Жан Фроасар
Хроники (18)

ГИБЕЛТА НА КРАЛЯ НА БОХЕМИЯ ЖЕАН^[1]

Синът на император Анри, безстрашният, благородният крал на Бохемия, граф на Люксембург и владетел на Амьори и Реймс, именован Жеан, прекръстен според някои на Карл, дочу от людете си, че битката се е захванала:

— О! — възкликна находящият се до него стреме о стреме Мон Дьо Базел, — думите ми са отишли на вятъра. Това може да ни доведе до пълно поражение.

Тогава високоблагородният крал го запита:

— Мон, кой час е? Какво е разположението на неприятеля?

— Сир — отвърна рицарят, — късно следобед е и слънцето бие право в очите ни. Работите вървят на зле за нашите, защото се натикаха под обстрела на англичаните. Ще паднат мърцина без полза, но вече нищо не можем предприе.

Тогава високоблагородният крал, който бе незрящ и с двете си очи, рече на Мон Дьо Базел и на останалите рицари:

— Любезни господа, с цялата си душа ви моля като мои най-верни люде да ме отведете там, гдето бран кипи, та поне веднаж да развърна десница.

Отговориха му всинца:

— На драго сърце, господарю!

Тогава навързаха юздите на конете си всички рицари от свитата на краля така, че да са постоянно заедно, да не губят от поглед техния повелител и да не могат напусна сражението един без друг. След като се наредиха по този начин, най-опитният във военните работи, същият онзи Мон Дьо Базел, който сутринта бе ходил да разузнае разположението на неприятеля, измести кралските знамена към фланга, за да влязат в бран с английските рицари, които продължаваха да стоят на място, както им беше заповядано. Знаменосците, самият крал на Бохемия и людете му възвиха, докато се озоват срещу англичаните и се хвърлиха в бой. Късен час бе, когато те наченаха сражението. На това място се бяха съсредоточили беаньонците и немците от дружината на принца и още други, все храбри мъже. Закипя люта, немилостива бран и дълго продължи. И изпълни се желанието на краля на Бохемия, защото го сложиха начело, а пък англичаните, ако бяха го разпознали, нямаше да го изпрободат със стрели до смърт. Така падна покосен този доблестен мъж, а редом до Негово Величество — и най-верните му люде с изключение на двамина щитоносци: Ламбекен Дьо Пе и Пиер Д’Овилие. По кой начин са оцелели, не зная, но от тях научили отпосле как кралят и людете му се навързали, как връхлетели връз врага и влезли в люта бран.

Ала истината е, че величавите воини, рицарите от най-знатно потекло, стекли се под бойния стяг на краля на Франция, извършиха твърде малко ратни подвизи, тъй като битката започна много късно, а и най-вече поради умората от пътя останали бяха без сили. Въпреки това, още с пристигането си на полесражението тези сърцати мъже се устремяваха напред в името на чест и дълг, уверени само в едно, че отиват на сигурна смърт. Ето как стояха нещата, пък и на всичко отгоре невярната, немилостива съдба се бе обърнала срещу фанцузите.