Тери Пратчет
Туп! (8)

Тъмнина.

Сам Ваймс с мъка катереше нагорнището, уморен до мозъка на костите си.

Беше топло, по-топло, отколкото бе очаквал. Потта пареше очите му. Локвите шляпаха под краката му и ботушите му се хлъзгаха. А отгоре, на върха на баира, плачеше дете.

Той знаеше, че крещи. Долавяше хриптящия в гърлото си дъх, усещаше движението на устните си, но не чуваше думите, които изричаше отново и отново.

Тъмнината го обгръщаше като студено мастило. Филизите й се промъкваха в съзнанието и в тялото му, дърпайки го, влачейки го назад… И изведнъж се впуснаха към него с пламъци…

Ваймс примига и се втренчи в камината. Пламъчетата кротко пращяха.

Роклята на Сибил прошумоля — тя влезе в стаята. Настани се на стола и взе ръкоделието си.

Той тъпо се загледа в нея. Кърпеше чорапите му. В този дом имаше прислуга, а тя кърпеше чорапите му. Не че нямаха достатъчно пари да си сменя чорапите всеки ден. Но тя бе възприела идеята, че това е съпружеско задължение, и го вършеше. По някакъв странен начин действаше успокоително. Жалко само, че всъщност изобщо не я биваше да кърпи дупки, така че резултатът се изразяваше в пети с огромен кант от омрежена вълна. Въпреки това той си ги носеше, без да спомене и дума.

— Оръжие, което бълва пламък — бавно изломоти той.

— Да, сър — потвърди Керът.

— Джуджетата имат оръжия, които бълват пламък.

— Дълбинниците ги ползват за обезопасяване на газови джобове — обясни Керът. — Изобщо не съм очаквал да ги видя тук!

— Ама си е оръжие, като някой кучи син го насочи към мен! — ядоса се Ваймс. — Колко газ очакват да намерят в Анкх-Морпорк?

— Сър? В горещо лято дори реката се подпалва!

— Добре де, добре, признавам — неохотно отстъпи Ваймс. — Погрижи се да се разчуе, моля! Всеки, забелязан над земята с едно от тия неща, първо ще бъде застрелян, а после няма да има смисъл да бъде разпитван. Дявол да го вземе, само това ни трябваше. Имаш ли още нещо да ми казваш, капитане?

— Ами после отидохме да видим тялото на Кофтимели — обобщи Керът. — Какво мога да кажа? На китката си имаше драхт за разпознаване, а кожата му беше бледа. Отзад на главата му имаше ужасна рана. Твърдят, че е Кофтимели. Аз не мога да го докажа. Единствено мога да кажа, че не беше умрял където или когато разправят, че е умрял.

— Защо?

— Кръвта, сър — намеси се Сали. — Трябваше да има кръв навсякъде. Погледнах раната. Онази бухалка се е стоварила върху главата на труп, и то не в онзи тунел.

Ваймс пое бавно дъх. На няколко пъти. В тази история имаше толкова отврат, че трябваше да я поемаш парче по парче.

— Тревожа се, капитане — призна той. — И знаеш ли защо? Защото имам чувството, че много скоро ще ме извикат да потвърдя, че има доказателство за престъплението, извършено от трол. Което, приятелю, ще бъде като да обявя началото на война.

— Нали наредихте да разследваме, сър — недоумяваше Керът.

— Да, но не очаквах да се върнете с грешния резултат! Всичко това смърди! Глината от Кариерния път беше подхвърлена, нали?

— Сигурно. Троловете не си чистят много краката, но да носи кал из целия път? Никакъв шанс!

— И освен това не си забравят бухалките — изръмжа Ваймс. — Значи е постановка, нали така? Но се оказва, че там наистина е имало трол! Ангуа сигурна ли беше?

— Определено, сър — кимна Керът. — Досега винаги сме се доверявали на носа й. Извинете я, сър, трябваше да подиша малко свеж въздух. Сетивата й се бяха обтегнали докрай, а онзи дим й напълни дробовете.

— Мога да си представя — въздъхна Ваймс. „Мътните го взели — замисли се той, — тъкмо я бяхме докарали дотам да кажа на Ветинари, че е явно някаква недопечена вътрешна каша, подправена да изглежда като тролско дело, и откриваме, че е имало трол. Е, дотук бяхме с доказателствата.“

Сали вежливо се прокашля.

— Ревностен изпадна в потрес и ужас, когато капитанът намери черепа, сър. Не беше преструвка. Сигурна съм. Беше пред нервен срив. Ловкоклинчи също, през цялото време.

— Благодаря за информацията, младши страж — мрачно рече Ваймс. — Предполагам, че ще се чувствам по същия начин, когато се изтъпаня навън с мегафон и завикам: „Привет, момчета, добре дошли на повторението на Куумската долина! Ей, нека си го устроим направо в града!“

— Не мисля, че трябва да поставите въпроса точно така, сър — намръщи се Керът.

— Е, да, сигурно ще се опитам да бъда малко по-деликатен, след като спомена.

— Освен това ще е поне шестнайсетата битка, отнесена към Куумската долина — продължи Керът. — Или седемнайсетата, ако броим онази в прохода Вилинюс, която си беше по-скоро сбиване. Само три от тях са в истинската Куумска долина, едната обезсмъртена от Мискинин. Казват, че картината била доста точна. Разбира се, отнела му е години.

— Удивителна творба — обади се Сибил, без да вдига очи от кърпенето. — Знаете ли, принадлежала е на семейството ми, преди да я отстъпим на музея.

— Прогресът е чудесно нещо, нали, капитане? — Ваймс вля колкото се може повече сарказъм в тона си, понеже Керът по принцип трудно го долавяше. — Когато си спретнем нашата Куумска долина, приятелчето ни Ото ще може да направи цветна иконография за части от секундата. Чудничко. Този град от доста време не е горял до основи.

Трябваше да скочи и да действа. Навремето вече да го е сторил. Но сега може би трябваше да използва тези ценни мигове, за да помисли какво да направи, преди да скочи.

Ваймс се опита да разсъждава. Не мисли за всичко това като за голям кош със змии. Мисли за него змия по змия. Опитай се да го разпределиш. Така, какво трябва да се направи първо?

Всичко.

Добре, пробвай различен подход.

— За какво са всичките тези руднични символи? — запита той. — Онзи Ловкоклинчи почти ми нарисува един. И на вратата видях друг. Ти също си изтипосал някакъв.

— Последващият мрак — каза Керът. — Да. Беше изрисуван навсякъде.

— Какво значи?

— Ужас, сър — искрено отвърна Керът. — Предупреждение за чудовищни събития.

— Е, ако някое от ония дребните гаднярчета пообиколи с една от тия горелки, определено ще се сбъднат. Но казваш, че го драскат по стените?

Керът кимна.

— Трябва да сте наясно с джуджешките мини, сър. То е нещо като…

… емоционален парник, доколкото схвана Ваймс, въпреки че никое джудже не би го описало по този начин. Хората щяха да се побъркат, ако живеят така, сгъчкани наедно, без лично пространство, без истинска тишина, гледайки едни и същи лица всеки ден, години наред. И тъй като хората не страдаха от липса на хладни оръжия, щеше да е само въпрос на време от таваните да закапе кръв.

Джуджетата не се побъркваха. Те ставаха умислени, мрачни и вглъбени в работата си. Но чертаеха руднични символи.

Беше един вид неофициален балотаж, гласуване с графити, израз на възгледите им за действителността. В затвореното пространство на мината всеки проблем бе общ проблем, напрежението се прехвърляше от джудже на джудже като електрически заряд. Символите го заземяваха. Те бяха отвод, отдушник, начин да изкрещиш какво чувстваш, без да предизвикаш някого (с оглед на всичките хладни оръжия).

Последващият мрак: „Очакваме последиците с ужас“. Другият превод би гласял по същество: „Покайте се, грешници!“

— Има стотици руни за тъмнина — обясни Керът. — Някои са само част от всекидневния език, разбира се, като „Продължителният мрак“. Има много подобни. Но някои са…

— Окултни? — подсказа Ваймс.

— Невероятно окултни, сър. Има писания и книги за тях. А начинът, по който джуджетата възприемат книгите, думите и руните… ами няма да повярвате, сър. Све… те мислят, че светът е написан, сър. Всички думи имат огромна сила. Унищожението на книга е по-лошо от убийство на дълбинник.

— Схванах това донякъде — отвърна дежурен по дъска Ваймс.

— Някои дълбинници вярват, че символите за мрака съществуват — продължи Керът.

— Е, щом можеш да ги видиш на стената… — започна Ваймс.

— Съществуват в смисъл живеят, сър — уточни Керът. — Спотайват се долу в мрака под света и пораждат написването си. Чувал съм за Чакащия мрак… това е мракът, който запълва нова дупка. Закриващият мрак… за него не знам, но има и Встъпителен мрак. Дишащият мрак, той е от по-редките. Зовящият мрак, много опасен. Шепнещият мрак, Дебнещият мрак. Тайнственият мрак, виждал съм го. Всички те са в реда на нещата. Но Последващият мрак е много лош знак. Чувал съм по-старите джуджета да говорят за него. Казват, че може да накара светлините да угаснат, а и доста по-лоши неща. Когато започнат да рисуват този знак, положението е станало много лошо.

— Това е доста интригуващо, но…

— Всички в мината са изнервени до полуда, сър. Натегнати като жици. Ангуа каза, че го надушва, но и аз го надуших, сър. Отрасъл съм в мина. Когато нещо се обърка, всеки го прихваща. В подобни дни, сър, баща ми спираше всички изкопни дейности. Стават прекалено много нещастни случаи. Честно, сър, джуджетата са полудели от тревога. Последващият мрак е белязан навсякъде. Сигурно от миньорите, които наемат, откакто са дошли тук. Усещат, че нещо не е наред, но единственото, което могат да направят, е да го бележат.

— Е, висшият им граг е убит…

— Мога да усетя атмосферата в мина, сър. Всяко джудже може. Онази там е гранясала от страх и ужас, от чудовищен смут. А в дълбините има по-лоши неща от Последващия мрак.

За миг на Ваймс му се привидя отмъстителна тъмнина, която се отприщва през пещерите като прилив по-бързо, отколкото може да тича човек…

… което беше глупаво. Тъмнината не може да се види.

Всъщност я чакай… понякога може. Навремето, когато непрекъснато караше нощни смени, се бе научил да различава всички нюанси на тъмнината. А понякога имаше толкова плътна тъмнина, че почти усещаше как си проправя път през нея. В онези нощи конете ставаха плашливи и кучетата виеха, а долу в района на кланиците животните се отскубваха от кошарите си. Беше необяснимо, също като нощите, които бяха светли и сребристи, макар и без луна на небето. По онова време се бе научил да не използва малкия си стражеви фенер. Светлината само съсипва зрението, ослепява те. Вторачваш се в тъмнината, докато тя не мигне. Караш я да се свие под погледа ти.

— Капитане, малко се пообърках тук — призна Ваймс. — Не съм отраснал в мина. Джуджетата чертаят тези символи, понеже мислят, че ще се случи нещо лошо и искат да се предпазят, или понеже мислят, че мината заслужава да й се случи нещо лошо, или защото искат да се случи нещо лошо?

— Може и трите накуп — отвърна Керът, потръпвайки. — Когато една мина се влоши, може да стане наистина интензивно.

— Е, хубава работа!

— О, може да бъде ужасна, сър, повярвайте ми. Но никой няма да нарисува най-лошия символ и да си пожелае да се сбъдне. Във всеки случай само рисунката няма да е достатъчна. Трябва да искаш да се сбъдне с последния си дъх.

— Това пък какво значи?

— О, не искате да знаете, сър.

— Напротив, попитах.

— Не. Наистина не искате да знаете, сър. Наистина.

Ваймс щеше да се развика, но поспря да помисли за момент.

— Всъщност не, май не искам — съгласи се той. — Всичко това е само истерия и мистицизъм. Просто странен фолклор. Джуджетата му вярват. Аз — не. Така че… как накара върмите да оформят онзи знак?

— Лесно, сър. Просто натрих стената с парче месо. За върмите това е угощение. Исках да поразтърся малко Ревностен. Да го поизнервя, както сте ме учил. Исках да му покажа, че знам за символите. Все пак аз съм джудже.

— Капитане, това сигурно не е най-подходящият момент да узнаеш, но…

— О, знам, че ми се подиграват, сър. Двуметрово джудже! Но да си човек просто означава да си роден от хора. Това е лесно. Да си джудже не означава да си роден от джуджета, макар че е добро начало. Става дума за нещата, които вършиш. За определени ритуали. Аз съм ги извършил. Така че съм човек и джудже. Дълбинниците имат известни затруднения с това.

— Отново говорим за тайнства, нали? — уморено въздъхна Ваймс.

— О, да, сър. — Керът се прокашля. Ваймс познаваше това особено покашляне. Означаваше, че капитанът има лоши новини и се чуди как да ги поднесе така, че да паснат на незаетото от „тотално влудяване“ пространство в главата на Ваймс.

— Изплюй камъчето, капитане.

— Ъ-ъ, появи се онова дребосъче — смотолеви Керът, отваряйки шепа. Духчето Гроздебери се поизправи.

— Тичах по целия път, Въведете Името Си Тук — гордо сподели то.

— Видяхме го да търчи по канавката — призна Керът. — Не беше трудно да го забележим с това бледозелено излъчване.

Ваймс измъкна кутията от джоба си и я сложи на пода. Духчето се покатери в нея.

— Ооо, колко е хубаво — промълви то. — Не ми говорете за плъхове и котки!

— Преследвали са те? Но ти си магическо създание, нали? — възкликна Ваймс.

— Те не знаят това! — проплака духчето. — Чакайте малко, какво щях… а, да. Питахте за нощния извоз. През последните три месеца допълнителният товар от медянки е средно четирийсет тона на нощ.

— Четирийсет тона? Толкова побира голяма стая! Защо не сме знаели за това?

— Знаели сте, Въведете Името Си Тук — отвърна духчето. — Но са ги извозвали от всички порти, разбирате ли, и сигурно никой пазач не е забелязал над една-две в повече.

— Да, но те са предавали доклади всяка вечер! Защо ние не сме го забелязали?

Последва конфузна пауза. Духчето се прокашля.

— Ъмм, никой не чете докладите, Въведете Името Си Тук. Явно са в нечетивен формат, тоест „само за писане“, както им викаме в бранша.

— Не се ли предполагаше някой да ги чете? — изръмжа Ваймс.

Отново настъпи гръмовна тишина.

— Струва ми се, че визираш себе си, скъпи — подметна Сибил, съсредоточена в кърпенето.

— Но аз съм шефът! — запротестира Ваймс.

— Да, скъпи. В това е същината, действително.

— Но аз не мога да си губя времето, заровен в разни бумаги!

— Тогава нареди някой друг да го прави, скъпи — посъветва го Сибил.

— Мога ли? — обнадежди се Ваймс.

— Да, сър — кимна Керът. — Вие сте шефът.

Ваймс загледа духчето, което му отвърна с охотна усмивка.

— Можеш ли да прегледаш цялото ми входящо…

— … подово отделение — промърмори Сибил.

— … и да ми кажеш каквото е важно?

— С радост, Въведете Името Си Тук! Само един въпрос, Въведете Името Си Тук. Кое е важно?

— Ами фактът, че боклукчарите извозват много повече гюбре от града е доста важен, мътните го взели, не мислиш ли?

— Не бих могъл, Въведете Името Си Тук. Аз по същество нямам мисловен процес. Но допускам, че ако бях привлякъл вниманието ви към подобен факт преди месец, щяхте да ми кажете да си навра главата в пачи гъз.

— Така е — кимна Ваймс. — Сигурно щях. Капитан Керът?

— Сър! — изпружи се Керът.

— Какво е положението навън?

— Ами тролски банди цял ден обикалят из града. Както и джуджета. В момента доста джуджета висят на площад „Сатор“, сър, а значителен брой тролове се стичат към Площада на натрошените луни.

— За колко говорим?

— Около хиляда като цяло. Понаправили главите, разбира се.

— Значи тъкмо в настроение за бой.

— Да, сър. Достатъчно пийнали, за да оглупеят, но прекалено трезви, за да се строполят — обобщи Керът.

— Интересно наблюдение, капитане — замислено рече Ваймс.

— Тъй вярно, сър. Говори се, че ще започнат в девет. По уговорка, доколкото разбирам.

— Тогава мисля, че преди да се стъмни, трябва да разполагаме с куп ченгета в Чама, точно между тях, а ти? — каза Ваймс. — Предай нареждане до участъците.

— Вече го направих, сър.

— И се погрижи да спретнат някакви барикади.

— Всичко е уредено, сър.

— И да се свикат специалните цивилни.

— Дадох нареждане преди около час, сър.

Ваймс се поколеба.

— Трябва да бъда там, капитане.

— Сигурно ще имаме достатъчно мъже, сър — каза Керът.

— Но няма да имате достатъчно командири — натърти Ваймс. — Ако Ветинари утре ме свика за конско поради масови буйства в центъра на града, не искам да му докладвам, че съм прекарал тиха семейна вечер. — Той се обърна към жена си. — Извинявай, Сибил.

Лейди Сибил въздъхна.

— Май ще се наложи да поговоря с Хавлок за часовете, през които трябва да работиш. Не ти се отразява добре, знаеш.

— Такава ми е работата, скъпа. Съжалявам.

— В такъв случай по-добре, че помолих готвача да затвори супата в канче.

— Шегуваш ли се?

— Не, разбира се. Познавам те, Сам. Има и малко сандвичи в торбичката. Капитан Керът, да се погрижите да изяде ябълката и банана. Според доктор Лоун трябва да яде поне пет парченца плод или зеленчук на ден!

Ваймс се втренчи вдървено в Керът и Сали, опитвайки се да излъчи предупреждението, че първият, който пусне усмивка или дори спомене това на някого някога изобщо, ще си има наистина големи проблеми.

— А, между другото, доматеният кетчуп не е зеленчук — додаде Сибил. — Включително онова, което е засъхнало по гърлото на бутилката. Е, защо още висите тук?

 

 

— Има нещо, което не исках да споменавам пред нейна светлост — обади се Керът, докато подтичваха надолу към участъка. — Ъ-ъ, Дотук е мъртъв, сър.

— Кой е Дотук?

— Младши страж Хорас Дотук, сър. Треснаха го отзад по главата снощи. Докато бяхме на онази среща. Когато ставаха онези, ъ-ъ, „размирици“. Пратихме го в Безплатната лечебница.

— О, богове… — промълви Ваймс. — Сякаш беше преди седмица. Той беше с нас едва от няколко месеца!

— От лечебницата казаха, че мозъкът му е умрял, сър. Сигурен съм, че са направили всичко по силите си.

„А ние направихме ли? — запита се Ваймс. — Но беше проклето меле, а павето дойде от нищото. Можеше да уцели мен, можеше да уцели Керът. Вместо това удари хлапе. Какво ще кажа на родителите му? Убит при изпълнение на дълга си? Но дългът му не би трябвало да се състои в това да спира куп видиотени граждани да избият друг куп видиотени граждани. Всичко излезе от контрол. Не сме достатъчно. А сега сме още по-малко.“

— Ще ида да видя майка му и баща му ут… — започна той, а инертната му памет накрая се задейства. — Той няма ли… нямаше ли брат в Стражата?

— Тъй вярно, сър! Младши страж Хектор Дотук, сър. Постъпиха заедно. Долу е, на улица „Чревцата“.

— Тогава издири сержанта му и предай, че не разрешавам Хектор да излиза на улицата довечера, ясно? Искам да се запознае с радостите на картотекирането. В килия по възможност. С много дебел шлем на главата.

— Разбирам, сър — отвърна Керът.

— Как е Ангуа?

— Мисля, че ще се оправи, като полежи малко, сър. Мината наистина й подейства зле.

— Ужасно, ужасно съжалявам, че… — започна Сали.

— Вината не е твоя, младши страж… Сали — прекъсна я Ваймс. — Моя е. Знам за вампирите и върколаците, но имах нужда и от двете ви там долу. Това е просто едно от онези решения, ясно? Предлагам ти да си вземеш свободна вечер. Не, нареждам ти! Справи се много добре като за първи ден. Заминавай! Отпусни глава… или каквото там.

Погледаха след нея, докато се изгуби от поглед, преди да продължат надолу.

— Много я бива, сър — обади се Керът. — Бързо възприема.

— Да, много бързо. Виждам, че ще бъде полезна — замислено отвърна Ваймс. — Не ти ли се струва странно, капитане? Появява се точно когато имаме нужда от нея.

— Тя е в Анкх-Морпорк от два-три месеца все пак. А и Лигата поръчителства за нея.

— Кофтимели също е тук от близо два-три месеца — отбеляза Ваймс. — Пък ако искаш да откриеш разни отговори, ние не сме лоша партия. Всъщност сме официални носопъхци.

— Сър, да не би да мислите, че…

— О, сигурен съм, че е въздържател, но не мисля, че вампир ще се домъкне чак от Юбервалд, за да се упражнява на виолончело. Все пак, както каза, върши добра работа. — Ваймс за момент се вторачи в празното пространство, след което запита замислено: — Един от нашите специални цивилни не работи ли за семафорната компания?

— Май имате предвид Анди Хенкок, сър.

— О, богове! Искаш да кажеш Двумечия?

— Именно, сър. Много енергичен момък.

— Да, видях ведомостите. По принцип тренировъчните чучела издържат с месеци, капитане. Не се предполага да накълцаш три за половин час!

— Сега ще е долу в участъка, сър. Искате ли да си поговорите с него?

— Не. Ти ще си поговориш с него.

Ваймс снижи гласа си. Керът също. Разнесе се шепот. След това Керът каза:

— Това съвсем законно ли е, сър?

— Не виждам как ще е. Нека разберем, а? Не сме водили това разговорче, капитане.

— Разбрано, сър.

„Ей богу, беше къде-къде по-добре, като си бяхме само четиримата срещу онзи проклет грамаден дракон — замисли се Ваймс, докато вървяха. — Естествено, на няколко пъти почти не се опържихме живи, но поне не беше усложнено. Просто си имахме работа с проклет грамаден дракон. Забелязваше се отдалече. Не плетеше политически интриги.“

Когато пристигнаха в Двора на Псевдополис, вече ръмеше дребен настъпателен дъждец. С крайна неохота Ваймс си наложи да остави Керът да се оправя със ситуацията. Той определено умееше да организира. Суматохата бе повсеместна. Товари с жълти и черни летви за барикади се извозваха към старата лимонадена фабрика. Стражи се стичаха от всички улици.

— Реших да не пестим сили за случая, сър — рече Керът. — Сметнах, че е важно.

— Много добре, капитане — отвърна Ваймс, докато стояха като острови насред прилива. — Но май си пропуснал една дреболия от предварителната подготовка…

— Нима, сър? Мисля, че планирах всичко — стресна се Керът в недоумение.

Ваймс го потупа по гърба.

— Май не и това — каза той. И додаде, но само на себе си: „Понеже ти, капитане, не си мръсник.“

 

 

Объркан и безцелен, тролът броди из света…

Главата на Тухльо наистина кънтеше. Той съвсем не искаше да пра’и т’ва, но беше попаднал в лоша компания. Честно казано, често попадаше в лоша компания, макар че понякога трябваше цял ден да я търси, щото Тухльо беше скапан скапаняк. Трол без клан или тайфа, когото даже другите тролове смятат за тъп, трябва да приема всяка лоша компания, която успее да намери. Понастоящем бе срещнал Баш Шлака, Твърда Настилка и Голям Мрамор и беше по-лесно да се присъедини към тях, отколкото да реши да не го пра’и, пък после се срещнаха с още тролове и са…

„Глей са — каза си той, докато се тътреше с бандата, подпявайки с леко изоставане хитовите им парчета, понеже не знаеше думите — … добре, че си в тая шайка тролове и не са те утрепали, туй е факт. Ама Баш Шлака нали изръси, че Стражата и тя погнала трола, дето бил долу в оная мина? Пък кат’ са замислиш за т’ва, най-доброто място да се скрие трол, тъй де, е в голем куп тролове. Щото Стражата шъ рови в зимниците, дето висят истински гадните тролове, а няма да търси тука. Пък ако търси и си тикне пръста в мене, сички тия тролове братоци шъ помогнат.“

Дълбоко в себе си не беше много убеден в последното. Поради вероятно отрицателния му коефициент на интелигентност, пълната липса на уличен авторитет и най-вече перманентната му склонност да смърка, ближе, пие или гризе всичко, от което може да му светне в мозъка, беше отхвърлен даже от как им викаха на ония от улица „Десето яйце“, за които се говореше, че са толкова безмозъчни, че един от членовете им бил буца бетон на парче връв. Да, трудно е да си представиш на някой трол да му пука особено какво става с Тухльо. Но точно сега те бяха братоци и единствената му партия в града.

Той сръга окичения с черепи, нашарен с графити, покрит с лишеи, влачещ грамадна бухалка трол, стоически крачещ до него.

— Яко, брато! — ухили се, стиснал келяв юмрук.

— Що не идеш да се гхухгнеш, Тухльо, скапана люспа копролит… — измърмори тролът.

— Ей сегинка! — рече Тухльо.