Джон Гришам
Изнудването (40)

39

Рой пристигна в 11 ч. Пред хотела го посрещна Джо Бълингтън и го преведе през фоайето. Сградата все още бе блокирана, всяка стая се претърсваше, гостите недоволстваха, а на рецепцията цареше пълен хаос.

— Как е Кайл? — попита веднага Рой.

— Доста объркан — отвърна Бълингтън. — Да се качим по стълбите. Асансьорите са спрени. По дяволите, всички сме адски объркани.

Следващият въпрос на Рой дойде напълно очаквано.

— Какво стана?

— Не знам, Рой. Много е странно.

Кайл седеше на ръба на леглото и продължаваше да стиска куфарчето между краката си. Още беше с шлифера си. Взираше се в пода и не обръщаше внимание на двамата агенти, които го пазеха. Рой сложи ръка на рамото му, коленичи пред него и попита:

— Добре ли си, Кайл?

— Да.

Младежът се успокои, като видя познато лице.

Бълингтън разговаряше по телефона. След като приключи, се обърна към Кайл.

— На втория етаж има свободен апартамент. По-лесен е за охраняване и доста по-голям. Да се преместим там.

На излизане Кайл промълви на адвоката си:

— Чу ли, Рой? По-лесен за охраняване. Вече се налага да ме пазят навсякъде.

— Не се тревожи, Кайл.

Апартаментът се състоеше от три стаи. Една от тях бе превърната в кабинет — с бюро, факс, безжичен интернет, няколко удобни стола и малка заседателна маса в ъгъла.

— Ще свърши работа — каза Бълингтън.

После свали шлифера и сакото си, сякаш се канеше да остане дълго време там. Кайл и Рой последваха примера му. Седнаха на масата, а двамата по-млади агенти застанаха до вратата.

— Ето с какво разполагаме до момента — продължи Бълингтън. — Стаята е била резервирана днес следобед от мистър Рандъл Кар. Използвал е псевдоним и фалшива кредитна карта. Около 20:45 ч. мистър Кар се е появил сам в хотела с малка чанта и черно куфарче. Казал е на рецепционистката, че тъкмо пристига от Мексико Сити. Гледахме записа от видеокамерите. Мъжът е Бени, без дегизировка. Качил се е горе и според данните от електронната карта е влязъл в стая 551 в 20:58 ч. Осемнайсет минути по-късно е отворил отново вратата и очевадно е напуснал сградата, тъй като никой не е влизал в стаята след това. Не са го видели да излиза от хотела. В коридорите и фоайето са поставени видеокамери, но до момента не откриваме нищо. Той просто е изчезнал.

— Разбира се, че е изчезнал — каза Кайл. — И няма да го хванете.

— Опитваме се.

— Какви документи свали, Кайл? — попита Рой.

— Само файлове от категория А. Прехвърлих ги пет-шест пъти. Не съм докосвал другите папки.

— И всичко мина добре?

— Поне докато бях в стаята.

— Кога започна с трансфера на данни? — попита Бълингтън.

— Към 20:45 ч.

— А кога се обади на Бени?

— Малко преди 22 ч.

Бълингтън се замисли за миг и установи очевидното.

— Бени е изчакал да получи сигнал и е дошъл в хотела, щом е разбрал, че сваляш файловете. Избягал е осемнайсет минути по-късно. Нещо не се връзва.

— Защото не познаваш Бени — заяви Кайл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бълингтън.

— Явно някой му е съобщил за малкия ни план. Не съм бил аз, нито моят адвокат. В случая сте замесени единствено ти, ФБР, мистър Уингейт и неговият екип от Министерството на правосъдието. В момента нямаме представа кой ни е издал и вероятно никога няма да узнаем. Независимо от всичко Бени е бил информиран и е решил да се подиграе с нас. Знаел е, че ще ви заведа при него. Всичко е било нагласено. Сигурно сега се е скрил наблизо, наблюдава как стотина федерални агенти претърсват хотела и се превива от смях.

Бълингтън се изчерви. Внезапно напусна стаята, за да се обади спешно по телефона.

— Успокой се, Кайл — каза тихо Рой.

Кайл сключи ръце на тила и се приведе напред. Продължаваше да придържа куфарчето между краката си. Затвори очи и се опита да разсъждава трезво, но не постигна особен резултат. Рой го изгледа, отиде до минибара и извади две бутилки вода.

— Трябва да поговорим — каза той и подаде едната бутилка на Кайл. — Необходимо е да вземем бързо решение.

— Добре. Какво ще правим с проклетото нещо? — попита Кайл и потупа куфарчето. — „Скъли“ не се нуждае от него, защото документите не са секретни. Все още не са загубили нищо. Техните файлове си остават недокоснати.

— ФБР ще го поиска като доказателство.

— Срещу кого?

— Срещу Бени.

— Срещу Бени? Бени изчезна, Рой. Чуй ме. Никога няма да го открият, защото е много по-умен от тях. Няма да го арестуват, нито ще го осъдят. В момента Бени най-вероятно се намира на борда на някой частен самолет и се чуди кой от петнайсетте фалшиви паспорта да използва.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Защо не? Нима Бени не ни надхитри тази вечер? Той има редица високопоставени приятели. Може би не тук, в Ню Йорк, а във Вашингтон. Твърде много хора бяха замесени, Рой — и от ФБР, и от Министерството на правосъдието. Слуховете се разпространяват бързо. Планове, разрешителни, срещи по високите етажи, все повече въвлечени агенти. Допуснах грешка.

— Нямаше друг избор.

— Имах няколко алтернативи. Но явно съм избрал погрешната.

— Какво ще стане с работата ти в адвокатската фирма?

— И тя ще отиде по дяволите. Какво ще ме посъветваш? Все пак плащам за услугите ти, макар и да ползвам отстъпка.

Двамата се усмихнаха вяло. Рой отпи от водата, избърса устни с ръкава на ризата си и се приведе към Кайл. Агентите пазеха на вратата.

— Можеш да не казваш нищо. Просто отиди утре на работа и се дръж така, сякаш нищо не се е случило. Документите са на сигурно място. Не е изтекла информация от фирмата. Виж, Кайл, ти никога не си възнамерявал да предадеш каквото и да било на Бени. Беше принуден да свалиш някои файлове, за да улесниш ареста му. Което така и не се случи. Никой от фирмата не подозира. Ако разследването пропадне, никога няма и да разберат.

— Но планът ни беше да заловим Бени, да признаем всичко пред „Скъли“ и да помолим за прошка. Нещо от сорта на банков обирджия, който връща откраднатите пари и се извинява за стореното. Нашият случай е по-заплетен, разбира се.

— Искаш ли да останеш във фирмата, Кайл?

— Още в деня, когато влязох в кабинета ти, знаех, че ще напусна „Скъли и Пършинг“.

— Сигурно има начин да запазиш позицията си.

— Приех работата, защото Бени беше опрял пистолет в главата ми. Сега оръжието е друго, но поне се отървах от изнудвачите. Ако записът излезе наяве, ще се почувствам неловко, но нищо повече. Искам да се махна от фирмата.

Една радиостанция избуча в хола и агентите подскочиха. Но очевидно нямаше новини, тъй като тя скоро затихна.

Кайл най-накрая остави куфарчето и изпъна крака. Обърна се към адвоката си и каза:

— Ти си съдружник в голяма фирма. Какво би направил, ако някой от подчинените ти забърка такава каша?

— Бих го уволнил на момента.

— Именно. Едва ли ще проявиш търпение да го изслушаш. Как очакваш шефовете да ми имат доверие след тази случка? Хиляди новаци чакат на опашка за мястото ми. Но има и още нещо, Рой. Нещо, което съм длъжен да призная пред „Скъли“. — Кайл погледна към хола, където охранителите бяха пуснали телевизора. — Аз не съм единственият шпионин. Бени знаеше твърде много. Вероятно разполага с друг информатор във фирмата. Трябва да им кажа.

Пред вратата се чу раздвижване. Двамата агенти бързо изключиха звука на телевизора и скочиха от местата си. Кайл и Рой се изправиха, когато в стаята влезе Бълингтън в компанията на няколко човека. Най-важният сред тях беше мъж на около шейсет години с къса посивяла коса, изискан костюм и осанка на човек, който държи нещата под контрол. Бълингтън го представи като мистър Марио Делано, изпълнителен директор на нюйоркския офис на ФБР.

Той се обърна едновременно към Кайл и Рой:

— Господа, очевидно мистър Бени Райт е напуснал сградата. Изправени сме пред сериозен проблем. Нямам представа откъде е изтекла информация, но мога да ви уверя, че не е от моето обкръжение. Това едва ли ще ви успокои. В момента претърсваме усилено целия град — железопътни гари, летища, метростанции, хеликоптерни площадки и магистрали. Всеки агент от моя офис участва в издирването.

Кайл не се впечатли особено. Сви рамене, сякаш му се искаше да каже: „Голяма работа. Нали ви влиза в задълженията?“

— Налага се да напуснете града, мистър Макавой — продължи Делано. — Предлагам да ви поставим под федерална защита за няколко дни, докато нещата се поуталожат. Така ще имаме време да открием Бени Райт.

— А ако не успеете? — попита Кайл.

— Ще обсъдим това по-късно. На летище „Титърбъро“ ви чака малък самолет. До половин час ще сте там. Ще ви осигурим денонощна охрана, докато ситуацията не се промени.

Непоколебимият глас на Делано подсказваше, че опасността е огромна. Кайл не можеше да се противопостави. Изведнъж се превръщаше не само в двоен агент, но и в основния свидетел на правителството, в случай че хванеха Бени. Щом той и хората му бяха убили Бакстър само за да го държат настрана от Елейн, какво ли щяха да причинят на Кайл?

— Да тръгваме — нареди Делано.

— Искам да поговоря насаме с клиента си — помоли Рой.

— Разбира се — отвърна Делано, щракна с пръсти и стаята се опразни.

Рой затвори вратата и се обърна към Кайл.

— Ще се обадя на „Скъли“ и ще скалъпя някакво извинение.

Кайл извади фирмения си телефон.

— Няма нужда. Ще звънна на Дъг Пекам, за да си взема болнични. Бени така и не успя да се добере до този телефон.

— Добре. Ще взема със себе си куфарчето.

— Само не го давай на федералните агенти.

— Няма.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Постъпи правилно, Кайл.

— Но нямаше особен ефект.

— Ти не им предостави нищо. Не предаде доверието на клиента.

— Ще говорим друг път.

— Пази се.