Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (12)

ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ СЪТРЕСЕНИЯ КЪМ ВЪЗХОД

Успешно осъщественото Съединение и победоносният триумф на младата българска армия накараха и най-големите скептици за бъдещето на анатемосана от Русия България да погледнат с респект към нея.

Съединението, осъществено като самостоятелна акция от българския народ, княза и правителството, беше заедно с всичко друго и първия сериозен удар върху Берлинския диктат. И за българската общественост, и за европейския политически свят то показа, че твърде вероятно е „корекциите“ на решенията от Берлинския договор да продължават една след друга.

Престижът на България, авторитетът на опълчилия се срещу Русия (а с това и срещу съюза на тримата императори) княз, далеч не бе попречил на оформящата се все по-осезателно в България конфронтация на „русофили“ и „русофоби“. Поддаващи се лесно на лични амбиции пред общонационалните интереси, партийните лидери често сменяха позициите си в зависимост от лични или партийни интереси. Така Драган Цанков, който само месеци преди това, като председател на коалиционния кабинет, опълчил се тогава срещу безцеремон-ното настойничество на Русия, повтаряше като проклятие към Петербург: „не щем им нито меда, нито жилото“, сега се опълчи срещу кабинета на Петко Каравелов на основата на крайно русофилство. „Цанковистите“ и „съединистите“, придошли от бившата Източна Румелия, се обвързаха взаимно в името на сближението с Русия, запазване на Съединението, но без княз Александър I (анатемосан вече от руския цар). Крайните либерали начело със Захари Стоянов, Димитър Ризов, Димитър Петков, Васил Радославов стояха твърдо на позицията на защита на националните интереси и на техния символ, в какъвто сега се бе превърнал князът. „Без Батенберг — няма България“ — твърдяха те и поставяха началото на едно „русофобство“, което щеше да донесе истински престиж на България, но и твърде много беди.

Министър-председателят Петко Каравелов запазваше „междинна позиция“, но държеше на княза не само поради необходимостта от международна стабилност, но и поради личните си симпатии към него.

Междувременно Русия и нейният император приемаха като обида успеха на България, нейното правителство и княза. Реваншистки настроения се раздухваха в Сърбия и Турция. Чрез подклаждани отвън страсти беше твърде вероятно двете страни да нападнат България, без никоя трета страна (евентуално с изключение на Англия) да се намеси в защита на страната ни.

През август 1886 г. императорите на Австро-Унгария и Германия — Франц Йосиф и Вилхелм II — се срещнаха, за да потвърдят категоричната си подкрепа на Русия. Приел след това на осведомителна аудиенция английския посланик в Берлин, Бисмарк бе заявил, че „княз Александър I е кариерист, който обърква мира“.

Междувременно чрез своя военен аташе в София В. Са-харов, Петербург бе проникнал сред офицерските проруски настроени среди (предимно възпитаници на руски военни учебни заведения) и бе успял, докато политиците са водили разгорещени спорове, да формира конспирация за сваляне на княза. Моментът е бил благоприятен. Военният министър Никифоров е болен, а верните на княза офицери Данаил Николаев, Рачо Петров, Коста Паница са в чужбина. Начело на заговорниците застават началникът на Военното училище майор Петър Груев, кап. Анастас Бендерев и капитан Радко Димитриев. Офицерите заговорници, подкрепяни, парично обезпечени и в определен смисъл ръководени от Русия, не привличат в заговора политически сили. Те са уверени, че ще се справят сами. Ролята на официален представител за международни връзки след преврата е отредена за небезизвестния митрополит Климент.

Капитан Бендерев извършва дислокация на войсковите части и изважда по сръбската граница по-голяма част от Първи пехотен полк, предан изцяло на княза. На 9 август 1886 г. рано след полунощ, извеждайки на позиция юнкерите от Военното училище и една дружина от Струмския полк, заговорниците нахлуват в Двореца. Радко Димитриев и Груев събуждат княза и под дулото на револвери го принуждават да подпише абдикацията си. След това, съгласно указанията на руския им наставник, те изпращат под конвой Александър I в Оряхово, а оттам, с параход, на сигурно място — в руския град Рени до устието на Дунава.

Самопровъзгласилият се за главнокомандващ армията Груев още призори отправя нареждане до окръжните управители за провеждане на митинги в подкрепа на извършения „спасителен преврат“. Без да му мислят много, заговорниците подписват под нареждането и Петко Каравелов, който изобщо не бил уведомяван. С друга телеграма Груев нарежда всички военни части да положат незабавно клетва за вярност на новото правителство, в което заговорниците, освен неподозиращия нищо Петко Каравелов като министър-председател, включват и подписват, също без тяхно знание Драган Цанков, Стефан Стамболов (по това време председател на Народното събрание), Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Васил Радославов, Константин Стоилов и др. Изобщо салата „тути-фрути“, която в първия момент може да респектира целия административен и военен апарат, а в следващия може да пробуди напълно основателно подозрения и в най-непрозорливите.

Тъкмо по този начин протичат последствията от преврата. Решителният отказ на последователно поканваните Каравелов, Греков и Стоилов да съставят кабинет кара детро-наторите да скалъпят нещо като временно правителство, начело с владиката Климент (кой по-добре от него може да бъде гарант пред руския император?). Като министри в този „кабинет“ са включени Драган Цанков, Христо Стоянов, Тодор Бурмов, Константин Величков и др. Явно подготвената чисто „военна операция“ от руския военен аташе полк. Сахаров била повърхностно обмислена и нескопосано осъществена.

Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, който по това време бил в провинцията, още в първите 24 часа взема положението в ръцете си. На 10 и 11 август биват извършени контрапреврати в Търново, Ловеч и Пловдив. На 11 август Стамболов създава в Търново „княжеско наместничество“ (Ст. Стамболов, Петко Славейков, Г Стран-ски), което телеграфически поканва екстрадирания насилствено държавен глава да се върне в столицата. Войските в Сливница и Пловдив, верни на княза, настъпват към София, а детронаторите потърсват убежище — кой където намери за добре. Тържествено посрещнат, князът отново стъпва на българска земя.

Победата на все по-ясно очертаващите се „русофобски“ политически сили обаче е само привидна. Ръководени от бивши комити, свикнали да слагат главата си в торбата, незнаещи още добре критериите и измеренията на глобалната европейска политика, „русофобите“ и защитниците на националното достойнство не са наясно (а остават и в бъдеще не напълно наясно) какво значи да се конфронтираш с една велика сила в непосредствена близост с границите й и в сферата на нейното влияние. За Александър I обаче, запознат вече добре с перфидността и бруталността на европейската и специално руската имперска политика, въпросът стои съвършено в по-друг план. За него е ясно, че без съгласието на императора всерусийски и Азиатския департамент в Петербург, той не само няма да може да се задържи в България, но ще превърне съдбата й в прицел на неминуема разплата. Ето защо, връщайки се от Рени и стъпвайки на българския бряг, той отправя телеграма до император Александър III, написана в стил да задоволи вкуса и самолюбието на всесилния азиатски сатрап. Отговорът, както е очаквал и Александър Батенберг, е кратък и ясен: „Не мога да одобря Вашето завръщане в България“. В името на втората си родина, в която той е дошъл като мнителен аристократ, и в неспокойния и метежен живот на която се превръща в предан и обичан от народа владетел, символ на националното самочувствие на току-що освободена България, Батенберг абдикира доброволно на 26 август 1886 г. и напуща страната.

Поведението на княза през целия този период на изпитание е превъзходно. Той прозира вече в истинската им светлина много истини от политическия живот на Балканите и специално на България. Те напълно съвпадат с мнението на един от ескортиращите го детронатори към Оряхово в деня на преврата, капитан Кърджиев: „Аз нямам нищо против Ваше Височество, и зная, че не сте виновен в нищо; но нашият народ е още прост и не знае да оценява заслугите на своя княз, а интелигенцията ни е под чуждо влияние, затова именно никой княз не ще може да се задържи дълго на българския престол“. Удивителна е сентенцията на този български офицер за факторите, определящи политическата атмосфера в страната. Факт, който ще остане в действие и през следващите няколко десетилетия, конфронтирайки интелигенцията ни в ущърб на националните ни интереси. В определени моменти бележити български политици ще успяват за определен период да консолидират държавния живот, но политическата атмосфера в България винаги ще се намира под угрозата на външно влияние и определени политически сили винаги ще се оказват готови да служат на това влияние.

При подписването на абдикацията си първият княз на Третата българска държава назначава за регенти Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

Привидно финалът на драмата е победа за Русия, но фактически в България именно този финал полага началото на политически сили, които ще объркват трайно сметките на руската имперска политика на Балканите, ще сложат началото на предизвикващо възхищение в Европа (поне за определен период) национално българско самочувствие, ще осигурят всестранен просперитет на националния духовен и материален живот, но заедно с това ще затруднят до крайна степен разрешаването на българските национални идеали. Протеже на Русия на Балканите постепенно ще стане Сърбия и това ще пречи винаги за осъществяването на българското обединение.

Пристигналият в България (веднага след абдикацията на княза) руски императорски пратеник, спечелилият си скоро печална слава генерал Каулбарс, поема настойничеството и защитата на преследваните русофили. Той категорично застава на становището да не се провеждат избори за Велико народно събрание. Русия е имала интерес кризисното състояние на върховната власт да продължи колкото може по-дълго.

Регентството обаче съвсем не се съобразява с мнението на Каулбарс, насрочва избори за 10 октомври и ги провежда. Избраното Велико народно събрание е с подчертано преобладаване на „русофоби“ и е свикано на заседание на 15.Х. 1886 г.

Каулбарс обявява от името на руския император, че нито Великото народно събрание, нито неговите решения ще бъдат признати от Русия. Това обаче не смущава регентите. Стамболов предлага на Драган Цанков да състави смесено Регентство, обаче заклелият се вече във вярност към Русия политик отхвърля опита за споразумение.

Междувременно козните от страна на Русия срещу избирането на български княз от Великото народно събрание взимат все по-настойчив характер. В Петербург определена група управляващи дейци (а в България конкретно Каул-барс) замислят анексирането на България, подобно на вече осъщественото такова по отношение на Финландия. Опозиционните (русофилски) среди в България са били обработвани да предложат българската корона на император Александър III, който с това да бъде провъзгласен за велик княз на България.

Независимо от тези прикрити попълзновения обаче, събитията в България следват своя ход. Великото народно събрание избира за български княз датския принц Валдемар, но той, респектирай от руските закани, незабавно отказва оказаната му чест.

Каулбарс, обикаляйки страната, изразявайки на воля гнева и заканите си към Регентството и Великото народно събрание, е все по-гневно посрещан от народните маси (разбира се, не и без помощта на Стамболовата пропаганда). Виждайки се безсилен в България, използвайки някои инциденти с руското консулство в Пловдив, Каулбарс напуща безславно страната и се прибира в Петербург. С това е приключена дейността му като специален имперски пратеник в България.

На 6 ноември 1886 г. дипломатическите отношения между Русия и България са прекъснати.

Недоволен от развоя на събитията Каравелов подава оставка като регент и бива заменен от Георги Живков. Страстите в страната се разпалват още повече. Започва изразеният и продължителен период на „русофобството“ и „ру-софилството“ в нашия живот. Период, който Русия с коварната си имперска политика си е изпросила насила. Той минава като червена нишка в целия последващ стогодишен период. По простата причина, че в 1917 г. царската имперска политика на козни и диверсии е заменена с болшевишката и коминтернска имперска и подривна политика в България.

Обстоятелството, че в нашия общественополитически живот никога не е имало „австрофоби“ или „австрофили“, както и „франкофоби“ или „франкофили“ (ограничени среди от българския народ през Втората световна война, и то само около апогея на военните стълкновения, бяха относителни „англо-фили“ и „германофили“) показват, че основната причина за това активно конфронтиране в политическата действителност в България е последствие от пряката и с определени намерения намеса на Русия в българския живот.

Мъжественото поведение на България и нейните държавници печелили все повече симпатии в Европа, но това не спомага ни най-малко за разрешаване на „българската криза“. Напротив, всеки подходящ кандидат декларира нежеланието си да приеме поканата за българския престол под най-различен повод, но единствената истинска причина е „ветото“, поставено от руския император. Не успяват и инсинуациите на Стамболов за „дуалистична“ монархия на България с Турция или с други съседни монархии, с единствена цел да сплаши Русия и света. Първият от царстващите владетели, на когото косвено се предлага българската корона, е Абдул Хамид II (целта на някогашния хъш за мнозинството „наблюдатели“ е повече от ясна — да се обединят с един замах под личната уния българите от Мизия, Тракия и Македония, а в по-дълбок план — да се осигури за България наследството на разпадащата се Османска империя). Абдул Хамид обаче отказва, явно нежелаещ да има неприятност със застрашителните предупреждения на Александър III. Подобни са и мотивите на Карол I, при предложение за уния с Румъния. Без ефект остава и преднамерено изкуствената заплаха към монархическа Европа с уводни статии, като „Да провъзгласим ли република?“ Единственият опит на Русия да предложи свое протеже — грузинския княз Миг-рели (приятел на императора от младежки години) остава без последствие, поради липса на каквато и да било поддръжка както от Българското Велико народно събрание, така и от великите сили на Европа.

Кризата, продължила месеци, показва ясно, че заплахата от Русия може да се окаже фатална за бъдещето на България. Упълномощена от Събранието делегация в състав: Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев тръгва из Европа, за да намери подходящ кандидат за българския престол. При посещението си във Виена, посредством австрийския майор Лааба, делегацията се среща с потомствения принц на една от най-древните европейски династии (началото й е от 680 г.) Фердинанд Сакскобургготски. В тенденциозната пропаганда се пише, че кандидатът е бил намерен от делегацията в едно виенско увеселително заведение, което е измислица, прокарвана с определена цел. Бъдещият български княз се е срещнал с делегацията в родовия си дворец във Виена и след обстоен и сериозен разговор е поискал време да размисли върху предложението, преди да даде отговора си. Твърденията на Стивън Констънт в книгата му „Фердинанд лисицата“, че принцът още при първата среща с делегацията е изразил незабавно съгласие и е поискал настойчиво да бъде одобрена кандидатурата му, подлежи на пълно съмнение. Внимателната проверка въз основа на последвалите факти във всички случаи опровергава такова становище. Изобщо Стивън Констънт, потомък на двама известни български политици — Константин Хаджикалчев и Стоян Данев, се е повлиял твърде много от разговорите „на чаша кафе в домашна обстановка“ в онези части от книгата си, в които се занимава с интимния живот на българския княз.

Междувременно делегацията посещава и редица държавни и политически дейци във Виена. Срещата обаче с руския посланик Лобанов-Ростовски е изключително остра и представителят на руския император рязко заявява на българските пратеници, че Русия няма да има нищо общо със сегашното й управление. Сдържани и обезнадеждаващи са били срещите на българската делегация в Париж и Берлин. Относителна подкрепа страната ни е получила само в Лондон.

По същото време диверсиите на руската политика в България продължават, но умело (а и доста брутално) парирани от Регентството. Понякога Русия си позволява наивни рискове. В Бургас със специална задача за създаване на метежи и конспирации е изпратен небезизвестният руски офицер На-боков, но той е бил незабавно заловен и екстрадиран. В замяна на това „русофилите“ масово емигрират — преди всичко в Цариград, Одеса, Букурещ, и образуват свои организации, поставяли си за цел сваляне на правителството в България.

През февруари 1887 г. в гарнизона в Силистра и в Русе се формират проруски офицерски заговори, довели до бунт, смазан от верни на правителството части. Деветимата ръководители на бунта (между които на първо място подполковник Димитър Филов, бащата на бъдещия български ми-нистър-председател през Втората световна война Богдан Филов) са осъдени на смърт „по късата процедура“ и са били разстреляни.

Образуваните преди това комитети на русофили-емигранти в Солун и Цариград, а по-късно в Одрин и Букурещ, подбуждат турското правителство в угода на Русия да се намеси със сила в България, да окупира Източна Румелия и да назначи там за губернатор някой висш турски чиновник. Лишена от държавен глава, България рискува все по-реално да загуби самостоятелността си като държава. Тъкмо тогава единственият представител на царстващ род Фердинанд Сакскобургготски приема окончателно, въпреки заплахата от Русия, да стане княз на България. Великото народно събрание го избира незабавно за държавен глава и на 2 август 1887 г. двадесет и шестгодишният Фердинанд I полага клетва пред Събранието в Търново. „Българската криза“, липсата на държавен глава, на която толкова много разчиташе Русия, приключва.

Фердинанд I поверява на Стамболов да състави правителство, което в продължение на почти седем години (с малки промени) управлява България. Това управление затвърди престижа на България, разкри потенциалните възможности на българския творчески гений и сложи здравите основи на съвременната българска държавност, икономика и култура.

Стамболов приема новия княз като истинско спасение за страната. От своя страна Сакскобургготският принц и нововъзкачил се на българския престол княз Фердинанд I, с прозорливия си ум, точен нюх и наблюдателност, веднага преценява качествата на този самобитен и голям български държавник. Разбира много неща, но най-важно от всичко било, че при този бивш хъш той ще премине отлична школа по балканска политика — твърде различна по характер, темперамент и най-вече критерии — от европейската.

Затова отношенията между двамата в началото са изключително дружелюбни. Смешно звучат някои описания в „монографии“ и „мемоари“, които уверяват читателя, че веднага след като видял новия княз, Стамболов изпаднал в сво-его рода депресия. „Затворил се три дни в търновския си дом и пил на провала от мъка.“ А.Х. Биман обаче в спомените си за Стамболов ни предава по съвсем друг начин истинската причина за тридневния „гуляй“, обяснена лично от знаменития български държавник в тесен кръг от съмишленици и приятели: „С никакви думи не можех да изкажа моята радост, когато князът пристигна на българския бряг.“ А след като князът полага клетва, същият представен в „депресия“ от тенденциозни писачи Стамболов добавя: „Аз употребих после клетвата на княза в Търново три дни, за да гуляя с приятели, задето се избавих. Те бяха три от най-честитите дни в живота ми.“ Иди, след тези редове, че вярвай на „мемоари“ от съвременници и на „подбрани факти“ от „обективни“ историци!

Охладняването между княза и Стамболов идва по-късно и има своите мотиви. Сега засега княз Фердинанд се превръща автоматически в главен прицел на руската ненавист, каквато досега е бил Стамболов. Оберпрокурорът на руския Свети Синод, Константин Победоносцев, душеприказчик на императора Александър III, обявява на всеослушание, че Фердинанд не е нищо друго освен опасен „агент на папата“. Властите в Петербург са изпратили телеграма до Михаил Хитров, руския пълномощен министър в Букурещ, покровител и щедър платец на всички заговори срещу княз Александър I и Регентството. Депешата гласи: „Императорското правителство реши да смята принц Кобург за узурпатор, който е извън закона. Затова никое действие, насочено лично срещу Кобурга с оглед изгонването му от България, не може да се смята за наказуемо или подчинено на юрисдикция. Моля Ви да окажете подкрепа на доверени лица, готови за всякакво активно участие в свалянето на принц Кобург в България.“

Ето при тези обстоятелства, съсредоточил върху себе си императорската омраза на Русия и обявен официално от Петербург за „човек, белязан за унищожаване“, княз Фердинанд I се възкачва на българския престол.

Сега вече не само Стамболов, но и Фердинанд I се превръща в прицел номер едно за дейността на специално изпращани атентатори. Първият от тях е Мактич, появил се само три месеца след встъпване на княза на престола. Срещу 6000 златни франка, той е трябвало да убие Фердинанд. Разузнаването на Стамболов обаче го проследява от Одеса през Цариград, Варна до София и го залавя в столицата при напълно разобличаващи го обстоятелства. Следващият диверсант е познатият вече капитан Набоков, залавян веднъж като атентатор срещу Стамболов. Сега е изпратен със значителна група диверсанти, дебаркирали край Бургас, където веднага са обкръжени и обезвредени. Същата участ постига и описания криминален престъпник Христо Иванов, изпратен също от Одеса през Цариград, за да убие Фердинанд на точно определена дата в Пловдив.

Тези вътрешни премеждия са умело парирани от отличната разузнавателна служба на Стамболов. Основни си остават обаче външнополитическите проблеми. Въпреки успешното приключване на държавната криза, Фердинанд I не е признат от никоя европейска сила, в този смисъл от никоя европейска държава. Никой дипломатически представител в София не присъства на приеми и тържества с участието на княза. Дипломатическите ложи в Народното събрание при четене на Тронното слово от княза са празни. Напуснал блестящия живот на аристократична Европа, младият княз се задоволява с полупорутения турски конак в София, без да показва каквото и да било колебание към дълга, който е поел.

Амбициозен, аристократ с размах, познаващ много добре съвременното ниво на европейската култура, изкуство и наука, ползващ се от подкрепата на майка си княгиня Клементина (дъщеря на френския крал Луи Филип), той отдава всички сили за културния подем на българската интелигенция и общественост, за невероятно бързия разцвет на българската икономика. Само седем години след встъпването му на престола, при това изолирана от всички велики сили, България се оказва с най-високи икономически показатели на глава от населението сред всички балкански държави, освободени десетилетия по-рано. Същото се отнася за културата, изкуството, науката, дори архитектурата.

Онези, които приписват съществуващи и несъществуващи недостатъци в характера на Фердинанд I, не могат да отрекат, че невероятно бързото реевропеизиране на България и превръщането на София (доскоро провинциално турско селище) в най-представителната столица на Балканите, са в голяма част дело на културата, вкуса и енергията на Фердинанд I, на верния му критерий за „европейско ниво“, използвал не само поканени от Европа специалисти, но и целия потенциал на младата българска интелигенция. Духовен възпитаник и блестящ ценител на европейската цивилизация от XIX век, решителен, понякога болезнено амбициозен, надарен с вярно око и тънък усет за слабостите и достойнствата на отделната личност (с отлично чувство за хумор, дори и към самия себе си), той си позволява хапливи, но верни забележки към един или друг от своите приближени, министри и съветници, което му спечелва, при много от тях, сервилно прикривана омраза.

Много честолюбив, той идва в новата си родина преди всичко със самочувствието на мисионер на европейската цивилизация, призван да върне един хилядолетен народ, преживял петвековно робство и духовно унищожение, към лоното на своята култура, създавана в продължение на столетия от велики царе и книжовници в европейския Югоизток. Миражите за Византия ще се появяват в политическите му амбиции значително по-късно през царуването му. И трябва да кажем — не без основание.

През целия този начален период от управлението на Фердинанд I Русия не престава да търси възможности за провал на русофобското правителство в София. Всъщност прицелът й е както Фердинанд, така и Стамболов. В това отношение сановниците от Петербург се оказват изобретателни двуличници. Именно руските емисари успяват да пробудят носталгия по „добрия“ княз Александър Батенберг в група офицери, начело с майор Коста Паница, които подготвят съзаклятие за сваляне както на „диктатора“, така и на княза. Заговорът е разкрит, водачът е арестуван на 20 януари 1890 г., съден и разстрелян, въпреки предишното му дълго и вярно приятелство със Стамболов.

Като отмъщение за това убийство, емигрантите организират покушение срещу министър-председателя, но на 15. III. 1891 г. успяват да убият само неговия финансов министър Христо Белчев. Стамболов остава и сега твърд крепител на държавната власт, и след бурен съдебен процес с няколко смъртни присъди, хвърля в затвора дори и бившия министър Петко Каравелов. Руските рубли пълнят щедро джобовете на заговорниците емигранти, но и Стамболов заплаща по заслуга на българската тайна полиция. Благодарение на настръхналата си бдителност, той успява да предотврати немалко покушения и заговори, но заедно с това прекарва през преизподнята на полицейските си участъци внушителен брой невинни хора.

Жертва на непримиримия двубой между имперската политика на Петербург и „твърдия отпор“ на Стамболов на 12. И. 1892 г. става и блестящият български дипломат д-р Георги Вълкович, който успява да разкрие канала за прехвърлянето на руските агенти и резиденти от Одеса през Цариград за България.

Всичко това обаче не е могло да задържи невероятния и за европейците икономически, културен и духовен прогрес на младото княжество. В тези броени тежки години са създадени редица нови държавни институции, селското стопанство показва невероятно бърз напредък, развива се образованието, културата, здравеопазването, строят се стотици километри нови ж.п. линии, развива се с непознати за другите балкански страни темпове българската промишленост, осигурява се протекционизъм за българските индустриални произведения. Дава се възможност за развитие на общественото самоуправление, а оттук и бърз напредък на съвременната урбанизация. София притежава електрически ток само няколко години след въвеждането му в големите европейски столици и преди много други големи европейски градове. Още през 1887 г., въпреки клаузите на Берлинския договор (забраняващ самостоятелно сключване на търговски договори на България с други страни). Народното събрание приема „Закон за сключване на търговски договори с всички държави, които биха пожелали това“. Само две години по-късно Англия, Германия, Франция, Швейцария, Белгия, Австро-Унгария, Италия са сключили вече търговски договори с България. Не само селскостопанската продукция, но и промишленото ни производство е все по-конкурентноспособно.

През този период Стамболов и Фердинанд I потърсват дипломатическа опора преди всичко в Англия и Австро-Унгария, без да поемат ангажименти, неотговарящи на националните ни интереси. Това може да се види днес от явните и тайни дипломатически документи, публикувани от двете страни. Така че версията на някои „историографи“, намекващи за „привързването“ на България от Фердинанд и Стамболов за „колесницата на Виена“ имат категорично и документално опровержение.

Периодът на управлението на Стамболов, който почти съвпада с времето, през което Фердинанд I остава непризнат като държавен глава на България, продължава почти седем години и е истинско изпитание за младата ни държава. Успешното преминаване на този период, свързан с най-мощния начален тласък в прогреса на страната, е заслуга както на Стамболов и неговото политическо обкръжение, така и на самообладанието, търпението и политическия нюх на Фердинанд I.

Разбира се, негативните дивиденти на това управление падат почти изцяло върху Стамболов и правителството. Гюргевският апостол обаче не се безпокои от това. Той се справя с еднаква безцеремонност с вътрешните врагове, варира великолепно във външната политика (с изключение на тази към Русия) и дори не се церемони с върховната духовна власт и конституцията. Така той прогонва по епархиите им членовете на Светия Синод само заради това, че те (под влияние на Русия и руската православна църква) се колебаят дали да признаят княза, избран от представителите на българския народ, мимо волята на императора всерусийс-ки, и отказват да споменават в църковната служба името на Фердинанд I. Още по-оперативен е при промяната на чл. 38 от Конституцията, който изисква престолонаследникът да бъде кръстен в православна вяра. Оженването на княза (така желано от Стамболов) за принцеса Мария-Луиза Пармс-ка (също католичка) и категоричното становище на папата децата им да бъдат кръстени също в католическа вяра (Фердинанд дава дори тържествена клетва пред Светия отец), кара Стамболов по собствена инициатива да свика на 2 май 1893 г. Четвърто Велико народно събрание, което променя чл. 38 в смисъл, че „първият престолонаследник може да бъде кръстен в католическа вяра“. Стамболов ни най-малко не се интересува от верската принадлежност на престолонаследника, нито от негодуванието на синодалните старци от Българската православна църква, най-малко от гнева на Русия (той вече е убеден, че е показал на дело какво може, и какво не може Русия). За него — съзидателя на съвременна българска държавност — основното е създаването в новоосвободената страна на стабилна и здрава върховна власт, включително и в лицето на легитимен български монарх.

Този авторитет, така скъп за големия български държавник, Стамболов укрепва и в цялата си външно-политическа дейност. И пред султана, и пред европейските правителства той остава (въпреки някои вече проявяващи се особености в характера на княз Фердинанд I) представител и убеден привърженик на тази върховна власт и символ на националните идеали и интереси.

При посещението си при султана през 1892 г. той застъпва главно започнатата от него инициатива за стабилизиране на българските позиции в Македония по духовно-прюсветен път (през същата година Гърция и Сърбия обсъждат тайно помежду си започване на широка кампания за обезличаване на българското население в Македония, което по всички демографски проучвания на европейски учени е преобладаващо). На срещата Стамболов намира време да настои пред султана за посещение на българския княз в Цариград. През 1891–1892 г. (макар и като частно лице и родственик) приемането на княз Фердинанд от Франц Йосиф и кралица Виктория е подготвяно и с настойчивата енергия на Стамболов.

В обстоятелството, че е прав в отстояването на такава позиция, Стамболов се уверява твърде скоро, когато по таен път, на два пъти, Русия му обещава признаване на властта му, при условие, че изгони „узурпатора“. Сега за него е повече от ясно, че за руската имперска политика и Азиатския департамент в Петербург, легитимната монархическа власт в България е много по-трудно атакуема, отколкото преходните държавници, дори от типа и влиянието на Стамболов. Българският министър-председател разбира добре защо именно сред бившите детронатори на княз Александър се формира полека-лека кръг от почитатели на „добрия“ Александър Батенберг. Като характер и политическа стабилност Фердинанд е за руснаците много „по-неблагоприятен“ от предшественика му. Това именно вдъхновява Стамболов в цялата му непоклатима лоялност към Фердинанд I. Най-големият държавник на България след освобождението (който нямаше да бъде надминат от последвалите го политици, заемащи този пост) беше наистина безупречен в това отношение. Той не служеше на Фердинанд I, той служеше с цялата си хъшовска страст и вдъхновение на интересите и идеалите на България.

В началото княз Фердинанд приема с разбиране политиката на своя министър-председател. Счита я като временен етап в укрепването на една поставена при извънредни обстоятелства и непризната от Европа върховна власт. И още — като една школа, необходима му в непознатите и понякога непонятни за него балкански страсти.

Сравнително динамичната външна политика на Стамболов обаче остава твърдо на равнището на нулата по отношение на Русия. За Фердинанд I месец след месец става ясно, че подобряване отношенията с Русия е ключът за възстановяване отношенията на България с външния свят. За него твърденията на Стамболов: „Или аз, или Александър III“ остават необясними. Имайки предвид глобалната европейска политика и съотношенията на силите, това му се струва реално застрашително.

През цялото си управление „железният“ министър-председател на България въвежда в името на държавната стабилност и спасение истинска полицейска машина, цензура, репресивен апарат. Не намалява нито размерът им, нито вмешателството им в обществения живот. „Твърдата ръка“ става вече твърде тежка върху плещите на народа. Князът остава все повече с впечатление, че загубва от ръцете си балансиращата роля на княжеската институция. Развитието на нещата можеше да доведе до установяване на трайна диктатура, при която тронът се обезличава и ще служи за прикритие на една насилствена система.

Не можем да не допускаме, че с течение на времето, с твърдото провеждане на Стамболовата политика, нелише-ният от амбиции Фердинанд се е почувствал все по-засенчен от своя министър-председател. Императивната форма, с която се провежда държавната политика от министър-председателя, при седемгодишната пасивност от негова страна, се е сторила вече нелоялна и ненормална.

Така или иначе, Фердинанд решава да потърси начин да се добере до ключа за собственото си признание от Европа — подобряване отношенията с Русия. Той използва случая на тайни контакти с руския посланик във Виена Лобанов-Ростовски и след уточняване на условията за започване на диалог между София и Петербург, решава да действа. С други думи — замисля смяната на министър-председателя.

Уверен в стабилността на креслото си, осъзнал значението си за съществуването на България, Стамболов на няколко пъти подава предизвикателно оставка пред княза, която не бива приемана. Скандалите около него обаче взимат и личен характер. Такава е била и аферата около „връзката“ на министър-председателя със съпругата на военния министър Михаил Савов. Изобщо събитията работели в полза на княз Фердинанд. При поредното подаване на оставка на 18 май 1894 г., окуражен от нарастващата неприязненост на обществото спрямо диктатора, князът я приема спокойно, и Стамболов се оказва вън от играта.

Фердинанд I натоварва д-р Константин Стоилов да състави новия кабинет. Със Стамболовия режим е приключено. Стамболовистки режими ще има и в бъдеще в българския политически живот, но блестящият и неповторим държавник никога няма да се яви повече на българската политическа сцена.

Естествено възниква въпросът: коректно ли е постъпил князът спрямо коректната позиция на Стамболов към него през цялото им съвместно управление? Тълкуванията могат да бъдат различни. Безспорно е обаче, че коректната позиция на Стамболов е целяла запазване не на Фердинанд като личност, а на монархическата институция, най-здравата опора срещу външните, особено проруските попълзновения. Безспорно е също, че некоректността на княза има за Цел (покрай личното си освобождаване от сянката на Стамболов) възвръщане нормалните отношения на България с европейския свят. Преди всичко стабилизация на страната и народа, настръхнал във вътрешна конфронтация.

Фердинанд I запазва винаги респект към своя неповторим министър-председател и една от фалшификациите и тенденциозните исторически писания е твърдението за участието на княза в атентата срещу Стамболов на 6 юли 1895 г. Внимателното проследяване на личната и служебна кореспонденция от този период, елиминиране на емоционалните предубеждения на този или онзи (включително и на самия уволнен вече Стамболов), ще покаже на всеки непредубеден изследовател истината по въпроса.

Забележително е, че версиите за участието на Фердинанд в подготовката на атентата срещу Стамболов се създават и разпространяват от проруските кръгове в България. Именно от онези, които имат пряко участие в подготовката на атентата и си поставят като основна задача да потънат след това в сянка, защото са истински инспиратори на злодеянието. Като още по-сполучлива „клопка“ за обществото, те подхвърлят твърдението, че атентаторите са македонци, отмъщаващи на бившия диктатор за смъртта на майор Коста Паница.

Има и още една част от многостранната дейност на Стефан Стамболов, която заема достойно място в историята на съвременна България. Това е отношението му към освобождението на Македония. Стамболов е не само първият значителен български революционер, който веднага след решенията на Берлинския конгрес се озовава в Македония, за да подготви национално-освободителното движение там. Той е и създател — вече като министър-председател — на най-перспективния модел за освобождението и присъединяването на тази изстрадала българска земя към майката родина чрез културно-духовно възраждане на българщината в Македония, подпомагайки Българската екзархия в построяване на стотици нови български църкви, легализиране на българските общини, осигуряване на берати за българските владици в диоцеза на Българската екзархия. С една дума — мирното провеждане на народноосвободителната борба в Македония.

Днес, от дистанцията на почти едно столетие, можем определено да твърдим, че продължаването на тази политика е криело в себе си най-сигурните гаранции за нормалното и безболезнено присъединяване на Македония към отечеството. Не трябва да забравяме обаче, че всичко това е все пак преди създаването на Македоноодринската революционна организация, преди яркото фаворизиране на сръбските аспирации от страна на Русия, преди определеното активизиране на гръцката и сръбската пропаганда в Македония.

Нещо повече, Стамболов живее с мисълта за това мирно присъединяване на Македония към България, дори до последните дни на живота си. Тревога за Македония са и последните му думи, произнесени към Рихард фон Мах и полковник Димитриев, минути преди фаталния атентат срещу него: „Как върви с вашите македонци? — спира се той с приятеля си Димитър Петков при масата, на която Мах и Димитриев играят шах в Юнион клуб. — Слабо, нали?“ После добавя с искрена тъга: „Жалко за нашите храбри офицери, които сега проливат без полза кръвта си (има предвид четите с участие на български офицери, които се бият вече по македонските планини — б.а.). Това трябва да стане съвсем другояче…“ Нищо повече историята ни не е запазила като последни думи на Стамболов преди атентата.

Правителството на Константин Стоилов ликвидира бързо и спокойно извънредния режим на Стамболовото управление. Делегация, начело с неизменния митрополит Климент се явява при император Николай II и получава неговото благоволение да признае българския княз и да препоръча на европейските велики сили да сторят същото, при условие че престолонаследникът Борис княз Търновски бъде покръстен в лоното на православната църква. Условие, което княз Фердинанд, с оглед интересите на държавата, приема със същата лекота, с която Стамболов бе извършил промяната на чл. 38 от конституцията преди това. Фердинанд I не се смущава дори от обстоятелството, че по този повод папата го отлъчва завинаги от тайнствата на католическата църква.

По същество правителството на Константин Стоилов продължава националния възход в областта на икономиката, селското стопанство, индустриализацията, образованието, културата и българското духовно възраждане в Македония, в която сега се надига все по-чувствително революционна дейност. България става истинско икономическо чудо в европейския живот. Интелигенция и общество показват възможностите на един народ, останал векове забравен от европейската цивилизация. Към края на века българският златен лев има стойността на френския златен франк. Никоя балканска страна не е могла да се похвали с това.

Доволен от промяната на режима и припознаването му от Европа, княз Фердинанд взема все по-активно участие в конкретните дела на държавната политика. Свой основен дълг той счита създаването на активна българска политика и първокласна българска армия.

Народната партия, ръководена от Константин Стоилов, има определена проруска ориентация и е изразител на по-състоятелната част от населението. В края на века обаче партийно-политическото разслояване е вече много изразено и дава твърде богат спектър от идеи, външни и вътрешни политически тенденции. Либералната партия се е разслоила на няколко партии: Народолибералната, с ръководител Димитър Петков, Младолибералната, водена от Димитър Тончев, и Либералната, с амбициозния и обещаващ лидер д-р Васил Радославов. И трите партии провеждат твърда национална политика и разчитат на просперитета на страната и решаването на националните проблеми предимно на Австро-Унгария и Англия, а по-късно и на Германия. Прогресивнолибералната партия на Драган Цанков и д-р Стоян Данев е отявлено русофилска и не показва никаква динамика и гъвкавост във външната политика. На политическия хоризонт на България Петко Каравелов, верен на усета си за толерантност и умереност, е създал новата Демократическа партия, която има да играе важна роля в бъдещото развитие на страната. Тя оформя всъщност центъра на политическия живот и това й осигурява важна перспектива както като управляваща, така и като опозиционна партия. Отцепила се от нея, под ръководството на Найчо Цанов, в началото на века се оформя Радикалдемократическата партия, с електорат предимно от ограничени сектори на интелигенцията, и с не твърде стабилна политическа линия. В последните години на века се създава и съсловния Български земеделски народен съюз, с ръководители Д. Драгиев, Янко Забунов, Цанко Бакалов, който се наема да отстоява интересите на определена част от българското селячество.

Съвсем млада е и инспирираната от руския възпитаник Дим. Благоев Българска работническа социалдемократическа партия. През 1903 г. тя се разделя на „тесни социалисти“ (Д. Благоев) и „широки социалисти“ (Я. Сакъзов), основавайки се всяка една на свое тълкувание на Марксическата теория.

Като изключим тесните социалисти, които остават още от самото начало в опозиция на държавната власт и царската институция, и в известен смисъл преходни критики към двореца (основателни, или с пропагандна цел) на широките социалисти, земеделците и понякога радикалдемок-ратите, цялата партийнополитическа маса в българския обществен живот, отразяващи възгледите на мнозинството на народа, стои до войните (а и след тях) твърдо зад традиционната монархическа форма на управление в страната.

Правителството на Константин Стоилов създава възможност за уталожване на страстите, амнистира немалкия брой политически затворници и създава условия за незабавно завръщане на значителен брой политически емигранти. Дори българите-офицери (предимно тези, участвали в детронирането на княз Александър I), забегнали в Русия и служили в нейната армия, биват приемани обратно в българската армия с приравняване на званията, получени в руската армия.

С една дума, гражданското съгласие (без да се смята зверското убийство на Стамболов), е било постигнато в сравнително кратък срок — поне в приемливи за тогавашните балкански норми размери.

Не се променя и не намалява започнатата от Стамболов чрез Българската екзархия в Цариград и турското правителство борба за придобиване берати за българските владици. Правителството, декларирайки неучастие в народоосвободителната борба на българите в Македония, продължава (дори още по-енергично) да подкрепя новосъздадените македонски освободителни организации дори на територията на Княжеството.

След Берлинския договор и Съединението, Българската екзархия, оглавена вече от големия организатор, родолюбец и просветител екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев) насочва дейността си преди всичко в Македония и Одринско. Още в началото на 80-те години тя се заема с две основни задачи: възстановяване на българските църкви и просветно дело в Македония и Одринско. Бавно и търпеливо, въпреки неприязненото отношение на Високата Порта и попълзновенията на Вселенската патриаршия, а така също активно финансиране от Белград и Атина на сръбската и гръцката пропаганда в някои райони на Македония и Одринско, Българската екзархия до започването на Балканските войни през 1912 г. успява да възстанови и изгради 1600 български църкви и 73 български манастира. Със същата упоритост в поробената българска земя Екзархията, с активната помощ на българските църковни общини, успява да изгради в Македония й Одринско до 1912 г. около 1400 нови български училища.

В началото на 90-те години на XIX столетие Българската екзархия разполага с пълноценна църковна организация на територията на Македония. В Македония и Одринско са налице 16 епархии, от които — Велешка, Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Струмишка и Неврокопска се оглавяват от владици, а останалите девет — Костурска, Ле-ринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска — от архиерейски наместници.

Екзархията остава твърдо в Цариград (чак до 1946 г., когато просъветското правителство у нас я закрива) като символ на върховната църковна власт за всички българи, живеещи на етническа българска територия на Балканския полуостров. През 1892 г. тя създава престижна българска духовна семинария в Цариград. Пак по неин почин и с подкрепа на местното българско население се създават редица педагогически училища в поробена Македония и прочутите българска мъжка и девическа гимназия в Солун (основана в 1880 г.), Солунската българска търговска гимназия (от 1904 г.) и Одринската българска гимназия (от 1896 г.).

Въпреки нееднозначното си отношение с възникналата след 1893 г. Вътрешна македоноодринска революционна организация (ВМОРО), Българската екзархия е оставала винаги разумен крепител на националноосвободителната борба в Македония и Одринско. Екзархията е оставала винаги и най-сигурния и лоялен проводник на помощта на българския народ от Княжеството за своите братя в поробените земи.

По повод на конфликтни положения, свързани с Източните железници, правителството на Константин Стоилов след повече от петгодишно умерено и разумно управление, по напълно конституционен път, подава оставката си на 18. I. 1899 г.

Откривала се е вече възможност княз Фердинанд да участва по-пряко при избирането на нов председател на Министерския съвет. Образува се коалиционно правителство от Либералната и Народнолибералната партия. Запознат добре с нравите и темперамента на българските партийни лидери, князът не поверява министър-председателския пост на д-р В. Радославов, а на много по-умерения Тодор Иванчев. Радославов обаче оглавява Вътрешното министерство и при богатата жетва на 1900 г. успява да събере с насилие наново въведения омразен „десятък“. Това предизвиква селски вълнения и бунтове в Тръстеник, Шабла и Дуранкулак. Радославов не се стряска в тези напрегнати дни от своите политически противници и показва, че може да се справи хладнокръвно, но и жестоко, с каквото и да било нарушение на реда, налага се смяна на кабинета и князът възлага на генерал Рачо Петров да състави служебно правителство. То провежда сравнително спокойни парламентарни избори, при които мнозинство получават Демократическата и Прогресивнолибералната партия — съставили правителство, начело с Петко Каравелов (19. II. 1901 г.).

Десятъкът е отново отменен, но финансовите проблеми от предходната година се задълбочават. От Демократическата партия се отцепват Найчо Цанов, Тодор Влайков и други, които бойкотират правителството на Петко Каравелов. Последният предоставя премиерското кресло на Стоян Данев-на 1. XII. 1901 г.

По традиция русофил, лидерът на Прогресивнолиберал-ната партия получава с помощта на Петербург благоприятен заем от Франция, провежда честване на 25-годишнина-та от Шипченските боеве по невиждан дотогава тържествен начин. Князът го поощрява с готовност, защото за него балансирането с Русия остава основен принцип във външнополитическите му планове.

Министър-председателят обаче, улисан във финансови проблеми и празнувания, изпуска от поглед това, което става в страната и в непосредствена близост с нея. Основаният още през 1895 г. в София Върховен македоно-одрински революционен комитет (ВМОРК), оглавяван от Трайко Китанчев, а след това от генерал Иван Цончев, успява в кратко време да сформира ефективни бойни чети, които вдигат още през есента на 1895 г. ограничено въстание в Мелнишко, а през есента на 1902 г. значително по-разширено — в Горно-джумайско, Мелнишко и Малашевско. Княз Фердинанд, добре запознат с всичко това, по различни причини предпочита да се прави на неосведомен.

Осведомени обаче са властите в Петербург. През декември 1902 г. в София пристига руският външен министър граф Ламсдорф, който поставя остро въпроса за македонските събития пред своите симпатизанти от Прогресивнолибералната партия, основавайки се на подписаната през май 1902 г. тайна военна конвенция между Русия и България. Данев се разпорежда да бъдат незабавно обезоръжени и обезвредени всички чети, заминаващи за Македония. Ламсдорф си отива доволен, и за „благодарност“, във вече станалия типичен за Русия стил, издейства от Абдул Хамид II да се допусне ръкополагането на сръбския митрополит Фир-милиян в Скопие.

Острата реакция всред обществеността и политическите партии срещу поведението на Данев по македонския въпрос и раболепието му към Русия стават причина правителството да подаде оставка на 6 май 1903 г.

Преценявайки хода и събитията, княз Фердинанд предпочита да се опре на Народнолибералната партия, но отказва да възложи поста министър-председател на нейния лидер Димитър Петков, а го предоставя отново на генерал Рачо Петров. Едноръкият герой от Шипка взема Вътрешното министерство, убеден, че ще се справи добре на този пост.

Тъкмо тогава обаче Балканите и Европа бяха разтърсени от най-буреносното след Освободителната война събитие в поробена Македония — Илинденско-Преображенското въстание.

ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ 1903 г.

Надеждата за свобода и непримиримостта на българите, останали под турска власт в територията на Македония и Одринско, се проявяват още непосредствено след решенията на Берлинския конгрес. Отначало с петиции, а по-късно с Кресненско-Разложкото въстание изявяват непосредствено след Берлинския конгрес несъгласието си с разкъсването на общата родина и оставянето им под чуждо робство.

След осъществяване на Съединението в Македония се започва по-системна и старателно подготвяна дейност за присъединяване на поробената земя към майката-родина. Преди всичко обществената дейност се насочва към продължаване на българското духовно възраждане във всички краища на поробените български земи. В Македония това е било жизнено необходимо поради няколко причини и на първо място поради наличие на определен процент гръцко, гръкоманско, куцовласко и мохамеданско население. Затова се строят и откриват десетки и стотици нови български училища и църкви. Дейността на Българската екзархия и лично на екзарх Йосиф I е наистина огромна. Подкрепа на тази дейност пряко или косвено оказва правителството на Стамболов, Стоилов, а така също последвалите го български кабинети. Така или иначе, резултатите от общонародната българска политика са толкова значими, че Сърбия и Гърция започват помежду си тайни преговори за общи действия срещу българското възраждане в Македония. Прочутите български гимназии в Солун, Българската гимназия в Одрин, над 1300 български класни и начални училища, пръснати в цялата поробена територия на Македония и Одринско, заедно с десетки и стотици български църкви, са здравите крепости на българщината за близо един милион останали под робство наши сънародници.

Заедно с духовното пробуждане, в началото на 90-те години на XIX в. в Македония и в Княжеството се замисля създаването на революционно-освободителни организации, които да започнат въоръжена борба, по подобие на националноосвободителната борба на народа ни през 70-те години на века. След няколко несполучливи опита (през 1884 г се създава първият „Македонски комитет“, с вдъхновители Дим. Ризов, Дим. Петков и Коста Паница), най-сетне на 23 октомври 1893 г. в гр. Солун се създава „Български македо-но-одрински революционен комитет“, който по-късно се нарича Bътрешна Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Нейни създатели са Дамян Груев д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Христо Батанджиев Ан-дон Димитров, Петър Попарсов. Още от названието на организацията става ясно, че се касае за революционна организация на македонските българи, обстоятелство подчертано и в текста на устава.

Основните моменти в този устав и по-късните промени в него се основават на устава на БЦРК и на организационните принципи на вътрешната комитетска организация в поробена България, създадена от Левски и неговите сътрудници и съмишленици.

Разработеният устав на организацията и приет на Втория конгрес през 1896 г. показва демократическо разширяване дейността на ВМОРО и излизане от затворената конспиративност, която съществува през първите две-три години.

В поробената земя на Македония се създават все повече комитети на организацията. Огромно значение за апостолска дейност има включването в организацията на ВМОРО на млади и енергични революционни дейци, всред които особено важно място заема Гоце Делчев, възпитаник на Българското военно училище, практикуващ като учител в Щип по едно и също време с Даме Груев. Получил кръщението си в революционната дейност, Гоце Делчев не само се превръща в един от най-активните дейци на ВМОРО, но и въвежда редица нови общочовешки и демократични принципи в нейната дейност и идеология.

Още през първите години от съществуването на ВМОРО става ясно, че организацията трудно ще проведе успешна дейност, ако се бори за непосредствено и пряко присъединяване на Македония към Княжеството. На такава стъпка биха попречили както международната обстановка, така и пряката намеса на Турция и предявяващите апетити за разширяване за сметка на чужди територии Гърция, Сърбия, а дори и Румъния. Ето защо организацията си поставя за цел да осигури автономия на Македония, предвидена съгласно чл. 23 и чл. 67 от решенията на Берлинския конгрес. Веднъж осъществен този успех, присъединяването към майката родина може да се реализира по познатия вече опит от съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Почти едновременно с революционната организация в поробена Македония, революционна организация за освобождение на Македония е създадена и в Княжеството. Това е споменатият вече Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), създаден през 1895 г. в София. Целта на тази организация е да подпомогне освободителната дейност на поробеното население в Македония чрез изпращане на добре обучени и екипирани въоръжени чети по долината на Места, Струма и Вардар. Командири в тези чети са завършили Военното училище български офицери, родом както от Македония, така и от селища в Княжеството. Влияние в тази организация имат намиращите се в Княжеството македонски дейци, но така също правителството и князът.

През продължителен период от дейността си ВМОК сътрудничи с ВМОРО, но около 1901 г. настъпват различия, които прерастват в спорове. Върховният комитет, оглавяван от генерал Ив. Цончев, продължава да изпраща все по-интензивно чети, които не винаги действат съгласувано с комитетите на ВМОРО в поробените територии. През септември 1902 г. четите на Върховния комитет предизвикват въстание в Горноджумайско, Петричко и Малашевско, но ВМОРО, основавайки се на обстоятелството, че не е осъществено предварително съгласуване, не само не подкрепя въстанието, но дори му се противопоставя. Срещу въстаналите райони е изпратена над 15 000 турска войска, която твърде скоро се справя с въстаналите селища.

Идеята за всеобщо въстание обаче зрее все повече сред дейците на ВМОРО. На 24 януари 1903 г. в Солун се провежда конгрес на ВМОРО, на който за съжаление не присъства Гоце Делчев, а Даме Груев е в заточение. Този конгрес решава да бъде обявено всеобщо въстание в Македония и Одринско през лятото на същата година. Поробената територия предварително е разделена на революционни окръзи, в които през м. април трябва да бъдат проведени окръжни конгреси, които да начертаят конкретна програма за въстание във всеки окръг. Предвиждало се е въстанието да се проведе като партизанска война, която да привлече вниманието, съчувствието и намесата на Европа за изпълнение на чл. 23 и 67 от Берлинския договор и даване на автономия на Македония.

Научил за решенията на конгреса, Гоце Делчев, въпреки становището си, че положението за въстание не е още назряло, ги приема и започва подготовка в комитетските организации. На път за конгреса на Серския революционен окръг обаче при сражение с турски аскер той загива на 4 май 1903 г. при с. Баница.

Няколко дни преди това се завръща от заточение Даме Груев и се включва веднага в подготовката на въстанието. Той провежда конгреса на Битолския революционен окръг в родното си село Смилево. Едва тук той научава за гибелта на верния си събрат и съратник Делчев.

Конгрес на 12 май провежда и Одринският революционен окръг в местността „Петрова нива“ в Странджа планина. С оглед на създалата се обстановка се решава въстанието да избухне на Илинден. Създаване на свободни зони се предвижда само в Битолския и Одринския окръзи. В останалите въстанието е трябвало да протече, както казахме вече, под формата на партизанска война.

Все с оглед привличане на вниманието на Европа, в началото на 1903 г., независимо от ВМОРО, в Солун възниква конспиративен център от т.нар. „гемиджии“, български младежи, които организират и провеждат в средата на м. април поредица от крупни атентати, като взривяване на ж.п. линия, на електрическата централа на Солун, разрушаване чрез подземен тунел на най-голямата банка в града — „Ото-манбанк“, хвърляне на бомби в някои увеселителни заведения и подпалване на френския кораб „Гвадалквивир“. Полицията успява да унищожи един след друг почти всички солунски атентатори, но случилото се в града възбужда духовете в Европа. Това обаче не донася големи реални резултати за подобряване положението на поробеното българско население.

Главният щаб на въстанието — Даме Груев, А. Лозанчев, Б. Сарафов — издават няколко дни преди избухването на въстанието възвание до поробеното население, с призив „да вземе оръжие в ръка“ срещу вековния поробител. Задграничното бюро на ВМОРО в София по същото време отправя декларация до дипломатическите мисии в българската столица, в която се посочват основните искания на революционните организации — автономия на Македония и Одринско, назначаване на главен управител, независим от Високата Порта и под международен надзор.

Въстанието избухва наистина на връх Илинден — 20 юли 1903 г. (2 август н.ст.) и обхваща Битолска, Леринска, Костурска, Кичевска, Прилепска и Охридска околии. Овладени са важни съобщителни възли, създадени са укрепени райони, особено в югозападната част на Македония. Освободен е град Крушево, където въстаниците обявяват „Крушевската република“. Особено добре са охранявани планинските проходи и преди всичко проходът, свързващ Лерин с Костур.

Около 20 000 недобре въоръжени въстаници влизат в кървава схватка с около 80 000 войска и башибозук. Боевете се водят ожесточено почти във всички въстанали райони на Битолски окръг. Особено тежки са сраженията при Смилево, Костур, планината Бигла. Загиват над 6000 души, опожарени са около 200 села. Въстаническите действия, макар и откъслечни, продължават близо три месеца и стихват едва с настъпването на късна есен. Прогонени от селищата си, десетки хиляди бежанци търсят спасение и убежище в свободна България.

На празника Преображение — 6 август 1903 г. (19 август н.ст.) пламва и въстанието в Одринския революционен окръг. Център на въстаническите действия е Странджа планина. Още в първите дни са освободени крайбрежните селища Ахтопол и Василико (Царево). Над 2500 души въстаници създават свободна зона в планината и продължават дни наред ожесточени сражения с около 10 500 добре въоръжена армия. Потушаването на въстанието в Одринския окръг предизвиква също значителна вълна от бежанци, търсещи спасение в Княжеството.

Съгласно предварителния план Скопският, Солунският и Серският революционни окръзи не въстават и в тях се развива само интензивна четническа дейност, достигаща на места до тежки и продължителни сражения.

Поражението на Илинденско-Преображенското въстание нанася сериозен удар върху ВМОРО и освободителното движение в Македония. България практически е била лишена от възможност да окаже пряка помощ на въстанието, защото неминуемо е щяла да бъде нападната от всички съседи и преди всичко Турция, на която Княжеството е още васално подчинено.

През 1904 г. българското правителство се опитва да се подсигури с двустранни споразумения за евентуално нов подобен случай, но резултат не се получава. Става ясно, че аспирациите на Сърбия и Гърция към населените предимно с българи Македония и Одринско стават все по-големи.

Независимо от това князът и правителството на генерал Рачо Петров употребяват всички усилия за привличане вниманието и намесата на цивилизована Европа в трагедията, която се разиграва в Македония и Одринско. За съжаление — отново без реални резултати.

Все по-определено се налага идеята за военно освобождаване на поробените български земи. В началото на 1904 г. князът и правителството подготвят широкообхватен и конкретен план за създаване на елитна българска армия. Военният бюджет достига 30% от общия размер.

Безуспешни се оказват и мерките, взети от страна на великите сили за провеждане на т.нар. Мюрщегски решения (при срещата на Франц Йосиф и Николай II на 5. X. 1903 г. Мюрщег), за налагане реформи в районите на въстанието. Русия, изхождайки от свои интереси и перспективни планове, изключва от обсега на тези решения Одринска Тракия. В останалите райони са проведени съвсем палиативни реформи, които почти с нищо не променят тежката участ на поробените.

Мюрщегските решения за реформи са само оправдание за съвестта на Русия и Австро-Унгария пред Европа.

По това време Англия още се надява за включване на България в своята орбита на влияние и затова лорд Лансдоун (няколко месеца по-късно) твърдо настоява за назначаване на християнин губернатор на Македония, а малко по-късно външният министър на Великобритания лорд Еду-ард Грей предлага напълно аргументирано (опасявайки се може би от предстоящо създаване на Балкански съюз под покровителството на Русия) даване действителна автономия на Македония. Русия и Австро-Унгария обаче запазват пасивно отношение. Те знаят, че такова разрешаване на въпроса може да се надява на резултат, само ако бъде подкрепено от трите велики сили.

За българската общественост и правителство, а така също за поробеното население в Македония и Тракия, става все по-ясно, че при сложилата се обстановка освобождението може да се осъществи само с военна сила.

Предварителните условия за обсъждане на такъв въпрос обаче изискват обявяване независимостта на българската държава.