страхът от разстрел. За съжаление така е. И оня, който после писа, че съм бил жесток, че съм превишавал властта си и прочие, излезе от обкръжението чистичък, за него нямаше какво да се пише: ни добро, ни лошо. Но хората от обкръжението изведе не той, а аз. Вие не сте ли се сблъсквали с тази проблема? — Командуващият погледна Серпилин в очите.

Серпилин кимна мълчаливо.

— Е добре… — Командуващият допи последната глътка чай и стана. — Желая ви успех в настъплението! Може би най-сетне ще успокоим своите сърца на бивши обкръженци, когато ги пратим по дяволите! Ще се разплатим за всичко и за всички, дори за онези, които поради създалата се обстановка е трябвало някога да разстрелям със собствената си ръка. Отбийте се в политотдела и заминавайте. Моят адютант ще ви съпроводи до щаба на дивизията.

Началникът на политотдела живееше през три къщи. Серпилин отвори вратата, попита: „Разрешавате ли?“ — и с радост позна, че човекът, който стана насреща му от масата, е полковият комисар Максимов.

— Здравей, Максимов, весели човече! — неволно се изтръгна от устата на Серпилин, докато, застанал насред стаята, разтърсваше ръката на усмихващия се Максимов.

— Е, щом си се явил, поседи с нас пет минути — рече Максимов, като дърпаше Серпилин за ръката. — Сега ще те запозная!

— Добре, но наистина само за пет минути — като почука по часовника си, рече Серпилин. — Оня, който е по-горен от тебе, заповяда незабавно да замина за дивизията!

— Той ли те кара, или ти сам бързаш? — усмихна се Максимов.

— И той, и сам бързам.

Серпилин се запозна с четиримата души, които седяха у Максимов и бяха станали при неговото появяване, и седна до масата, без да си сваля шинела, като показваше с това, че колкото и приятно да му е да се срещне с Максимов, след пет минути все пак ще си отиде.

От четиримата, с които Максимов го запозна, единият беше военен — полковник, а тримата — цивилни, облечени впрочем също военно: със същите ботуши и рубашки с командирски колани, само без петлици и отличителни знаци. Двамата цивилни бяха — секретарят на районния комитет, селищата на който бяха окупирани от немците, и секретарят на градския комитет на едно малко градче край Москва, което се намираше тъкмо зад гърба на армията; само преди час Серпилин бе минал през него. Третият цивилен — старец с обезобразена от белег буза — беше директор на мебелна фабрика.

— По поръчение на Военния съвет заедно с началника на тила изкопчваме допълнително едно-друго от другарите доверители — обясни Максимов.

— Виж го ти, какъв адвокат се извъди! — рече секретарят на градския комитет.

— Не адвокат, а защитник — отговори шеговито Максимов.

— Защитниците седят в окопите — не му прости секретарят, — а ти само си на длъжност при тях. От нас не бива да изкопчвате, ние сами даваме.

— На, ти си мъж, да кажем, стиснат — рече началникът на тила.

— От двата му промишлени гиганта сега събираме данък — разсмя се Максимов, — от шивалнята и от бившата мебелна фабрика, а сега скиорска. Шият ни маскировъчни халати и правят ски и картечни шейни. Днес допълнително поискахме едно-друго, а за убедителност ги доведохме при нас.

— Остави — махна с ръка секретарят на градския комитет, — поне засрами се, като говориш! В шивашката работилница и без твоите убеждавания колко нощи не спят жените? Кажи по-добре — в началото не сме пресметнали, сега искаме още триста чифта ски!

— Не споря — Максимов кимна към стареца с обезобразената буза, — но докато го придумаш, ще се изпотиш под езика! И да бяха поне добри ските!

— От неотлежало дърво, още повече от съвсем сурово, не могат да стават добри ски — спокойно рече старецът. — А количеството ще дадем. — И той се обърна към секретаря на градския комитет и кимна. — Аз пресметнах: ще дадем.

Серпилин се зарадва, че за минута се гмурна в стихията на армейското стопанство още от една, също така важна страна, която му напомняше, че настъплението е пред прага. Но времето не чакаше.

— Пожелавам ви всичко най-хубаво, другари!

— Ще те изпроводя до колата. — Максимов стана.

Серпилин стисна поред ръцете на присъствуващите, последен — на директора на скиорската фабрика.

— Аз съм служил при вас, другарю генерал — рече директорът, като задържа ръката на Серпилин.

— Кога?

— Ами тогава, когато бяхме с вас генерали — усмихна се директорът и от усмивката белегът на бузата му се изви в запетая. — С попълнението московски работници пристигнах при вас, срещу Деникин! А вие тогава се намирахте малко по на юг от Навля, Брянска губерния.

— Там се намирах, вярно. Минала работа — рече Серпилин. — Значи, сега мога да бъда спокоен относно ските за моята дивизия?

— Смятайте го в кърпа вързано!

 

 

— Ето че се срещнахме, Фьодор Фьодорович, аз много, много се радвам… — казваше Максимов, когато излизаше със Серпилин на заляната от лунна светлина селска улица. Тя би имала напълно мирен вид, ако не беше поръсената със сняг, още прясна дупка от бомба.

— И аз се радвам.

— А аз така се радвам — повтори Максимов, — че бога ми, възможно е да поискам да стана пак комисар на дивизия при теб. Още повече, че съм се сражавал в нея, бил съм ранен в нея и предишния й командир познавах и обичах, и със собствените си ръце го погребах вчера. Много ми е жал за Орлов! Но щом стана така, радвам се, че тъкмо ти отиваш в тази дивизия. Сериозно, ако зависеше от мен, бих дошъл с тебе комисар. Една пречка има: щом са ме повишили, сега, докато не сгреша, няма да ме понижат.

— А ти сгреши.

— Става! — рече Максимов така сериозно, че Серпилин се усмихна.

— Ще чакам. А сега разкажи ми за сегашния комисар!

— Името му…

— Тъкмо името знам — Пермяков. А всичко останало?

— Пристигнал тук преди по-малко от седмица. Бил е комисар на корпус в Крим. Корпусът в Чонгар, дето се казва, не се проявил и от комисаря, раба божи, снели ромба и му сложили нашивки. Не знам за чии грехове; за негови или за чужди. Има ли други въпроси? — полушеговито-полусериозно додаде Максимов.

— Въпроси много, ама времето ни е малко…

Те все още стояха пред автомобила и на двамата не им се искаше да се разделят.

— Ето, готвим скиорски батальони — рече Максимов. — Ти, Фьодор Фьодорович, надявам се, ще свалиш калпака, па и шинела си? Че те имат снайпери, а твоята фигура доста личи, един и половина човешки бой. Пък е и по-топло с ушанка и полушубка — угрижено рече Максимов.

— Ще ги сваля — рече Серпилин. — В автомобила имам всичко в запас. Дори валенки. Не се безпокой, няма да ме улучи снайпер. Не влиза в желанията ми. И още повече сега.

— А мигар някога е влизало?

— Как да ти кажа… Тук през последните дни в болницата, да си призная, препрочитах Достоевски. Та, ето, може би си спомняш, там у него Разколников разсъждава за човека, който, за да живее, е готов на всичко — дори да стои цял живот на един аршин място сам, без хора, мълчешком в тъмното — само да живее, само да не умре! А аз не съм съгласен на това, аз съм съгласен да живея само при определени условия.

— А именно?

— А именно — ние да победим немците! А какъв живот може да има без това? В тъмното, в страха, мълчешком, на един аршин място? Така не съм съгласен да живея! И ти също навярно.

И той замина, като стисна още веднъж силно ръката на Максимов.

За да се доберат до щаба на дивизията, трябваше да се върнат от междуселския път на шосето, да извървят по него седем-осем километра и отново да свият по друг междуселски път. До шосето Серпилин стигна доста бързо, но там почти веднага неговата емка затъна. По краищата на шосето вървеше пехота за фронта, а по средата, кой знае колко надалече разточен, беше заседнал моторизиран гаубичен артилерийски полк. По-нататък, нагоре, пътят беше стръмен и там сигурно буксуваха камионите и имаше задръстване.

Шофьорът избиколи няколко камиона, слезе на края на пътя, затъна, изскочи с лопата в снега. След като побуксува, отново излезе на шосето, изпревари още един камион и за да не рискува отново да затъне в снега, спря.

Адютантът на командуващия изскочи от емката и се затече напред, към челото на заседналата колона.

— Той сега ще разчисти! — уверено рече шофьорът.

Предсказанието не се сбъдна: минаха още двадесет минути, пехотата все вървеше, вървеше, като се разточваше във верига, течеше покрай камионите и по краищата на пътя, и по целината, а камионите както преди не се движеха.

Серпилин излезе от емката и без да проявява особено нетърпение, се заразхожда напред-назад, като поскърцваше по снега с валенките, които след посещението си при началството сега по пътя отново бе обул вместо ботушите. В дивизията и без това пристигнаха през нощта, а през нощта той се канеше да отиде в полковете, не възнамеряваше да спи, и малкото забавяне не го безпокоеше кой знае колко, а гледката на движещите се към фронта войски и техника още веднъж му напомни за настъплението.

Беше му и радостно, и тревожно. Строго казано, от мирно време той не беше командувал дивизия, а излизането от обкръжението с няколко стотици души беше сурова, но все пак едностранчива школа и той се вълнуваше сега, като мислеше за предстоящото настъпление.

„А тези, изглежда, са съвсем нови — мислеше си той, като гледаше пехотинците, които се мяркаха оттатък пътя в разтрозите между камионите и гаубиците. — Изобщо не са воювали. И повечето от командирите също навярно не са воювали. А на война, каквото и да казваш, първият ден е труден…“

Зает с тия мисли, Серпилин все още се разхождаше напред-назад, когато пред него израсна запъхтеният от тичане адютант на командуващия.

— Ето, другарю генерал — показа той с ръка снажния майор, който го придружаваше. — Той отговаря за движението на колоните в този участък. Аз му обяснявам, че чакаме, а той не взима мерки! Трябваше да го повикам при вас!

Серпилин се изправи и погледна застаналия пред него непокорен майор.

Майорът долепи ръка до ушанката и доложи с простинал, но весел глас, че той е командир на полк от тази намираща се в поход дивизия — майор Артемиев.

Въпреки простиналия глас и омотаното с бинт до брадата гърло майорът беше въплътено здраве: едър, с квадратни рамене, с опърлено от вятъра, дори при лунната светлина тухлено загоряло лице.

Адютантът, изглежда, се надяваше, че майорът веднага ще получи мъмрене, но Серпилин започна не с това:

— Ангина?

— Тъй вярно, ангина! — все тъй весело и прегракнало отсече майорът.

— А пътя за дълго ли сте задръстили?

— Ей сега, другарю генерал, пехотата вече се приближи, още пет-шест камиона ще избутаме на ръце догоре, а после ще установим интервалите; останалите сами, като се засилят, ще поемат. След десет минути ще ликвидираме всичко. Аз обяснявах на старши лейтенанта — кимна той към адютанта като човек, недоволен, че напразно са го откъснали от работата му.

— Добре, давам ви десет минути. — Серпилин погледна часовника си. — Но не повече! Не сте ли се сражавали още?

— Какво имате пред вид, другарю генерал? Лично мене?

— Имам пред вид вашия полк, щом командувате полк, вашата дивизия…

— Повечето от редниците не са воювали, а командният състав е бил в боевете на Халхин-Гол. Разбира се, боевете… — Той навярно искаше да обясни, че боевете на Халхин-Гол, разбира се, не са като боевете през тази война…

Но Серпилин го пресече:

— Не смея да ви задържам. Желая да умножите бойната слава на вашата дивизия.

— Благодаря, другарю генерал! Ще отида да разчиствам задръстването. — Майорът измъкна за секунда от полушубката ръката си с часовника и се затича покрай камионите.

До щаба на дивизията Серпилин се добра към един часа през нощта. Комисарят на дивизията го нямаше: по пладне заминал за един от полковете, но началник-щабът не беше си лягал, чакаше новия командир.

По предложение на Серпилин те най-напред разгледаха плана на боя, разработен вече на първа ръка, без уточняване на местността, който на Серпилин се стори разумен.

Началник-щабът — мъничък, уморен и печален полковник — беше, изглежда, отрано свикнал с мисълта, че няма да допадне и не може да допадне на новия комдив. С упоритостта на човек, който не смята да се съобразява с това, дали ще се хареса, или няма да се хареса онова, което казва, той със своя тих, равномерен глас през всеки десет минути споменаваше убития дивизионен командир: „по предложение на генерал Орлов“, „по указание на генерал Орлов“, „по плановете на генерал Орлов“, „според пресмятания на генерал Орлов“… — и това в края на краищата дотегна на Серпилин.

— Слушайте, полковник Ртишчев! — прекъсна го той. — Вие самият участвувахте ли в планирането на сражението? Кой го е разработвал? Вие или не? За мене е важно да знам отнапред кой от нас в дивизията ще води счетоводната работа на войната: вие или аз? Аз съм свикнал да смятам, че тези задължения са на началник-щаба. И ние с вас май сме учили в едни и същи училища. Ако не е така, хайде предварително да внесем яснота!

Ртишчев не отведнъж, сякаш без желание, повдигна очи към Серпилин и каза, че, разбира се, всички детайлни изчисления е правил той.

— Аз ни най-малко не съм се съмнявал в това. Но защо тогава през цялото време на място и не на място тикате „генерал Орлов“, „генерал Орлов“? — рече Серпилин, който не смяташе да оставя работата наполовина. — Аз вече чух, че преди мене вие сте имали прекрасен комдив, чух и на фронта, и в армията. И не се мъчете да ми набивате това в съзнанието. Много се радвам, че дохождам в дивизия с традиции. Но да ми тикат в носа нейния предишен командир, няма да позволя. Защото сега аз съм командир на дивизията и това не подлежи на по-нататъшно обсъждане нито от вас, нито от когото и да е другиго, нито в пряка, нито в косвена форма! Вземете си бележка занапред: не се мъчете да ми напомняте колко добър командир на дивизия е бил генерал Орлов. Аз сам ще намеря уместна форма и начин, за да напомня с какво като командир на дивизията съм задължен на своя предшественик и на вас като началник-щаб, макар и да не е прието у нас да хвалим живите. Кажете откровено, какво мислите по този повод? — изведнъж съвсем ненадейно за събеседника си след кратката пауза попита Серпилин.

Той искаше от самото начало да се разбере с този човек и като изложи пръв онова, което бе почувствувал при срещата, сега искаше да му даде възможност на свой ред да се изкаже, ако той пожелае това. Ако пожелае — значи, ще се разберат, ако се затвори в черупката си — лошо.

— Какво да ви кажа, другарю генерал? — Ртишчев помълча и отново погледна Серпилин с дълбоките си печални очи. — Миша Орлов — не се сърдете, че така говоря, но той умря и мен служебно нищо вече не ме свързва — аз след двадесет години служба все пак никога няма да забравя, пък и не искам да го забравям. И откровено казано…

— Само откровено! — рече Серпилин.

— … И откровено казано, още повече, че сам ме подканяте към това, лично на мене вие няма да ми го замените.

„Ще се разберем“ — помисли Серпилин.

— Виждам, вие сте обичали командира на дивизията — рече той гласно. — А дивизията?

— И аз тъкмо исках да кажа за дивизията. Дивизията обичам и от вас — ако имам право да искам нещо — искам само едно: да замените за нея предишния й командир с колкото може по-голям успех. Моята личност тук не е важна…

— Че как така? Вие сте началник на щаба — не се сдържа и го пресече Серпилин.

— Не е важна — упорито повтори Ртишчев, — но искам да ви кажа, че дори сега, след всички загуби, в дивизията ни повече от тридесет командири, завършили Омското пехотно училище, дето Орлов прослужи десет години, преди да дойде в дивизията, са негови курсанти. Това, знаете ли, е такава основа, с която заслужава човек да се съобрази, тук не бива да се шегуваме с традициите. Може би отначало аз не много умно ви повтарях: „Орлов, та Орлов!“ Признавам, исках да ви накарам да почувствувате. Оставете това! Но зад това стоят интересите на дивизията.

— Съгласен съм.

— Това е важното — рече Ртишчев и отново погледна Серпилин с печалните си очи, които сега, освободени от неприязън, станаха още по-печални. — А що се отнася до мен лично, аз чисто и просто не мога да преживея смъртта му и това е всичко; потиснат съм от нея.

— Да предположим, че е така. А как ще воюваме занапред?

— Ами ще воюваме, военните знания не са щукнали от главата ми и от смъртта не се страхувам повече от другите.

— Да отидем в полковете — рече Серпилин.

— А трябва ли? — попита Ртишчев. — Не е ли по-добре утре заранта?

— До видело има още много, пет часа — рече Серпилин. — Докато е тъмно, ще попълзим по предната линия, там, дето денем не можеш да минеш. А утре заранта ще отидем на наблюдателните пунктове. Генерал Орлов, казват, бил убит на един наблюдателен пункт? В кой полк?

— При Баглюк — рече Ртишчев.

— А в кой полк отиде комисарят?

— Пак там, при Баглюк.

— Добре, ще почнем от Баглюк — рече Серпилин.