Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (4)

БОРБИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ И ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ВИЗАНТИЙСКО РОБСТВО

По неизвестни причини цар Симеон остава за наследник на престола не първородния си син Михаил, а втория — Петър, който управлява страната повече от четиридесет години (927–968).

Още след встъпването си на престола Петър се оженва за внучката на византийския император — Мария, и сключва с Византия 40-годишен мирен договор.

Новата българска царица въвежда в двореца подчертана византийска пищност и церемониал, което предизвиква недоволството на останалите Симеонови синове и мнозинството от болярите. Направен е дори опит за съзаклятие на недоволните под ръководството на един от братята на цар Петър — Иван. Царят и неговият пръв помощник и фактически изпълнител на държавната власт — вуйчо му Георги Сурсувул обаче разкрили заговора.

Още в началото на царуването на Петър срещу България се опълчват всички, които били изпитвали дотогава бойната мощ на Симеон. Сърбите под водителството на избягалия от пленничество в България княз Чеслав вдигнали въстание и се освободили от българското владичество. България била нападната от маджари и печенеги. Маджарите преминавали през част от територията на България, опустошавали богати и плодородни части от нея и достигали дори чак до Цариград. Не по-малка опасност представлявала и укрепваща военната си мощ руска Киевска държава.

Редом с тези външни стълкновения, при все по-подчертаната поляризация на българското общество и икономически трудности от прекараните продължителни войни, в страната получава особено широко разпространение богомилското учение, наричано така по името на най-ревностния проповедник в България — поп Богомил.

Местна трансформация на познатите ереси от Предна Азия — манихейството и павликянството — учението на богомилите било по същество своеобразно дуалистическо възприемане на света от съчетание на добро и зло. Според богомилите всичко видимо е дело на Сатаната, а само човешката душа изхожда от Бога. Затова те отричали всички различия в обществото като прояви на сатанинското начало в уредбата на света. Само чрез отчуждаване от материалните блага и стремеж към просветление на душата е възможно спасението на човека. Богомилството отрича официалната църква и нейните служители, Стария завет и всички молитви с изключение на „Отче наш“. Негативно отношение богомилите са имали към цялата държава, обществената йерархия и семейството. Въпреки всичко, в зависимост от проникване в глъбините на учението си богомилите са се подразделили на „съвършени“, „верващи“ и „слушатели“. Организирали се в „богомилски общини“ начело със старей-шина, наричан „дедец“.

В продължение на следващите две столетия богомилството получава разпространение не само в България, но и в редица страни — Босна, Италия, Южна Франция, Северна Испания — придобивайки местни трансформации и названия.

Официалната власт по времето на цар Петър, а и по-късно, предприемала организирано преследване на богомилите, разправяйки се жестоко с цели богомилски общини. Това тя е вършела убедена в разрушителната роля, която еретическото учение е играло не само за обществената структура, но и за държавната независимост.

Освен официалните широко прилагани репресивни мерки срещу богомилите, възниква и определена реакция както срещу еретиците, така и срещу засилващите се обществени неправди в страната. Проявите на този протест са били от различен характер — като се започне от пустинническото отшелничество на Йоан Рилски, канонизиран от българската църква по-късно като един от най-почитаните български светци, и се стигне до патетичния зов за изобличаване на еретиците и нравственото осъзнаване на самозабравили се властници и всенародно духовно просветление отправено в „Слово срещу богомилите“ на редовия български свещеник от X в. презвитер Козма.

Въпреки всичко това обаче както вътрешното, така и международното положение непрекъснато се влошавало. През 963 г. цар Петър възобновил мира с новия византийски император Никифор Фока със задължение да не допуща маджарите да преминават през българска територия. Притиснат обаче от влошаването на вътрешното и стопанското положение в страната, от все по-усложняващата се международна обстановка, само две години по-късно българският цар сключва договор с германския император Отон I и с маджарите, приемайки задължението да не пречи на последните да преминават през българска територия за нападение на Византия.

Това накарало Никифор Фока не само да започне война с България, но и да принуди с богати подаръци и обещания киевския княз Светослав да нападне България. Светослав нахлул в територията на българската държава през пролетта на 968 г. с шестдесетхилядна войска и след кръвопролитни боеве превзел 30 български крепости в Добруджа, като сам се настанил в старобългарската крепост Преславец (намираща се на днешния румънски остров Пъкъйул луй Соаре).

Така, получила писмеността си от България, а в известен смисъл и християнизирането, Киевска Рус нанася удар в гърба на България и то в един от най-критичните периоди на историята й. Нападението на киевския княз е причина за задълбочаване на вътрешната криза в страната и в този смисъл се оказва ключов момент за предстоящия бърз упадък, на изживялото само преди няколко десетилетия апогей на империя от европейски тип, Първо българско царство.

Тежко заболелият цар Петър се оттеглил същата година в монашество и на престола се възкачил синът му Борис II (968–971).

Опитвайки се безуспешно да сключи договор и получи помощ от Византия срещу нашествието от север, Борис II сключил мир с киевския княз, като приел неговото присъствие в североизточната част на страната си. Светослав, настанил се трайно в крепостта Дръстър (Силистра), се обявил за върховен разпоредител на руските и българските войски и отрядите от печенизи, нахлули заедно с войските на княза. През лятото на 970 г. Светослав се спуснал начело на обединените войски в Тракия, но византийците удържали пълна победа. На следващата година новият византийски император Йоан Цимисхий нахлул в Североизточна България, превзел столицата Преслав и я подложил на грабеж и унищожение. Официално императорът обяснил военната си операция като „помощ и освобождаване на българите от владичеството на Светослав“. Цимисхий дори оставил на престола младия Борис II. Това му било необходимо, за да принуди киевския княз да напусне Дръстър и останалите български крепости, и да се оттегли към далечната си северна столица.

След оттеглянето на русите на север от делтата на Дунав, Цимисхий оставил византийски гарнизони в североизточната част на страната, минал през опустошения Преслав и отвел като пленници цар Борис II със семейството му и брат му Роман в Цариград, обявявайки Мизия за присъединена към Византия.

Борбата на българския народ за запазване на независимостта далеч не била приключена. Цялата западна половина на Българското царство продължавала да живее независим живот, осъществяван от местните боляри. Още в първите години след падането на Преслав в западните части на българската държава проявил особена активност един от най-известните български боляри — комит Никола. Неговите синове Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, особено след смъртта на император Йоан Цимисхий през 976 г. и въз-шествието на новия император Василий II, започнали активно и на широк фронт военни действия срещу Византия. Давид и Мойсей наскоро след това били убити в сражения и фактически предводител на все по-увеличаващата се по численост българска войска станал Самуил, обявявайки за столица на България Охрид.

Византийците се опитали да премахнат Самуил чрез вътрешнодворцов преврат, но опитът им пропаднал и замесеният в заговора трети брат Аарон бил наказан с посичане заедно с цялото му семейство. По молба на Самуиловия син Гаврил-Радомир бил пощаден само синът на Аарон — Иван Владислав.

През 997 г. цар Борис II заедно с брат си Роман избягал от Цариград и се опитал да достигне свободната част на страната си. По пътя обаче Борис бил убит и в Охрид пристигнал само Роман. Самуил му отдал нужните на цар почести. През 991 г. Роман, попаднал отново във византийски плен, бил хвърлен от Василий II в тъмница. Починал в затвора в 997 г. Едва тогава Самуил се провъзгласява за цар на българите. Факт, който показва нравствените му качества, признаване континуитета и суверенитета на българската царска институция и легитимността на българския цар. Качества, на които трябва да завидят много от по-късните владетели и императори на Европа.

В следващите десет години цар Самуил разширявал непрекъснато територията на българското царство, освобождавайки почти цяла Мизия, включително и Преслав, Плиска, Дръстър и отвъддунавска България. Българските войски, водени от Самуил, нанасяли удари на византийците и се спуснали на юг през Епир и Тесалия до Коринт и Пелопонес. Император Василий II решил едва в 986 г., десет години след възшествието си на престола, да предприеме голям поход срещу България. Начело на многохилядната войска той се отправил през Тракия към Средец, но градът удържал обсадата му.

Опасявайки се да не бъде отрязан пътя към Цариград от настъпващите от юг основни сили на Самуил, византийският император снел обсадата и се отправил обратно към Тракийската низина. Преди да стигне до Пловдив обаче той бил изненадан от Самуил при прохода Траянови врата и войската му била разгромена. Василий II едва се спасил в бягство на юг.

Победата при Траянови врата дала възможност на Самуил да възвърне цели области от Българското царство и на северозапад, включително крепостите Белград и Срем. Българският цар превзел и Драч, превръщайки го в голяма военна крепост, пазеща от запад пътищата към столицата Охрид. През 996 г. Самуил отново се спуснал в Пелопонес, разрушавайки всички византийски крепости по пътя си. На връщане обаче, недалеч от Термопилите, на север от Атина, голяма византийска армия, спущаща се от Солун, нанесла тежко поражение на българите, избивайки голяма част от войниците на Самуил и пленявайки над 12 000 от тях.

Тежко ранен българският цар с останките от войските си се прибрал в Охрид. Византийците, заангажирани с арабите, предложили мир, който България приела и използвала за завладяването на цялото Адриатическо крайбрежие чак до За-дар, покорявайки и сръбските княжества Босна и Рашка. За да осигури напълно тила си, Самуил сключил съюзен договор и с маджарите.

В това време обаче Василий II, удържал няколко победи над арабите, решил в 1001 г. да се справи с отново надигащата се сила на българите. Сега вече окончателно. Войските му се насочили както към Преслав и Дръстър, така и към Пловдив и Сердика. Започнала близо петнадесетгодишна схватка на живот и на смърт за бъдещето на България. Една героична агония и кървава епопея на Първото българско царство, която не стихва нито за година, разпалвана от дързостта на изключителния пълководец и държавник Самуил.

Докато Василий II обсажда Бдин (Видин), Самуил атакува Адрианопол (Одрин) съвсем близо до Цариград; докато императорът се насочва към българската столица, Самуил го пресреща при Скопие, докато византийската дипломация успява да скъса съюзните отношения между българите и маджарите, българският цар успява да си осигури поддръжката на трансилванския владетел. Развръзката настъпва в битката при Беласица планина, където на 29 юли 1014 година Василий II нанася с военна хитрост тежко поражение на Самуил. Петнадесет хилядна българска войска попада в плен. Царят с част от войската си успява да се отскубне от клопката и се отправя към Охрид, за да организира противоудар. Василий II обаче, наричан вече Българоубиец, подготвя жестока изненада за Самуил. Той ослепява всички български пленници, като на сто слепци оставя един едноок за водач. После в безкрайна върволица изпраща пленниците към Охрид. Самуил не е могъл да понесе гледката на завръщащата се ослепена войска и на 6 октомври 1014 г. умира от сърдечен удар.

Българският престол бил наследен от сина му Гаврил-Радомир, който продължил съпротивата срещу византийското нашествие. Още на другата година обаче новият цар бил убит при лов от братовчед си Иван Владислав, който станал български цар.

Надеждата за бърз разгром на българската съпротива и превземането на столицата Охрид не се оправдала. Иван Владислав успял да нанесе тежък удар на византийците при крепостта Струмица. През февруари 1018 г. той обсадил дори крепостта Драч, но загинал под стените й.

Останала без войска, столицата се предала на византийците. Престолонаследникът Пресиан обаче се оттеглил в албанските планини и продължил съпротивата там. Упорита съпротива в тази област оказал и войводата Ивац. Последната българска крепост Срем, в близост с Белград, била завладяна едва в пролетта на 1019 г.

Поробената българска държава била разделена от византийската администрация на две области: Паристрион (обхващаща територията между Дунав и Стара планина с център Велики Преслав) и България (заемаща югозападните части на някогашното българско царство, включително цяла Македония с център отначало Скопие, а впоследствие Триадица (София).

Въоръжените опити за освобождаване на народа в поробените български земи започнали още в първите години от византийското робство. В 1019 г. в Солун българските боляри Елемаг и Гавра организирали опит за възстановяване на българската държава, но заговорът претърпял неуспех.

През 1040 г. в Белград от Унгария пристигнал Петър Делян, син на Гаврил-Радомир от брака му с унгарската принцеса, и вдигнал въстание. Петър Делян бил провъзгласен за български цар. Войските му се насочили на юг, освободили Ниш, Скопие и се отправили към Солун. Византийският император, който бил по това време в града, побягнал със свитата си.

Междувременно въстанали и по-дребни български боляри в най-южните части на Македония. На следващата година в стана на Петър Делян се появил Алусиан — синът на Иван Владислав, и предявил претенции за съвладетел. Въпреки благосклонността на цар Петър Делян новопоявилият се претендент предизвикал разногласия сред българската аристокрация. Петър Делян възложил на Алусиан да атакува и превземе Солун, но четиридесетхилядната българска войска претърпяла поражение поради самонадеяността и прибързаността на сина на Иван Владислав. Раздразнен от справедливите упреци на Петър Делян, братовчед му подло ослепил царя и избягал. Започнала нова трагична одисея на ослепения цар-въстаник и оредялата му войска, която продължавала съпротивата си. През 1041 г. император Михаил IV успял да плени Петър Делян при Острово — Македония. По време на преследванията на въстаналите българи с особена суровост се проявил един от норманските наемници на византийците — Харолд Хардрад, наречен в една нор-манска сага „разорител на българите“. По-късно Харолд Хардрад става крал на Норвегия и основател на днешната столица на страната — Осло.

По-големи или по-малки въстания обаче продължавали да припламват тук и там из поробената българска земя.

Такива били въстанията на Георги Войтех в Скопие (1071 г.), на Нестор в Тракия (1079 г.), на Травъл в Пловдив (1084 г.).

Тридесет и пет години след въстанието на Петър Делян в Скопие избухнало ново въстание за освобождение на българското царство, оглавено от болярина Георги Войтех — потомък на стар български кавхански род. Бил повикан дори един от потомците на Самуиловия род, провъзгласен в Призрен за български цар под името Петър III.

Скоро обаче въстанието било разбито и както съобщава летописецът Скилица, византийските наемници — нормани и алемани — опустошили напълно останките от дворците на Самуил както в Преспа, така и на остров Ахил в Преспанското езеро.

През 80-те години на XI в. югозападните български земи се превърнали в арена на стълкновения между византийските войски и нахлуващи нормани. В края на XI в. започнали и кръстоносните походи като Първият (1096–1097) и Вторият (1146–1147), преминали през българските земи и опустошили много селища по пътя си. Нахлуването на печенегите (1114–1115) било също жесток бич за поробеното население.

Богомилите се активирали отново и под водителството на българина Василий предизвикали широко брожение сред поробения народ срещу византийското владичество. Наново се появило в широки размери отшелничеството. Някои от тези пустинници като Прохор Пчински (около Кумано-во), Гаврил Лесковски (около Кратово) и Йоаким Осоговски (около Крива паланка) се превърнали в истински духовни водачи на поробения и измъчван народ.

Положителна роля за поддържане духа на българите е играела и запазената самостоятелна Охридска архиепископия, макар и нейният предстоятел не винаги да е бил избиран българин.

През втората половина на XII в. положението на поробеното българско население се влошило изключително много както от засилване на византийския гнет, така и от неспиращите нашествия през Дунава, които опустошавали жестоко и без друго ограбваната от поробителите земя. През 1185 г. земите на север от Стара планина били обложени с нов допълнителен данък, което превърнало народното недоволство в открито въстание. Начело на въстанието застанали двамата търновски боляри от българо-кумански произход — Петър и Асен. През есента на същата година те провъзгласили българската държавна независимост и обявили Търново за нова столица на страната. Монахът Василий бил ръкоположен за архиепископ на българската църква. Той коронясал по-възрастния от братята Петър (1185–1190) за цар на България.

През лятото на 1186 г. византийският император Исак II Ангел се опитал с многобройна войска да възвърне византийското владичество на север от Стара планина, но не успял. Един от близките сподвижници на двамата братя боляринът Добромир Хриз бил изпратен в Македония за повдигане на борба местното българско население. Исак II Ангел се опитал още веднъж през 1187 г. да връхлети с многобройна войска възстановеното българско царство, но след продължителна обсада на Ловеч, където била съсредоточена българската войска, се отказал. Сключен бил мир и гаранция за поддържането му била изпращането на третия брат Калоян в Цариград. В следващите години българските войски освобождавали нови поробени земи все по на юг в широк фронт — от Странджа до Струма. Петър се отказал доброволно от царската власт в полза на по-малкия брат Асен (1190–1196).

Като резултат от успешни военни действия с унгарците България си възвърнала и Белградската и Браническата области. Започнал възходът на Второто българско царство.