Джон Гришам
Изнудването (36)

35

След като официално бе зачислен към случая „Трайлон“, Кайл получи привилегията да започва всяка нова седмица в седем сутринта със среща в огромна заседателна зала, която не бе виждал досега. Дори след три месеца в офиса той все още се удивляваше на помещенията за срещи, балконите, скритите фоайета и малките библиотеки, на които се натъкваше непрекъснато. Човек се нуждаеше от карта, за да се ориентира в сградата.

Залата се намираше на четирийсет и първия етаж и беше достатъчно просторна, за да побере няколко по-малки адвокатски кантори. Масата в средата беше с размерите на писта за боулинг. Около нея се бяха струпали близо четирийсет адвокати, които пиеха кафе и се подготвяха за поредната дълга седмица. Уилсън Ръш стана от мястото си в далечния край на масата и прочисти гърло, а останалите застинаха в очакване.

— Добро утро. Слагам начало на седмичната ни сесия. Моля, бъдете кратки в изказванията си. Срещата ще продължи само час.

Никой не се съмняваше, че ще приключат точно в осем.

Кайл седна възможно най-далеч от Ръш. Сведе глава и започна ожесточено да си води бележки, които самият не бе в състояние да разчете. Осемте съдружници на масата се изредиха да дават подробна информация за внесените в съда молби, последните битки за документи и специалисти, както и съответните тактически ходове на ЕПЕ и „Бартин“. Дъг Пекам представи първия си доклад, свързан със сложна молба за предоставяне на доказателства на отсрещната страна. Кайл и другите адвокати едва не заспаха от скука.

Но той остана буден. Докато водеше записки, си повтаряше, че не бива да се смее на цялата тази абсурдност. Кайл беше шпионин, внедрен от своя резидент, а пред него се разкриваха тайни — толкова важни, че не можеше да осмисли реалната им стойност. Но очевидно те бяха достатъчно ценни, за да послужат като мотив за убийство.

Кайл вдигна очи, когато Изабел Гафни взе думата. Не се заслуша в коментара й, а погледна към далечния край на пистата за боулинг, откъдето Уилсън Ръш сякаш го зяпаше. Може би Кайл се лъжеше. Делеше ги голямо разстояние, а старият мъж носеше очила за четене, така че бе трудно да се определи към кого точно гледа.

Как би реагирал мистър Ръш, ако научеше истината? Какво щяха да сторят стотиците съдружници и адвокати от „Скъли“, ако разкриеха младия Кайл Макавой, бивш главен редактор на „Правен журнал“ в Йейл?

Последствията можеха да бъдат ужасяващи. Сърцето на Кайл се разтуптя при мисълта за мащабността на конспирацията. Устата му пресъхна и той отпи от изстиналото кафе. Искаше му се да хукне към вратата, да изчезне от сградата и да се втурне като обезумял по улиците на Ню Йорк.

 

 

През обедната почивка Кайл използва подземния изход, за да се промъкне до кабинета на Рой Бенедикт. Поговори с него няколко минути, след което Рой му съобщи, че иска да го запознае с двама души. Първият беше приятелят му от ФБР, а вторият — старши адвокат от Министерството на правосъдието. Кайл се съгласи неохотно и те влязоха в съседната заседателна зала.

Федералният агент се казваше Джо Бълингтън. Беше симпатичен, с чаровна усмивка. Здрависа се приятелски с Кайл. Човекът от министерството, Дрю Уингейт, беше кисел и явно не обичаше да се ръкува. Четиримата заеха места около малката заседателна маса — Кайл и Рой от едната страна, държавните служители — от другата.

Рой веднага пое инициативата.

— Първо ни кажи с колко време разполагаш, Кайл.

— С около час.

— Вече разказах всичко на господата. Проведохме десетина разговора с мистър Бълингтън и мистър Уингейт, а сега предлагам да обсъдим ситуацията. Джо, кажи ни какво научи за Бени Райт.

Продължавайки да се усмихва, Бълингтън сключи ръце и кимна.

— Да, разбира се. Въведохме снимката на непознатия в нашата система. Няма да ви губя времето с подробности, но трябва да знаете, че разполагаме с доста модерни компютри, в които се съхраняват дигитални изображения на милиони хора. Когато вкараме снимката на някой заподозрян, компютрите претърсват цялата база данни и накрая винаги намират човека. Но при мистър Райт, или както всъщност се казва, не открихме нищо. Никакво съвпадение или следа. Впоследствие изпратихме снимката на ЦРУ, които предприеха подобно търсене. Различни компютри и програми, но същия резултат. Нищо. Честно казано, останахме доста изненадани. Бяхме убедени, че ще идентифицираме мъжа.

Кайл бе по-скоро разочарован, отколкото изненадан. Беше чел за суперкомпютрите, използвани от разузнавателните служби, а и след толкова време много искаше да научи истинската самоличност на Бени.

Бълингтън продължи с малко по-жизнерадостен тон.

— Найджъл е друг случай. Вкарахме вашия фоторобот в системата, без да постигнем особен резултат. ЦРУ обаче откри човек, който отговаря на това описание. — Бълингтън отвори една папка, извади голяма черно-бяла снимка и я подаде на Кайл, който веднага разпозна Найджъл.

— Той е.

— Чудесно. Истинското му име е Дери Хобарт. Роден в ЮАР, израснал в Ливърпул, обучен като технически специалист в британското разузнаване. Изхвърлили го преди десет години, тъй като проникнал в тайни файлове на някакви богаташи в Швейцария. Смятат го за един от най-талантливите хакери в света. Но всъщност е истински престъпник. Наемник, издирван от полицията в поне три страни.

— Каква информация сте предали на тези хора? — попита Уингейт.

Думите му прозвучаха укорително. Кайл погледна към адвоката си, който кима и заяви:

— Отговори, Кайл. Никой не разследва теб. Не си сторил нищо нередно.

— Описах им оборудването в компютърната стая. Общи сведения, достатъчни, за да задоволят любопитството им. Не съм предавал важна информация.

— Както и да е — продължи Бълингтън. — Другите два фоторобота не доведоха до резултат. Но ако съм разбрал правилно, тези мъже само ви следят и не са толкова важни.

— Така е — потвърди Кайл.

— Вашият фоторобот на мистър Хобарт е забележителен, Кайл — каза Бълингтън.

— Направих го с помощта на един уебсайт. Казва се QuickFace.com. Не е толкова сложно.

— Какъв е следващият ви ход? — попита Уингейт.

— Ще се срещна с тях утре вечер, за да им предам следващата информация. Планът им е по някакъв начин да проникна в системата, да сваля или да запиша документите и да им ги предоставя. Нямам идея как ще стане. Компютърната система изглежда напълно защитена.

— Кога трябва да го направите?

— Още не са ми казали, но имам чувството, че ще е скоро. Бих искал да ви задам един въпрос.

Бълингтън и Уингейт не реагираха. Затова Кайл продължи.

— Кои са тези хора? За кого работят?

Бълингтън се усмихна широко и сви рамене.

— Наистина не знаем, Кайл. Хобарт е същинска уличница, която обикаля света и се продава на всеки. Нямаме представа откъде е Бени. Според вас не е американец, така ли?

— Не говори като такъв.

— Без да узнаем самоличността му, не можем да предположим за кого работи.

— В първата ми среща с Бени през февруари участваха поне още петима агенти. Сигурен съм, че бяха американци.

Бълингтън поклати глава.

— Вероятно са наемници, Кайл. Престъпници, които изпълняват мръсни поръчки и продължават напред. Съществува цял подземен свят, пълен с бивши ченгета, агенти и военни, уволнени от служба поради някаква причина. Повечето, така или иначе, не се вписват в нормална среда. Обучени са от тайни организации и продължават да работят в сянка. Биха се продали на всеки, който им плати. Петимата, за които говорите, вероятно са нямали представа с какво се занимава Бени.

— Ще хванете ли убийците на Бакстър Тейт?

Усмивката на агента изчезна. И двамата служители изглеждаха мрачни и объркани. Накрая Бълингтън каза:

— Първо трябва да заловим Бени. С негова помощ ще се доберем до големите клечки, които му плащат. Накрая ще стигнем и до физическия извършител. Но ако Бени е професионалист, какъвто изглежда, шансовете да издаде някого са доста малки.

— Как ще хванете Бени?

— Това е лесната част. Вие ще ни отведете при него.

— Ще го арестувате ли?

— О, да. Имаме достатъчно основания — подслушване, изнудване, заговор. Ще вкараме двамата с Хобарт зад решетките и никой федерален съдия на света няма да ги отърве. Вероятно ще се наложи да преместим Бени в таен затвор извън Ню Йорк, за да започнем с разпитите.

Мисълта как Бени седи завързан на стол, докато два питбула му се зъбят насреща, допадна на Кайл.

Рой прочисти гърло, погледна часовника си и каза:

— Извинете ни, но трябва да говоря с Кайл. Ще ви звънна по-късно.

Кайл се изправи, ръкува се с двамата и последва адвоката си към кабинета. Рой затвори вратата и попита:

— Е, какво мислиш?

— Вярваш ли им? — попита Кайл.

— Да. А ти?

— Би ли им поверил живота си?

— Да.

— Представи си следния сценарий. В страната официално има поне осемнайсет разузнавателни служби. Вероятно съществуват и други, за които не знаем. Ами ако Бени работи за някоя от тях? Ако проектът му има за цел да защити държавни тайни? Възможно ли е суперкомпютрите да не са идентифицирали образа му, защото не е трябвало да го правят?

— Доста абсурден сценарий, Кайл. Безкомпромисен агент, който работи за Съединените щати, а същевременно шпионира американска фирма и убива свои съграждани? Едва ли.

— Знам, че звучи абсурдно, но когато човек се превръща в потенциална мишена, въображението му става учудващо богато.

— Успокой се. Само така ще се измъкнеш невредим от ситуацията.

— Вероятно няма да успея.

— Напротив. Ще напредваме с малки крачки. Не изпадай в паника.

— През последните девет месеца съумях да запазя самообладание, но вече съм на края на силите си.

— Не е така. Спокойно. Трябва да се доверим на тези хора.

— Ще ти се обадя утре.

Кайл взе кафявия си шлифер и излезе от кабинета.