Асен Г. Христофоров
Различни природи

Откак се разболя по-малкото му момче, Илия позанемари кърската работа. Той беше ловец, но сега все по-често скиташе в гората с пушка на гръб. Коварната болест беше дошла през пролетта, когато снегът се топеше по южните склонове на Лакатишка Рила, а Черни Искър протичаше буен и мътен през селото. В такова време мъчно се намира дивеч, пък и ловът не всякога е разрешен, но Илия не ходеше в гората, за да задоволи страстта си на ловец. Той търсеше разтуха за болестта, която сковаваше краката на малкия Митко и го бе стоварила на легло тъкмо преди да завърши седми клас. Понякога той му донасяше убита катеричка или подранила сойка, прелитнала дръзко пред очите му в окрайнината на гората. Момчето се забавляваше с донесения дивеч и самотните му часове сякаш минаваха по-леко.

Веднъж към средата на май Илия възлезе с пушка на гръб към Мечитите. Двата високи върха, щръкнали един до друг в небесата, също като родни братя, бяха още заснежени. Ловецът крачеше умислен, газеше дълбокия сняг и се взираше разсеяно в дирите, оставени от вълчи лапи. Имаше и дири на лисица — по-разкрачени от вълчите стъпки, а също и следи, оставени от подгонено зайче. Дирите бяха съвсем пресни, защото снежна буря бе вилняла по върховете само преди два дни. И тъй, както вървеше, погледът на ловеца се спря върху красива премръзнала пеперуда, полегнала напреки в снега. Ветровете бяха отвеяли крилатото насекомо от полегата, гдето вече цъфтяха розите, и то бе намерило смъртта си в снеговете на Рила. Илия неволно си спомни за своя болен син и влага изби в очите му. Той се извърна и тръгна надолу, към далечното село.

След около час той слезе на Преслапа. Тук снегът се бе стопил и млада, свежозелена тревица покриваше широката поляна. Слънцето грееше сияйно откъм Лопушките върхове и сухите стволи на боровете аленееха в дъното на поляната. Красиво бе в тоя ранен следобеден час, красиво и много тихо в тучгага поляна, но сърцето на ловеца още се свиваше от мъка. Той крачеше бавно с пълна пушка на гръб и пресичаше Преслапа откъм мястото на старото сечище, когато погледът му изведнъж се прикова в гнила хралупа на някогашен бор — великан. Две щръкнали уши се подаваха из хралупата и ловецът в миг свали пушката и я насочи към хралупата.

Насочи пушката, но това действие бе инстинктивно у него. Той не гръмна веднага. Ловът на зайци бе забранен по това време на годината и нещо го подтикваше да не спусне курока. Той се вгледа в щръкналите уши, които не помръдваха, и бавно разтвори примижалото ляво око. Тия уши бяха предълги дори и за стар заек. Наистина зайците често обичат да се крият в трънки, когато ловецът минава на няколко крачки от тях, но тоя заек спеше! Илия се вгледа още по-внимателно в хралупата, обрасла отвътре с високи тревички и жълти цветчета, после бавно свали пушката. Малко сърне лежеше в хралупата и спеше. „Ето подарък за Митко!“ — помисли ловецът, после приклекна и внимателно положи пушката на земята.

Той успя да издебне спящото сърне. Направи две-три бавни крачки, после бързо се спусна и грабна сърнето, а то излая хрипливо и зарита с дългите си крачка във въздуха. Цялото бе изпъстрено с малки петънца и тая окраска го правеше още по-хубаво. Илия го прегърна и понесе, както се носи агне, но още преди да се наведе и вземе пушката, друг хриплив лай го сепна. На тридесетина крачки отвъд него, току в средата на поляната, бе застанала сърната, излагайки себе си на смъртна опасност, за да спаси рожбата си. Няколко мига по-късно друг, още по-дрезгав лай накара ловецът да извърне глава към другия край на поляната. Сръндакът бе застанал в окрайнината на гората и го гледаше с гордо вдигната глава. Гледаше го, излайваше глухо и цял потръпваше.

Ловецът се смая. Да пусне ли сърнето? Пушката лежеше до краката му. Сръндакът не би могъл да побегне в тия кратки мигове, които му бяха необходими да грабне пушката и да се прицели. Той имаше вярно око и нарядко пропускаше дивеча. Не му пречеха трите липсващи пръсти на лявата ръка, отнесени от парчетата на старата берданка, която се бе пръснала в ръцете му при лов на мечки. Дълго се двоумеше ловецът, а сърната и сръндакът го гледаха предизвикателно и стояха като заковани. „Милеят за рожбата си“ — мина му през ума, но начаса се сети за болния Митко и стисна още по-здраво мекото и топло тяло на ритащото сърне. После взе пушката с една ръка и тръгна по пътеката, нехаен към лая на двете животни.

Радостта на момчето бе голяма, когато видя живото сърне. Затвориха го в една стая, за да не го закача старото ловно куче на Илия, подхраниха го с краве мляко и то скоро престана да врещи. След месец то вече влизаше само в стаята на Митко и подскачаше като яре, събаряйки столовете и друга дребна покъщнина. Митко го примамваше с разни лакомства и най-вече с горски гъби, които съседските момчета беряха по негова молба. Сърнето бе женско и той го кръсти Милка, а това име сякаш се нравеше на пленения горски обитател. Тя наостряше уши, щом я повикваха по име, и веднага изтичваше при Илия и жена му или пък при болния Митко. Дори кучето свикна с нейното присъствие и вече не я закачаше.

Тъй Милка стана член на Илиевото семейство. Тя престана да се плаши и от големия брат на Митко, който се учеше в самоковската гимназия, а през лятото работеше в градската тухларня. Момъкът идваше в селото през неделя, носеше прочитни книги на болното момче и не можеше да се нарадва на дружбата, която го свързваше със сърнето. Милка нямаше друга работа в тоя селски дом, освен да тича из двора, да плаши кокошките, които отлитаха с крясък към стобора, да си играе със старото куче и да потропва с предните си копитца по вратата на Митковата стая, когато тя биваше затворена. А това се случваше все по-често с настъпването на влажните есенни дни. Милка чакаше дълго пред вратата, докато минеше някой и я пуснеше при момчето.

Много съседски момчета се катереха по плета на двора, за да гледат сърната. Сутрин те ходеха на училище, но минеше ли пладне, децата се нареждаха край оградата и викаха сърната по име. Тя привикна и с тях и често поемаше от ръцете им гъби или сочни треви. Някои й даваха хляба си и тя го сдъвкваше, а едно немирно момче дори й поднесе свински пръжки, забучени на тънка пръчица. За голяма почуда на всички, дори и на смаяния Илия, сърната изяде пръжките. Той бе приучил ловното си куче да не яде месо и сега често подхвърляше пред съседите, че Милка била станала стръвница.

Сърната внесе разнообразие и малко радост в иначе тъжния дом на ловеца. Мъката на Илия по болното момче нарастваше от ден на ден. Коварната болест не искаше да си отиде и още приковаваше сина му в леглото. Момчето наистина бе бодро, закачаше се с всички, четеше много и комай само то се смееше в цялата къща, но другите деца пак бяха тръгнали на училище, а то изоставаше с уроците. Тогава на ловеца хрумна да повика едно от момчетата, които се катереха подир пладне по оградата на двора. Той подбра едно височко и хубаво момче, на име Славчо, с година по-малък от неговия син. Избра тъкмо него, защото беше приятел с покойния му баща, загинал при нещастен случай прежното лято.

— Славчо — рече му той, — защо не идваш да си учиш уроците при Митко? Ще учите заедно и тъй ще ти бъде по-лесно, пък и той ще преговаря онова, което е учил миналата година.

— Бива! — отвърна момчето, повече зарадвано от мисълта да се сближи със сърната. — Аз и без това не стоя много в къщи…

— Защо?

— Защото сега чичо Костадин ни управлява — едва отвърна момчето и млъкна изведнъж.

Илия не обичаше чичото на Славчо. Бе се спречкал с него преди време заради едни дърва в гората. Той ги бе приготвил и наредил на два купа, после се бе върнал в селото, решен да дойде с колата през следващия неделен ден и да ги извози до в къщи. Когато пристигна на мястото и разпрегна воловете, намери само единия куп. Някой бе откарал другия. Другоселци загатнаха пред Илия, че Костадин бил вдигнал дървата. Всички познаваха и малцина обичаха тоя висок и сух селянин с дълги ръце, малка глава и винаги стиснати устни, които нарядко се отваряха за добра дума. Илия го срещна в селото и го запита за дървата, но онзи само повдигна рамене и го погледна присмехулно с присвити очи. Оттогава те почти не си говореха.

Както и да е, Славчо свикна да идва в дома на ловеца и двете момчета скоро станаха още по-добри приятели. Митко бе много паметен и помнеше много от онова, което бе учил прежната есен. Той помагаше на другото момче и при решаването на задачите, после двамата извикваха Милка и скоро в стаята се вдигаше голяма врява. Случеше ли се в къщи, Илия се отбиваше при момчетата и ги усмиряваше, а те все го подканваха да им разказва разни ловни случки. Всички ловци са сладкодумни и Славчо често се застояваше до късно в чуждия дом.

— Време е да си отиваш — понякога го подсещаше Илия.

— Че какво да правя в къщи? — отвръщаше момчето. — Мама все плаче и гледа да угоди на чичо, а той се кара, хока я…

Илия мълчеше. Той чувствуваше, че чуждото момче се е привързало не само към Митко, но и към него самия. То сякаш търсеше опора в ловеца, заместил в подсъзнанието му неговия покоен баща.

Веднъж, на излизане от къщата, Славчо забрави да притвори вратата и сърната тръгна след него. Илия я проследи с поглед, но не я извика. Искаше да види как ще се държи тя на улицата и дали ще се върне сама. Милка бе тръгнала подир момчето. То я забеляза и се уплаши, но Митковият баща бе застанал на прага и му направи знак с ръка да върви нататък. Сърната заподскача по улицата и изпрати момчето почти до неговия дом, а когато вратата хлопна пред носа й, тя припна надолу. Илия нарочно затвори вратата и се скри зад плета, но Милка не почука да й отворят. Тъй както тичаше, тя рипна високо във въздуха и се озова в двора на Илиеви. От тоя ден той често я извеждаше из селото, но винаги носеше тояга в ръка, за да я пази от кучетата.

Тъй изминаха най-тежките зимни месеци. Сърната едрееше, а Митко все лежеше болен. Когато снегът почна отново да се топи по насрещните склонове на Лакатишка Рила, Илия реши да постави сърната на изпитание. В един неделен предобед той взе Славчо със себе си и двамата поеха нагоре по улицата, а Милка тръгна подир тях. Те бяха тръгнали по шосето към почивната станция, но скоро извиха вляво и се насочиха право към гората. Сърната ги следваше отблизо. Тя поспираше навремени, колкото да прегризе някоя по-височка тревичка, после бързо ги догонваше.

Илия не бе взел пушката. Той бе решил да освободи сърната, но сам не знаеше дали бе време да стори това. По негово пресмятане Милка вече навършваше една година. Когато ловецът съобщи решението на Славчо, момчето се изуми.

— Защо — запита то, — защо ще я пуснеш?

— Природата й е такава — отвърна ловецът. — Тя трябва да живее в гората, а не в селски двор.

Скоро навлязоха в обширна ливада сред гората. Снегът се бе отдръпнал в окрайнините и свежа тревица покриваше цялата поляна. Милка не бе виждала толкова зелена трева на едно място, нито такава просторна поляна. Тя хукна презглава към горния край, сви край вечнозелените смърчове и припна назад, подскачайки и ритайки от радост. Завъртя се за няколко мига пред ловеца и момчето, после пак запраши към гората. Тогава Илия каза на Славчо да тръгнат надолу и да се скрие зад първия едър смърч, а сам пролази към гората и се пъхна в невисока смрика.

Сърната не бе забелязала техните движения. Когато се умори да тича и скача, тя вдигна глава, наостри уши и огледа широката поляна. Славчо я гледаше иззад смърча. Той видя как тръпнеха мускулите на краката и гърдите й, как тя върти глава на всички страни, сякаш души въздуха. „Уплашила се е“ — помисли момчето и неволно се усмихна, но в същия миг кръвта замръзна в жилите му. Сърната нададе страшен пронизителен писък също като жена, която крещи от ужас, после се втурна към средата на поляната и изведнъж се закова на място. Тялото й се тресеше от страх и тя изхриптя жалостиво, но не повтори страшния писък. Илия се разсмя в смриката и излезе напред, а Милка подскокна и се стрелна към него. Тя се блъсна в ловеца и замалко не го събори на земята, сетне почна да ближе ръката му.

— Видиш ли — каза той на Славчо, когато момчето дотърча до него, — още не й е дошло времето. Но помни, че рано или късно тя ще ни остави.

Тримата се прибраха в селото за голяма радост на сърната, която изприпкваше надолу по шосето и пак се връщаше при тях.

Привечер в същия неделен ден Славчо дойде отново в дома на своя приятел. Сърната бе в двора и припна игриво към него, но той не й обърна внимание. Очите му бяха подути от плач.

— Какво има? — запита го бащата на Митко, когато момчето влезе в стаята на болния.

— Чичо Костадин ме иска за овчар — едва продума Славчо. — От утре няма да ходя на училище…

„Искаше дърва и ти докарах — рекъл Костадин на майка му. — И брашно ти дадох взаем, а я го върнеш, я не. Сега искаш нивите ти да изора. Ще го направя, но ще ми дадеш момчето!“

Още същата вечер Илия отиде при главния учител. Той го изслуша и се навъси, после безпомощно повдигна рамене. Никой не искаше, пък и не можеше да се разправя със злия Костадин. Всички помнеха как се бе развикал прежната пролет и колко гневно бе отпъдил ония, които го канеха да влезе в кооперативното стопанство. Някои дори твърдяха, че Костадин имал пушка и я криел в гората. Селяните познаваха сприхавия му нрав, познаваха и алчността му и се бояха от него. Затова той мъчно можеше да намери помощник, с когото да пасе стадото. А никой в селото нямаше повече овце от него.

И тъй Славчо стана овчар. Сутрин нарамваше торбичката и подкарваше овцете по ливадите в покрайнините на селото, към обед пладнуваше в малката горичка край Грековица, после повеждаше стадото покрай гората, гдето снегът се бе стопил, и привечер се връщаше през ливадите край Селската река. През тези дни чичо му Костадин докара още дърва, после изора своите и техните ниви, а накрая откара част от оборския тор към Лакатица и го разхвърли по двете ливади, които не бяха влезли в кооперативния блок.

Стадото броеше към шестдесет брави и почти толкова агнета, но две недели по-късно, когато времето се позатопли и тревата стана по-гъста, Костадин прибра още двадесет и три овце с техните агнета. Тия овце бяха на бедни хорица, които имаха само по три-четири брави и не можеха да ги пасат сами. Те щяха да плащат на Костадин да се грижи за тях до Гергьовден, когато лъчеха агнетата от сагмала. Костадин бе доволен. Той бе намислил нещо и скоро се зае да изпълни намеренията си.

Беше към средата на април и времето бе много топло за тоя месец. Една заран Костадин впрегна воловете, натовари частите на старата дъсчена колиба, метна отгоре и прековиците, с които правеше заградка за овцете, и тръгна нагоре, край Черни Искър. След време воловете поеха по нанагорнището към Матрачица, гдето на Костадин бяха дали една нова нива в замяна на две негови, влезли в кооперативния блок. Костадин избра подходящо място за заградката и издигна колибата близо до малкия поток, който се стичаше по тоя южен склон на Лакатишка Рила. Когато привърши работата си, той насече смърчови клони и с тях направи друга и по-малка заградка, на стотина крачки източно от първата, после издигна малка колибка край нея. Той искаше да натори новата нива до Гергьовден, когато щеше да я засее с картофи, но искаше и да се възползува по нечестен начин от млякото на чуждите овце.

Привечер той се върна в селото и присрещна Славчо към Селската река, после двамата поведоха стадото към Матрачица. Горе пристигнаха на смрачаване, но луната скоро изгря и Славчо се развесели. От прага на колибата се откриваше прекрасна гледка към насрещните заснежени зъбери на Рила. Малки бели облачета се рееха над Купените и Попова шапка. Те идеха откъм югоизток, но подгонени от топлия вятър, бързо преваляха билото и литваха над широката долина, закривайки навремени луната. Тогава в полето под него прилитаха тъмни сенки, които закриваха по за няколко мига и зелените площи на есенниците, и тъмните ивици на нивите, засети с пролетен ечемик. Славчо гледаше пълзящите сенки на облаците и ги оприличаваше на тъмните крила на фантастични птици, които прелитат високо в синевата на простора. Той се ослушваше и в ромона на близкия поток, който се смесваше с шумните въздишки на овцете в заградката, надаваше ухо да долови странните загадъчни шумове, които идеха откъм гората, и мълком се радваше на пламъците, издигащи се от огъня пред колибата. Уви, радостта на момчето не трая дълго.

— Ти ще спиш в другата колиба! — изведнъж рече Костадин и прекъсна мислите му. — Там ще откараме и чуждите агнета.

Славчо изтръпна. Той бе забелязал още на пристигане малката колиба и заградката пред нея, но помисли, че там ще кърмят овцете. А и защо искаше чичо му да отлъчи чуждите агнета от овцете? През тия студени нощи агнетата трябваше да бъдат при майките си, да се греят при тях и да бозаят, когато огладнеят!

Момчето се примири с волята на чичо си. Те отлъчиха чуждите агнета и ги затвориха в малката заградка пред колибата на Славчо, който прекара една неспокойна нощ. Наистина двете кучета бяха останали при голямата заградка и самотата му тежеше въпреки ясната лунна нощ, но агнетата все блееха от студ и не му даваха да спи. Той се изтягаше върху влажната слама и се свиваше под стария ямурлук на чичо си, а мислите му ту бягаха към болния Митко и сърната, ту се връщаха към необяснимото решение на чичо му да отдели чуждите агнета в отделна заградка.

На утрото той разбра истината. Чичо му го извика и го подкани да подкарва една подир друга чуждите овце към надвеса в единия край на заградката, гдето бе поставил прясно измито каче. Овцете се дърпаха и ритаха, но Костадин ги издои и напълни качето с димящо мляко. Той издои само чуждите овце, чиито агнета бяха прележали в Славчовата заградка и сега блееха жално от глад. Когато издои и последната чужда овца, Костадин се извърна към момчето, забеляза пламналите му страни и рече:

— Да не си посмял да кажеш някому, че кокалите ще ти строша от бой! Хайде пусни ония агнета!…

Славчо наведе глава и тръгна към малката заградка. Това бе кражба, двойна и дваж по-гнусна кражба, защото Костадин крадеше млякото не само от стопаните на чуждите овце, но и от самите агнета. Никой не доеше овцете до Гергьовден. В тоя планински край млякото се полагаше само на агнетата до тоя ден, а дори и седмица подир него при студено време.

Агнетата се прибраха в голямата заградка и бързаха да намерят майките си, но вимето на всяка бе празно. После, когато слънцето се вдигна над Рила и поизсуши росната трева, а долу в полето леки пари пролазиха по влажните изорани ниви, Славчо сам подкара стадото към Мечкарица и още по-нагоре, към далечната Сахтьовица. Костадин остана край заградката, за да подсири краденото мляко.

Тъй се занизаха дните до края на месеца. Времето бе все хубаво и Славчо привикна с новия си живот. Мъчно му бе за училището и другарите от класа, но той се стараеше да не мисли за това. Пък и през деня нямаше много време за мислене. Чуждите агнета бяха гладни и не оставяха майките си спокойно да пасат. Със стадото имаше и две кози — едната бяла, без рога, а другата черна и много опърничава. Тя също създаваше много ядове на малкия овчар, а вечер, когато трябваше да ги издои — защото той доеше двете кози, — тя риташе съдинката и Костадин все му се караше. Момчето не смееше да се оплаче дори на майка си, която идваше през ден, за да донесе хляб и едно-друго за ядене. По нея Костадин изпращаше прясното сирене, заръчвайки й да го крие, та никой да не разбере измамата. Тя се червеше, но не роптаеше. Скришом пресметна, че през първите десет дни Костадин бе надоил над сто литри мляко от чуждите овце, а до Гергьовден това количество щеше да се удвои.

Една вечер — беше към края на месеца — времето неочаквано се развали. Лек дъждец запръска из въздуха и агнетата се сгушиха едно до друго в заградката пред колибката на момчето. Тя не беше висока, нито пък бе направена от дъски, като тая на чичо му, та Славчо не можеше да запали огън в нея. Легна отрано и се зави с ямурлука. Ветрецът идеше откъм голямата заградка и Славчо долавяше неспокойните въздишки на овцете, а понякога и кучетата излайваха в мрака. Той се свиваше от студ и често надничаше към агнетата. Заградката бе само на няколко крачки от колибата. Агнетата се тревожеха от дъжда и момчето се боеше, че те ще разбутат клоните и ще излязат навън. Затова поглеждаше често през отвора на колибата. Сетне се унесе в мисли и заспа.

Събуди се към полунощ. Нещо сумтеше край колибата и тежко пристъпваше напред. Славчо се понадигна и ослуша. Дъждецът бе престанал и къс от звездното небе прозираше през отвора на колибата. Нейде отвъд Мальовица блесна светкавица, после далечен гръм разтърси въздуха. Изведнъж агнетата се размърдаха. Славчо се изправи на колене и видя тъмния силует на голяма мечка. Тя бе застанала пред заградката и леко поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна. Момчето не бе виждало мечка и дъхът му замря в гърците. Страшният звяр спокойно събори заградката и влезе вътре. Вместо да се разбягат, агнетата се втурнаха към мечката. Те навярно я взеха за грамадна овца и искаха да се стоплят при нея, а може би и да бозаят, Славчо гледаше, тръпнеше от страх и просто не вярвгше на очите си. Мечката захапа едно агне за врата и го понесе нататък, събаряйки и другата страна на заградката, а всички останали агнета тръгнаха подир нея. Източиха се те по две-три наведнъж през отвора на заградката. Мечката се извърна, погледна ги и невъзмутимо продължи към близката гора. Скоро и мечката, и агнетата потънаха в тъмата. Славчо се зави презглава и затаи дъх. Не посмя нито да извика по мечката, нито да спре агнетата. Лежеше, ослушваше се и все чакаше, но агнетата не се връщаха. Помисли да извика кучетата, но вятърът идеше откъм голямата заградка и те нямаше да го чуят, пък и страх го беше да се развика, защото мечката едва ли бе отишла надалеч.

Измина час, после още един. Славчо се отвиваше навремени и поглеждаше през отвора към празната заградка. Сетне звездите почнаха да бледнеят и една по една да чезнат в лилавото небе, което ръждавееше откъм изток. Едва тогава момчето събра сили, излезе пред колибата и извика, но вятърът се бе усилил и сякаш връщаше назад тревожните му викове. Тогава Славчо припна към голямата заградка, задрямалите кучета го усетиха и се разлаяха, преди да го познаят, а чичо му подаде глава през вратата на колибата, Славчо се пъхна вътре и на един дъх разказа какво се бе случило. Костадин прехапа устни.

— Кога стана това? — запита го той. — Отдавна ли?

— Не, не много отдавна — колебливо отвърна момчето.

Костадин поведе кучетата към малката заградка, а и Славчо тръгна подир тях. Кучетата веднага надушиха дирите на звера и припнаха с грозен лай към гората. Костадин се помая, па тръгна подир тях, но скоро се върна при Славчо с две агнета под мишница.

— Заровила ги е в земята, проклетницата! — процеди той през зъби. — Трябва и другите да е заровила, но още не се вижда добре.

Когато се зазори, той отпрати Славчо в селото с поръка майка му да обади на стопаните на чуждите овце, че мечка бе нападнала стадото и изпомачкала сума агнета, та всеки да дойде и потърси своите. Той го стисна за ухото и му рече дума да не казва за другата заградка.

— Дорде дойдат хората — добави той, — аз ще махна и колибата, и заградката, пък и мястото ще разтребя…

Тъй и направи. Разхвърли сламата, върху която бе лежал Славчо, пръсна я навред из малката заградка, после разтреби клоните и вдигна колибката. Кучетата отдавна се бяха върнали, помъкнали кървави черва от коремите на изкорбушените агнета. Костадин ги погледа, па взе ножа и разпра стомасите на две от своите мъжки агнета, после ги зарови в земята точно на мястото, гдето бе намерил първите две агнета. Сетне спокойно зачака. Не искаше да върви по дирите на мечката. Нека дойдат хората и сами да видят какво бе сторила тя. По едно време се досети за нещо, стана и бутна едно от пердетата на голямата заградка и разрови земята пред него. Рано бе и овцете не бързаха да пасат, пък и тревата бе мокра от нощния дъждец.

Стопаните заприиждаха след час-два, огледаха голямата заградка и тръгнаха по дирите на мечката. Те намериха двадесет и две агнета, заровени в рохката пръст по на тридесетина крачки едно от друго, кога по едно, кога по две на същото място. Само едно от агнетата бе още живо, но със счупени ребра. Позачудиха се хората, когато разбраха, че само две от заровените агнета са Костадинови. Едни поглеждаха към мястото на малката заградка, но Костадин им рече, че там бил кърмил овцете прежния ден. Други се досетиха за истината, но не посмяха да се обадят. Костадин тръгна към колибата си и взе да сече дърва, а те дълго шушукаха, преди да нарамят агнетата и да тръгнат към селото. Минаваха по двама-трима пред колибата и го поглеждаха с крайчеца на очите, а той ги гледаше мълком, застанал прав пред дръвника, с една ръка на хълбока, а другата вкопчана в дръжката на брадвата.

Славчо не се върна веднага при стадото. Отдавна не бе идвал в селото и сега побърза да се обади на Митко и да му разправи за страшната пакост на мечката. Бащата на болното момче чу разказа му, поразпита го издалеч и догади истината по неуверените отговори на малкото овчарче.

— Ще дойдеш ли с пушката довечера? — запита го Славчо.

— Не, няма да дойда — отвърна ловецът. — Кой каквото си е дробил, това да сърба…

После пуснаха сърната в стаята. Тя бе пораснала много и Славчо не можеше да й се нарадва, пък и Милка го позна и облиза ръцете му. И докато се залисваше със сърната, овчарчето не забеляза, че Митко бе отметнал завивките на леглото.

— Виж, погледни! — рече болното момче и леко раздвижи измършавелите си крака. — Лекарите казват, че до есента ще стана, ще проходя отново…

Гласът му трепереше от вълнение. Славчо се изчерви от радост и смущение. Те никога не бяха приказвали за болните крака на Митко и сега овчарчето просто не знаеше какво да каже. Стоеше пред леглото, гледаше слабичките крака на приятеля си и чупеше пръсти. Бащата на Митко го извади от неловкото положение.

— Наесен заедно ще тръгнете на училище — рече той — Ще бъдете в един клас и пак ще учите заедно.

— Та аз… Аз съм овчар — смутолеви Славчо.

— Ще овчаруваш и през лятото — отвърна Илия, — но наесен ще тръгнеш на училище.

— А чичо Костадин?

— Има кой да го склони…

Славчо си тръгна радостен, но не посмя да спомене и дума пред чичо си за тоя разговор с бащата на Митко. Сега двамата спяха в една колиба и заран не дояха чуждите овце, защото стопаните им ги бяха извели от стадото, без да дочакат Гергьовден. Дори и мечката не се върна да търси заровените агнета. Тя бе надушила дирите на хората, които ги бяха изровили, и бе отминала към други гори.

Когато отмина Гергьовден, работата на двамата овчари се усложни. Те трябваше да доят овцете и заран, и вечер, да подсирват млякото и да отнасят сиренето в селото, а това не бе по силите им. Костадин се бави до късно една вечер в селото, за да търси ратай, но всички, дори и най-бедните младежи, открито го отбягваха. Най-сетне той успя да придума един ням млад селянин, когото наричаха Кечо, и още през нсщта се върна с него при стадото. На другото утро, когато издоиха овцете и новият ратай се тъкмеше да ги подкара към гората, Костадин повика Славчо.

— Ще си отваряш очите на четири и ще гледаш да не предаде някое шиле на туристите! — рече му той и се закани с пръст. — Ням е, но чуждото може да продаде…

И тоя път Костадин съдеше за другите по себе си. Някога като млад овчар той бе продал не едно от бащините си агнета скришом и почти на безценица. После се ожени и побърза да се отдели от другите, но и двете му деца умряха още преди да навършат година, а жена му го напусна и се върна в бащиния си дом. Това го озлоби, той се затвори в себе си и почти не дружеше с хората, а самотата е лош съветник за люде с порочни наклонности.

Славчо търчеше по цял ден подир овцете и щеше да броди с тях през цялото лято из горите, ако не беше се случило нещо съвсем необикновено със стадото на злия му чичо. Всяка вечер Костадин упрекваше двамата си овчари, че не подбират местата за паша на овцете и шилетата. Все му се струваше, че надоеното мляко е малко и че овцете се връщат недопасли. Една заран отдели шилетата и ги отпрати с ратая и Славчо, а сам поведе дойните овце нагоре по Селската река. Знаеше той една широка голяна в гъстата кория, гдето много нарядко стъпваше овчар. Поведе двете кози нагоре по реката и овцете тръгнаха след тях. Половин час по-късно, когато стигнаха до Момина скала, вляво от реката, черната коза се покатери по камънаците и поведе стадото подире си. Костадин помисли да върне овцете, но сетне размисли и реши да ги поведе направо през рядката гора, за да стигнат по-скоро до старата кория. Двете кози сякаш знаеха пътя и вървяха право към двуглавата скала, спускаща се шеметно към реката, а той остана да изчака последните овце.

Сам дяволът да бе влязъл под кожата на черната коза, тя нямаше да постъпи тъй. Подскокна един-два пъти по тревистото равно теме на високата скала и опря в самия ръб, гдето бе израсъл невисок шипков храст. Бялата коза я догони, а след нея припнаха и повече от половината овце. Другите също се изтеглиха към тревистата площадка и Костадин остана само с пет-шест брави в подножието на скалата. Когато вдигна глава, черната коза се бе изправила въз шипката и хрупкаше зелените листа. Под нея зееше пропаст от тридесет метра, а само на три крачки отвъд шипката се издигаше другият ръб на двуглавата скала. Костадин сякаш предугади опасността. Той подвикна към козата, а тя остави шипката, спусна крака почти до ръба на скалата и в миг литна на отвъдния ръб. Бялата коза също скочи подир нея и двете се загубиха от погледа на Костадин, стъпили здраво на отсрещната площадка, но овцете изведнъж се втурнаха подир козите и една след друга се хвърлиха в пропастта. Първите десетина се сплескаха и просто се пръснаха в камънаците само на двадесетина крачки от слисания овчар, а другите падаха връз първите и телата им се гърчеха в предсмъртни мъки. Те падаха неспирно като същински порой или като каменопад, когато рукне внезапно от някой отвесен улей по назъбените върхове на Рила. Само за няколко секунди в подножието на Момина скала се натрупа грамада от сплескани тела и окървавени руна. Петдесет и две мъртви овце лежаха пред овчаря и той ги гледаше с изцъклени очи. Когато най-сетне вдигна глава, сякаш да се увери, че пороят бе секнал, двете кози тъкмо прескачаха бездната и само след миг пак почнаха да лющят младите филизи на шипката. Случилото се не ги интересуваше.

Костадин остана само с осем овце и шилетата. Той слезе в селото, но не срещна съчувствие. Селяните изслушваха разказа му, после повдигаха рамене и отминаваха, без да продумат. Той впрегна воловете и цял ден извозваше мъртвите овце. Кожите и вълната запази, а месото продаде на рибарниците в Самоков. Три дни по-късно той освободи и ратая си, и самия Славчо. Продаде осемте овце, закла двете кози и тръгна сам с шилетата. В селото слизаше много нарядко, и то по тъмно, за да не го гледат хората. Други овчари разправяха, че той често изпросвал хляб от власите, които бродят лете из Рила със стадата си, а дори понякога им продавал и по някое шиле. Лицето му се сбръчкало, тънка черта сочела мястото на устните и ръцете му изглеждали още по-дълги. Дори бил забравил да говори. Същото казваше и Славчовата майка, която се грижеше за воловете на девер си и му носеше хляб веднъж на седмицата. Като не го виждаха, в селото скоро забравиха Костадина.

Само Славчо не можеше да забрави чичо си. Нали заради него бе напуснал училището? Лятото вече минаваше и двамата с Митко по цял ден крояха планове за новата учебна година. Краката на Митко се бяха оправили достатъчно, за да го държат прав, макар и да се подпираше с тояжка. Той стана за първи път от леглото на връх Петровден. Радостта на всички у тях нямаше край, но най-много се зачуди сърната Милка. Тя бе свикнала да гледа момчето все на легло и сега се стъписа. Застана пред него и плахо се отдръпна, сякаш не го познаваше. После трябваше да я задържат, за да не го събори на земята.

Дойде и Илинден, после отмина и Преображение. Селяните вече се готвеха за големия курбан, който се правеше всяка година на Богородица, в края на август. Няколко дни преди тоя ден в дома на Илиеви се състоя малко тържество: Митко бе проходил и без тояжки. Всички се радваха, радваше се и Славчо, който почти не се отлъчваше от приятеля си през тези дни. Само сърната бе посърнала. Тя често изприпкваше до външната порта и гледаше към улицата, после се покатерваше връз купчината оборски тор и дълго се взираше към тъмната смърчова гора. Момчетата забелязаха странното държане на сърната.

— Дошло е време Милка да ни остави — каза ловецът в отговор на въпроса им.

Тъжни сенки преминаха по лицата на двете момчета. Те бяха свикнали със сърната, и не искаха да се разделят с нея. Митко изведнъж се омърлуши.

— Не тъжи! — рече баща му. — Ти беше болен, когато донесох сърнето. Сега си здрав и вече ходиш без тояги, а Милка порасна, стана голяма сърна. Нейното място е в гората…

Привечер на другия ден Илия взе пушката и поведе сърната към гората. Свечеряваше се, когато двамата пристигнаха на Преслапа, но той не спря в широката поляна. Подвикна към сърната и тя кротко тръгна подир него, все по-нагоре и по-нагоре в разредената гора. Най-сетне ловецът спря в самата окрайнина на клековата гора, гдето имаше и хубава трева, и много боровинки. Той накладе огън, решен да нощува на открито, както бе правил много пъти досега. Нахрани се и полегна в тревата, близо до огъня, а Милка пасеше спокойно край него и често поглеждаше към пламъците. Не бе виждала тя такива огньове, а всичко ново привличаше вниманието й. След време и последната съчка изпращя в жаравата, но пак бе светло наоколо, защото луната изгря над Средонос и разля мека светлина по тревата и ниската клекова гора. Ловецът заспа, а сърната все хрупкаше сочната трева.

Призори той се събуди от студ, но и от някакъв друг шум. Огледа се в дрезгавата светлина на раждащия се ден и видя Милка, застанала с щръкнали уши на хвърлей камък от него. Опитното ухо на ловеца скоро долови другия шум, който го бе събудил. В дъното на гората се подаваше стройното тяло на сръндак. Той бе вдигнал глава и сякаш зовеше сърната с хрипкавия си лай. Тя цялата потръпваше и все гледаше нататък, към неясния силует на сръндака, който едва се подаваше иззад първите дървета. Ловецът ясно видя и двете животни. Той не мръдна и нито мускул не трепна по лицето му. Не искаше да издаде присъствието си и да сплаши плахия горски обитател. Гледаше, без да мигне, и чакаше.

Сръндакът нервно потупа с крак, пак изхриптя и се скри в гората, но скоро се показа отново и още по-нетърпеливо затропа с предните си крака. Сетне се умири и пристъпи напред с гордо вдигната глава, но спря на десетина крачки от гората и пак изхриптя. Тогава Милка извърна глава към ловеца и ноздрите й леко се разшириха. Тя потръпна еднъж-дваж, после тръгна с нерешителни стъпки към сръндака. Той не я дочака. Извърна се и тръгна бавно към гората. Тя го настигна и също изхриптя. Двете животни спряха за миг едно до друго, сдушиха се и дружно потънаха в тъмната гора.

Затаил дъх, ловецът въздъхна с облекчение. Той знаеше, че сърната вече няма да се върне. Знаеше това и се радваше, но някаква топла влага замъгли очите му.

На изток, отвъд Средонос, небето вече розовееше и той тръгна самотен към смълчаната гора. Пъстър кълвач отлитна с крясък пред него, но той не го видя. Мислеше за Милка и за нейния сръндак.