Джон Гришам
Изнудването (7)

6

Противно на намеренията си Кайл се събуди няколко часа по-късно. Отчаяно му се искаше да заспи завинаги — да се унесе и да потъне в забрава. Лежеше на твърдо легло в топла мрачна стая и за миг не бе сигурен къде се намира или как се е озовал там. Главата продължаваше да го боли, а устата му беше пресъхнала. Скоро обаче кошмарът се завърна и той изпита внезапното желание да побегне навън, откъдето можеше да погледне хотела и да се увери, че срещата с инспектор Райт никога не се е състояла. Нуждаеше се от глътка чист въздух и човек, с когото да поговори.

Кайл се измъкна от стаята, тръгна на пръсти по коридора и слезе по стълбите. Във фоайето имаше няколко търговци, които пиеха кафе и разговаряха припряно, нетърпеливи да започнат работния ден. Слънцето бе изгряло и вече не валеше сняг. Въздухът навън беше студен и пронизващ. Кайл си пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше. Стигна до джипа, запали мотора, включи отоплението и изчака ледът върху предното стъкло да се стопи.

Шокът започваше да отслабва, но действителността му се стори още по-ужасяваща.

Кайл провери съобщенията на мобилния си телефон. Имаше шест пропуснати обаждания от приятелката си и три от своя съквартирант. Явно и двамата бяха разтревожени. Предстоеше му лекция в девет сутринта, а в редакцията на „Правен журнал“ го очакваше цял куп работа. В момента всичко това му беше безразлично. Той напусна паркинга на „Холидей Ин“ и пое на изток по магистрала 1. Ню Хейвън остана зад гърба му. Кайл настигна един снегорин и тръгна спокойно след него с петдесет километра в час. Зад джипа му се образува опашка от коли и за пръв път Кайл се зачуди дали някой не го преследва. Започна да се взира в огледалото за обратно виждане.

В градчето Гилфорд спря пред малък магазин, където най-накрая намери аспирин. Изпи едно хапче с безалкохолна напитка и тъкмо се канеше да обърне към Ню Хейвън, когато забеляза малък крайпътен ресторант отсреща. Не беше ял от предишния ден и изведнъж почувства неистов глад. Почти усети миризмата на пържен бекон.

Заведението беше пълно с местни жители, дошли за закуска. Кайл намери свободно място до бара и поръча бъркани яйца, бекон, запечени картофи, тост, кафе и портокалов сок. Хранеше се мълчаливо, а наоколо се носеха смехът и клюките на малкия град. Главоболието му почти изчезна и той започна да планува остатъка от деня. Зачуди се какво ще обясни на приятелката си. Не й се бе обадил цели дванайсет часа и бе прекарал нощта извън апартамента си — крайно нетипично поведение за дисциплиниран човек като него. Определено не можеше да й каже истината. Не, истината оставаше в миналото. Настоящето и бъдещето щяха да изобилстват от лъжи, извинения, кражби, шпионаж и още лъжи.

Оливия беше първокурсничка в Йейл и също следваше право. Беше от Калифорния и имаше бакалавърска степен от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Изключително интелигентно и амбициозно момиче, което не търсеше сериозна връзка. С Кайл се срещаха от четири месеца и отношенията им бяха по-скоро непринудени, отколкото романтични. Но въпреки това той потръпваше при мисълта, че трябва да скалъпи плоско извинение за миналата нощ, която сякаш никога не бе съществувала.

Някаква фигура застана зад него. Пред лицето му се появи ръка, държаща бяла визитна картичка. Кайл погледна надясно и застана очи в очи с човека, когото познаваше като специален агент Гинярд. Сега той носеше спортно палто от камилска вълна и джинси.

— Мистър Райт иска да ви види в три следобед. След лекции, на същото място — каза той и изчезна, преди Кайл да успее да отговори.

Той разгледа картичката. Беше празна, с изключение на едно кратко съобщение, написано на ръка: Днес, 15 часа, стая 225, „Холидей Ин“ Кайл се взираше в думите в продължение на няколко минути. Изведнъж изгуби интерес към останалата храна пред себе си.

Така ли изглежда бъдещето ми? — запита се той. Постоянно да ме дебнат, наблюдават и преследват?

До вратата стояха група хора в очакване да бъдат настанени. Сервитьорката пъхна сметката под чашата с кафе и се усмихна нервно, за да му подскаже, че е време да тръгва. Кайл плати на касата и на излизане реши да не се оглежда за преследвачи. Обади се на Оливия и я събуди.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, всичко е наред.

— Не искам да знам подробностите. Просто ми кажи дали си невредим.

— Нищо ми няма. Съжалявам за снощи.

— Не се извинявай.

— Напротив, налага се. Трябваше да ти се обадя.

— Не искам да знам.

— Настоявам да ти обясня. Приемаш ли извиненията ми?

— Не съм сигурна.

— Така е по-добре. Предпочитам да си ядосана.

— Не ме предизвиквай.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Не искам.

— Защо?

— Заета съм.

— Не може да не обядваш.

— Къде си?

— В Гилфорд.

— Това пък къде е?

— Близо до Ню Хейвън. Открих едно страхотно място за закуска. Някой път ще те доведа.

— Нямам търпение.

— Да се срещнем в „Грила“ по обяд? Моля те.

— Ще си помисля.

Кайл пое отново към Ню Хейвън, като се въздържаше да поглежда в огледалото за обратно виждане. Промъкна се тихо в своя апартамент и си взе душ. Съквартирантът му Мич спеше непробудно. Когато той най-накрая се надигна от леглото, Кайл вече пиеше кафе на кухненския плот и четеше новините в интернет. Мич му зададе няколко бегли въпроса за миналата нощ, но Кайл се измъкна елегантно, оставяйки го с впечатлението, че е свалил някакво момиче и си е прекарал страхотно. Мич реши да си доспи.

 

 

Още преди месеци двамата се бяха врекли в пълна вярност. Щом се увери, че Кайл не й е изневерил, Оливия поомекна. Историята, измисляна от него с часове, звучеше по следния начин: Той започнал да се колебае сериозно дали да се посвети на общественополезна дейност, вместо да приеме предложението на голямата адвокатска фирма. Не възнамерявал да превръща този тип работа в своя кариера и затова се чудел дали изобщо да се занимава с това. И бездруго накрая щял да попадне в Ню Йорк. Защо да отлага неизбежното? И тъй нататък. След баскетболния мач миналата нощ Кайл осъзнал, че трябва да вземе окончателно решение. Изключил телефона си и незнайно защо поел на изток по магистрала 1. Подминал Ню Лондон и стигнал чак до Роуд Айланд. Загубил представа за времето. След полунощ снеговалежът се засилил и той намерил евтин мотел, където подремнал няколко часа.

Бил променил мнението си. Искал да работи за „Скъли и Пършинг“ в Ню Йорк.

Той изтърси всичко това, докато двамата обядваха в „Грила“. Оливия го изслуша с известна доза съмнение, но не го прекъсна. Изглежда, повярва на историята от миналата нощ, но се отнесе скептично към внезапната промяна в професионалните му планове.

— Шегуваш се, нали? — каза тя, когато Кайл свърши разказа си.

— Разбери, не ми е лесно — отвърна отбранително той. Не очакваше разговорът да е приятен.

— Но ти си олицетворение на човечността! Копнееш да работиш в полза на обществото!

— Знам, знам. Чувствам се като двуличник.

— И наистина си такъв. Продал си се. Като останалите студенти по право.

— Моля те, говори по-тихо — прикани я Кайл и се огледа наоколо. — Да не правим сцени.

Оливия снижи глас, но не и вежди.

— Самият си го казвал стотици пъти, Кайл. Всички започваме да учим право с идеята да вършим добро, да помагаме на другите и да се борим срещу несправедливостта. Но в един момент се продаваме, съблазнени от големите пари. Превръщаме се в корпоративни уличници. Такива бяха думите ти.

— Звучат ми познато.

— Не мога да повярвам.

Двамата опитаха от храната, но определено не им беше до ядене.

— Разполагаме с цели трийсет години да трупаме пари — продължи тя. — Защо да не отделим няколко в полза на нуждаещите се?

Кайл се печеше на бавен огън.

— Знам, знам — промърмори вяло той. — Но моментът е важен. Не съм сигурен, че „Скъли и Пършинг“ ще ме изчакат.

Поредната лъжа, но на кого му пукаше? Така или иначе, бе започнал. Защо да спира?

— О, стига. Можеш да получиш работа във всяка юридическа компания в страната. Независимо дали сега или след пет години.

— Не съм убеден. Пазарът на труда се затяга. Големите фирми заплашват със съкращения.

Оливия избута чинията, кръстоса ръце и бавно поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви тя.

В този миг Кайл сам не си вярваше, но беше важно отсега нататък да създава впечатлението, че внимателно е обмислил възможностите, преди да вземе окончателно решение. С други думи, трябваше да пробута историята си. А Оливия беше първото изпитание. Следваха приятелите и най-близките му преподаватели от университета. След като изрепетираше сцената няколко пъти и усъвършенстваше лъжите си, щеше да събере куража да посети баща си, за да му съобщи новината, което би довело до грозен скандал. Джон Макавой нямаше да понесе мисълта, че синът му ще работи за една от големите корпорации на Уолстрийт.

Но опитите на Кайл да пробута историята на Оливия не постигнаха желания ефект. Двамата си размениха няколко остри реплики, забравиха за обяда и си тръгнаха поотделно. Разделиха се без целувка за довиждане, без прегръдка или уговорка да се чуят по-късно. Кайл прекара един час в редакцията на „Правен журнал“. След това излезе неохотно от офиса и пое обратно към хотела.

Стаята изглеждаше почти непроменена. Видеокамерата и лаптопът бяха изчезнали. Нямаше следа, от каквато и да е техника, но Кайл не се съмняваше, че всяка дума ще бъде записана. Той видя ниската сгъваема маса, която бе преместена по-близо до прозорците. До нея стояха същите столове. Оскъдно обзаведеното помещение напомняше полицейска стая за разпити, скрита дълбоко в някое подземие.

Главоболието се завърна.

Кайл хвърли визитката на Гинярд върху масата и заяви любезно:

— Моля те, кажи на това копеле да престане да ходи по петите ми.

— Просто сме любопитни, Кайл.

— Няма да позволя да ме следите. Ясно ли е?

Бени се подсмихна саркастично.

— Развалям сделката, Бени. Не желая някакви тъпаци да дебнат всеки мой ход. Забрави за камерите, подслушвателните устройства, скритите микрофони и ровенето в електронната ми поща. Чуваш ли? Няма да вървя по нюйоркските улици и да се чудя кой е зад гърба ми. Няма да говоря по телефона и да се страхувам, че някой нещастник може да подслушва. Ти вече съсипа живота ми, Бени. Заслужавам поне малко лично пространство.

— Но ние не смятаме да…

— Много добре знаеш, че това е лъжа. Предлагам ти друга сделка, Бени. Още сега се споразумяваме, че с твоята банда идиоти няма да се месите в живота ми. Не искам да ме подслушвате, да се криете в сенките и да си играете с мен на котка и мишка. Ще направя всичко, което кажете, но ме оставете на мира.

— Или какво?

— Какво ли? Ще рискувам да се изправя срещу Елейн и фалшивите й обвинения в изнасилване. Виж, Бени. Животът ми и бездруго е съсипан. Нека сам определя смъртната си присъда. Трябва да избирам между Елейн и твоите негодници.

Бени въздъхна бавно, изкашля се и заяви:

— Прав си, Кайл. Но за нас е важно да те следим. Такова е естеството на работата ни. Винаги действаме по този начин.

— Това си е чисто изнудване.

— Кайл, Кайл, не говори така. Иначе няма да напреднеш на игрището.

— Стига метафори. Започват да ми омръзват.

— Не можем да те пуснем сам в Ню Йорк.

— Единственото ми изискване е да спрете да ме следите. Разбра ли, Бени?

— Това ще доведе до известни усложнения.

— Те вече са налице. Какво искаш? Много добре знаеш къде ще живея и работя през следващите пет години. Офисът ще бъде мой дом. Ще прекарвам там по осемнайсет часа на ден, ако не и повече. Защо е нужно да ме дебнете?

— Следваме определени процедури.

— Тогава ги променете, защото няма да отстъпя. — Кайл се изправи и тръгна към вратата. — Кога ще се видим отново?

— Къде отиваш? — попита Бени и стана от стола.

— Не е твоя работа. И престани да ме следиш. Говоря сериозно.

Кайл сложи ръка на дръжката.

— Добре, добре. Слушай, Кайл, ще се договорим. Разбирам притесненията ти.

— Кога и къде?

— Защо не сега?

— Не мога. Налага ми се да свърша някои неща, и то без да бъда наблюдаван.

— Но трябва да обсъдим редица въпроси, Кайл.

— Кога?

— Какво ще кажеш за довечера в шест?

— Ще дойда в осем, но само за час. И няма да се върна утре.