Джон Гришам
Изнудването (38)

37

Найджъл бе аранжирал набързо най-новото си работно място на елегантна махагонова маса в просторния апартамент в хотел „Уолдорф-Астория“ на Парк Авеню. Компютърът представляваше точно копие на десетте машини от тайната стая на осемнайсетия етаж в „Скъли“. Мониторът също изглеждаше идентичен. До него се виждаше тъмносиня кутия с размерите на голям лаптоп.

Бени и Кайл слушаха безмълвно Найджъл, който гордо описа функциите на различните жици, наричани от него „спагети“. Сред оборудването имаше захранващ кабел и други за звук, монитор и принтер.

— Какво ще кажеш за аудиото, Кайл? Проклетите машинки издават ли някакъв звук?

— Не — отвърна Кайл.

Найджъл нави внимателно аудио кабела и го остави настрани. Приведе се ниско зад компютъра и посочи магическото място.

— Ето че стигнахме до обетованата земя, Кайл. USB порта. Той е почти скрит, но знам, че ще го намериш на същото място, тъй като говорих с човек от „Фарго“. Повярвай ми.

Кайл изсумтя, но не каза нищо.

— Планът е следният, Кайл — продължи възторжено Найджъл, опиянен от успеха си. От хакерското си куфарче той извади две малки устройства, еднакви по форма и размери. Бяха широки около два сантиметра и дълги три и половина. — Безжичен USB предавател, последен писък на техниката. Изключително модерна джаджа, която още не се продава на пазара. — Той бързо пъхна устройството в порта под захранващия вход. Навън стърчеше само сантиметър от него. — Пъхаш го вътре и готово. Почти не се забелязва. — Найджъл размаха другото устройство и обясни: — А този малък дявол е USB приемник, който влиза в синята кутия. Разбираш ли, Кайл?

— Аха.

— Кутията ще бъде скрита в куфарчето ти. Слагаш го на пода, точно под компютъра, натискаш това копче и документите се свалят мигновено.

— С каква скорост?

— Шейсет мегабайта в секунда, или близо хиляда документа, ако успееш да доближиш приемника на три метра от предавателя. Мисля, че няма да има проблем. Колкото по-близо, толкова по-добре, Кайл. Следиш ли мисълта ми?

— Не — отвърна Кайл и седна на стола пред монитора. — Очаквате от мен да се пресегна зад компютъра, да пъхна предавателя и да сваля файловете, при положение че в стаята присъстват други колеги и всичко се следи с камери? Как по-точно ще стане?

— Можеш случайно да изпуснеш химикалката си — каза Бени. — Или да разсипеш кафе. Създай суматоха. Влез в стаята, когато е празна, и седни с гръб към камерата.

Кайл поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Тези хора не са глупави. В съседното помещение седи човек, който наблюдава стаята. Казва се Гант.

— Но дали работи по шестнайсет часа на ден?

— Не съм запознат с работното му време. Именно там е проблемът. Никой не знае по кое време се следи стаята.

— Наясно сме с охранителните системи, Кайл. Служителите, на които им плащат да се взират в мониторите по цял ден, обикновено спят през половината време. Работата е ужасно скучна.

— Това не е стая за почивка, Бени. Очакват от мен да върша работа вътре. Кражбите може би са ваш приоритет, но фирмата ми плаща, за да преглеждам документи. Ще ми възложат проект, а съдружниците разчитат на мен.

— Ако намериш бързо файловете, можеш да приключиш за два часа, Кайл — намеси се Найджъл.

Бени набързо отстрани всички притеснения.

— Основният ни приоритет са въздушнореактивните двигатели, разработени съвместно от „Трайлон“ и „Бартин“. Технологията е толкова революционна, че Пентагонът продължава да следи всичко с огромно притеснение. Вторият приоритет е горивната смес. Напиши ключова дума „криогенно водородно гориво“, а после „свръхзвуков реактивен самолет“. Файловете съдържат огромно количество техническа информация. Третият ни приоритет е така нареченият „Уейврайдър“. Потърси и него. За да повишат аеродинамичното качество на Б-10, инженерите са използвали тази специална технология. Погледни справката.

Бени му подаде два листа.

— Някои от тези неща звучат ли ти познато? — попита Найджъл.

— Не.

— Тук е описано всичко — подчерта Бени. — Самото ядро на проучванията, превърнало се в ябълката на раздора. Ще успееш, Кайл.

— Благодаря ти за доверието.

Найджъл извади предавателя и го подаде на Кайл.

— Да видим как ще се справиш.

Кайл стана бавно, наведе се над компютъра, провря ръката си през кабелите и с известно усилие пъхна предавателя в USB порта. После седна и каза:

— Няма начин да успея.

— Напротив — възрази Бени. — Използвай главата си.

— В момента тя е напълно празна.

Найджъл се доближи до синята кутия.

— Софтуерът е мое дело. След като си сложил предавателя, трябва да се наведеш и да натиснеш този малък бутон. Скриптът автоматично локализира компютъра и стартира свалянето на базата данни. Всичко ще стане много бързо, Кайл. Можеш да направиш кратка почивка или да отидеш до тоалетната. Преструвай се, че вършиш рутинната си работа. Междувременно малкото устройство ще изтегли документите.

— Гениално — заяви Кайл.

Бени извади черно куфарче, наподобяващо това на Кайл — с къс кожен капак и закопчалка от едната страна. Имаше три отделения. Средното бе подплатено специално за пренасяне на лаптоп. Имитацията бе осеяна с няколко драскотини, а в специален прозрачен джоб се виждаше визитната картичка на Кайл от „Скъли и Пършинг“.

— Ще ползваш това куфарче — каза Бени.

Найджъл повдигна внимателно синята кутия и я сложи в средното отделение.

— Щом разкопчаеш куфарчето — каза Найджъл, — приемникът вече ще бъде на мястото си. Ако поради някаква причина се наложи да прекратиш операцията, просто затвори куфарчето и натисни този бутон. То ще се заключи автоматично.

— Да прекратя операцията?

— Казвам го, за да се подсигурим, Кайл.

— Чакайте малко. Да приемем, че ситуацията излезе извън контрол. Може някой да ме забележи или пък при трансфера на документите да се включи алармата на някой суперкомпютър, за чието съществуване дори не подозираме. Какво да правя тогава? Да заключа куфарчето и да грабна предавателя? А после? Да избягам от стаята като крадец, хванат на местопрестъплението? Къде по-точно да отида, Найджъл? Някакви идеи, Бени?

— Спокойно, Кайл — отвърна резидентът и се усмихна насилено. — Много е лесно. Ще се справиш.

— Няма да се включат никакви аларми, Кайл — добави Найджъл. — Софтуерът е твърде добре изпипан. Повярвай ми.

— Ще престанеш ли да го повтаряш?

Кайл отиде до прозореца и се загледа в небостъргачите на Манхатън. Беше вторник, девет и половина вечерта. Не бе ял нищо от 11:30 ч., когато двамата с Тейбър хапнаха набързо във фирмения ресторант. Но гладът не беше основното му притеснение в момента.

— Готов ли си, Кайл? — провикна се Бени през стаята, опитвайки се да го нахъса.

— По-готов отвсякога — отвърна той, без да се обръща.

— Кога ще действаме?

— Колкото се може по-скоро. Искам всичко да свърши. Утре ще се отбия няколко пъти в стаята, за да проверя колко е оживено. Предполагам, че ще е най-подходящо да сваля документите утре, към осем вечерта. Хем ще е достатъчно късно, хем ще приключа навреме, освен ако охраната не ме застреля.

— Някакви въпроси за оборудването? — попита Найджъл.

Кайл се върна при масата и се загледа в компютъра. Сви рамене и каза:

— Не, всичко изглежда достатъчно просто.

— Страхотно. Само още нещо, Кайл. Синята кутия излъчва радиосигнал, така че ще знаем с точност кога сваляш документите.

— Необходимо ли е?

— Просто те наблюдаваме. Ще бъдем съвсем наблизо.

Кайл отново сви рамене.

— Правете, каквото искате.

Синята кутия все още се намираше в куфарчето. Найджъл го подаде внимателно на Кайл, сякаш беше бомба. Кайл прехвърли нещата от собственото си куфарче и когато вдигна новото от масата, се учуди на тежестта му.

— Тежко е, нали, Кайл? — попита Найджъл, който следеше всяко негово движение.

— Доста.

— Не се тревожи. Подсилили сме дъното. Няма да се скъса, докато ходиш по Броуд Стрийт.

— Моето ми харесва повече. Кога ще си го получа обратно?

— Скоро, Кайл. Скоро.

Кайл облече шлифера си и тръгна към вратата. Бени го последва с думите:

— Успех, Кайл. Почти стигнахме до края. Вярваме в теб.

— Вървете по дяволите — отвърна Кайл и излезе от стаята.