Джон Гришам
Изнудването (1)

1

Правилникът на Младежката лига в Ню Хейвън изискваше всяко дете да играе поне десет минути на мач. Изключения се допускаха единствено за онези, които ядосваха треньорите, защото бягаха от занимания или нарушаваха други правила. В такива случаи треньорът можеше да подаде оплакване и да информира съдиите, че въпросното момче ще играе съвсем малко или изобщо няма да участва заради провинение. Лигата не харесваше подобни решения, тъй като те имаха по-скоро обезкуражаващ, отколкото насърчителен ефект.

До края на срещата оставаха четири минути. Треньорът Кайл огледа скамейката, кимна на едно навъсено хлапе на име Маркъс и попита:

— Искаш ли да играеш?

Без да отговори, Маркъс отиде до масата на съдиите и зачака сигнала. Нарушенията му бяха многобройни — бягство от тренировки и учебни занятия, слаби оценки, загуба на униформа, мръсен език. Всъщност в рамките на десет седмици и петнайсет мача Маркъс бе пренебрегнал всяко едно правило, което треньорът се опитваше да наложи. Кайл отдавна бе разбрал, че звездата на отбора веднага ще се противопостави на всяко нововъведение. Ето защо съкрати своя списък и се пребори с изкушението да добави допълнителни изисквания. Усилията му бяха напразни. Компромисното му отношение към десетте самонадеяни деца изпрати „Ред Найтс“ на последно място в долната дивизия на Зимната лига.

Маркъс беше само на единайсет, но определено изпъкваше с уменията си. Предпочиташе атаката и отбелязването на точки пред пасовете и защитата. Само за две минути успя да превземе зоната под коша, да се пребори с далеч по-едри противници и да реализира шест точки. Средното му постижение беше четиринайсет и ако го оставеха да играе повече от половин мач, вероятно щеше да донесе на отбора поне трийсет. В своите детски представи той наистина смяташе, че няма нужда от тренировки.

Въпреки блестящото му дриблиране мачът беше обречен. Кайл Макавой седеше мълчаливо на скамейката и чакаше времето да изтече. Оставаше още една среща до края на сезона, последната му като баскетболен треньор. За две години бе спечелил десет и бе загубил двайсет мача и се питаше как някой нормален човек би станал доброволно треньор, на каквото и да е ниво. Непрекъснато си повтаряше, че го прави заради малките — деца без бащи, деца от проблемни семейства, деца, които се нуждаят от позитивен модел на подражание. Все още вярваше в това, но след две години, прекарани в безкрайни грижи за момчетата, кавги с родителите, когато изобщо се появяваха, спорове с нечестни треньори и стремеж да не обръща внимание на младите съдии, които не правеха разлика между блокада и очевидно нарушение, на Кайл му бе омръзнало. Беше изпълнил дълга си към обществото, поне в този град.

Той наблюдаваше играта и чакаше. От време на време подвикваше на момчетата, както е присъщо на всеки треньор. Огледа почти празния салон — стара тухлена сграда в центъра на Ню Хейвън, където от петдесет години се провеждаха мачовете на Младежката лига. По трибуните се виждаха неколцина родители, които очакваха последния съдийски сигнал. Маркъс отбеляза отново. Никой не аплодира. „Ред Найтс“ изоставаха с дванайсет точки две минути преди края на срещата.

През вратата в далечната част на игрището, точно под старото светлинно табло, влезе мъж в тъмен костюм и се облегна на подвижната трибуна. Отдалеч се набиваше на очи, тъй като беше белокож. И в двата отбора нямаше бели момчета. Мъжът носеше черен или тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка, подаващи се под шлифера — облекло, което съобщаваше за появата на агент или някакъв вид ченге.

Треньорът Кайл случайно видя как мъжът влиза в салона и си помисли, че непознатият не се вписва в обстановката. Вероятно беше детектив или полицай от отдел „Наркотици“, който издирваше някой дилър. Това нямаше да е първият арест тук.

След като се облегна на трибуните, агентът/ченгето се втренчи продължително в скамейката на „Ред Найтс“. Очите му сякаш се приковаха в Кайл, който за миг отвърна на погледа му, преди да се почувства неловко. Маркъс направи неуспешен опит за стрелба от средата на игрището. Кайл скочи, разпери широко ръце и поклати озадачено глава. Маркъс пренебрегна реакцията му и изтича обратно в защита. Съдията спря времето заради безсмислено нарушение и така удължи агонията. Докато наблюдаваше как играчът изпълнява наказателния удар, Кайл хвърли бърз поглед към агента/ченгето. Мъжът продължаваше да се взира, но не в игрището, а в треньора.

Един 25-годишен студент по право без криминално досие, незаконни навици или наклонности едва ли трябваше да се притеснява от присъствието на непознат мъж, който очевидно беше представител на изпълнителната власт. Но нещата не стояха така с Кайл Макавой. Уличните ченгета и щатските полицаи не го тревожеха. Плащаха им, за да реагират на момента. Но типовете в тъмни костюми — следователи и агенти, обучени да се ровят в дълбокото и да разкриват всякакви тайни — все още го плашеха.

Оставаха трийсет секунди до края и Маркъс спореше със съдията. Преди две седмици беше наругал рефера, заради което го наказаха за един мач. Кайл се развика на звездата на отбора, но момчето никога не го слушаше. Треньорът се огледа, за да провери дали агент/ченге номер 1 не е в компанията на агент/ченге номер 2. Не, нямаше друг.

Последва нов глупав фаул и Кайл изкрещя на съдията, че е безсмислено да спира играта. Седна, прокара пръсти по врата си и избърса потта. Беше началото на февруари и студът се усещаше в салона. Защо се потеше?

Агентът/ченгето не помръдваше. Очевидно му доставяше удоволствие да зяпа Кайл.

Най-накрая прозвуча последният сигнал. Слава богу, мачът приключи. Единият отбор ликуваше, а на другия не му пукаше особено. Играчите се наредиха за задължителната размяна на поздравления — ритуал, също толкова безсмислен за дванайсетгодишните, колкото и за колежанските състезатели. Докато се здрависваше с треньора на противника, Кайл погледна към далечния край на игрището. Белият мъж беше изчезнал.

Дали го чакаше отвън? Разбира се, мисълта беше абсурдна, но параноята отдавна бе станала част от живота му и той просто бе решил да се примири с нея и да продължи напред.

Момчетата се скупчиха в съблекалнята на гостите, тясно пространство под изпочупените трибуни от страната на домакините. Треньорът Кайл ги окуражи, като похвали техните усилия и ги убеди, че играта им се е подобрила в определени аспекти. После изрази увереност, че ще завършат достойно сезона следващата събота. Момчетата се преобличаха и почти не го слушаха. Чувстваха се уморени от баскетбола, защото им бе омръзнало да губят, а вината за това носеше винаги треньорът. Беше твърде млад и твърде бял — типичен представител на Бръшляновата лига.

Малкото родители, които присъстваха на мача, стояха пред съблекалнята. Напрегнатият момент, когато отборът излизаше навън, беше най-неприятната част от работата на Кайл. Очакваха го обичайните упреци за избраната от него тактика. Чичото на Маркъс, 22-годишен бивш капитан на щатския шампион, имаше голяма уста и навика да се оплаква от несправедливото отношение на треньора към „най-добрия играч в лигата“.

Съблекалнята разполагаше и с друга врата. Зад нея се простираше мрачен тесен коридор, който минаваше зад трибуните на домакините и водеше до тясна уличка покрай залата. Кайл не беше първият треньор, открил спасителния маршрут. Тази вечер искаше да избегне не само семействата и техните оплаквания, но и агента/ ченгето. Раздели се с момчетата и когато те напуснаха съблекалнята, побърза да изчезне през задния изход. След няколко секунди се озова на уличката и закрачи по заледения тротоар. Тъй като бе навалял много сняг, асфалтът беше хлъзгав и затрудняваше ходенето. Температурата бе паднала доста под нулата. Беше сряда, 20:30 ч. Кайл се отправи към редакцията на „Правен журнал“ в Юридическия факултет на Йейл, където възнамеряваше да работи поне до полунощ.

Но така и не стигна дотам.

Агентът се бе облегнал на бронята на червен джип чероки, паркиран успоредно на улицата. Колата бе регистрирана на името на Джон Макавой от Йорк, щата Пенсилвания, но през последните шест години служеше вярно на неговия син, истинския собственик.

Въпреки че краката му натежаха и коленете му затрепериха, Кайл успя да продължи, сякаш всичко е наред. Не стига че ме намериха, каза си той, докато се опитваше да мисли трезво, но са се постарали да открият и джипа ми. За тази цел обаче не бе нужно професионално проучване. Не съм направил нищо нередно, повтаряше си наум Кайл.

— Труден мач, тренер — каза агентът, когато Кайл се доближи на няколко метра и намали ход.

Кайл спря и огледа пълния млад мъж с червени бузи и гъста рижава коса. Беше непознатият от салона.

— Мога ли да ви помогна? — попита Кайл и в същия миг забеляза сянката на номер 2 от другата страна на улицата. Винаги работеха по двама.

Номер 1 бръкна в джоба си и заяви:

— Точно това очаквам да направите. — После извади кожен калъф и го разтвори. — Боб Плант, ФБР.

— Много ми е приятно — рече Кайл, като пребледня и неволно потрепна.

Номер 2 също излезе на сцената. Беше доста по-слаб, десет години по-възрастен и с посивяла около слепоочията коса. Пъхна ръка в джоба и с обиграна лекота показа значката си.

— Нелсън Гинярд, ФБР — представи се той.

Боб и Нелсън. Очевидно с ирландски произход, от североизточните щати.

— Очакваме ли още някого? — попита Кайл.

— Не. Ще ни отделите ли малко време?

— Няма.

— Съветвам ви да го направите — отговори Гинярд. — Може да ви е от полза.

— Съмнявам се.

— Ако си тръгнете, ще ви проследим — добави Плант, изправи гръб и пристъпи към Кайл. — Не искате да се появим в университета, нали?

— Заплашвате ли ме? — попита Кайл. Изпоти се отново, този път под мишниците. Въпреки студения въздух няколко струи се стекоха по ребрата му.

— Още не — заяви Плант и се усмихна самодоволно.

— Слушайте, да поговорим десетина минути. На чаша кафе — продължи Гинярд. — Зад ъгъла има едно заведение за бързо хранене. Сигурен съм, че вътре е по-топло.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Не.

— Очаквах да го чуя. Баща ми е адвокат и аз отраснах в кантората му. Познавам номерата ви.

— Без номера, Кайл. Заклевам се — отвърна Гинярд. Поне неговите думи прозвучаха искрено. — Отделете ни само десет минути. Обещавам ви, няма да съжалявате.

— Какво искате?

— Десет минути. Нищо повече.

— Подскажете ми за какво става въпрос или отговорът е „не“.

Боб и Нелсън се спогледаха. И двамата свиха рамене. Защо не? Рано или късно ще се наложи да му кажем. Гинярд се обърна, погледна към улицата и заяви:

— Университет „Дюкейн“. Преди пет години. Няколко пияни момчета от студентското братство и едно момиче.

Тялото и умът на Кайл реагираха по различен начин. Тялото му отстъпи — бързо свиване на раменете, леко задавяне, видимо потрепване на краката. Но умът му се разбунтува.

— Глупости! — избухна той и се изплю на асфалта. — Отдавна приключих със случая. Нищо не е станало и вие го знаете.

Последва дълго мълчание. Гинярд все още гледаше към улицата, а Плант следеше всяко движение на Кайл, който размишляваше трескаво. Защо ФБР ще се занимава с предполагаемо щатско престъпление? През втората година на курса по наказателен процес се бе запознал с новите закони, касаещи разпитите на ФБР. Ако сега излъжеше федералните агенти, можеше да бъде подведен под съдебна отговорност. Не беше ли по-добре да мълчи? Или да се обади на баща си? Не, в никакъв случай не трябваше да му звъни.

Гинярд се обърна и направи три крачки към Кайл. Стисна зъби като герой от евтин филм и се опита да изсъска репликите си.

— Да караме по същество, мистър Макавой, защото умирам от студ. В Питсбърг се подготвя обвинение в изнасилване. Ако искате да се правите на младо, но нафукано юристче и се свържете с адвокат или с баща си, то ще бъде повдигнато още утре. Добре планираното ви бъдеще ще се изпари само за миг. Ако обаче ни отделите десет минути от ценното си време в заведението зад ъгъла, обвинението ще бъде забавено или дори забравено.

— Можете да се спасите — добави Плант. — Без никакви последици.

— Защо да ви вярвам? — попита Кайл с пресъхнала уста.

— Само десет минути.

— Имате ли диктофон?

— Разбира се.

— Искам да го видя на масата. Ясно ли е? Нямам ви никакво доверие и настоявам всяка дума да бъде записана.

— Дадено.

Двамата заровиха ръце в джобовете на еднаквите си шлифери и се отдалечиха. Кайл отключи джипа и се качи. Запали мотора, пусна отоплението на най-силна степен и се зачуди дали да не избяга.