Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (9)

БЕРЛИНСКИЯТ КОНГРЕС. РАЗКЪСВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ

Почти непосредствено след приключване на войната и подписването на Санстефанския договор, европейската дипломация влязла незабавно в действие. Повдигнат бил въпросът за тайното Будапещенско споразумение от януари-март 1877 г., подписано от Австро-Унгария и Русия. Австро-Унгария дори предлагала международна конференция по прелиминарния Санстефански договор още през февруари 1878 г. Преговорите, които руското правителство започнало по този повод с Австро-Унгария, почивали на относително благоприятни предложения на Виена. Австроунгарският външен министър Андраши приемал България да остане неделимо княжество с излаз на Бяло море, но западната граница да се простира до р. Вардар. От Петербург обаче бавели отговора под влияние на различни фактори. От една страна стоял безспорният успех от войната, но от друга се явявало колебание по създаването на толкова голяма българска държава. Това се подкрепяло и от дипломатическите попълзновения на Гърция, Сърбия и Черна гора и техните покровители. Безспорно е било, че при такива благоприятни предложения на Австро-Унгария сключването на предварително споразумение с Виена (основният конкурент на руската политика на Балканите и партньор в подписването на споразумението от януари 1877 г.) е щяло да постави европейските велики сили пред свършен факт. Германия е заемала неутрална позиция по въпроса, а Италия и Франция са изявявали само известно недоволство от излаза на България на Средиземноморския басейн. При такива условия останала сама Англия едва ли би се противопоставила на европейския концерт. Коз в ръцете на англичаните обаче било времето, което без свикване веднага на европейска конференция, не работило в полза на Санстефанския договор.

В началото на май руският посланик в Лондон, Шува-лов, отправил запитване до английското правителство за неговата позиция по сключения в Сан Стефано мирен договор (без да е осигурено съответното съгласие с Виена по въпроса). Английският отговор бил категоричен по едно искане — Санстефанска България да се раздели по билото на Стара планина на Северна и Южна. Северната да бъде автономна с княжеско правителство, а Южната само административно автономна и пряко подчинена на Високата порта. Категорично английско становище било и България да няма излаз на Бяло море. Колебанията в Петербург продължавали, умувало се и върху бъдещата политика на една голяма българска държава. Инсинуациите от страна на другите балкански държави и европейските сили — пряко или косвено — продължавали. Около средата на май Шувалов получил указания от царското правителство да започне преговори с англичаните в Лондон. Сега обаче английският външен министър Солсбъри настоял не само за подялбата на България, но и за изместване на западната граница както на Княжеството, така и на южната автономна административна област далеч на изток — почти там, където, съгласно приетите на Цариградската конференция решения, се простирала западната граница на Източната автономна българска област — по река Искър и по същата отвесна линия на юг от Балкана. Останалата част югозападно от тази линия, според английското становище, е трябвало да се върне във владенията на султана. На 30 май Шувалов и Солсбъри подписали приблизително в този вид тайно англо-руско споразумение за разпокъсване на етническата българска народност (Петербург поради определени съображения и свои интереси не подписва много по-благоприятното за България предложение направено по-рано от Виена!).

Така именно, стъпка по стъпка, руската дипломация — колеблива, недалновидна и нерешителна — способства за унищожаване блестящите постижения на руската армия във войната, за разкъсване на българската народност и за създаване на един от най-критичните възли на Балканите за следващите сто и повече години. Проиграно е благоразположението към българския народ проявено от европейската общественост след Априлското въстание и жестокото му смазване. Проиграно е и благоприятното становище на Цариградската конференция на великите сили 1876–1877 г., приела териториалното единство на българската етническа общност.

През всичките тези месеци на колебания, пресмятания и преговори зад кулисите, незнаейки нищо определено, но предчувствайки неблагоприятното становище на европейските правителства към току-що родената Санстефанска България, обезпокоено от отсъствието на руски войски в много части на утвърдената с договора в Сан Стефано нова държава, българското население от различни краища на земята ни и особено от Македония, изпраща хиляди благодарствени адреси до императорския двор в Петербург и гореща молба до Царя-Освободител за запазване единението на народа ни.

По общо съгласие между великите сили прието било конгресът по преразглеждане на Санстефанския договор да се състои в Берлин. Заседанията му били открити на 13 юни и продължили до 13 юли 1878 г. Няколко дни преди започване на конгреса, на 6 юни, англичаните, уловили здраво положението в ръцете си, сключили тайно споразумение с Австро-Унгария за единодействие в заседанията на конгреса. Това дало възможност при възникнали спорове Англия да поставя ултимативно свои становища и лорд Дизраели-Би-консфилд да заплашва с напускане на заседанията. При наличие на предварително подписано тайно руско-английско споразумение, споровете по българския въпрос се водели главно за това дали западната граница на новото княжество да бъде по река Искър или да включи и Софийска област. Във връзка с това трябва да отбележим още един фалшифициран от проруските историографи у нас факт. Касае се до поведението на германския канцлер Бисмарк. Обикновено в писанията на комунистически историографи (а и при про-руски автори преди 9. IX. 1944 г.) той е представян като „зъл гений“ за съдбата на България, като се премълчава съзнателно или „несъзнателно“ капиталните грешки на руската дипломация изнесени по-горе. Ако разтворим аналите на Берлинския конгрес ще се убедим, че Бисмарк е успокоител и регулатор на всички остри ситуации в конгреса и един от най-ревностните защитници на присъединяване на Софийската и Варненската област към Княжество България.

Приел в края на заседанията си това становище, конгресът приключил на 13 юли и обявил своите решения. Българските земи и българското население в тях, запазило през цялото робство етническо единство, признати през втората половина на XIX в. от всички европейски велики сили (Цариградската конференция), от Турция (султанския ферман за диоцеза на Българската православна църква от 1870 г.) и потвърдени въз основа на горните становища от един международен мирен договор (Санстефанския) сега били разпокъсани на пет различни части: васалното Княжество България (Мизия, Южна Добруджа и Софийска област), автономната област Източна Румелия (северна Тракия), Македония и Одринска Тракия (връщали се в територията на султана), Северна Добруджа (давала се като компенсация на Румъния „за сто години“ в замяна на отстъпената от Букурещ на Русия Бесарабия) и Нишка област и Поморавието (давани на Сърбия като компенсация за Рашка, която оставала в територията на султана и заради няколкодневното участие на Белград в руско-турската война). Заедно с това Русия си осигурявала значителни части от Армения. Без да участват във войната и без да пролеят дори капки кръв (заради „добрата услуга“) Англия придобивала ост-Ров Кипър, а Австро-Унгария — Далмация и окупирала Босна и Херцеговина за срок от 30 години.

Пак чрез аналите на Берлинския конгрес можем да разглеждаме абсолютно несъстоятелните мотиви за разпокъсването на единната българска народностна общност както в изказванията на делегатите, така и в текста на протоколите. Очевидно е обаче, че великите сили, инспирирани от лични интереси, дребни сметки, амбиции на съперничество или външни внушения, буквално са търгували с живи части от българската народност и българската етническа територия. Обстоятелство, което е било много лесно при отсъствие на каквото и да било българско народностно, държавно или дипломатическо представителство на конференцията. Това е давало възможност използването на българските интереси „като разменна монета“ от всички велики сили да се превърне на този конгрес в истинска политическа спекула.

Ще се спрем само на два типични примера в това отношение. Съгласно Санстефанския договор (поради настоятелната намеса на сръбските дипломати и техните покровители от Виена) Нишка област и Лясковац се дават не само като „награда“ за ефимерното сръбско „участие“ в края на Руско-турската война, но и за сметка на Стара Сърбия или Рашка, която остава вън от територията на Сръбското кралство (с една дума — „с чужда пита — майчин помен“). На Берлинския конгрес (само четири месеца по-късно) арогантните аспирации на Сърбия продължават. Чрез Виена и Петербург те успяват да увеличат инвазията си във вековни български земи, получавайки на същите основания, както при подписването на Санстефанския договор, нови български територии: останалата част от Поморавието (територията по течението на река Българска Морава с главен град Враня) и град Пирот. Белград не се посвенява да поиска дори Цариброд, все със същата аргументировка за останалата извън границите на страната й Рашка. През 1913 г. Сърбия си възвръща Рашка и Новопазарски санджак, но заграбва Вардарска Македония и не дава и дума да се спомене за българското Поморавие, Пирот, Ниш и Лясковац, които бяха дадени на Сърбия като компенсация за Рашка и в които Белград бе осъществявал през тези години истинска асимилация. През 1919 г. с Ньойския договор, седем пъти увеличеното Кралство на сърби, хървати и словенци присвои дори Западните покрайнини с Цариброд и Босилеград, и плодородната Струмишка околия.

Също така типичен е примерът с дадената като „компенсация“ на Румъния изконна българска земя Северна Добруджа до линията Черна Вода — Черно море северно от град Кюстенджа (за сметка на присъединената от Румъния към Русия Южна Бесарабия). Отново — „с чужда пита — майчин помен“. Цялата румънска общественост се противопоставя на такава „размяна“. Най-известните общественици и политици на Румъния по това време пишат с тревога: „В Северна Добруджа не живеят румънци и в най-скоро време тя ще се превърне в «нов български въпрос». Предстои създаването на Княжество България, то веднага ще поиска Северна Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите, ще бъдат в полза на нейните искания.“ Румънският министър-председател Братияну заявява: „И дума да не става да приемам Северна Добруджа. Там не живеят румънци. Нашата етническа граница е Дунава.“

Русия обаче (с една уговорка в договорния текст „за срок от сто години“), включва в границите си Южна Бесарабия и налага на Румъния Северна Добруджа. Кюстенджа остава в българска територия, защото румънските пристанища Га-лац и Браила са пригодени за морски съдове и осъществяват излаза на Черно море, но по-късно при разискванията Кюстенджа се придава на Румъния. С яденето обаче идва и апетитът. На Берлинския конгрес, използвайки разпокъсването на българската етническа територия, Румъния поставя искане за преместване границата с България далеч по на юг и включване в нейна територия на Мангалия и дори Силистра. За Силистра не успява, но богатото крайбрежие на Кюстенджа и Мангалия попада фактически завинаги в територията й.

За победоносна Русия беше стратегически важно (с оглед бъдещите й планове) да завладее отново делтата на Дунава, предоставяйки щедро български етнически територии от Добруджа.

В края на краищата на 14 ноември 1878 г., когато румънските войски трябваше да навлязат в отстъпените на Букурещ като компенсация Северна и Централна Добруджа, румънският крал Карол I отправи до добруджанското население манифест, в който казваше: „С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, определени ни от Европа.“ Забележително е, че този манифест бе отпечатан в хиляди екземпляри на български език, защото в Добруджа никой не можеше да го прочете на румънски.

Независимо от това, след като Румъния през 1919 г. си възвърна Бесарабия от Русия (и нарасна по територия три и половина пъти), не се постави и дума за възстановяване на компенсацията. Нещо повече, използвайки положението на страната в лагера на победителите, румънците погълнаха Южна Добруджа. Дори нещо повече: претендираха и за стратегическия четириъгълник Русе-Силистра-Шумен-Варна.

Забравен бе и „стогодишният срок“ за времетраенето на компенсацията. Когато той приключи през 1979 г., социалистическите правителства на Румъния и България по общо съгласуване и нареждане на СИВ, взаимно осъществяваха строителството на машиностроителните и химически заводи в Кълараш, Русе, Гюргево и Турну Мъгуреле — отровили въздуха на градове като Русе и Силистра. „Народният“ вожд Живков „братски“ се прегръщаше с Чаушеску, без да му минава през ум „у кого беше загубата и у кого — печалбата“.

Така, запазил етническото си единство през цялото петвековно турско робство, преминал лъчезарно всенародно възраждане, проливал кръвта на хиляди свои синове и дъщери в многобройни въстания, съпричастен стъпка по стъпка с боевете на руските войски през Освободителната война от Свищов до Одрин, нашият народ се оказа през лятото на 1878 г. само частично освободен, но напълно разкъсан. Решенията на Берлинския конгрес са фатален момент в историята на българската народност, който оставя трайни следи и тежки последствия през цялото следващо столетие от политическото ни развитие, а вероятно и за в бъдеще. Заедно с това решенията на Конгреса са злокобният заряд, който осъществяваше кървавите конфликти на Балканския полуостров почти през целия XX век, спечелвайки му незавидното име „барутен погреб“ на Европа. Негативна е оценката за решенията на Берлинския конгрес и сред обикновените западни наблюдатели и обективни историци. Така, френските историци Лавис и Рамбо наричат Берлинския конгрес: „паметник на егоизма, дело на завист, акт неморален и позорен“. Фактически това беше проява на амбициите на великите сили и на далечните им не твърде чисти намерения. Една политическа стъпка, оказала се пагубна за мира на Балканите и преди всичко за бъдещето на България.

Злокобното действие на Берлинския диктат продължава дори и днес. Събитията в бивша Югославия, заангажирането на Европа и света с тях не са само последствие, но и доказателство за разрушителната му същност както върху балканския, така и върху европейския мир.

Новината за разпокъсването на България предизвикала вълна от всеобщи протести по българските земи, отправени до Русия и великите сили. Това обаче не смутило единомислието на „европейския концерт“. Тъкмо заради това българските родолюбци започнали още през лятото на 1878 г. създаване в България на комитети „Единство“, които под формата на благотворителни сдружения си поставяли за цел пристъпване към революционно-освободителна дейност в останалите под робство български земи.

В подготовката на въстание в Македония активно участие взели Стефан Стамболов и митрополит Натанаил Охридски. На различни места в поробените земи невероятно бързо се създавали бунтовни чети. На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, което обхваща над 40 села в района на Кресна и Пирин планина. Създаден е щаб на въстанието начело с Димитър Попгеоргиев, който е поддържал връзки и с други бунтовни чети в Мала-шевско и Тиквешията.

За потушаване на въстанието, освен башибозук, са били заангажирани значителни по брой редовни турски войски. Притихнало през зимата, въстанието пламнало с нова сила през май 1879 г. Жестоките репресии по потушаването му принудили първата голяма вълна от бежанци македонски българи да напуснат родните си места и да потърсят убежище в Княжеството.

Междувременно в Търново започнал новият политически и държавен живот на България.