Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (8)

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНА БОРБА И ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА

Георги Раковски успява през последните години на живота си (умира в 1867 г. в Букурещ) да оформи началото на ново направление в освободителното движение на българската емиграция — революционно-демократично.

До това време политическата активност с цел освобождаването на България е осъществявана предимно от българската емиграционна буржоазия във Влашко и Южна Русия.

След депресията от изхода на Кримската война, през началото на 60-те години от XIX в. Русия започнала наново да участва все по-активно в международния политически живот. Това дава основание на проруската организация на българските едри търговци в Букурещ, т.нар. „Епитропия“, да излезе от своята летаргия и преименувайки се Благотворително дружество „Добродетелна дружина“, да провежда политика целяща решаването на българския въпрос, съобразно с ходовете на Русия в европейския Югоизток.

Съвместно с друга, сходна по разбирания, българска емигрантска организация „Одеското българско настоятелство“, през 1867 г. се подготвя проект за федерална държава между Сърбия и България. Това раздвижване на духовете довежда до формирането на Втора българска легия в Белград през същата година.

Твърде наскоро обаче, поради промяна в тенденциите на руската външна политика, „Добродетелната дружина“ или както обикновено я наричат в историческите източници „старите“, започва да търси решение на българския въпрос в създаване на дуалистична турско-българска държава, приятелски настроена към Русия. Становище, което се застъпва и от друга българска организация — „Тайния комитет“. България в тази дуалистична държава представлява царство с християнско управление, но под върховенството на султана.

С това „Добродетелната дружина“ е изчерпила политическия си кредит. Тя дори се обявява активно срещу развиващото се през 60-те и началото на 70-те години революционно българско движение като неодобрявано от руското правителство.

„Одеското българско настоятелство“ обаче подкрепя освободителната борба през 60-те години, а и дори по-късно, финансирайки емигрантската революционна дейност.

През 1866 г. в Букурещ се появила и нова, различна от по-горе споменатите русофилски емигрантски организации — „Таен български централен комитет“ — ТБЦК. Той е ръководен фактически от секретаря на Раковски Иван Касабов и е виждал осъществяването на българското освобождение чрез единение и съдействие с румънските власти. В своята външна ориентация ТБЦК е бил ориентиран на Запад, убеден, че това е най-сигурния начин за осъществяване на държавна независимост на бъдещата свободна България. Дори през 1867 г. комитетът се обърнал за помощ към френския император Наполеон III. Тактиката на това движение за освобождаването на България било чрез революция или политически комбинации. По същество то е отразявало буржоазния либерализъм сред нашата емиграция.

След разпущането на Втората българска легия в Белград и трагичния край на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. започнатото от Раковски революционно-демократично движение сред българската емиграция добило нов размах и развитие. Начело на това движение сега застанал Любен Каравелов — виден общественик и един от първите забележителни представители на съвременната българска литература. След дългогодишен емигрантски живот в Русия, Сърбия и Австро-Унгария, през есента на 1869 г. Каравелов се установил в Букурещ и започнал издаването на революционния вестник „Свобода“. Около редакцията на вестника се събрала група емигранти-револю-ционери, предимно последователи на възгледите на Раковски, които всъщност слели двете течения на революционното движение — революционно-демократичното и либералното.

Новото движение отхвърляло всякакви реформистки и дуалистични опити и възприемало революцията като радикално средство за решаване на българския въпрос в духа на буржоазно-демократичните идеи на XIX в. Каравелов е считал националната революция като част от освободителното общобалканско действие.

Така в края на 1869 г. в Букурещ възниква Български революционен централен комитет — БРЦК — начело с Любен Каравелов. Най-забележителна личност в това решително народно движение за свобода се оказва Васил Левски.

Васил Иванов Кунчев, наричан Левски, роден в Карлово на 18 юли 1837 г., завършва класно образование в родния си град и Стара Загора и на 24-годишна възраст се подстригва за дякон под името Игнатий. Надарен с изключителен ум и вродена наблюдателност, младият монах скоро разбрал, че службата си на народа може да осъществи единствено и преди всичко с участието си в революционно-освободителната борба. Повлиян от пламенните призиви на Раковски, той избягал от манастира през март 1862 г. и се озовава в Белград, където веднага се записва в току-що сформираната Първа българска легия. Участва в героичните сражения на българската доброволческа войска под стените на Белградската крепост и именно тогава получава името Левски.

През 1863 г. след разпущането на Легията, той се завръща в Карлово и се отдава на учителстване в Карловско и Тулчанско. Бил е знаменосец в хайдушката чета на прочутия български войвода Панайот Хитов, като е преминал с четата му цялата Стара планина чак до Сърбия.

Този дълъг и непосредствен контакт с битието и житието на народа постепенно довежда младия революционер до верни изводи за пътя, по който може да се постигне народното освобождение.

През 1867 г. Левски взема участие и във Втората българска легия в Белград, след разтурянето на която прекарва известно време в град Зайчар. Оттук пише известното си писмо до войводата Панайот Хитов, декларирайки пред него намерението си да извърши „нещо голямо“ за отечеството си, „от което“ — както пише в писмото си той — „ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“.

През пролетта на 1868 г. Левски се озовава в Букурещ. Оформил вече общи представи за бъдещата си революционна дейност, снабден със средства от българските емигранти, той се отправя на 11 декември с.г. за България през Цариград за първата си обиколка, с оглед осъществяване на основния си замисъл — създаването на комитети на Вътрешната революционна организация — ВРО. През март 1869 г. той се завръща в Букурещ с утвърдени възгледи за разкриване на мрежа от революционни комитети във вътрешността на страната, които ще бъдат гаранция за обхващане на цялото население в осъществяване на народната свобода. Без да отхвърля напълно възможността за помощ отвън при освободителната борба, Левски отхвърля всякакви илюзии и поставя като основно верую за освободителната ни борба — вярата на народа в собствените си сили.

Окуражен от впечатленията си при първата обиколка на България, само два месеца по-късно, на 1 май 1869 г. той заминава за втората си обиколка на поробената страна. От нея той се връща в Букурещ на 25 август 1869 г. Близо година след това той работи сред българската емиграция, за да я убеди в необходимостта да се пренесе центърът на революционното движение вътре в страната. Разочарован от тяхното колебание между думите и делата и наивната им вяра в чужда помощ, той отново заминава на 26 май 1870 г. за поробена България. Тук в продължение на повече от две години той и революционните му сътрудници създават огромна мрежа от местни революционни комитети, имащи за цел подготовка на населението за всеобщо народно въстание.

Именно така, със създаване и укрепване на Вътрешната революционна организация през 1870–1871 г. в българското революционно движение се създават два центъра: вътрешният — начело с Левски — си поставя за цел да доведе народа до всеобщо въстание, а задграничният — под ръководството на Каравелов — се занимава предимно с революционна пропаганда.

През 1872 г. при все по-нарастващата дейност на Вътрешната революционна организация станала очевидна необходимостта от обединение и обща дейност на двата центъра. След продължителна подготовка, в края на април и началото на май се състояло в Букурещ Общото събрание на БРЦК. То възприело принципи за обща дейност и осъществяване на всенародно въстание. Вътрешните дейци разполагали с 33 мандата. За председател на БРЦК на това събрание е бил избран Любен Каравелов, а за главен апостол на страната — Васил Левски.

В продължение на тези съдбовни за българския народ години, Левски, основавайки се на идеите на Георги Раковски, Любен Каравелов и редица други видни деятели на българското революционно национално освободително движение, създава Вътрешната революционна организация по българските земи и формулира българската национална доктрина: освобождение и обединение на всички българи в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа при толерантност и равноправие за всички религиозни и етнически съставки на единната българска народна общност. Тази доктрина става верую на националния ни живот през Третото българско царство, а е актуална и днес. В основата на тази доктрина лежи принципът на Апостола — „че при решаване на българските национални проблеми трябва да изхождаме преди всичко и над всичко от собствените национални интереси“.

Вярата на Левски в този принцип е толкова силна, че той неведнъж използва премълчавания през последните години типичен негов израз: „Този, който ни освободи, той ще ни и пороби!“ Държавно-политическа формула, която преведена в по-разбираем текст гласи: „Търсите ли покровител, ще намерите господар“.

Винаги, когато сме следвали принципите на българската национална доктрина, оформена окончателно от Левски, сме постигали категорични успехи — Априлското въстание, Съединението, Сръбско-българската война, обявяване на българската независимост и пр. и пр. Тъкмо обратното — винаги, когато сме изменяли на основните принципи на българската национална доктрина и сме търсели чуждо попечителство във вземане на решение по кардинални национални въпроси, сме търпели поражение.

Разрастването на Вътрешната революционна организация продължило все по-широко в страната през цялото лято на 1872 г. През есента обаче, след обирането на държавната хазна в Арабаконак от Димитър Общи, настъпва провал в организацията и арестуването на много комитетски дейци.

Това принудило Левски да прибере най-важните документи от все още запазените от провала комитети и да се опита да ги пренесе в Букурещ. По пътя си, недалеч от град Ловеч, той бил заловен на 27 декември 1872 г., а след това съден и обесен в София на 6 февруари 1873 г. (19 февруари н.с).

Тук е мястото да засегнем някои инсинуации, свързани с идеите и възгледите на Апостола. На първо място: това е повтаряната през последния половин век по повод и без повод фраза за „свята и чиста република“, споменавана на три места в писмовното наследство на Левски („Наредата“, дописката до в. „Свобода“ и писмото до карловския чорбаджия Ганчо Миньов). И трите източника са писани в периода на втората половина на 1870 г. и първата половина на 1871 г. — тъкмо, когато се създава Третата френска република и се осъществява героичната съпротива на Парижката комуна, като символ на борбата срещу европейската реакция и милитаризъм. В този смисъл приватният език на Левски използва понятието „република“ като понятие за свобода и народовластие, а не като форма на управление. Никога преди това, и никога след това, Левски не споменава понятието „република“. Никой от неговите помощници и съидейници не са го ползвали, дори и еднократно. Никой изобщо от дейците на националноосвободителната революция не го е споменавал, включително и Ботев. Най-категоричното, с което може да бъде пресечен опита за инсинуацията около републиканизма на Апостола, е чл. 1 от „Програмата на БРЦК“, написана от ръката на Апостола при приемането й като официален документ на БРЦК на общото събрание на 30 април и 1 май 1872 г. Той гласи: „Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез всякое средство българското освобождение стане дело свършено.“ Това е и последното категорично становище на Левски и БРЦК.

Манипулаторите на светите и чисти идеали на Дякона през последните пет десетилетия старателно отклоняваха вниманието на българската общественост и българската младеж от най-важния и фундаментален принос на Левски — Бчългарската национална доктрина. Тази доктрина не обслужваше българската компрадорска управляваща каста след 1944 г., която провеждаше политика съвсем противоположна на българските национални интереси. В замяна на това посредствените й политици и държавници имаха нужда от един параван с образа на Левски за прикриване на собственото си безличие и болезнена жажда за власт. Така те имаха възможност да осъществяват една „република“, която в продължение на петдесет години беше пълна противоположност на идеалите и въжделенията за свобода, национален интегритет и демокрация на Апостола.

Подобни инсинуации и преднамерени тенденциозни заблуди са вършени и с други събития и възгледи от живота на Дякона. Така например стои въпросът и с „предателството на Левски“. Още след освобождението се появява съмнение относно лансираното от някои ловчанлии и широко възприето обвинение, че предателят на Левски е поп Кръстю Никифоров. Обстоятелството, че и до днес няма никакъв доказан факт, който да потвърждава тази версия, не намалява популярността на веднъж хвърленото петно. Манипулация с истината, която е осъществявана, за съжаление, дори от определени историографи, особено при факти, които хвърлят основателно подозрение върху истинския председател на ловчанския революционен комитет Марин поп Луканов.

Спряхме се повече върху спекулациите с истините около Левски не за да взимаме страна в споровете, а за да покажем, че манипулаторите на българската история, когато се касае за осъществяване на користните им лични и идеологически цели, засягат без колебание и най-светлите реликви и личности на нацията.

В този смисъл стои и въпросът с така нареченото „Сим-вол-верую“ на Христо Ботев, което се появи през 20-те години на XX век, без някой да може да потвърди източникът му и защо е бил неизвестен до момента, докато е станал необходим за определени политически цели.

Загубата на великия Апостол на българската свобода оказала в продължение на няколко години изключително негативно влияние в българското революционно движение вътре в страната.

След гибелта на Левски БРЦК преживява също криза. Новият подем в дейността му настъпва едва след обявяването на въстанието в Херцеговина през лятото на 1875 г.

По това време в дейността на БРЦК особено активно се включва и Христо Ботев. Гениалният български поет и революционер е роден в гр. Калофер на 6 януари 1848 г. Син на народен учител и виден възрожденец, младият Ботев получава началното си образование в родния град, а след това и в Русия. Тук, още млад, той се запознава не само с богатата руска литература, но и с идеите на руските революционни демократи и творбите на западноевропейските социалисти-утописти. Особено впечатление са му правили идеите на Прудон.

Прекарал известно време като учител в Бесарабия, през 1871 г. Ботев издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“, в който се изявява като ярък публицист. По това време започва публикуването и на първите си стихотворения — поезия, която остава ненадмината в българската литература и до днес.

Твърде скоро Ботев се сближава с Каравелов и става сътрудник при списването както на „Свобода“, така и на следващия Каравелов вестник „Независимост“.

С разпалването на „Източната криза“ във връзка с въстанието в Херцеговина, БРЦК е свикан на „Главно събрание“ на 12 август 1875 г. На него се взема решение да се създадат няколко въстанически района в България: Русе — с главен представител Никола Обретенов, Стара Загора — с главен представител Стефан Стамболов и т.н. Подготвеното въстание в Стара Загора обаче през м. септември с.г. е потушено още при избухването му.

Междувременно в революционния комитет в Букуреш възникват нови недоразумения и спорове. Това принуждава група революционери да се обособят в нов революционен комитет в град Гюргево, където през ноември 1875 г. решават да започне интензивна подготовка в поробената родина с цел избухване на всеобщо въстание през следващата 1876 г.

Страната е била разделена отначало на пет, а по-късно на четири революционни окръга. Първият, ръководен от Стефан Стамболов със седалище в Търново, обхващал североизточна България, вторият със седалище Сливен и ръководен от Иларион Драгостинов обхващал югоизточната част на страната, третият със седалище Враца и ръководител Стоян Заимов имал за територия северозападна България и четвъртият със седалище отначало Пловдив, а по-късно Панагюрище с ръководител Панайот Волов обхващал югозападните земи.

Активна и широка революционна дейност се извършва предимно в Четвъртия и Първия революционни окръзи. Особено плодотворна е дейността в Панагюрище, където помощници на Панайот Волов са Георги Бенковски и Георги Икономов, а по-късно към тях се присъединява и Захари Стоянов.

Още в ранните месеци на 1876 г. в ръководството на Панагюрския революционен окръг се налага авторитетната и автократска фигура на Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), който постепенно се превръща фактически в главен апостол на окръга.

Панагюрският окръг успява да подготви въстанието само в няколко месеца, използвайки, разбира се, на много места революционната мрежа от местни комитети, останала от Левски. На 14 април ръководството на Панагюрския окръг свиква първото революционно народно събрание в местността Оборище, недалеч от Панагюрище. Присъстват 56 делегати от целия окръг. На събранието се взема решение да се обяви въстанието на 1 май.

Поради предателство обаче, и за да се предотвратят предприетите мерки от турските власти, въстанието избухва на 20 април в град Копривщица под водителството на Тодор Каблешков. Още същия ден е изпратено „кървавото писмо“ за събитието и щабът в Панагюрище прокламира обявяването на въстание в целия окръг. Въстават и селищата по северните склонове на Родопите — Брацигово, Перущица, Батак.

Още от първите дни на въстанието революционери конници, начело с Бенковски, тръгват из околните села, за да ги вдигат на въоръжена борба. Само в няколко дни голяма част от селищата в окръга са обхванати от въстанието. В големите центрове обаче като Пловдив и Пазарджик властта държи здраво положението в ръцете си. Това дава възможност на турците — както башибозук, така и редовна войска — да нападнат най-напред Стрелча и Клисура, а след това и Панагюрище. Три дни продължават кървавите сражения около главния град на въстанието, но накрая с помощта на артилерия и кавалерийски части Панагюрище е бил превзет на 30 април от редовната турска войска и башибозуците, и опожарен, а завареното население подложено на избиване.

Тежки сражения са водени и за овладяване на укрепения въстанически лагер „Еледжик“. Дни наред продължили и ожесточените сражения около обкръжените от хилядна войска въстанически селища в Западните Родопи — Брацигово, Батак и Перущица. С разгромяване на съпротивата им от страна на турските войски и башибозуците се е започвало масово, дори поголовно, клане на заварените жени, старци и деца.

След разгрома на въстанието в Панагюрски окръг, Бенковски с една група свои сътрудници се отправил към Дунава, с надежда да се прехвърли във Влашко. В Тетевенския балкан обаче е бил предаден и убит. От групата се спасява само Захари Стоянов, който след Освобождението написва документалната епопея на въстанието, предавана и сега от поколение на поколение като героичен летопис за народната съдба.

Въстания избухнали и в района на Търновския революционен окръг — Батошево, Ново село, Кръвеник. В Дряновс-кия манастир се установила въстаническа чета, водена от поп Харитон, която оказала продължителна и героична съпротива на неколкократно превъзхождащия я противник. Въстанически чети действали и в Троянско, Габровско, Тревненско, Русенско.

Незначителни са били проявите на съзаклятниците в другите два революционни окръга — Сливенския и особено Врачанския.

Около средата на май в Букурещ Христо Ботев подготвя чета с около 200 души, която на 17 май пленява австрийския дунавски кораб „Радецки“ и слиза на българския бряг при Козлодуй. Оттук започва и последният героичен поход на тази бунтовна българска пролет. Ботевата чета води ожесточени сражения с турски потери от Дунава чак до Камарата във Врачанския балкан, където е убит самият войвода.

Априлското въстание остава най-голямата и съдбоносна изява на българското националноосвободително въоръжено движение. Именно благодарение на него и особено на жестокото му потушаване се налага намесата на Европа, свикването на една международна конференция на великите сили и накрая избухването на руско-турската освободителна война.

При избухването на въстанието в Херцеговина през 1875 г. Петербург се е опитал да потуши пламващия пожар на Балканите още в началото. Интересите на Руската империя са налагали в този момент да не се допуща самостоятелно въстание на народа ни за освобождението на България. „Въстание ще има“ — твърдели емисарите на руския царизъм — „но само когато това реши Русия.“ Сигналите за подготовката на въстанието в България в началото на 1876 г. предизвикали истинска тревога всред официалните среди в Петербург и Москва. Взети били мерки да се парират всички действия на организацията. С помощта на руските емисари в Букурещ и на руските служители в посолството в Цариград били заловени и екстрадирани в Русия закупчиците на оръжие и муниции за въстанието. Това е една от причините на 20 април 1876 г. българският народ да се вдигне на въстание с кремъклии пушки и негоден барут, продаван скъпо и прескъпо „на черно“ от турски спекуланти. Именно за това тук трябва да кажем и една премълчавана истина: въстанието, което реши съдбата и освобождението на България, беше проведено без дори и най-малката помощ на Русия и на която и да било друга свободна европейска държава, подпомагали щедро освободителното движение на Влашко, Гърция и Сърбия. От първия събран за Априлското въстание зеленясал грош до последната пролята в него капка кръв — то беше чисто българско дело.

Като отговор на непрекъснато натрапваната ни мисъл, че „свободата ни е подарена“, всеки българин с гордост трябва да знае факта, че двете най-големи прояви на духовното му и политическо освобождение — борбата за независима българска църква и Априлското въстание — бяха по същината си напълно самостоятелни и достойно осъществени български дела.

Отзвукът от масовите жестокости над българското население при потушаването на Априлското въстание добива значителни размери още в началото на лятото. Той се разраства благодарение публикациите в английски, руски, френски и немски вестници на дописки изпратени от група чуждестранни кореспонденти. Особена заслуга между тях има американският журналист Дж. Макгахан. Ужасяващите факти, които биват научавани, повдигат в Европа и особено в Англия, буря от негодувание. Начело на вълната на обществения протест срещу турските зверства застава водачът на Либералната партия във Великобритания Уйлям Гладстон. Масови демонстрации в подкрепа на българите стават в Москва и Петербург по инициатива преди всичко на членове на Славянския комитет. Дори най-влиятелният политик на континента по това време, германският канцлер Бисмарк заявил, че „след жестокостите на турците по потушаване на Априлското въстание, за Турция няма повече място в Европа“.

В защита на българската кауза застават световно известни личности и писатели като Виктор Юго, Тургенев, Достоевски, Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин и др.

Междувременно през юни 1876 г. избухва война между Сърбия и Турция. В помощ на сърбите се сражават няколко хиляди български доброволци в специални отряди, организирани и подпомагани от БРЦК в Букурещ, преименуван сега в „Българско централно благотворително общество“.

Войната приключва скоро, но общественото мнение в Европа продължава ревностно да подкрепя съдбата и правата на българския народ. Нараства все повече и общественият натиск върху руското правителство и император Александър II за военна намеса в полза на българския народ.

Делегация съставена от две влиятелни личности в българския обществено-политически живот — Драган Цанков и Марко Балабанов — изпратени с подкрепата на българския екзарх Антим I, тръгва из столиците на великите сили в Европа и успява да привлече все по-широко вниманието на правителствата върху съдбата на българите.

Това налага свикването на Конференция на представителите на европейските велики сили в Цариград в края на 1876 и началото на 1877 г., която след дълги дискусии определя една автономна България, разделена на две области и с територия близка до етническите й граници, включваща цяла Добруджа, цяла Мизия с Нишка област и Поморавието, почти цяла Македония и голяма част от Тракия. Турското правителство обаче отхвърля предложението на великите сили, обявявайки „конституция“ в страната, която поне на думи „осигурявала правата на всички народности и религии в империята“. Фарс, който веднага след приключване на конференцията е елиминиран от политическия живот на страната, заедно с неговите създатели.

Подготвяните решения и териториалните предложения на Цариградската конференция бяха най-благоприятната форма за освобождението на единната българска етническа общност, така както изискваше националноосвободителна-та ни идеология — с българска кръв и при консенсус на всички европейски сили. Тогава нямаше да има нито привилегировани „освободители“, нито Берлински конгрес, нито последствията му, които раздрусват в продължение на 120 години и дори до днес мира на Балканския полуостров.

При така създалата се обстановка, както и при тайната подготовка на Австро-Унгария за евентуална военна интервенция на Балканите (и с това изместване на руската инициатива в този район), Русия определено започнала подготовка за война с Турция. Впрочем подготовката за това започнала от от т.нар. Райхщадска среща между руския император Александър II и австроунгарския император Франц Йосиф, състояла се на 8 юли 1876 г. и посветена на перспективите за току-що започналата Сръбско-турска война. Преследвайки свои цели, било постигнато споразумение между двете страни те да се въздържат на първо време от вмешателство в конфликта. Ставало е и дума при разпределение на Османската империя да се образуват две самостоятелни княжества (или автономни области), северно и южно от Балкана.

Преговорите между руското и австрийското правителства продължават тайно и през ноември 1876 г., като двете страни се стремят да извлекат, всяка за себе си, определени изгоди, като основната цел на Русия е да се парира евентуално и непосредствено вмешателство на Австро-Унгария на Балканите. На 15. I. 1877 г. в Будапеща бил подписан т.нар. „Тайна конвенция“, гарантираща неутралитета на Австро-Унгария в предстоящата руско-турска война. На 18 март с.г. конвенцията била допълнена с текстове, които имат съществено значение за бъдещето на България. Австро-Унгария осигурявала за себе си Босна и Херцеговина, а Русия — Бесарабия. Съгласно този таен текст, на Балканите не се допускало създаването на голяма славянска държава. Тази клауза, задоволяваща взаимните интереси на Австро-Унгария и Русия, ще играе основна роля след приключване на войната, ще доведе практически до разкъсване на единната българска етническа общност — най-многолюдната на Балканите и останала през цялото петвековно робство като единна цялост. Тази тайна конвенция ще наложи свикването и на съдбоносния за бъдещето на България и Балканите Берлински конгрес. Така с тайните подписи на двете правителства, шансовете за бъдещето на една България в нейната етническа цялост били сведени до минимум още преди започването на военните действия.

В края на март 1877 г. с един протокол, подписан в Лондон, участниците в Цариградската конференция на великите сили предлагат отново Турция да се съгласи с предложенията им. Цариград обаче отхвърля и този път протокола.

Това вече е повод за Русия. Всички приготовления за Балканската операция са почти приключили. В Кишинев е сформирана и няколкохилядна българска доброволческа войска, наречена „Българско опълчение“. При тази обстановка на 12 април 1877 г. император Александър II прочита в Кишинев манифеста за обявяване на освободителната за България война. Сключен е и договор с Румъния за преминаване на руските войски през нейна територия и участие на румънски части в освободителната война.

За отвличане вниманието на турската армия на 22 юни 1877 г. един руски отряд извършва десант през Дунава в Северна Добруджа и по този начин дезориентира основната турска армия, концентрирана в укрепения четириъгълник на крепостите Шумен-Русе-Силистра-Варна.

Това дава възможност на 27 юни през нощта основната руска армия да форсира Дунава при град Свищов и се прехвърли заедно с Българското опълчение на българския бряг.

Настъплението на русите започва в три посоки: около 45 хилядна армия се насочва към укрепения четириъгълник на турците, за да парира действията им; 25 хиляди се отправят към Плевен; а 10 хиляден Преден отряд, командван от генерал Гурко, се спуска през старата българска столица Търново и проходите на Балкана към полетата на Тракия. В Предния отряд е и Българското опълчение. През юли настъплението на Предния отряд е спряно от многохилядната армия на Сюлейман паша, появила се от юг, като край град Стара Загора се развихрят и тежки сражения, в които отново участва Българското опълчение. Историческият подвиг на неговата епопея се разиграва на 21, 22 и 23 август, като Опълчението заедно с Орловския руски полк успяват да спрат настъплението на Сюлеймановата армия през Шипченския превал на Балкана. По този начин се е решило едно от най-важните и съдбоносни сражения на войната.

През лятото ходът на войната се затегнал поради упоритата съпротива на армията на Осман паша, настанила се в крепостта Плевен. Руските войски провели три последователни кръвопролитни атаки на крепостта, но не успели да пробият отбраната. Това наложило прехвърлянето на допълнителни войски от Русия и организирането на плътна обсада на Плевен под ръководството на известния от Кримската война генерал Тотлебен.

След четиримесечна обсада новата тактика дала резултати. При опит да изтегли от града изтощената и привършила припасите си войска, Осман паша бил разбит и пленен край Плевен на 10 декември 1877 г. заедно с четириде-сетхилядна армия.

Това довело до внезапен и коренен поврат в хода на войната. Един отряд от около 70 000 руски войници, начело с генерал Гурко преминал снежните проходи на Балкана и се спуснал към София. В околностите на града турските войски били разбити и бъдещата българска столица освободена.

От София в четири колони войските на Гурко се отправили на югоизток към Пловдив. Междувременно през Троянския и Шипченския проходи други руски отряди се спуснали в подбалканските полета и нанесли съкрушително поражение на турската армия, съсредоточена при Шейново. По това време войските на Гурко освободили и Пловдив. Пътят към Одрин бил открит. След превземането му руските войски се устремили към Цариград. Това накарало турското правителство да отправи молба за примирие. Примирието било сключено на 31 януари 1878 г. в Одрин, а на 19 февруари с.г. войната приключила с подписването на мирен договор в малкото курортно селище край Цариград Сан Стефано.

Съгласно този договор, наречен официално прелими-нарен (предварителен), се създавало автономно трибутар-но княжество България със свое правителство и войска. Границите на Българското княжество обхващали цяла Северна България с Южна Добруджа, цяла Тракия без Гюмюрджина и Одринско, но с обширен излаз на Бяло море и цяла Македония без Солун и Халкидическия полуостров.

Румъния получавала Северна Добруджа за сметка на отстъпената от нея на Русия Бесарабия. Сърбия като „компенсация“ за участието си в последния момент на войната, получила Нишка област и Поморавието. Така още с подписването на Санстефанския договор започнало официално раздаването на български земи. Въпреки това, след петстотин години робство, България възкръснала за свободен живот, при това почти в етническите си граници.

Санстефанска България била достоен завършек на многодетната националноосвободителна борба на българския народ и на освободителната Руско-турска война.

Договорът подписан в Сан Стефано потвърждаваше всъщност (с някои орязвания на българските земи) онази територия на българската етническа общност (живяла близо хиляда години като компактна цялост и запазена като такава през цялото робство), която беше утвърдена със султанския ферман от 1870 г. и с приетите за разглеждане от Цариградската посланическа конференция на великите сили през 1876/1877 г. две автономни български области — Западна със столица София и Източна със столица Търново, включващи общо основните български етнически части — Мизия с Добруджа, цяла Македония и голяма част от Тракия. Така до момента, в който се поставят подписите на Санстефанския договор, всички европейски велики сили — Турция, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Русия — са признали етническата цялост на българската народност — като територия, население и култура.

Това не е изблик на национална романтика с късна дата, нито опит за някакъв тенденциозен намек, а история на България и история на Европа към 19 февруари 1878 г. Защото независимо от всичко, което се случи след това, това припознаване извършено трикратно — със султанския ферман, на Цариградската конференция и при подписване договора в Сан Стефано — е част от европейската историческа Действителност за момента и никой не може да го отрича.

Освен Българското опълчение, което в разгънат състав е надхвърляло 12 000 души, събрани от трите основни етнически части на България — Мизия, Тракия и Македония и бесарабски българи, в Освободителната война участват пряко или косвено и хиляди други българи — като разузнаване, доброволчески отряди, охраняващи въоръжени чети — над 55 000 души. Като прибавим към тях заетите в обозното осигуряване наши сънародници, общото участие на българите във войната надхвърля 80 000 души. В руско-турската освободителна война загиват към 53 000 войници от руската императорска армия, около 8000 румънци и над 34 000 българи — пряко или косвено заангажирани във военните действия. Към тях не спадат и хилядите български мъже, жени и деца от мирното население, жертви на башибозушки изстъпления, репресии или мародерски налети.

Така че не само Априлското въстание, но и прякото масово участие на българите в Освободителната война е заслуга, принос и достойнство на народа ни за извоюване на свободата си. Факт, който за жалост през последните десетилетия, а в известен смисъл и преди, беше съзнателно или несъзнателно премълчаван.