Джон Гришам
Изнудването (21)

20

Срещу допълнително заплащане от хиляда долара детективската фирма в Питсбърг наблюдава Елейн Кийнан достатъчно дълго, за да установи навиците й. Обикновено тя обядваше с колеги в една закусвалня, недалеч от отдел „Паркове и озеленяване“, където работеше.

Срещата трябваше да изглежда случайна. Това нямаше как да се случи в лесбийския бар, където Елейн често ходеше със съквартирантката си. А и Джоуи не знаеше изобщо как ще реагира тя. Двамата бяха правили неангажиращ секс преди повече от пет години и той не я познаваше добре. Елейн беше от момичетата, които постоянно висяха в къщата на „Бета“, а Джоуи правеше всичко възможно да ги забрави.

Детективската фирма му предостави три цветни снимки. Той ги разглежда в продължение на часове, но се съмняваше, че някога е срещал въпросното момиче. Кайл също ги видя и го увери в противното.

Сега Елейн беше на двайсет и три. Черната й коса бе боядисана в тъмночервено и подстригана късо. Тя не носеше грим или червило. Единственото, което биеше на очи, бяха двете еднакви татуировки на ръцете й. Явно не държеше особено на външния си вид. Някъде под самоуверената маска се криеше симпатична млада жена, но в излъчването й липсваше сексапил.

Джоуи преглътна тежко, наруга Кайл за пореден път и влезе в закусвалнята. Нареди се на опашката зад Елейн и когато хората се придвижиха напред, леко се блъсна в нея.

— Извинете — каза припряно той и се усмихна изкуствено.

Елейн отвърна на усмивката, но не продума. Джоуи пристъпи към нея и добави:

— Хей, случайно да си учила в „Дюкейн“ преди няколко години?

Двамата й колеги се обърнаха, но не проявиха интерес.

— За кратко — отвърна тя и го изгледа внимателно.

Той щракна с пръсти, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Казваш се Елейн, нали? Не мога да се сетя как ти е фамилията.

— Да. А ти кой си?

— Джоуи Бернардо. Членувах в „Бета“.

На лицето й се изписа ужас. Тя заби очи в пода и замръзна на място, неспособна да каже нищо. Изглеждаше готова да избухне. После пристъпи една крачка напред заедно с останалите хора от опашката. Елейн обърна гръб на мъжа, който някога я бе изнасилил и се бе отървал напълно безнаказано, макар че бе извършил престъпление. Джоуи я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Почувства се неловко. Елейн очевидно се страхуваше от него, което едва ли бе изненадващо, при положение че приемаше себе си за жертва, а него — за изнасилвач. Освен това Джоуи се смути от близостта на човек, с когото някога бе имал интимни отношения, независимо от техния неангажиращ характер.

Тя се обърна леко към него и изсъска:

— Какво правиш тук?

— Същото като теб. Ще обядвам.

— Би ли си тръгнал?

Гласът й прозвуча едва доловимо, но един от колегите й се обърна и изгледа Джоуи.

— Не. Смятам да си купя сандвич.

Двамата поръчаха, без повече да си говорят, и се придвижиха към касата. Елейн се отдалечи бързо и седна при колегите си. Джоуи обядва сам на малка маса до входната врата. Предварително бе подготвил бележка, на която пишеше: „Елейн, искам да поговорим за случилото се. Моля те, обади ми се на мобилния телефон. Номерът е 412-866-0940. Ще бъда в Скрантън до девет утре сутринта. Джоуи Бернардо“.

Той остави подноса на плота, приближи се до нейната маса и й подаде безмълвно листчето. После изчезна.

Елейн се обади два часа по-късно.

Според уговорката Джоуи се върна в закусвалнята в пет следобед. Откри Елейн на същата маса, но този път до нея седеше адвокатката й. Поздравиха се резервирано и Джоуи зае място срещу тях. В гърлото му бе заседнала буца. Идеше му да убие Кайл Макавой. Къде, по дяволите, се намираше приятелят му в момента? Нали той беше юристът?

Адвокатката на Елейн беше привлекателна жена на средна възраст. Всичко по нея беше черно — костюмът, едрият коралов гердан, ботушите, гримът и най-вече настроението й. Тази жена минаваше през трупове. Визитната картичка, която подаде на Джоуи, я представяше като адвокат Мишлен „Майк“ Чиз. Тя започна разговора с делови тон.

— Мистър Бернардо, първият ми въпрос е какво правите тук.

— Колко въпроси сте си подготвили? — отвърна Джоуи по типичния си арогантен начин.

Неговият псевдоадвокат и потенциален съобвиняем Кайл Макавой го бе уверил многократно, че случайната среща с Елейн Кийнан няма да доведе до опасни последствия. Ако искаше да повдигне обвинения срещу тях, щеше да го е направила отдавна. Все пак от инцидента бяха минали пет години и половина.

— Мистър Бернардо, може ли да ви наричам Джоуи?

Тъй като тя едва ли щеше да му позволи да я нарича Майк, Джоуи веднага отказа.

— Добре, мистър Бернардо. Ще ви задам няколко въпроса. От известно време представлявам мис Кийнан. Тя работи почасово в моята кантора и се справя отлично. Познавам добре личната й история. Бихте ли ми казали какво правите тук?

— Първо, не съм длъжен да ви обяснявам каквото и да било. Но ще опитам да се държа любезно. Поне в следващите шейсет секунди. Работя в една брокерска фирма в Питсбърг и няколко наши клиенти са от Скрантън. Дойдох, за да се срещна с тях. Днес около обяд огладнях и избрах този четиризвезден ресторант, за да хапна нещо. Влязох вътре и случайно забелязах мис Кийнан. Поздравих я и й предложих да поговорим, но тя ме нападна. А в момента отговарям на въпросите на адвокатката й. Защо изобщо я повика, Елейн?

— Ти ме изнасили, Джоуи — отвърна Елейн. — Заедно с Бакстър Тейт и може би Кайл Макавой.

Тя замлъкна, а очите й се насълзиха. Започна да диша тежко и като че ли щеше да му се нахвърли всеки момент.

— Може би да, може би не. Така и не уточни версията си.

— Защо пожелахте да говорите с моята клиентка? — попита мис Чиз.

— Защото цялата случка беше едно недоразумение. Просто исках да й се извиня. След като подаде оплакване, Елейн изчезна. Полицията разследва случая, но не откри нищо, тъй като нямаше изнасилване.

— Ти ме изнасили, Джоуи. Много добре знаеш.

— Никой не те е изнасилил, Елейн. Ти прави секс с мен, Бакстър и повечето момчета от „Бета“. Но всичко ставаше с твое съгласие.

Елейн затвори очи и се разтресе, сякаш по тялото й преминаха тръпки.

— Защо според вас изобщо се нуждае от адвокат? — попита Джоуи.

— Страдала е много — отвърна мис Чиз.

— Не знам колко е страдала, но мога да ви уверя, че в „Дюкейн“ не се е измъчвала особено. Беше твърде заета с алкохола, наркотиците и секса. Познавам доста хора, които могат да опреснят паметта й. Съветвам ви да опознаете клиентката си, преди да повдигнете фалшиви обвинения. В миналото Елейн се държеше доста необуздано.

— Млъкни! — изръмжа Елейн.

— Споменахте, че искате да й се извините — заяви адвокатката.

— Да. Елейн, съжалявам за това недоразумение, каквото и да го е породило. Но и ти трябва да се извиниш, тъй като ни обвини в престъпление, което не сме извършили. Всъщност съжалявам, че изобщо дойдох. — Той скочи от мястото си. — Не беше добра идея. Довиждане.

Джоуи излезе бързо от закусвалнята, качи се в колата и напусна Скрантън. На връщане към Питсбърг, в редките моменти, когато не проклинаше Кайл Макавой, той чуваше гласа на Елейн. „Ти ме изнасили, Джоуи.“ Думите й звучаха болезнено и непоколебимо. Ако преди пет години и половина не е била сигурна какво точно се е случило в техния апартамент, в момента определено не изпитваше съмнения.

Джоуи не бе изнасилил никого. Инициираният от Елейн секс се бе превърнал в нещо много по-различно. Поне в нейните представи.

Ако едно момиче се съгласи да прави секс, може ли да промени мнението си по време на самия акт? А ако загуби съзнание? Възможно ли е впоследствие да твърди, че е променила мнението си? Джоуи се измъчваше от тези сложни въпроси, докато шофираше.

„Ти ме изнасили, Джоуи.“

Думите й звучаха толкова убедително, че Джоуи за пръв път изпита съмнения. Дали с Бакстър наистина не се бяха възползвали от нея?

Четири дни по-късно Кайл се отби в стаята за разпределяне на пощата в „Скъли и Пършинг“, за да вземе писмото от Джоуи. В него се съдържаше подробно описание на срещата, което включваше дори избора им на сандвичи и външния вид на Елейн. След представяне на фактите Джоуи излагаше своите наблюдения:

„Е. К. определено смята, че е била изнасилена от Дж. Б. и Б. Т. и «може би» от К. М. Изглежда ранима, емоционално лабилна и изтормозена, но същевременно излъчва самодоволство. Избрала е подходяща адвокатка — безскрупулна жена, която й вярва безрезервно и не би се поколебала да ни преследва по съдебен път, ако открие необходимите доказателства. Вече е сложила пръст на спусъка. Ако записът наистина е толкова компрометиращ, колкото твърдиш, тези хора за нищо на света не бива да научат за него. Елейн и адвокатката й приличат на две отровни змии, готови да нанесат смъртоносен удар.“

Джоуи завършваше писмото така:

„Не съм сигурен какво ще ми възложиш оттук нататък, но предпочитам да не се доближавам повече до Елейн. Не желая да ме наричат изнасилвач. Цялата среща беше отвратителна, а и се наложи да излъжа Блеър, за да предприема пътуването. Купил съм два билета за футболната среща между «Питсбърг Стийлърс» и «Ню Йорк Джайънтс» на 26 октомври. Да ти го съобщя ли по телефона, за да не оставяме впечатлението, че се крием? Наистина е добре да отидем на мача, за да обмислим следващия си ход.

Твой верен слуга,

Джоуи“

Кайл прочете писмото в главната библиотека, като се скри между рафтовете със стари юридически томове. Най-големите му страхове се потвърдиха, но той нямаше време да размишлява върху това. Внимателно скъса листовете на стотици парченца и на излизане ги хвърли в кошчето. Беше инструктирал Джоуи да унищожава всяка писмена кореспонденция.

Най-близкият хотел до апартамента му беше „Челси Гардън“, който се намираше на петнайсет минути ходене пеш. В единайсет часа същата вечер Кайл тръгна по Седмо Авеню, за да потърси хотела. Ако не се чувстваше толкова изтощен, навярно щеше да се наслади на прохладната есенна нощ, покритите с листа тротоари и оживените улици. Но Кайл усещаше единствено умора. Можеше да се концентрира само върху едно нещо, а често дори това не му се удаваше.

Бени го чакаше от два часа в един апартамент на третия етаж, тъй като неговият агент не успя да се откъсне от офиса по-рано. Но той нямаше нищо против. Мястото на агента беше в офиса. Колкото повече време прекарваше там, толкова по-бързо Бени щеше да се добере до целта си.

Независимо от всичко Бени посрещна Кайл с язвителната реплика:

— Закъсня с два часа.

— Дай ме под съд.

Кайл се изтегна на леглото. Двамата се срещаха за четвърти път, откакто той се бе преместил в Ню Йорк. Все още не му бе предоставил информация, която Бени нямаше право да притежава. Засега оставаше чист пред себе си и закона. Защо тогава се чувстваше като предател?

Бени почука с пръст по голяма бяла дъска, закрепена върху статив.

— Ще ми отделиш ли малко внимание? — попита той. — Няма да трае дълго. Вземи си кафе, ако искаш.

Кайл нямаше намерение да отстъпва. Скочи, сипа си кафе в картонена чаша и седна на ръба на леглото.

— Слушам те.

— Това е екипът, който ще представлява „Трайлон“. На върха е Уилсън Ръш, а под него има осем съдружници от „Съдебни процеси“ — Мейсън, Брадли, Уиймс, Кокран, Грийн, Абът, Етъридж и Уитънбърг. Колко от тях познаваш?

Кайл разгледа осемте квадрата, в които бяха изписани имената, и се замисли.

— В началото Уилсън Ръш държа реч пред новопостъпилите адвокати, но оттогава не съм го виждал. Изготвих справка за Абът по дело за ценни книжа и говорих с него накратко. Един ден обядвах с Уитънбърг във фирмения ресторант. Виждал съм Брадли, Уиймс и може би Етъридж, но не сме се запознавали лично. Фирмата е доста голяма.

Кайл продължаваше да се учудва колко много непознати лица вижда ежедневно в асансьорите, ресторанта и библиотеките. Опитваше се да бъде любезен с всички, но времето течеше неумолимо и работата беше по-важна.

Негов наставник беше Дъг Пекам и Кайл с облекчение установи, че името му не фигурира на дъската.

Под съдружниците имаше няколко по-малки квадрата. Бени почука с показалец по тях.

— По случая работят шестнайсет старши и също толкова младши адвокати. Имената им са в онази папка. Трябва да ги запомниш.

— Разбира се, Бени.

Кайл погледна към дебелата синя папка. Предишните бяха черни и още по-дебели. Той разгледа имената на дъската.

— С колко от тези адвокати си работил досега?

— С пет-шест, може би седем — отвърна Кайл, без да се старае да бъде точен.

Откъде знае с кого съм работил? И как е научил имената на всички четирийсет и един адвокати, зачислени към случая „Трайлон“? Кайл дори не искаше да се замисля над тези въпроси. В документите по делото се споменаваха някои от имената, но само на големите клечки. С колко източници разполагаше този човек?

Бени посочи един по-малък квадрат.

— Това е старши адвокат Шери Абни. Познаваш ли я?

— Не.

— Изгряваща звезда, която съвсем скоро ще стане съдружник. Има две степени от Харвард и стаж във федерален съд. Пряко подчинена е на съдружник Мейсън, който отговаря за доказателствения материал. Под нея се нарежда адвокат Джак Макдугъл. Той има сериозни проблеми с кокаина. Никой от фирмата не знае, но скоро всички ще научат. Ще изхвърчи доста бързо.

Кайл се втренчи в името Макдугъл и в главата му изникнаха безброй въпроси. Как Бени се бе добрал до тази информация?

— И ти искаш да заема неговото място?

— Искам да се сближиш с Шери Абни. Тя е на трийсет и е неомъжена, но има сериозна връзка с инвестиционен банкер от „Чейс“. Двамата работят като луди, така че не им остава много време за забавления. Засега не са оповестили планове за сватба. Шери обича да играе скуош, а както знаеш, фирмата разполага с два корта на четирийсетия етаж, точно до фитнес залата. Играеш ли скуош?

— Предполагам, че ще се наложи. — Кайл бе играл няколко пъти в Йейл. — Не знам дали ще намеря време.

— Сигурен съм, че ще се справиш. С помощта на Шери можеш станеш част от екипа, който работи за „Трайлон“.

Страхотно. Кайл полагаше огромни усилия да стои настрана от случая „Трайлон“.

— Има малък проблем, Бени — отвърна Кайл. — Добре си се подготвил, но забравяш един очевиден факт. По делото не работят младши адвокати, постъпили току-що във фирмата. Първо, ние не знаем нищо, защото сме завършили само преди пет месеца. Второ, умните момчета в „Трайлон“ със сигурност са предупредили адвокатите си да държат новаците настрана от случая. Такава е практиката, ако не знаеш. Не всички клиенти са толкова глупави, че да плащат по триста долара на час на банда хлапета, които ще съсипят делото им. Е, Бени, какъв е резервният ти план?

— Всичко е въпрос на търпение, Кайл. И дипломатичност. Ще се стремиш да те зачислят към случая „Трайлон“, като се запознаеш със старши адвокатите и целуваш задниците им. Все някак ще успеем.

Кайл не бе приключил с дискусията за Макдугъл. Беше твърдо решен да повдигне въпроса, когато от съседната стая изведнъж се появи непознат мъж. Кайл бе толкова изненадан, че за малко не изпусна чашата с кафе.

— Това е Найджъл — представи го Бени. — Ще те запознае с някои технически подробности.

Найджъл се приближи и му подаде ръка.

— Приятно ми е — заяви той с весел британски маниер. Отиде до статива и монтира друго табло.

Съседната стая беше с размери три на три метра. Кайл надзърна вътре през отворената врата. Найджъл бе подслушвал целия им разговор.

— „Скъли и Пършинг“ ползва юридически софтуер, наречен „Правен помощник“ — започна енергично той.

Движенията му бяха бързи и премерени. Найджъл приличаше на англичанин, но говореше със странен акцент. Изглеждаше на около четирийсет. Беше висок близо метър и осемдесет, тежеше към седемдесет килограма. Имаше къса прошарена коса, кафяви очи и тънки устни. Не притежаваше отличителни белези, но скулите му бяха леко повдигнати. Не носеше очила.

— Какво знаеш за „Правен помощник“? — поинтересува се Найджъл.

— Основните неща. Ползвал съм програмата няколко пъти. — Кайл все още бе смаян от неочакваната поява на Найджъл. — Най-обикновен правен софтуер. Всички документи по дадено дело се сканират в дигитален архив, до който имат достъп адвокатите. Намирането на документи става адски бързо. Търсенето се извършва по ключови думи, фрази, термини и така нататък. Предполагам, че всичко това ти е известно.

— Да.

— Програмата е защитена според най-модерните стандарти. Като всички големи адвокатски компании „Скъли“ ползва друга, по-сигурна система за секретните си документи и дела. Казва се „Адвокат“. Позната ли ти е?

— Не.

— Нищо чудно. Не вдигат много шум около нея. Прилича доста на „Правен помощник“, но е с по-висока защита. Отваряй си очите за нея.

Кайл кимна, сякаш се съгласи да изпълни заповедта.

От ужасната февруарска вечер след баскетболния мач, когато мнимите федерални агенти го бяха пресрещнали на студените улици в Ню Хейвън, Кайл се бе срещал само с Бени Райт. Или както там се казваше. Беше приел безрезервно, че именно Бени е единственото лице на операцията. Със сигурност съществуваха и други. Все пак Кайл вече познаваше преследвачите, които го наблюдаваха ден и нощ. Но въпреки това не бе очаквал, че ще се запознае с още един мъж с фалшива самоличност.

Защо изобщо трябваше да се среща с него? Бени определено можеше да изнесе скромната презентация на Найджъл.

— Ето че стигнахме до делото „Трайлон“ — каза напевно Найджъл. — Случаят е съвсем отделен, много по-сложен и по-добре защитен. За него адвокатите използват различен софтуер. Вероятно е разработен специално за случая. Документите са заключени в строго охраняван склад. Но ние успяхме да разберем някои неща.

Той спря за миг и изчака доволната усмивка на Бени. Много сме хитри, нали?

— Знаем, че програмата има кодово название „Звук“. Идва от свръхзвуковия бомбардировач Б-10. Не е особено оригинално, ако питаш мен. Но ти и бездруго не ме питаш. Ха-ха. Не можеш да влезеш в програмата от малкия лаптоп, който ти дадоха още първия ден. Не съществува лаптоп, от който може да се влезе в нея. — Найджъл мина от другата страна на статива. — На осемнайсетия етаж в офиса на „Скъли“ се намира секретно помещение, оборудвано със сложна охранителна система. Вътре има няколко настолни компютъра, последен писък на техниката. В тях ще намериш програмата „Звук“. Кодовете за достъп се сменят всяка седмица, а паролите — веднъж или два пъти дневно. Трябва да притежаваш специално потребителско име, за да ползваш софтуера. Ако не излезеш от програмата по точно определен начин, ще те хванат веднага и най-вероятно ще изхвърчиш от фирмата.

Дано изхвърча, помисли си Кайл.

— „Звук“ е подобрена версия на „Адвокат“, така че ще е добре да се запознаеш с другия софтуер при първа възможност.

Умирам от нетърпение, помисли си Кайл.

Въпреки шока и умората той постепенно осъзна, че е на път да премине границата, и то по неочакван за него начин. Най-големият му кошмар до момента беше да открадне фирмени тайни от „Скъли и Пършинг“ и подобно на Юда да ги предостави на Бени срещу трийсет сребърника. Сега обаче научаваше фирмени тайни от външен източник. Все още не бе откраднал нищо, но съзнаваше, че не бива да знае за „Звук“ и тайното помещение на осемнайсетия етаж. Може да не бе нарушил закона, но определено му се струваше нередно.

— Това е всичко засега — каза Бени. — Изглеждаш уморен. Почини си.

— О, благодаря ти.

Кайл излезе на Седмо Авеню и погледна часовника си. Наближаваше полунощ.