Асен Г. Христофоров
Преход с изненади

Ако Тошо не обичаше да се хвали, щеше да бъде прекрасен момък, пък и Митко, и Ленчето нямаше да загубят вяра в него. Той беше добър студент и занимателен събеседник, но все намираше повод да вмъкне в разговора разни невероятни истории за подвизите си в планината. Не беше лош планинар, но често забравяше оная народна поговорка, която гласи, че е по-добре да глътнеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума. В оная мартенска вечер, когато седеше с Митко и Ленчето в полупразния студентски стол, Тошо каза не една голяма дума, чертаейки маршрута на предстоящия им излет из Рила. А голямата дума засяда в гърлото дори по-зле, отколкото големият залък…

Всичко изглеждаше тъй просто, както да излезеш от квартирата си в някое ранно и светло утро, да минеш покрай подредените витрини на магазините по няколко улици, да прекосиш площада, през който летят автомобили и трамваи, и да влезеш невредим и с вдигната глава в университетската аудитория. Те щяха да се качат на влака, да слязат в град Станке Димитров, да нарамят ските и да тръгнат нагоре по реката, която щеше да ги изведе на Самоковището, после да възлязат на просторното Пазардере и да се приберат в хижа „Иван Вазов“ за нощуване. На другото утро щяха да решат дали да се спуснат към Рилския манастир или да тръгнат към „Мальовица“ и хижата под нея.

И наистина всичко тръгна точно тъй, като бе предричал Тошо. Те пристигнаха призори в тютюноработническия град, сгушен в тясната и дълга клисура на Струма, поразтъпчиха се малко из улиците, колкото да покажат новите си клинове и хубавите ски, после изведнъж навлязоха в планината. Снегът бе едрозърнест и твърд, както при всяко ясно мартенско утро, а планината се белееше навред около тях и издигаше заснежени върхове в небесата. След време те тръгнаха по коларския път край реката и всичко щеше да бъде наистина прекрасно, ако раниците не натежаваха на гърбовете им и ако новите скиорски обувки на Ленчето не я стягаха в петите.

Вървяха час, два, три, а върховете все още се издигаха високо над главите им. Ленчето свали пуловера си и забради лице с шарена кърпа, за да не прегори от лъчите на мартенското слънце, Митко остана само по риза и дори тя пареше по гърба му, а Тошо все бързаше напред и ни еднъж не позволи на другите двама да го изпреварят. Той беше водачът, той познаваше планината и той трябваше да кара начело на колоната, за да сочи пътя. Дървари бяха минали недавна оттук с шейни и те трябваше да сложат коланите на ските за по-голямо удобство. Тъй възлязоха на Самоковището.

Беше малко преди пладне и снегът блестеше ослепително, но нещо друго прикова вниманието им. Следите на дърварските шейни свършваха в неголяма поляна, заградена почти отвред от стройни смърчове с натрупан по тях пресен сняг. Клоните на дърветата леко се огъваха и навремени от тях се отронваха цели шепи сняг, които тупваха с тъп звук по дебелата снежна постеля и караха Ленчето да подскача от изненада. Тоя нов сняг бе много пресен и пръхкав, но лъчите на мартенското слънце спояваха снежните кристалчета, те се топяха, натежаваха и литваха надолу от приведените клони на смърчовете. Само по северните страни на дърветата натрупаният сняг бе още пръхкав, а и бялата постеля под тях бе гладка, без дупки от паднали снежни буци.

— Гледайте! — изведнъж се провикна Ленчето. — Та това е истинско чудо! — и тя посочи с ръка към горния край на поляната. — За пръв път виждам снежинки да стоят като заковани във въздуха!…

— Глупости! — прекъсна я Тсшо. Тъй ти се струва.

Той свали черните си очила, грижливо ги изтри и вторачи поглед към горния край на поляната.

— Това е мираж, планински мираж — авторитетно добави Тошо. — Снежинките не могат да стоят във въздуха!

Но те наистина стояха като заковани във въздуха — като безброй бели мушици, леко потръпващи в омарата на някой летен ден, сбити почти една до друга в широк до два метра пласт и дълга към десет метра ивица, източена като лента току пред заснежените смърчове, на три-четири метра от земята.

Широкото чело на Тошо се набръчка. Снежинките бяха там, във въздуха, и нито падаха на земята, нито литваха нагоре. В тоя безветрен ден слънчевите лъчи се пречупваха през тях и те блестяха като тънки сребристи люспи, застинали във въздуха по някаква чудна игра на природата. Тошо трябваше да се опровергае или да потърси някакво обяснение на загадката.

— Вижте! — обади се Митко и също махна очилата, за да вижда по-добре. — Ей там, на две-три крачки от дънерите, други снежинки сякаш се издигат от земята!

— Не, не от земята! — възкликна Ленчето. — Ронят се от клоните на дърветата и се стелят във въздуха!

Тримата застанаха един до друг и дълго се взираха в сребристия пояс, преди да разберат истината. Напечени от слънчевите лъчи, най-връхните пръхкави снежинки се отронваха от масата под тях и политваха надолу, но застиваха нейде по средата, защото и дебелата снежна постеля под тях бе напечена от слънцето и топлият въздух се издигаше нагоре, задържайки снежинките между земята и клоните на дърветата.

— Просто да не вярваш на очите си! — отново се обади Ленчето.

Тошо се съгласи с думите й и начаса повтори обяснението на природната загадка, до което и тримата бяха стигнали почти едновременно. Някаква особена нотка на гордост лъхаше от гласа му и тя сякаш казваше на другите двама: „Ето вижте какви чудеса ви показвам. Това се случва много нарядко в планината, пък и кой знае дали щяхте да видите чудното явление, ако не бях с вас!“ Той щеше да говори още по въпроса, но далечен зов прекъсна думите му.

— Ехооо! — викаше нечий глас далече над гората, която заграждаше поляната.

Те отвърнаха на зова и се заоглеждаха наоколо. Митко пръв забеляза стъпки в пресния сняг. Те водеха право нагоре. И тримата се загледаха към върховете над гората, но видяха само гъсти млечни пари, които бързо се спускаха по стръмнините. Не бяха очаквали мъгла в тоя ясен дек.

— Да побързаме! — подкани ги Тошо. — Да видим кой върви пред нас.

Те поеха нагоре по пресния сняг, следвайки дирите, оставени от подкованите обувки на незнайния турист.

— Трябва да е някой много опитен планинар, та да тръгне сам към върховете! — боязливо рече Ленчето и погледна Тошо.

— Ако е истински планинар, няма да тръгне без ски посред зима — важно отсече момъкът. — Тоя ще е някой новак…

Ленчето и Митко не искаха да противоречат на своя водач, пък и думите му изглеждаха много правдиви. Само се позачудиха след време, когато отпечатъците на обувките вече не личаха в снега и на тяхно място се ширеха някакви елипсовидни щампи, набраздени откъм краищата с правилни малки квадратчета.

— Това пък какво ли е! — рече Митко и се спря пред новите дири.

Поспря и Ленчето, но Тошо пак ги подкани да вървят. Той не бе виждал такива дири в снега и също недоумяваше пред дългите до две педи елипсовидни форми и малките правилни квадратчета отпред и отзад, а също и встрани, но не искаше да признае невежеството си. Настигнеха ли непознатия, сами щяха да видят неговите странни превозни средства.

Те го зърнаха след десетина минути, когато излязоха от гората. Той бе едър мъж на около петдесет години, с доста голяма глава, широко и добродушно лице и малки лениви очички. Малка, почти празна раница висеше на гърба му над брезентеното яке, а туристическите му обувки бяха привързани с върви към елипсовидни обръчи, които странно наподобяваха ракети за тенис. Той очевидно ги използуваше, за да не затъва в пръхкавия сняг. Настигнаха го и спряха на няколко крачки от него.

— Къде, нагоре ли? — пръв подзе Тошо.

— Ех, де да беше надолу, че с тия напутила яко не се върви в пресен сняг! — отвърна непознатият.

— Напутила ли казахте? — бързо запита Ленчето.

— Тъй им думаме в Самоков.

Тошо трепна. Мнозина измежду най-добрите планинари бяха самоковци, но тоя непознат турист не изглеждаше да е от тях, пък и екипировката му не вдъхваше доверие.

— Към хижата ли? — запита го Тошо, но някак високомерно и с пълно безразличие.

— Натам — отвърна непознатият. — Видях ви на поляната и рекох да ви почакам, та заедно да вървим, зер тая мъгла…

Той не се доизказа. Само повдигна глава и огледа мъглите, които се спускаха все по-ниско и вече закриваха върховете над тях.

— Не бой се! — успокои го Тошо. — Аз знам пътя. Минавал съм два-три пъти оттук.

— Ако е за минаване, може и аз да съм минавал — кротко рече непознатият, — но не обичам мъглите.

Те потеглиха вкупом нагоре, но скоро спряха, защото Ленчето трябваше да оправи колана на едната ска. Непознатият се изравни с тях.

— Прощавайте — подзе девойката, обръщайки се към него, — но как се казвате?

— Едни ми думат Киро, други Киркор.

— Арменец ли си? — и Тошо го изгледа от главата до петите.

— Не съм, но тъй ми думат, тъй ме знаят. А ти често ли ходиш в планината?

— Няма място из Рила, гдето да не съм стъпил? — гордо отвърна Тошо.

Ленчето бе оправила колана на ската, но нарочно се суетеше.

— А в „Заврачица“ ходил ли си? — продължи непознатият.

— Ходил съм, как да не съм ходил! Дори една зима влязохме през капандурата, защото хижата бе затрупана със сняг.

— Тъй значи! — и възрастният мъж цъкна с език. — През капандурата, казваш?

— Да, през капандурата!

Тоя път гласът на Тошо не звучеше толкова самоуверено, но Ленчето го погледна тъй възторжено, че момъкът остана поласкан. Дори непознатият забеляза това и се усмихна.

— А защо ви наричат Киркор, щом не сте арменец? — полюбопитствува девойката.

— Тъй, на смях! И истината да им кажа, они все мислят, че ги лъжа. Като рекоха Киркор, та Киркор! Остана ми тоя прякор…

На Ленчето не беше много ясно кои са го нарекли Киркор, но Тошо пак поведе напред и тя тръгна подир него, а Митко следваше след нея. Най-накрая вървеше Киркор. Той се кривеше ту на едната, ту на другата страна при вървежа, пристъпвайки бавно и леко разкрачен, за да не се удрят напътилата едно в друго.

„Клатушка се като тромава гъска“ — помисли Тошо, поглеждайки за миг назад. След време се досети за нещо и пак извърна глава.

— А защо си тръгнал към хижата? — викна той към непознатия.

— Оттам ще мина, пък и отдавна не съм виждал пазача.

„Я някоя овца е продал на пазача, я каче със сирене — помисли момъкът и пак подкара ските. — Навярно имат сметки да уреждат, та затова е тръгнал в снега.“

Той се успокои и вече не се боеше, че тоя самоковец може да го засенчи като планинар. Вървеше право напред и стройното му тяло се изопваше при всяка крачка, която придвижваше ските по пръхкавия сняг, пък и сивият му клин бе тъй изгладен, че Ленчето скришом му завиждаше. Вървяха един подир друг, задъхани и запотени, но сивите мъгли скоро затулиха слънцето и те трябваше да спрат, за да навлекат наново пуловерите. След малко млечните пари плъпнаха край тях и голите им ръце изведнъж премръзнаха, а по кестенявите коси на Ленчето се натрупа ситен скреж. Стана толкова студено, че когато Митко предложи да похапнат, другите двама се възпротивиха.

— Да стигнем в хижата, па тогава! — намеси се Киркор.

Те не можеха да знаят, че в раницата му няма почти нищо за ядене. Тя беше лека и той вървеше спокойно с напътилата, стъпвайки в дирите на техните ски, но раницата на Ленчето все повече натежаваше върху раменете й и тя се задъхваше от умора. Отдавна бе изяла няколкото бучки захар, които бе сложила в джоба на якето си, и сега гладът почваше да я измъчва. Затова тя просто се тръшна в снега, когато пътят пресече клокочещата Бистрица и мина на отвъдния бряг. Всички мълком спряха за почивка и да подкрепят сили, пък и Киркор не се противопостави, видял разните лакомства в разтворените им раници.

Когато потеглиха отново, мъглата стана още по-гъста и тъй напълно се сливаше с девствения сняг, че Тошо просто вървеше напосоки. Никой не бе минавал оттук през последните дни и от лятната пътека нямаше ни помен, но той се придържаше към левия бряг на реката и беше сигурен, че няма да сбърка пътя. Лек ветрец подухваше от време на време и раздвижваше млечните пари, разкривайки стръмните и черни чуки от двете страни на клисурата. Трябваше да вървят все напред и нагоре, дорде възлязат на голината в западния край на Пазардере. Тогава все щяха някак да намерят хижата, макар и да се полутат малко в мъглата. Тъй мислеше Тошо и продължаваше да крачи напред, забивайки ритмично ту едната, ту другата щека в снега, за да си помага при вървежа. Другите го следваха мълчаливо, а Киркор все креташе накрая.

— Момче, много надясно извиваш! — рече той след време, обръщайки се към Тошо.

Момъкът нарочно не отвърна на забележката. Не му се понрави интимното и умалително обръщение, с което си бе послужил самоковецът, пък и не искаше да поставят под съмнение качествата му на водач. Те бяха възлезли вече на по-равен терен и сега ветрецът се бе усилил, духайки право в лицата и гърдите им. Мъглата тук не бе толкова гъста, но едва се провиждаше на десетина крачки. Бяха прекосили реката на два пъти и сега пак вървяха отвъд левия бряг, но скоро престанаха да долавят бълбукането на водите.

— Казвам ти, че много надясно извиваш — пак викна Киркор, но Тошо и тоя път не обърна внимание на думите му.

Самоковецът бе решил да върви с тях докрай и вече не се обади. Тошо водеше колоната по някакво нанагорнище и пъшкаше от умора. Бе почнал да губи вяра в посоката, която държеше, но не искаше да се издаде. По едно време погледна ръчния си часовник и спря на място. Бе към три часа след пладне.

— Да починем малко — рече той, помагайки на Ленчето да свали раницата. — Хижата ще е нейде наблизо…

Никой не се обади. Тръшнаха се в снега, а Митко мълком измъкна още един дебел пуловер от раницата и го нахлузи под якето. Същото стори и Ленчето. Киркор разбра, че младежите се готвят за дълга почивка, и невъзмутимо запали цигара.

— Трябваше отдавна да пристигнем в хижата — каза той, обръщайки се към тримата.

— Какво ли да сме я задминали! — обади се Ленчето и лека уплаха премина по лицето й.

Тошо мълчеше. Не се обаждаше и Митко. Двамата младежи се бяха поизморили и се чудеха на издръжливостта на девойката. Поглеждаха я навремени и не смееха да й кажат, че косите й са побелели от скрежа, натрупан по тях от мъглата.

— Туй май на езеро прилича — пак подзе Киркор и посочи с ръка неголямо равно пространство в снега.

Всички неволно извърнаха поглед нататък. Зад тях се стелеше равна заснежена площадка. Долният край на площадката се губеше в мъглата, която придаваше още по-голяма дълбочина на равния терен.

— Вярно, на езеро прилича! — съгласи се Тошо и някаква скрита тревога изпълни гърдите му.

Ленчето скочи на крака и припна към малкото равно поленце, затъвайки в снега почти до колене. Тя стигна до площадката и предпазливо нагази в равния пръхкав сняг. Краката й затънаха до над коленете, но обувките опряха в друг, по-твърд снежен пласт.

— Много е дълбок снегът — извика тя и бавно тръгна назад.

Тошо се изпоти от смущение. Той мислеше трескаво, после бързо скочи, грабна едната ска и тръгна към площадката. Ленчето го почака и гледаше в почуда как той разрива снега с широкия край на ската. След две-три минути дъската опря о твърда площ.

— Лед! — рече Тошо и впери учуден поглед в девойката.

Двамата се върнаха при другите и потвърдиха предположението на самоковеца, а той все пушеше и мълчеше.

— Задминали сме хижата и сме стигнали до най-горното от Седемте езера! — отсече Тошо. — Сега ще трябва да се връщаме по стъпките си…

Езерото, за което намекваше Тошо, е наистина малко и поразително приличаше на това, което бяха открили под дебелия сняг. Бреговете му бяха равни и невисоки и наоколо нямаше никакви отличителни знаци, нито някоя по-едра скала.

— Тогава да се връщаме — подкани ги Тошо.

— Късно е за в града! — невъзмутимо забеляза Киркор.

Той сякаш не бе чул думите на Тошо или не вярваше, че бяха стигнали до най-горното от Седемте езера.

— Аз викам да почакаме малко, дорде се вдигне мъглата — продължи самоковецът. — Не е гъста и може скоро да се вдигне, а ден голям!

Митко и Ленчето взеха неговата страна и Тошо трябваше да се примири с положението. Като нямаше какво да правят, те пак разтвориха раниците и заизваждаха различни сладкиши. Ленчето подаде парче кекс на възрастния мъж и той скоро замляска от удоволствие.

По едно време мъглата се разреди и невисока бърчинка се разкри пред погледите им, малко назад и по-нагоре от пътя, по който бяха минали.

— Вижте, нещо пуши в снега! — възкликна Митко.

Гъста струя дим се издигаше направо от снега и се смесваше с млечните пари, които прииждаха на вълни и ту закриваха, ту пак разкриваха бърчинката.

— Не вярвам да се е запалил снегът — заяви самоковецът и се усмихна под мустак.

— Не вярваш, но пуши, здравата пуши! — възрази Митко.

— Пуши като малък вулкан! — рече Ленчето и се замисли.

— Тогава да бягаме! — отвърна Киркор и стана, но тръгна направо към димящото място.

Той се спря след пет-шест крачки. Нещо рунтаво и кафяво се подаваше изпод снега, току до самото място, от което извираше пушилката.

„Мечка!“ — помисли Ленчето и краката й се подкосиха, но начаса се досети, че мечките прекарват летаргичен сън до късна пролет.

— Ехоооп! — провикна се самоковецът и ветрецът отнесе гласа му към димящия сняг.

Кафявата фигура се изправи на крака и се загледа към тях, но не отвърна на зова. Ленчето ясно видя рунтавата тъмнокафява козина и запримига от страх. Сега вече тя не се съмняваше, че мечка се бе надигнала изпод снега. Ето мечката размахва ръце и сякаш се тупа в гърдите. Боже, тя тръгва към тях… Върви на два крака, клатушка се и размахва нещо с едната предна лапа…

— Къде с тая кофа? — пак се провикна Киркор и Ленчето с ужас забеляза, че той върви право към мечката.

Двамата скоро се настигнаха. Колкото и да бяха замъглени очите на Ленчето от неочакваната влага, избила в тях при вида на мечката, тя разпозна фигурата на милиционер, надянал огромен овчи кожух. Той носеше рунтав калпак на главата, а в една ръка държеше кофа с навито около нея въже.

— За вода съм тръгнал — казваше милиционерът, — но хайде първо да ви заведа в бараката!

Киркор махна с ръка към тях и тръгна подир милиционера. Другите веднага го последваха.

— Нищо не разбирам! — мърмореше смаяният Тошо, тръгнал последен.

След няколко минути младежите и девойката настигнаха самоковеца и милиционера. Двамата бяха застанали до самото място, отгдето извираше димът. Снежната покривка се бе размекнала и хлътнала под тях, а само на една крачка встрани се подаваше върхът на кюнец, направен от печена глина. От него струеше дим и наоколо се разнасяше лека миризма на разгорени смолисти дърва. Снегът бе разровен откъм долния край на малката утъпкана площадка.

— Да влезем вътре! — рече милиционерът и повдигна две-три дъски, полузаровени в снега.

Докато двамата младежи сваляха раниците и забиваха ските в снега, Ленчето гледаше как милиционерът се спуска надолу по някаква двукрака дървена стълба. Киркор го последва и кимна с глава към нея.

— Хайде влизай във вулкана! — подкани я той и изчезна в дупката.

— Наистина нищо не разбирам! — пак повтори смаяният Тошо. — Няма никаква барака по билото на Дамга…

Тримата се спуснаха един след друг по стълбата и се намериха в неголямо помещение с бумтяща печка в дъното. До нея седеше друг милиционер с червендалесто лице и запретнати ръкави на ризата. Първият му разправяше нещо, а той се смееше и поглеждаше младите хора.

— Значи помислихте, че сте на Дамга! — обърна се той към тях. — Сгрешили сте. Тук е Карагьол, под връх Калин.

— Тъй им думах и аз — подзе Киркор, — но младите не рачиха да ме послушат…

И той разправи на червендалестия милиционер как Тошо завил надясно още на излизане от клисурата на Бистрица и как стигнали до малкото езеро под Карагьол, което момъкът взел за най-горното от Седемте езера.

— А ходило е момчето из Рила — заключи той, поглеждайки към Тошо. — Дори в „Заврачица“ е влизало през капандурата, както влязохме сега в бараката…

Бараката наистина не бе много висока, но те се движеха свободно в нея. Бързо свалиха якетата и заоглеждаха дървените стени, обшити с вестници край двете корави легла. Две стомни се мъдреха в дъното, до залостената врата, а край тях стърчаха две бойни пушки, опрени в самия ъгъл, до кожуха на другия милиционер. Ленчето бързо пресметна, че снегът наоколо трябва да е до три метра дълбок, за да затрупа бараката. Тя сама се досети, че милиционерите отдавна не бяха отваряли вратата на малкото помещение, в което живееха. Цели камари от сняг я затискаха отвън.

— Вие живеете в истински снежен кладенец! — каза тя на първия милиционер.

— Нищо, тъй е по-топло — отвърна той с усмивка. — Вятърът го навява, но и по Карагьол има към два метра сняг.

Чайникът завря върху малката печка и милиционерите поднесоха по канче риганов чай на гостите, после първият от тях взе кофата с въжето и рече, че ще отиде за вода на езерото.

— И аз ще дойда — заяви Ленчето, надяна якето и се покатери по стълбата.

Навън мъглата бе все още твърде гъста, но пак се провиждаше на двадесетина крачки. Тя тръгна подир милиционера и не след дълго пред погледа й се мярна нещо като висок и равен зид, почернял от времето и влагата откъм южната страна. Дълга равна площ се ширеше под зида и мъглите сякаш се гонеха по гладкото поленце, настигаха се на вълни, смесваха се и се въртяха на спирала, после пак се разстилаха над заснеженото езеро. Ленчето разбра, че са на брега на Карагьол. Тя се оглеждаше на всички страни, но навред край нея снегът се смесваше с мъглата и всичко наоколо тънеше в някаква прозрачна белота.

Милиционерът заслиза надолу и скоро спря на равната площадка пред малка камара от прясно разровен сняг, после приклекна и внимателно спусна кофата в зеещата дупка, отпускайки въжето. Дебелият до две педи лед бе разбит два метра под снежната постеля, но нийде не се виждаше вода. Това зачуди Ленчето и тя не можа да скрие изненадата си.

— Водата е на три метра под леда — обясни милиционерът.

Девойката изтръпна. Струваше й се невероятно, че тая дебела ледена кора висеше някак във въздуха, ширнала се от единия до другия край на голямото езеро и цялата затрупана със сняг. Схванал недоумението й, милиционерът побърза да й разправи, че езерото замръзвало в късна есен, когато нивото на водата било по-високо. Подземни канали, прокопани с много труд в снагата на планината, свързвали Карагьол с водите на трите езера по темето на връх Калин и ги откарвали далече отвъд билото, към едноименната водна централа. Чрез тая сложна сифонна система юзината се подхранвала с водите на Карагьол през втората половина на зимата, когато топенето на снеговете било най-бавно. Затова спадало и нивото на водата в езерото, а ледената кора стърчала до късна пролет във въздуха, когато най-сетне се разпуквала и падала с грозен плисък в тъмните води.

— А колко е дълбоко езерото? — запита Ленчето.

— Към четиридесет метра — отвърна милиционерът, извличайки пълната кофа.

Девойката бързо припна нагоре по утъпканата пътечка и отдъхна едва когато застана на брега. Тя би предпочела всяка друга смърт, но не и да се удави в тъмното езеро, затисната от разпукващите се ледени блокове. „Ето — мислеше си тя, — ето до какво ме доведе това пусто любопитство!“ И наистина, ако можеше да знае, че ледената кора се издига като покрив над равнището на водата, плахата девойка никога не би стъпила върху заснежената повърхност на езерото.

Милиционерът я настигна и се изравни с нея. В това време мъглите пак се разбъркаха и в пролуките на млечните пари пред очите на Ленчето изведнъж израсна някаква огромна черна стена, на юг от дългия и тъмен зид по отсамния бряг на езерото.

— Това е северният гръб на Калин — обясни милиционерът и тръгна към бараката с пълна кофа в ръка.

„Не ща ни Калин, ни Калинка — мислеше Ленчето, стъпвайки в дирите на милиционера. — Нямат ли страх тия хора, та си играят със смъртта!“

В бараката бе топло, но малко душно от тютюневия дим. Ленчето с изненада забеляза, че и Тошо бе запалил цигара. Момъкът не пушеше, но сега бе видимо притеснен. И той, и Митко следяха с голямо внимание разговора между Киркор и другия милиционер, та девойката реши да поотложи разказа си за леда по Карагьол.

— Сега иде времето на лавините — казваше червендалестият милиционер, — пък и козирките ще почнат да падат от острия ръб на Калин. Събори се някоя и гръмне посред нощ, а ние подскокнем в леглата…

— Тъй е — подхвана самоковецът. — Страшна си е планината зиме. Също като бясна кобила: ни знаеш кога ще те ритне, ни къде ще те хвърли!

Тошо пушеше настървено, но се задави от лютивия дим. Киркор се вгледа за миг в него, после продължи:

— Сигурно много лавини падат по тоя скат, към Пазардере? Аз викам да почакаме при вас, дорде се вдигне мъглата.

— Че почакайте… За по-малко от час ще стигнете до хижата. А това, за лавините, е вярно. Миналия декември например видях нещо, което не се забравя лесно…

Той бил тръгнал за вода и затъвал почти до гърди в пресния сняг. Свечерявало се, но небето било ясно над него. Коце, пазачът на хижата отсреща, бил запалил газената ламба и тя блещукала в сумрака. Било много тихо и пръхкавият сняг хрупкал под обувките му. Изведнъж до ушите му долетял някакъв остър и пронизителен звук, сякаш някой бил изсвирил с уста. Той извърнал глава и забелязал тъмно петно в снега. Див пръч минавал под езерото и в уплахата си изсвирил през носа, после припнал косо през заснежения скат. Милиционерът го гледал и му се радвал, но снегът внезапно се раздвижил под пръча и целият скат плъзнал надолу, помитайки нещастното животно и затрупвайки го с камари от сняг.

— Плочеста лавина! — отсъди самоковецът, а милиционерът кимна с глава в знак на съгласие.

Настъпи кратко мълчание. Митко дишаше изтежко, а Тошо пак се задави от лютивия дим на цигарата.

— Страшно било в планината зиме! — неочаквано заяви Ленчето.

— То и през лятото понякога става страшно — подзе първият милиционер. — И сега помня какъв сняг падна по средата на август преди две години. Тогава още имаше работници горе по Калин…

— Помня, как да не помня — добави Киркор. — Тогава много говеда измряха към „Заврачица“.

„Тоя пък все за «Заврачица» говори — мина през ума на Тошо, — сякаш пъпът му е връзван там!“

Честолюбието на момъка бе накърнено. Уж познаваше добре планината, пък не можа да ги изведе до хижата, а и тия приказки за лавини никак не бяха по вкуса му.

— И Коце бе загазил — продължаваше милиционерът. — Останал без хляб, а и дървата му се привършили. При него били петима-шестима туристи, тръгнали по къси гащи и комай само по ризи в планината.

— По ризи, казваш! — и Киркор се усмихна.

— По ризи и с гуменки… Между тях имало и двамина художници. Цял ден рисували в хижата и направили два стенвестника, от хубави по-хубави, каквито и в града не мож намери…

Тъй продължаваха те да разговарят, а двамата младежи и девойката само надаваха ухо и нарядко се обаждаха. Всъщност само Ленчето се намесваше в разговора, и то с някое неволно възклицание, предизвикано от разказите на милиционерите, които пазеха завиреното езеро. Тия хора бяха наистина безстрашни и девойката ги гледаше с възхита, за голямо неудоволствие на Тошо. През всеки половин час момъкът се покатерваше по дървената стълба и подаваше глава навън, после слизаше омърлушен и казваше, че мъглата още не се е вдигнала.

Привечер мъглата сякаш се поразреди и четворицата решиха да потеглят към хижата. Когато стъпиха върху покрива на бараката, бледият сърп на луната вече се подаваше над Калин, а далече пред тях трепкаше едва забележима светлинка, прозираща навремени през разредените мъгли.

— Ей я хижата — рече Киркор и хвана Тошо за ръкава. — Дръж посоката и се не бой, но карай внимателно!

Момъкът не отвърна. Погледна другарите си, сбогува се с милиционерите и пръв потегли надолу, вдигайки цели облаци от снежен прашец. Киркор го проследи с поглед и тъжно поклати глава.

— Ще си найде белята това момче — промълви той и бавно закрачи с напътилата подир тях.

Мъглите още се носеха из Пазардере и сякаш извираха от коритото на Тиха Бистрица. Ветрецът се бе обърнал и сега идеше право откъм север, та и млечните пари пълзяха по нанагорнището и на Киркор се струваше, че лети в мъглата, макар и да се движеше трудно с чудноватите си ракети. По едно време той дочу остър, пронизителен вик и спря на място.

— Лавинааа! — крещеше нечий глас.

Самоковецът изтръпна, огледа се наоколо, но нито долови съскащия звук на свличаща се лавина, нито грохот на падащи снежни маси. Миг по-късно той вече припкаше по нанадолнището, смешно подскачайки с напътилата, досущ като нестинарка над тлееща жарава. „Тъй си и мислех — мърмореше той, докато припкаше, — това момче ще направи някоя беля!“ Той се свличаше право надолу и на два пъти пресече дългите зигзагообразни следи, оставени от ските на младите хора, после изведнъж забеляза едного от тях и пак долови предишния ужасяващ вик.

— Лавинааа! — крещеше Тошо и ветрецът разнасяше гласа му по стръмния скат, по който мъглите пъплеха на едри талази.

Киркор спря на няколко крачки от момъка и просто не вярваше на очите си. Тошо бе забил щеки в снега, а тялото му бе приведено напред, сякаш лети с най-голяма бързина. Всеки мускул на леко подгънатите му колене бе изопнат до крайност, а присвитите му ръце стискаха щеките до счупване.

— Лавинаа… Всички ни ще затрупааа…

Тоя отчаян рев смая Киркор. Момъкът стоеше като закован в снега, а продължаваше да крещи и да се взира напред и надолу, към коритото на реката.

— Каква лавина, бре момче! — викна самоковецът по него. — Не виждаш ли, че стоиш на място?

Тошо спря да крещи и извърна глава.

— Мъглите идат връз тебе, а ти мислиш, че летиш — пак подзе Киркор. — Няма никаква лавина!

Митко и Ленчето бяха дочули отчаяния вик на Тошо и не смееха да се доближат, но Киркор ги повика. Тримата застанаха край уплашения момък и той се поуспокои. Луната изплува зад редките облаци и огря запотеното му лице, но скоро пак се скри отвъд други млечнобели пари, които се гонеха по небето. Ветрецът продължаваше да тласка откъм реката цели кълбета влажна мъгла и скиорите просто потъваха за няколко мига в нея, губейки се дори от поглед. Жълтата гробовна светлина на луната, бързо движещите се облаци по небето и тия мъгли, които извираха откъм реката и пълзяха нагоре по стръмния рид, създаваха илюзията, че целият скат се движи ведно с неподвижните скиори. Всичко това, прибавено към свистенето на ските по пръхкавия сняг, бе накарало Тошо да мисли, че скатът се свлича и лавината ще ги затрупа.

— Ех, уплашил си се! — рече Киркор, потупвайки го по гърба. — Уплашиха те приказките на милиционерите за падащи лавини…

— Тъй ми се стори — едва промълви Тошо. — Всичко сякаш летеше с мен…

Митко и Ленчето дори не се засмяха. Те също се бяха уплашили от виковете на Тошо, а Ленчето бе почти повярвала, че снегът се движи под ските й. В такива моменти човек се поддава лесно на паниката.

Сега Киркор поведе групата и скиорите го следваха мълчаливо и на драго сърце, едва задържайки ските по нанадолнището. После, когато слязоха в дола и тръгнаха вляво от реката, самоковецът им посочи бледите светлинки от кухненските прозорци на хижата и ги пусна да вървят напред. Митко се бе развеселил и весело се провикваше, крачейки пръв в рохкавия сняг. Ленчето даже запя, когато тъмният силует на двуетажната каменна сграда се очерта в сумрака и жълтата светлина на газената ламба струеше съвсем ясно през разредената мъгла. Те стигнаха в хижата много преди самоковеца, който креташе подир тях със смешните напътила. Пазачът бе дочул веселите им възгласи и ги посрещна на прага, после побърза да ги разпита отгде идат и защо пристигат тъй късно.

— Отбихме се до Карагьол, бай Коце — нехайно отвърна Тошо, който познаваше пазача. — С нас иде и някакъв самоковец.

Вътре в хижата бе топло и приятно. Те прибраха ските, разкършиха рамене и седнаха на пейките край заскрежените раници. Ленчето първа забеляза пъстрия стенвестник и застана пред него. В долния десен ъгъл, под добре нарисуваните комични картини, някой бе написал с грижлива ръка, че петима туристи, застигнати от снежна буря, бяха прекарали пет дни като пленници в хижата от 19 до 24 август през 1949 година. Следваха и подписите на двамата художници, които бяха нарисували стенвестника, но девойката не можа да ги разгадае в мъждивата светлина на газената ламба. Тя се извърна към другарите си, които бъбреха непринудено с пазача, и едва тогава забеляза, че пръстите на едната му ръка са отрязани.

— Самоковец, казваш? — питаше бай Коце, обръщайки се към Тошо. — Те са все добри скиори…

— Тоя не е скиор — отвърна момъкът и смръщи вежди. — Някакъв случаен турист. Навярно има взимане-даване с тебе…

В това време вратата се отвори и на прага застана Киркор, свалил напътилата още преди да влезе в хижата.

— Я гледай! — възкликна пазачът и бързо скочи на крака. — Кажи, Киро, как тъй се накани да дойдеш?

Самоковецът стисна протегнатата му ръка и лукава усмивка заля добродушното му лице, а малките му очички почти потънаха под гъстите вежди.

— Добре че срещнах тия момчета — подзе той, — иначе щях да спя в снега под Карагьол!

Коце ококори очи, поглеждайки ту към Киркор, ту към младежите и девойката.

— Тоя ли е случайният турист? — запита той, обръщайки се към Тошо.

Момъкът кимна с глава и повдигна рамене.

— Та нима не познаваш Киро от хижа „Заврачица“!

— Хижата познава, дори и през капандурата е влизал зиме — обади се самоковецът, — но мене не познава.

— През капандурата ли? — и Коце се засмя на глас.

— Тъй казва, пък аз досега да не знам, че хижата имала капандура!…

— Има! — нерешително настоя Тошо.

— Няма никаква капандура! Нали сам съм ковал ламарината по покрива…

Настъпи тягостно мълчание. Тошо наведе глава и взе да развързва връвкиге на обущата си, но дори ушите му пламтяха от срам. Самоковецът сякаш се смили над него.

— Друг път не разправяй такива работи, че може да сбъркаш — кротко му рече гой.

— В хижата съм идвал, но влязох през вратата — едва промълви момъкът.

— Тъй, тъй, през вратата… Тъй влизат всички, тъй влизам и аз вече от толкова години. Няма да се катеря като мечка по покрива!

Двамата хижари се засмяха. Митко и Ленчето също се развеселиха и едва сдържаха напиращия в гърдите им смях, за да не наскърбят своя другар. Той бе получил заслужен урок през тоя пълен с изненада ден в планината.

Казват, че оттогава Тошо вече не се хвали с планинарските си подвизи…