Тери Пратчет
Туп! (9)

Приемната беше претъпкана, но Ваймс си проправи път през нея с ръгане и викане, докато се добра до бюрото на дежурния, което беше под обсада.

— Изглежда по-зле отколкото е, сър! — извика Веселка над врявата. — Детритус и редови страж Синфлуорит вече са в Чама заедно с го̀лемите — и с тримата. Редицата вече се сформира. И двете тълпи за момента само се нахъскват.

— Добра работа, сержант!

Веселка се наведе и снижи глас. Ваймс трябваше да сграбчи високото бюро, за да не бъде повлечен от навалицата.

— Фред Колън инструктира специалните цивилни в старата лимонадена фабрика, сър. А господин дьо Слов от Вестника иска да ви види.

— Извинявай, сержант, не можах да чуя докрая! — високо отвърна Ваймс. — Лимонадената фабрика, нали? Добре!

Той се обърна и почти се препъна в господин Е. И. Песимал, който държеше спретната подложка с листа.

— А, ваша светлост, бих искал само да обсъдим няколко дребни въпроса — заяви излъсканият човечец.

Ченето на Ваймс увисна.

— И смятате, че сега е моментът, така ли? — успя да процеди, избутван от един страж, награбил наръч мечове.

— Ами да, натъкнах се на известни финансови и процедурни проблеми — спокойно отвърна Е. И. Песимал — и мисля, че е жизненоважно да разбера какво точно…

Ваймс го сграбчи за рамото с ужасяваща усмивка.

— Да! Разбира се! Абсолютно! — кресна той. — Скъпи ми господин Песимал, какво ли си въобразявах? Вие трябва да разберете! Елате с мен, моля!

Той полуизвлече озадачения човечец навън през задната врата, вдигна го от пътя на една количка, докато лавираше из претъпкания двор, и го набута в двора на старата фабрика, където се въоръжаваха специалните цивилни.

Технически погледнато, те представляваха гражданската милиция, но — както бе отбелязал Фред Колън — беше „по-добре да са вътре и да опикават себе си, отколкото отвън и да опикават нас“.

Специалните цивилни агенти бяха хора — предимно, — които при крайна необходимост ставаха за ченгета, но по принцип бяха дисквалифицирани от официалното стражеско войнство поради форма, професия, възраст или — понякога — мозък.

Доста от професионалистите не ги долюбваха, но Ваймс отскоро бе възприел идеята, че като опре ножът до кокала, е по-добре съгражданите ти да го размахват рамо до рамо с теб, а щом ще е така, не е зле да бъдат обучени как да го въртят правилно, за да не би ръката, която недодялано посекат, да се окаже твоята.

Ваймс повлече Е. И. Песимал през пресата от тела, докато не намери Фред Колън, който раздаваше едноразмерни никому непасващи шлемове.

— Ново попълнение за теб, Фред — високо обяви той. — Господин Е. И. Песимал, накратко Е. И., ако някога се сприятели. Той е правителствен инспектор. Оборудвай го от глава до пети и не забравяй противосганния щит. Нашият Е. И. иска да разбере ченгелъка, тъй че любезно се нагърби да бъде и.д. стражник на барикадите с нас. — Над главата на Е. И. Песимал той изкриви физиономия в огромно смигване към Фред.

— О, ъ-ъ, ясно — отвърна Фред, а на лицето му в трепкащите отблясъци на пламъците изгря невинната усмивка на човек, готвещ се да направи от нечий живот малко гърненце с врящ ужас. Наведе се над импровизираната маса от талпи.

— Знаете ли как да въртите меч, и.д. стражник Песимал? — запита той и люсна върху главата му шлем, който се завъртя около оста й.

— Е, аз всъщност не… — започна инспекторът, а по талпите се плъзна много престарял меч, последван от тежка палка.

— А щит? Бива ли ви с щита? — прекъсна го Фред, избутвайки един огромен зад меча.

— В действителност аз нямах предвид… — смотолеви Е. И. Песимал, опитвайки се да задържи едновременно меча и палката и изпускайки и двете, след което меча, палката и щита, и изпускайки трите.

— Как сте с тичането на сто метра за десет секунди? В това? — продължи Фред. Парцалива ризница от метални брънки бавно се свлече от масата като кълбо змии и падна върху блестящите обувчици на Е. И. Песимал.

— Ъъ, не мисля…

— Да стоите мирно и да пикаете много, ама много бързо? — занижи критериите си Фред. — Е, добре де, скоро ще се научите.

Ваймс завъртя човечеца кръгом, вдигна 15-килограмовата проядена от ръжда ризница и я пусна в ръцете му, при което Е. И. Песимал се сгъна надве.

— Да ви запозная ли с някои от гражданите, които ще се борят редом с вас довечера, а? — подхвърли той, докато дребничкият Песимал накуцваше след него. — Това е Уиликинс, икономът ми. Нямаш заострени монети в шапката днес, а, Уиликинс?

— Не, сър — изкозирува Уиликинс, зяпнал едва крепящия се Песимал.

— Радвам се да го чуя. Това е и.д. стражник Песимал, Уиликинс — Ваймс намигна.

— За мен е чест да се запознаем, и.д. стражник, сър — тържествено поздрави Уиликинс. — Сега, след като сър е с нас, съм сигурен, че мерзавците просто ще се изпарят. Сър дали по случайност е имал схватка с трол преди? Не? Нека тогава сър ми позволи малък съвет. Важното е сър да се изпречи пред противника и да нанесе първия удар. Врагът винаги се оказва неподготвен и сър тогава може елегантно да настъпи, подбирайки желаната от сър цел.

— Ъ-ъ, а ако… ако не съм се изпречил пред противника, когато се опита да ме удари? — хипнотизиран от описанието, запита Е. И. Песимал, отново изпускайки меча. — А ако противникът всъщност е зад мен?

— О, да, опасявам се, че в този случай сър трябва да се върне и да започне отначало.

— И, ъ-ъ, как да направя това?

— По традиция първата стъпка е раждането, сър — отвърна Уиликинс, клатейки глава.

Ваймс му кимна леко и поведе треперещия Песимал нататък през кряскащата тълпа, докато дъждецът ръмеше, мъглите се надигаха, а фенерите мъждукаха.

— Добър вечер, сър! — провикна се жизнерадостен глас и там, да, стоеше специален агент Хенкок, приветлив брадатко с добродушна усмивка и повече ножарски изделия по себе си, отколкото бе добре за психичното здраве на Ваймс. Това бе проблемът със специалните цивилни. Те наистина приемат работата навътре. Носят си собствено оборудване, което е винаги по-добро от това на Стражата. Някои от тях са по-напред дори от джуджетата, с патентовани белезници и сложни полицейски палки, с комфортни подплатени шлемове и моливи, които пишат под вода и в случая на специален агент Хенкок — с два извити ахатови меча, метнати през гърба. Осмелилите се да надникнат в двора, докато той тренираше с тях, казваха, че гледката е доста впечатляваща. Ваймс бе чул, че нинджите от Ахатовата империя можели да обръснат и подстрижат муха насред полет, но това не го караше да се чувства по-добре.

— О, привет… Анди — поде той. — Мисля, че…

— Капитан Керът си поговори с мен — прекъсна го специален агент Хенкок, намигайки страшно. — Ще се погрижа!

— О, добре — отвърна Ваймс, отвратително наясно, че би се поставил в трудно положение, ако изрази предположението, че може би един меч е достатъчен. — Ъ-ъ… ще се изправиш срещу троловете, поне като начало. Само помни, че има хора около теб. Помниш специален агент Прасин, нали?

— Ама което си е право, беше чиста работа, сър! — оправда се Хенкок. — Игор каза, че никога не е правил по-лесно прикачване!

— Въпреки това сега ще действаме само с палки, Анди, освен ако не дам друга заповед, ясно?

— Разбрано, командир Ваймс. Тъкмо съм си взел нова палка.

Някакво шесто чувство накара Ваймс да каже:

— О, така ли? Може ли да я видя?

— Ей я на, сър — Хенкок извади нещо, което според Ваймс приличаше на две палки, съединени с верига.

— Това са нумкнути, сър, от Ахатовата империя. Без никакви остриета.

Ваймс ги поразклати пробно и си фрасна лакътя. Припряно ги подаде обратно.

— По-добре в твоите, отколкото в моите ръце, момко. Ама май ще накарат трол да спре и да се позамисли.

Господин Песимал стоеше оцъклен от ужас не само заради своенравния клон, който току-що бе профучал на косъм от него.

— О, Анди, това е господин Песимал — подхвърли Ваймс. — Той навлиза в работата ни. Господин Хенкок е един от… най-запалените ни специални агенти, господин Песимал.

— Радвам се да се запознаем, господин Песимал! — каза Хенкок. — Ако ви трябват някакви каталози, само кажете!

Ваймс забързано продължи нататък, просто в случай че на Анди му скимнеше да извади отново онези мечове, и се запъти към малко по-обнадеждаваща фигура.

— А ето го и господин Богис — обяви той. — Радвам се да се видим! Господин Богис е президент на Гилдията на крадците, господин Песимал.

Господин Богис гордо отдаде чест. Беше навлякъл металната ризница от Фред, но нямаше сила на света, която да го раздели с кафявото му бомбе. Пък и всяка сила, склонна да се пробва, при всички случаи трябваше първо да се справи с теснооките, каменочелюстни мъжаги от двете му страни, които се бяха въздържали от всякакво снаряжение или брони. Един от тях чистеше ноктите си с наточен бръснач. По някакъв странен, но много категоричен начин те изглеждаха доста по-опасни от специален агент Хенкок.

— Както виждам, с Вини Лудит Безухия и Хари Джоунс Как Му Беше Прякора — продължи Ваймс. — Довел сте си телохранителите, господин Богис?

— Вини и Хари обичат да се поразтъпчат на свеж въздух, господин Ваймс — отвърна господин Богис. — Като гледам, и вие май сте си взел телохранител — той засия към Е. И. Песимал, а после се ухили на Ваймс. — Трябва да внимавате с тези фурии лека категория, господин Ваймс, могат да ви откъснат носа, преди да мигнете. Да знаете, имам нюх за убийствен талант. Желая ви късмет, господин Песимал!

Ваймс затика шокирания дребосък напред, преди господин Богис да бъде поразен на място от Бога на преиграването, и почти се сблъска с един от специалните цивилни, който гарантирано не дърдореше прекалено много.

— А това, господин Песимал, е Библиотекарят на университета. Стабилен човек, особено за ръкопашни схватки.

— Но това… това не е човек! Това е орангутан, Pongo pongo, местен вид от Бханг Бхангдук и близките острови!

— Уук! — каза Библиотекаря, потупвайки Е. И. Песимал по главата, и му подаде обелка от банан.

— Браво, Е. И.! — възкликна Ваймс. — Малцина го проумяват!

И Ваймс отново повлече инспектора през тълпата подгизнали въоръжени мъже, представяйки го наляво и надясно. После го сбута в един ъгъл и под слабите му несвързани протести навлече ризницата през главата му.

— Стойте близо зад мен, господин Песимал — изръмжа той, когато човекът се опита да помръдне. — Там може да стане опасничко. Троловете са на стъргалото, а джуджетата на площада. И едните, и другите се наливат с доста кураж за добър въргал. А ние ще се опнем в Чама, точно между тях, тънката кафява линия, ха-ха. Джуджетата предпочитат бойни брадви, а троловете си падат по бухалки. Нашето оръжие при първа необходимост ще са палките ни, а в крайна — краката ни. Сиреч, ще търчим като бесни.

— Но, но… нали имате мечове! — заекна Е. И. Песимал.

— Имаме мечове, и.д. стражник. Да, това е факт, но ръгането на граждани е стражарска бруталност, а ние не целим това сега, нали? Хайде да тръгваме, не бих искал да изпуснете нищо.

Той отново го натири към улицата в потока стражи, отправили се към Чама. Освен тях не се мяркаше жива душа. Жителите на Анкх-Морпорк придобиваха инстинкт за домошарство, когато навън се разнасяха прекалено много бойни брадви и покрити с шипове бухалки.

Чама беше просто една доста широка улица, планирана навремето за церемониални шествия, а понастоящем остатък от дните, когато градът е имал с какво да се церемони. Сега бе изпълнена с ръмящ дъждец, който не правеше кой знае колко повече от това да намокри настилката и да отрази светлината на огньовете около барикадите.

Барикадите… е, така се водеха в инвентара на Стражата. Ха! Дървените дъски, боядисани на черни и жълти ивици и закрепени на подпорки, не бяха барикади, не и за онези, заставали зад истински барикади, направени от всякакви боклуци и покъщнина, и бъчви, и страх, и свиващо стомаха предизвикателство. Не, това простичко приспособление беше материалният символ на една идея. Беше линия в пясъка. Казваше: „Дотук и ни крачка повече.“ И още: „Тук стои законът. Прекрачи тази линия и си престъпил закона. Прекрачи тази линия с масивната си брадва и огромния си боздуган и тежката си, претежка назъбена бухалка, и ние малцината, малцината избраници, които седим тук с дървените си палки, ние ще… ние ще… ами по-добре не прекрачвай линията, ясно?“

Жълто-черният сервитут на Закона беше широк около три-четири метра, осигурявайки достатъчно простор за два реда стражи, застанали гърбом един към друг с поглед напред.

Ваймс завлече господин Песимал в средата на Чама и го пусна между редиците.

— Някакви въпроси? — запита той, докато позакъснелите попълнения се сбутваха край тях да заемат позиции.

Дребничкият човек се взря в далечината към стъргалото, където троловете бяха напалили голям огън, след което се обърна на другата страна, към площада, където джуджетата бяха напалили няколко огъня. Долиташе екот на песни.

— О, да, първо ще ни попеят. На този етап следва да се поразпалят, разбирате ли — додаде Ваймс услужливо. — Песни за герои, за велики победи, за усмъртяване на враговете и пиене от топлите им черепи, такива неща.

— И после, ъ-ъ, ще ни нападнат? — промълви Е. И. Песимал.

— Е, не конкретно — призна Ваймс. — Ще се опитат да нападнат другата банда, а ние ще сме им на пътя.

— Може би ще ни заобиколят? — с надежда попита Е. И. Песимал.

— Съмнявам се. Няма да са в настроение за заобикалки. Ще действат простичко. Напред и с цяло гърло, това е начинът.

— А, ето го университета! — възкликна Е. И. Песимал, сякаш за пръв път виждаше Невидимия университет. — Магьосниците сигурно биха могли…

— … да изтръгнат с магия оръжията от ръцете им, по възможност оставяйки им всичките пръсти? Да ги запратят с магия в килиите? Да ги превърнат в порове? А после какво, господин Песимал? — Ваймс запали цигара, затулвайки клечката в шепа, при което лицето му за кратко се освети. — Да последваме ли пътя на магията? Да размахаме пръчки, а, за да видим кой е виновен и за какво? Вълшебниците са добри? Невинните няма от какво да се страхуват, така ли? Не бих заложил петак на това, господин Песимал. Магията е някак жива, някак лукава. Точно си мисли човек, че я е хванал за гърлото, и тя го захапва за задника. Никаква магия в моята Стража, господин Песимал. Ние ползваме доброто старомодно стражарство.

— Но те са страшно много, командире.

— Към хиляда общо, предполагам — равно рече Ваймс. — Плюс кой знае още колко, които ще налетят, ако изгубим контрол. В момента са само лудите глави и бандите.

— Н-но не може ли просто, ъ-ъ, да ги оставим да се оправят?

— Не, господин Песимал, защото това ще бъде, както в Стражата му казваме, „пълен и поголовен проклет хаос“ и той няма да спре, а ще се разрасне много бързо. Трябва да го спрем веднага, така че…

Откъм стъргалото се разнесе думкане. Кънтежът беше достатъчно силен, за да отекне от сградите.

— Какво беше това? — Е. И. Песимал притеснено се заозърта.

— О, това се очакваше — проточи Ваймс.

Песимал се поотпусна леко.

— Очакваше се?

— Да, това е гаханка, бойният сигнал на троловете — кимна Ваймс. — Казват, че до десет минути, щом го чуеш, си мъртъв.

Зад Песимал Детритус се ухили, а светлината на факлите превърна диамантените му зъби в рубини.

— Наистина ли?

— Не бих казал — отвърна Ваймс. — А сега моля да ме извините за малко, и.д. стражник Песимал. Ще ви оставя в добрите ръце на сержант Детритус, докато поговоря с хората си. Да ги вкарам във форма и прочее.

Той бързо се отдалечи. Каза си, че не би трябвало да причинява това на инспектора, който бе просто един чиновник на грешното място и сигурно не беше лош човек. Проблемът беше, че троловете горе на стъргалото сигурно не бяха лоши тролове, а и джуджетата долу на площада сигурно не бяха лоши джуджета. Това не пречеше да те убият.

Тролският сигнал кънтеше из града, когато Ваймс стигна до Фред Колън.

— Гледам, че ни спретват старата гаханка, гос’ин Ваймс — посрещна го сержантът с нервна жизнерадост.

— Ъхъ. Май ще атакуват доста скоро. — Ваймс разтърка очи, опитвайки се да различи фигурите около далечния блясък. Троловете не нападаха скорострелно, но когато нападаха, все едно че прииждаше стена. Вероятно нямаше да е достатъчно да изпъне ръка и да кресне „Спри!“ с твърд, авторитетен тон.

— За друга барикада ли си мислите, сър? — подметна Фред.

— Ммм? — Ваймс отхвърли от съзнанието си сцената, в която го размазват по улицата.

— Барикади, сър — подсказа Колън. — Преди трийсетина години…

Ваймс кимна кратко. О, да, спомняше си Славната Революция. Всъщност не беше съвсем революция и беше славна само ако преждевременната смърт се счита за такава. Там също бяха умрели хора заради други хора, които — с изключение на един-двама — сигурно не бяха лоши…

— Да — въздъхна той, — а сякаш беше вчера.

„Всеки ден изглежда сякаш беше вчера“ — додаде наум.

— Помните ли сержант Кийл? Той направи няколко трика оная нощ! — Гласът на сержант Колън, подобно на Е. И. Песимал, звучеше странно обнадеждено.

Ваймс кимна.

— Предполагам, че нямате един-два коза в ръката си, сър? — продължи Фред, вече със съвсем гола и безсрамна надежда.

— Познаваш ме, Фред, все гледам да се уча — неопределено рече Ваймс и продължи нататък, кимайки на стражите, които познаваше, потупвайки другите по гърба и опитвайки се да не срещне ничий поглед. Всяко лице бе по някакъв начин отражение на лицето на Фред Колън. Той практически виждаше мислите им, докато тътенът от петстотин бухалки, думкани в синхрон по камъните, блъскаше по тъпанчетата им като чук.

Измислили сте го, нали, господин Ваймс? Няма да бъдем сплескани тук като мръвка в сандвич, нали? Това е номер, а? Номер е, нали? Сър?

„Надявам се, че е — помисли си Ваймс. — Но тъй или иначе, Стражата трябва да е тук. Това си е проклетата истина.“

Нещо се бе променило в ритъма на гаханката. Човек наистина трябваше да се заслуша, но някои от бухалките удряха земята с леко избързване или изоставане от ритъма. Аха!

Той доближи Веселка и Керът, които се взираха в далечните огньове на джуджетата.

— Според нас може и да има резултат, сър — сподели Керът.

— Адски се надявам да е така! Какво става с джуджетата?

— Пеенето понамаля, сър — докладва Веселка.

— Радвам се да го чуя!

— Макар че бихме могли да се справим, нали, сър? — обади се Керът. — С го̀лемските стражи на наша страна. Ако се стигне дотам.

„Разбира се, че не бихме могли — суфлира умът на Ваймс, — не и ако са твърдо решени. Онова, което бихме могли да направим, е да умрем геройски. Виждал съм хора да умират геройски. В това няма бъдеще.“

— Не искам да се стига дотам, капитане… — Ваймс млъкна. Сред сенките бе помръднала една по-плътна сянка.

— Каква е паролата? — избълва той.

Сенчестата фигура, обвита в наметало и закачулена до брадичката, се поколеба.

— Паролата? Ижвинете, имах я жапишана някъде…

— Добре, Игор, хайде идвай — въздъхна Керът.

— Как пожнахте, че шъм аж, шър? — удиви се Игор, провирайки се под барикадата.

— По афтършейва ти — каза Ваймс, смигайки на капитана. — Е, как мина?

— Шъвшем както кажахте, шър — докладва Игор, сваляйки качулката си. — Шлучайно, шър, ше прештарах шъш шкалотръша и братовчед ми Игор оштана наближо да подаде едно рамо. В шлучай че штане някой дребен иншидент, шър…

— Благодаря, че си помислил за това, Игор — каза Ваймс, като че ли Игорите изобщо мислеха за нещо друго. — Надявам се, че няма да се наложи.

Той огледа Чама. Дъждът се засили. Поне веднъж приятелят на ченгетата се бе появил, когато наистина им трябваше. Дъждът имаше свойството да охлажда бойния ентусиазъм.

— Някой да е виждал Ноби? — попита той.

Глас от сенките отвърна:

— Тук, господин Ваймс! Вися от пет минути!

— Защо не се обади тогава?

— Не можах да си спомня паролата, сър! Мислех да изчакам Игор да я каже!

— О, хайде идвай! Стана ли?

— По-добре, отколкото си представяхме, сър! — ухили се Ноби под подгизналата си наметка.

Ваймс се обърна назад.

— Добре, момчета, значи това е то. Керът и Веселка, тръгвате към джуджетата, аз и Детритус поемаме троловете. Знаете си урока. Редиците да напредват бавно и без насочени оръжия. Повтарям, без насочени оръжия, докато не стане въпрос на живот или смърт. Нека го направим като ченгета, ясно? Тръгвате при сигнал!

Той тръгна бързо по линията на барикадите със скоростта, с която възбудата се разнесе по стражевите редици. Детритус стоически чакаше. При връщането на Ваймс тежко пое дъх и докладва:

— Бухалките почти спреха, сър.

— Чух, сержант. — Ваймс свали промазаното си кожено наметало и го окачи на барикадата. Ръцете му трябваше да са свободни.

— Между другото, как мина при Криволичещия сокак? — запита той, разкършвайки тяло.

— О, бая добре, сър — щастливо отвърна Детритус. — Шест алхимика и двайсет кила пресен ситнеж. Влезохме, излезохме, бързо и гладко, ’сички са наврени в пандиза.

— Така и неразбрали какво ги е треснало, а? — подхвърли Ваймс.

Детритус изглежда се пообиди.

— А, не, сър. Гледах да разберат, че аз съм ги треснал.

И тогава Ваймс забеляза господин Песимал. Стоеше все така там, където го беше оставил, лицето му — бледо петно сред сенките. Е, стига с тази игра. Може би дребният идиот е понаучил нещичко, стоейки тук под дъжда в очакване да бъде приклещен между две бесуващи тълпи. Може би е имал време да се замисли какво е да прекарваш живота си в низ от подобни моменти. Малко е по-трудно, отколкото да преместваш бумагите, а?

— На ваше място щях да чакам тук, господин Песимал — каза той колкото успя по-меко. — Предстоящото може да е малко грубичко на моменти.

— Не, командире — отвърна Е. И. Песимал, вдигайки очи.

— Моля?

— Слушах внимателно всяка дума и възнамерявам да се изправя пред врага, командире — избълва Е. И. Песимал.

— Е, вижте какво, господин Песи… ъ-ъ, вижте какво, Е. И. — започна Ваймс, слагайки ръка на рамото на дребосъка. Замръзна. Е. И. Песимал трепереше толкова силно, че ризницата му леко подрънкваше. Ваймс се насили да продължи: — Вижте, идете си у дома, а? Не ви е тук мястото! — Той потупа рамото няколко пъти, съвсем смутен.

— Командир Ваймс! — рязко изрече инспекторът.

— Ъ-ъ, да?

Е. И. Песимал обърна към Ваймс лице, по-мокро, отколкото се полагаше от дъжда.

— Аз съм и.д. стражник, нали така?

— Е, да, знам, че го казах, но не очаквах да го приемете насериозно…

— Аз съм сериозен човек, командир Ваймс. И няма място, на което бих бил сега, освен тук! — заяви и.д. стражник Песимал, а зъбите му тракаха. — И няма време, в което бих бил тук, освен сега! Така че да го направим, а?

Ваймс погледна Детритус, който сви масивните си рамене. Нещо се случваше тук, в ума на дребосъка, чийто гръб сигурно можеше да счупи с една ръка.

— Е, добре, щом казвате — безнадеждно смънка той. — Чу инспектора, сержант Детритус. Така че да го направим, а?

Тролът кимна и обърна лице към далечния тролски лагер. Сви ръце на фуния и изрева ред тролски думи, които отскочиха от сградите.

— Нещо, което по възможност всички да разберем? — предложи Ваймс, когато ехото поутихна.

Е. И. Песимал пристъпи напред, поемайки дълбоко дъх.

— Давайте, ако се мислите за достатъчно корави — изкрещя диво.

Ваймс се прокашля.

— Благодаря, господин Песимал — безсилно рече той. — Предполагам, че ще свърши работа.

 

 

Луната беше някъде зад облаците, но на Ангуа не й се налагаше да я вижда. Керът веднъж й подари специален часовник за рождения ден. Представляваше малка луна, която се въртеше от бялата към черната страна на всеки двайсет и осем дни. Сигурно му бе струвал куп пари и Ангуа сега го носеше на врата си — единственият атрибут от облеклото, който можеше да носи непрекъснато. Не й даде сърце да му каже, че не се нуждае от това. Организмът й просто знае какво се случва.

Точно сега й бе трудно да разсъждава за нещо друго, понеже мислеше с носа си. Това беше проблемът с вълчите периоди — носът поемаше командването.

В момента Ангуа претърсваше пресечките около Петмезената улица, извиваща се като спирала от входа на джуджешката мина. Тя се промъкваше напред в свят от цветове, миризмите се наслагваха една върху друга, разсейваха се или се насищаха. Носът е и единственият орган, който може да вижда назад във времето.

Вече бе минала през насипището. Там се усещаше миризма на трол. Беше се измъкнал оттам, но нямаше смисъл да следва толкова изстинала следа. Напоследък стотици улични тролове носеха лишеи и черепи. Но противният мазен мирис, ето той не излизаше от главата й. Малките дяволчета сигурно имаха резервни входове, нали? А въздухът в мината не биваше да е застоял, нали? Значи някаква следа от онова земно масло ще си намери път навън заедно с въздуха. Сигурно нямаше да е силна, но и не беше необходимо. Всичко, което й трябваше, бе следа. Това щеше да е повече от достатъчно.

Докато лазеше из пресечките и прескачаше оградите на среднощните дворове, държеше в зъбите си малкото вързопче — приятел на всеки здравомислещ върколак, в смисъл на същество, което помни, че дрехите не ходят самички след него. Вързопчето съдържаше лека копринена рокля и голяма бутилка освежител за уста, който според Ангуа бе най-великото изобретение за последните сто години.

Тя откри, каквото търсеше, зад Бродуей. Открояваше се на фона на познатите органични миризми на града като тънка черна панделка от мирис, който бе оставил зигзагообразна следа, разтеглена от повеите на вятъра и преминаващите каруци.

Запристъпя по-внимателно. Районът не беше като Петмезената улица — тук живееха хора с пари, които често харчеха за големи кучета и табели „Несъответстващ отговор“ пред входовете си. Докато се прокрадваше край тях, чуваше подрънкване на вериги и откъслечен вой. Мразеше да я нападат големи злобни кучета. Винаги ставаше мазало, а освежителят за уста не беше чак толкова силен.

Вонящата нишка се виеше над оградата на Емпиричния полумесец, един от най-великите архитектурни полускъпоценни градски бисери. Винаги бе трудно да се намерят хора, склонни да живеят там, въпреки общо взето, желания характер на района. Наемателите рядко оставаха повече от няколко месеца, преди да се изнесат набързо, понякога изоставяйки цялото си имущество.^[1]

Тя безшумно и грациозно се прехвърли през оградата и се приземи на четири лапи върху нещо, което някога е било опесъчена алея. Жителите в Полумесеца рядко се занимаваха с градинарство, понеже дори да засадяха луковички, никога не бе сигурно в чия градина ще изникнат.

Ангуа последва носа си до избуяли магарешки бодили. Няколко разтрошени керемиди бележеха кръглите останки на стар кладенец.

Мазната воня беше тежка тук, но присъстваше и по-пресен, доста по-сложен мирис, който изправи косъмчетата по тила на Ангуа.

Там долу имаше вампир.

Някой бе разбутал плевелите и отломките, включително и неминуемия гниещ дюшек и разлагащо се кресло.^[2] Сали? Каква работа имаше тя тук?

Ангуа избута една тухла от изронения ръб и я остави да падне. Вместо плисък се чу отчетливо дървено тупване.

О, добре. За да слезе долу, тя се превърна в човек — лапите бяха чудесно нещо, но определени неща се удаваха по-добре на маймуните. Стените, разбира се, бяха хлъзгави, но в течение на годините бяха изпадали толкова много тухли, че спускането се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Освен това кладенецът беше едва около двайсетина метра дълбок, строен по времето, когато широко се вярваше, че всяка вода, която поддържа толкова много мустакати плуващи нещица трябва да е здравословна.

По дъното имаше свежи дъски. Някой — а със сигурност това можеше да са само джуджетата — бе проникнал в кладенеца и бе препречил прохода с две напречни дъски. Бяха прокопали дотук и бяха спрели. Защо? Защото са стигнали кладенеца ли?

Под дъските бе избила мръсна вода или по-скоро водоподобна течност. Тунелът тук бе малко по-широк и джуджетата го бяха напуснали — тя подуши — преди няколко дни, не повече. Да. Джуджетата бяха проникнали тук, бяха почовъркали наоколо, а после се бяха изнесли вкупом. Дори не си бяха направили труда да разчистят. Носът й показваше картината образно.

Тя запълзя напред, а тунелите образуваха карта в ноздрите й. Не бяха грижливо завършени като тунелите, в които се движеше Ревностен. Бяха по-неравни, с много криволици и задънени отклонения. Грубо изсечени дъски и напречни подпори задържаха зловонната кал на равнините, която въпреки всичко се процеждаше отвсякъде. Тези тунели не бяха направени да изтраят — бяха там за бърза и определено мръсна работа и единствената им цел бе да оцелеят до нейното приключване.

Значи… копачите са търсели нещо, но не са били сигурни къде е, докато не са стигнали на около пет-шест метра от него, когато са го… подушили? Усетили? Последната отсечка към кладенеца бе абсолютно права. В този момент вече са знаели какво правят.

Ангуа продължи бавно, свивайки се почти на две под ниския таван, докато се отказа и се превърна отново във вълк. Тунелът пак се изправи, пресичан на места от проходи, които тя игнорираше, макар и да надушваше, че са дълги. Вампирската смрад все още бе дразнещ мотив в назалната симфония и едва не удави вонята на мръсна вода, процеждаща се от стените. Тук-там таванът бе населен с върми. Както и прилепи. Те се размърдаха.

И тогава, след поредния отвор на тунел, се появи друг мирис. Беше твърде слаб, но несъмнено лъхаше на разложение. Пресен труп…

Три пресни трупа. В края на къс страничен тунел лежаха телата на две, не, на три джуджета, полузаровени в кал. Блещукаха. Керът й бе казал, че върмите нямат зъби. Те чакаха предстоящата гощавка да омекне от само себе си. И докато чакаха най-щастливия миг в живота си, те празнуваха. Тук долу, в един напълно подземен свят, джуджетата щяха да изчезнат в светлина.

Ангуа подуши.

Да стане много прясно…

— Открили са нещо — обади се глас зад нея. — И това ги е убило.

Ангуа скочи.