Джон Гришам
Изнудването (41)

40

В четвъртък Джон Макавой се наслаждаваше на спокойната утрин в кабинета си, когато една от секретарките му съобщи, че двама господа от ФБР искат да говорят с него. Те влязоха набързо в кабинета му, представиха се и показаха значките си.

— Кайл добре ли е? — попита Джон.

— Да — отвърна агентът на име Халси. Другият, Мърдок, кимна утвърдително.

— Какво се случи?

— Кайл спомена, че сте знаели за плановете му да предаде своя резидент — каза Халси.

— Да, така е. Какво се случи?

Двамата агенти пристъпваха нервно от един крак на друг. Мърдок взе думата.

— Нещата не се развиха, както очаквахме. Кайл успя да набави документите, след което трябваше да се срещне с резидента към десет вечерта в един хотел. Резидентът обаче не се появи. Избягал е в последния момент. Засега не сме го открили.

Джон затвори очи, свали очилата си и запали цигара.

— Къде е Кайл?

— При нас, под федерална защита. На сигурно място е и няма търпение да говори с вас. Но на този етап е невъзможно.

Над бюрото на Джон се разстла синкав облак от цигарен дим.

— Федерална защита? — повтори той.

Димът се разнесе над Халси и Мърдок.

— Налага се. Може да е в опасност.

— Кой е саботирал операцията?

— Не сме сигурни, че е саботаж. В момента работим усилено по случая.

— Кога ще ми позволите да говоря с него?

— Скоро — отвърна Халси.

— Ние сме от офиса във Филаделфия — добави Мърдок, — но ще останем в Йорк през следващите дни. Задачата ни е да ви предаваме съобщения. — Агентите извадиха визитните си картички. — Номерата на мобилните ни телефони са на гърба. Не се колебайте да ни се обадите.

 

 

На следващата сутрин Кайл се събуди късно от шума на вълните. Имаше усещането, че се носи из облаците. Лежеше сред дебела бяла завивка, пухкави бели възглавници и плътна бяла кувертюра, набрана в краката му. Над двойното легло се простираше бял балдахин. Кайл знаеше къде се намира, но му отне няколко минути да се увери, че наистина е там.

По стените висяха евтини морски пейзажи, а подът бе покрит с дървен паркет. Той се вслуша в океана и долови далечните крясъци на чайките. Наоколо не се чуваше нищо друго — ярък контраст спрямо сутрешното оживление в Челси. Кайл не подскочи от будилника в ранни зори. Не побърза да си вземе душ, да се облече и да се втурне като луд към офиса. Не му се налагаше да прави подобни неща. Не и днес.

Мисълта, че може да се събужда по този начин през остатъка от живота си, му се стори много приятна.

Спалнята се помещаваше в скромна двуетажна къща на плажа, на един час източно от Дестин, щата Флорида. Дотам се стигаше за два часа и четирийсет и осем минути с „Лиърджет“ от летище „Титърбъро“ в Ню Джърси. Кайл й новите му приятели кацнаха в Дестин към четири сутринта. Оттам продължиха с охраняван ван по магистрала 98, подминавайки безброй пусти къщи, плажни вили и малки хотели. Ако се съдеше по колите на паркингите, в околността вече бяха пристигнали първите курортисти. Повечето автомобили имаха канадска регистрация.

Двата прозореца в спалнята бяха открехнати и пердетата се полюляваха от морския бриз. Изминаха цели три минути, преди Кайл да се сети за Бени. Бързо отхвърли мисълта за него и се вслуша в далечните крясъци на чайките. Някой почука леко на вратата.

— Да — извика той с дрезгав глас.

Вратата се отвори и новият му най-добър приятел Тод подаде пълното си лице през нея.

— Искаше да те събудим в десет — каза Тод.

— Благодаря.

— Добре ли си?

— Да.

Тод се бе присъединил към групата в Дестин. Възложиха му задачата да пази Кайл в качеството му на свидетел, информатор или както всъщност го възприемаха. Тод работеше в офиса на ФБР в Пенсакола. Беше с две години по-голям от Кайл и бърбореше повече от всички фалшиви и истински агенти, които Кайл бе срещнал до момента.

Облечен само с боксерки, Кайл напусна пухкавите облаци и отиде в съседната стая — голям хол с кухненски бокс. Тод бе купил някои неща от местния магазин. На плота бяха струпани кутии с овесени ядки, бисквити и чипс.

— Кафе? — попита Тод.

— Да, благодаря.

На кухненската маса се виждаше купчина сгънати дрехи. Вторият нов приятел на Кайл — Бари — беше доста по-възрастен. Мълчалив тип с преждевременно посивяла коса и повече бръчки от всеки друг 41-годишен мъж.

— Добро утро — каза Бари. — Бяхме на пазар. Купихме ти две тениски, шорти, панталони и мокасини. В местния универсален магазин продават много добри неща. Не се притеснявай. Чичо Сам плати сметката.

— Сигурен съм, че ще изглеждам страхотно с тях — заяви Кайл и взе чаша кафе от Тод.

Тод и Бари бяха с бежови панталони и ризи с къс ръкав. Не изглеждаха въоръжени, но пистолетите им бяха наблизо. В другата стая имаше още двама агенти — Ник и Матю.

— Трябва да звънна в офиса — каза Кайл. — Ще ги излъжа, че съм болен и не мога да отида на работа. Сигурно се чудят къде съм.

Тод извади отнякъде фирмения му телефон.

— Заповядай. Доколкото знаем, не се подслушва. Просто не им казвай къде си. Ясно ли е?

— Къде съм всъщност?

— В Западното полукълбо.

— Доста изчерпателно.

С чаша кафе и телефон в ръка Кайл излезе на голямата тераса с изглед към околните дюни. Плажната ивица беше дълга, красива и пуста. Въздухът му се стори свеж и по-топъл от този в Ню Йорк. Кайл погледна неохотно телефона си. Имаше нови имейли, текстови и гласови съобщения от Дъг Пекам, Дейл, Шери Абни, Тим Рейнълдс, Тейбър и още няколко колеги, но нищо притеснително. Обичайната ежедневна комуникация между хора, които работят заедно почти непрекъснато. Дейл на два пъти го питаше дали всичко е наред.

Кайл се обади на Дъг Пекам, попадна на гласовата му поща и остави съобщение, че е болен от грип и не може да стане от леглото. После звънна на Дейл, която беше в среща. Повтори същото извинение. Едно от предимствата на взаимоотношенията между работохолици беше фактът, че те нямат време да мислят за дребните проблеми на колегите си. Щом си болен, пий си лекарствата и се наспи добре, но не идвай в офиса, за да не заразиш останалите.

Рой Бенедикт сякаш чакаше с ръка на телефона.

— Къде си, Кайл? — попита почти задъхано той.

— В Западното полукълбо. Всичко е наред. Ти как си?

— Добре. На сигурно място ли си?

— Да. Пазят ме поне четирима агенти, които нямат търпение да изпробват оръжията си. Някакви новини от нашия човек Бени?

— Не. До обяд ще са готови обвиненията, които включват и убийство. Ще обявят Бени за всеобщо издирване. Ти се оказа прав, Кайл. В апартамента ти имаше повече бръмбари, отколкото на полето. При това доста модерни. Най-нова технология на подслушване.

— Чувствам се поласкан.

— Намерили са предавател под задната броня на джипа ти.

— Не се бях сетил да проверя.

— Както и да е. В момента всички доказателства се представят пред голямото жури, така че срещу Бени ще бъде повдигнато тлъсто обвинение, ако допусне грешка и бъде заловен.

— Не бих разчитал на това.

— Говори ли с шефовете си?

— Оставих съобщение на Пекам. Излъгах, че съм пипнал грип. Няма да се усъмни поне за няколко дни.

— Значи никой не подозира какво се е случило?

— Не. Много е странно, Рой. Намирам се на хиляда и шестстотин километра от Ню Йорк и като погледна назад, не мога да повярвам с каква лекота откраднах файловете. Можех да сваля над четири милиона документи от базата данни и да ги предам на Бени или всеки друг престъпник. И да отида на работа, сякаш нищо не се е случило. Някой трябва да предупреди „Скъли“.

— Кой ще го направи?

— Аз самият. Искам да сваля този товар от плещите си.

— Нека го обсъдим утре. Цяла сутрин разговарях по телефона с Бълингтън. Той на два пъти спомена програмата за защита на свидетели. От ФБР настояват да те включат в нея. Притесняват се за теб, Кайл.

— Аз също, но чак пък защита на свидетели?

— Защо не? Ти смяташ, че няма да открият Бени, но те са на друго мнение. Ако въпреки всичко го изправят като подсъдим по редица обвинения, ти ще бъдеш основният им свидетел. Ако не си в състояние да се явиш в съдебната зала, всички усилия на правителството ще се окажат напразни.

Приятната сутрин на плажа започваше да губи очарованието си. Но в това нямаше нищо странно. Ситуацията отдавна бе излязла извън контрол.

— Трябва сериозно да помисля — заяви Кайл.

— Тогава започни още сега.

— Ще ти звънна по-късно.

Кайл облече новите шорти и една тениска, след което изяде две купички овесени ядки. Прочете „Пенсакола Нюз Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“. В „Таймс“ не се споменаваше за вчерашната операция в хотел „Оксфорд“. Нищо чудно, помисли си Кайл. Инцидентът се бе случил късно вечерта, а и операцията се пазеше в тайна. Защо тогава търсеше подобна статия?

След като бе изял закуската си и бе прочел вестниците, Тод седна до него на кухненската маса.

— Трябва да спазваш някои правила — каза той с усмивка, но лицето му излъчваше твърдост.

— Каква изненада!

— Можеш да се обаждаш, но само от този телефон. Не бива да издаваш местонахождението си. Позволено ти е да се разхождаш на плажа, но ние ще вървим след теб.

— Шегуваш ли се? Нима очакваш да изляза на разходка, докато зад гърба ми дебне някой с автомат? Не е особено приятно.

Тод схвана шегата и се засмя.

— Няма да носим автомати, нито ще се набиваме на очи.

— Хора като вас винаги се набиват на очи. Мога да разпозная федерален агент от километри.

— Не трябва да се отдалечаваш от къщата.

— Колко време ще остана тук?

Тод сви рамене.

— Нямам представа.

— Какво е всичко това? Федерална защита или програма за защита на свидетели?

— Мисля, че е федерална защита.

— Не си сигурен ли, Тод? Я стига. Щом съм под федерална защита, значи съм заподозрян. Така ли е, Тод?

Агентът отново сви рамене.

— Не съм заподозрян, а свидетел. При това не съм давал съгласието си да ме включвате в програмата за защита на свидетели. Според моя адвокат, с когото разговарях току-що, мога да си тръгна, когато поискам. Какво ще кажеш, Тод?

— Помниш ли автоматите, за които спомена преди малко? Разполагаме с шест в тази къща.

— Значи е по-добре да остана.

— Точно така.

— В момента е едва обяд. Какво ще правим?

Бари стоеше наблизо, без да изпуска и дума от разговора. Приближи се до масата с голяма кутия в ръце.

Беше пълна с всякакъв вид игри, оставени от собствениците на къщата.

— Имаме „Монопол“, „Риск“, карти, „Скрабъл“ и китайска дама. Избери си нещо, Кайл — каза Бари.

Кайл огледа кутията.

— Нека бъде „Скрабъл“.