Тери Пратчет
Туп! (3)

Ваймс се отпусна на стола и се вгледа в проклетия вампир. Можеше да мине за шестнайсетгодишна, определено бе трудно да се повярва, че не е доста по-млада от него. Беше късо подстригана, което си беше прецедент за вампир, и изглеждаше ако не като момче, то поне като момиче, което няма нищо против да мине за такова.

— Извинявам се за… забележката долу — каза той. — Седмицата не беше лека и с всяка минута става все по-зле.

— Няма причина да се боите — отвърна Сали. — Ако това ще помогне, ситуацията и на мен не ми допада повече, отколкото на вас.

— Аз не се боя — остро рече Ваймс.

— Извинете, господин Ваймс. Надушва се. Не натрапчиво — добави тя. — Но се усеща. И пулсът ви е ускорен. Съжалявам, ако съм ви засегнала. Само се опитвах да ви успокоя.

Ваймс изправи гръб.

— Не се опитвайте да ме успокоите, госпожице фон Гърбатен. Изнервям се от подобни неща. Не че имам миг спокойствие. И не коментирайте какво се надушва от мен, благодаря. О, и обръщението е „командир Ваймс“ или „сър“, ясно? Не „господин Ваймс“.

— А аз предпочитам да ме наричат Сали.

Те се вторачиха един в друг — и двамата наясно, че нещата не вървят, и двамата несигурни дали могат да ги накарат да потръгнат някак.

— И така… Сали… искаш да си ченге?

— Полицай? Да.

— Някаква полицейска жилка в потеклото? — запита Ваймс. Това беше стандартен уводен въпрос. Винаги бе в плюс за кандидата, ако е наследил някаква идея за ченгелъка.

— Не, само кръвопийска.

Отново настъпи пауза.

Ваймс въздъхна:

— Виж, искам да разбера едно: Джон Смит Какъв Ти Вампир и Дорийн Уинкингс ли те подтикнаха към това?

— Не! — възкликна Сали. — Аз се обърнах към тях. И ако това ще помогне, не предполагах, че ще се вдигне толкова шум.

Ваймс явно се озадачи.

— Но ти си подала заявление за назначение!

— Да, но не виждам защо е целият този… интерес!

— Не гледай мен. Това идва от вашата Лига на въздържателите.

— Нима? Вашият лорд Ветинари беше цитиран във вестника — посочи Сали. — С всичките онези приказки за липсата на расова дискриминация, една от най-прекрасните традиции на Стражата.

— Ха! — изсумтя Ваймс. — Е, вярно е, че ченгето си е ченге, мен ако питаш, но прекрасните традиции на Стражата, госпожице фон Гърбатен, най-общо се състоят в намирането на сушинка, муфтенето на бира по кръчмите и неизменното водене на двойна отчетност.

— Значи не ме искате, така ли? Мислех, че ви трябват максимум попълнения. Вижте, сигурно съм по-силна от всеки ваш служител, който не е трол, доста умна съм, не бягам от тежката работа и имам отлично нощно зрение. Мога да бъда полезна. Искам да бъда полезна.

— Можеш ли да се превръщаш в прилеп?

Тя явно се шокира.

— Какво? Що за въпрос ми задавате?

— Може би един от най-лесните — сви рамене Ваймс. — Освен това сигурно ще ти е от полза. Можеш ли?

— Не.

— Е, добре, няма значение…

— Мога да се превръщам в много прилепи — уточни Сали. — В един е трудно, понеже се налага да се справяш с промените в телесното тегло, а това не става, ако от известно време си Реформиран. Във всеки случай ми докарва главоболие.

— Какво си работила за последно?

— Не съм работила. Занимавах се с музика.

Ваймс се оживи.

— Наистина? Някои от момчетата обмислят да заформят стражева банда.

— Ще им трябва ли виолончело?

— Сигурно не.

Ваймс забарабани с пръсти по бюрото. Е, все още не го бе сграбчила за гушата, нали? В това, разбира се, се състоеше проблемът. Вампирите бяха читави точно до момента, в който — внезапно — не бяха. Но трябваше да признае, че наистина точно сега има нужда от всеки, който може да стои на два крака и да сглоби цяло изречение. Тази проклета работа си взимаше своето. Там навън непрекъснато трябваше да има мъже, поне да потискат ескалацията. Да, тя в момента се свеждаше само до сбиване, хвърляне на камъни, чупене на прозорци и офейкване, но всичко това се натрупваше като снежинки по лавинен скат. В подобни времена хората имат нужда да виждат ченгета. Те създават илюзията, че целият свят не се е побъркал.

А Лигата на въздържателите беше доста силна и много държеше на своите членове. От техен интерес беше никой да не се окаже насред странна спалня с неудобно чувство за пълнота. Те щяха да я държат под око…

— В Стражата нямаме място за кръшкачи — отсече той. — Точно сега сме прекалено притиснати, за да ти осигурим нещо повече от онова, което смехотворно наричат „обучение без откъсване от производството“, но ще си в активен уличен стаж от първия ден… Ъ-ъ, как си с дневната светлина?

— Добре, с дълги ръкави и широка периферия. Така или иначе си нося комплекта.

Ваймс кимна. Малка лопатка и четка, стъкленица с животинска кръв и картонче с надпис:

Помощ, сринах се и не мога да стана.

Моля, съберете ме на купчинка и строшете стъкленицата.

Въздържател съм и няма да ви нараня.

Благодаря предварително.

Пръстите му отново забарабаниха по плота. Тя отвърна на втренчения му поглед.

— Добре, вътре си — обяви той накрая. — На пробен срок като начало. Всеки започва така. Оправи бумащините долу със сержант Дребнодупе, иди при сержант Детритус за инструктажа по професионални пособия и ориентация и се постарай да не се смееш. А сега, след като постигна своето и приключихме с официалната част… кажи ми защо.

— Извинете?

— Вампир да иска да стане ченге? — вдигна вежди Ваймс, облягайки се на стола. — Нещо не мога съвсем да го навържа, „Сали“.

— Мислех, че ще бъде интересна работа на свеж въздух, която предлага възможности за дейност в помощ на хората, командир Ваймс.

— Хмм — поусмихна се Ваймс. — Може и да стане ченге от теб, ако успееш да го кажеш без усмивка. Добре дошла на новата си длъжност, младши страж. Надявам се, че имаш…

Вратата се отвори със замах. Капитан Керът направи две крачки в стаята, видя Сали и се поколеба.

— Младши страж фон Гърбатен току-що се присъедини към нас, капитане — каза Ваймс.

— Ъ-ъ… чудесно… здравейте, госпожице — припряно поздрави Керът и се обърна към Ваймс: — Сър, някой е убил Кофтимели!

 

 

Анкх-морпоркският стражеви елит се затътри обратно към участъка.

— Аз ако бях — сподели Ноби, — щях да нарежа картината на малки парченца, например на по няколко сантиметра в диаметър.

— Това е за диамантите, Ноби. Така се пласират откраднати диаманти.

— Добре, де, тогава какво ще кажеш за следното: нарязваш паното на парчета колкото нормална картина, окей? После нарисуваш картина на гърба на всяко, слагаш го в рамка и ги накичваш наоколо. Никой няма да забележи картина в повече, нали? Пък после, като отмине шумотевицата, отиваш и ги сгепцваш.

— А тях как ги измъкваш навън, Ноби?

— Ами, първо взимаш лепило и една наистина дълга пръчка и…

Фред Колън поклати глава:

— Не ми се чини да стане, Ноби.

— Добре, де, взимаш боя, дето е същият цвят като стените, и залепваш картината на някоя стена, дето ще я побере, и я замазваш отгоре с боята, тъй че да изглежда досущ като стената.

— Да ти се намира подходяща стена?

— А какво ще кажеш за стената в рамката, дето си е вече там, серж?

— Дявол го взел, Ноби, това е умозамайващо — закова се Колън.

— Благодаря ти, серж. За мен туй значи много, като ти го казваш.

— Но все пак трябва да я измъкнеш навън, Ноби.

— Сещаш ли се за всичките ония покривала за прах, серж? Бас ловя, че след няколко седмици групичка юнаци с работни престилки ще могат да излязат оттам с голямо бяло руло под мишница и никой няма да им обърне внимание, щото нали всички ще си мислят, че паното е щипнато преди седмици.

Настъпи краткотрайна тишина, преди сержант Колън да отвърне с приглушен глас:

— Много опасен ум имаш, Ноби. Много опасен наистина. А как ще махнеш новата боя все пак?

— О, туй е лесно — отвърна Ноби. — Освен туй знам откъде да намеря няколко бояджийски престилки.

— Ноби! — шокира се Фред.

— Добре, де, серж! Не можеш обаче да виниш човек, че мечтае.

— Това може да е голямо постижение за нас, Ноби. И няма да ни дойде зле сега.

— Пак ли ти се обаждат бъбреците, серж?

— Може да се присмиваш, Ноби, но трябва само да се огледаш — тъжно рече Фред. — Засега е само бой между бандите, но ще става все по-зле, помни ми думата! И всичкото това дърлене за нещо, което се е случило преди хиляди години! Не знам защо не си идат там, откъдето са дошли, щом толкоз искат да се дърлят!

— Повечето вече са си оттук — отбеляза Ноби.

Фред изрази със сумтене презрението си към обикновения географски факт.

— Война, Ноби! Пфу! За какво добро служи?

— Не ’нам, серж. Освобождаване на роби например?

— Абсолют… е, да.

— Защита срещу тоталитарен агресор?

— Добре, признавам, но…

— Спасение на цивилизацията от ордата на…

— Не носи нищо добро в края на краищата, опитвам се да кажа, Ноби, ако ме слушаш за общо пет секунди — остро рече Фред Колън.

— Да, ама кое носи добро в края на краищата, серж?

 

 

— Би ли повторил пак, наблягайки на всяка дума? — помоли Ваймс.

— Мъртъв е, сър. Кофтимели е мъртъв. Джуджетата са убедени.

Ваймс се втренчи в капитана. След това отмести поглед към Сали:

— Дадох ти заповед, младши страж фон Гърбатен. Марш да се присъединяваш!

Когато момичето се измъкна набързо, той продължи:

— Надявам се и ти да си убеден, капитане…

— Слухът се разнася сред джуджетата като… като…

— Алкохол в кръвта? — подсказа Ваймс.

— Много бързо във всеки случай — заключи Керът. — Станало снощи. Някакъв трол се намъкнал в дома му на Петмезената улица и го пребил. Дочух някои от момчетата да роптаят.

— Керът, нямаше ли да знаем, ако нещо подобно се случи? — въздъхна Ваймс, а на сцената в съзнанието му Ангуа и Фред Колън отново заизричаха касандренските си прокоби. Джуджетата знаеха нещо. Джуджетата бяха разтревожени.

— А не знаем ли, сър? — учуди се Керът. — Искам да кажа, нали току-що ви информирах.

— Имам предвид, защо хората му не крещят по улиците? Политически атентат и тем подобни? Не следва ли да викат „проклето убийство“? Ти от кого научи?

— От редови страж Железоврът и ефрейтор Халколеяр, сър. Те са стабилни момчета. Халколеяр скоро ще е готов за сержант. Ъ-ъ… има още нещо, сър. Аз всъщност ги попитах защо не сме разбрали служебно и Железоврът каза… това няма да ви хареса, сър… каза, че Стражата не бивало да узнава.

Керът се вгледа във Ваймс. Беше трудно да се долови промяната в изражението на командира, но определени мускулчета по лицето му се стегнаха.

— По чия заповед?

— Явно идва от тъй наречения Ревностен. Той е… нещо като тълкувател на Кофтимели, предполагам. Казва, че това касае само джуджетата.

— Но тук е Анкх-Морпорк, капитане. И убийството си е Убийство.

— Да, сър.

— А ние сме Градската стража — продължи Ваймс. — Пише го на входа.

— Всъщност в момента по-скоро пише „Ченгетътъ са копелетъ“, сър, но наредих да го изтрият — вметна Керът. — И освен…

— Това означава, че ако някой бъде убит, ние носим отговорност — прекъсна го Ваймс.

— Ясно ми е какво имате предвид, сър — внимателно отвърна Керът.

— Ветинари знае ли?

— Не мога да си представя, че не знае.

— И аз. — Ваймс се замисли за момент. — А какво става с Вестника? Там работят много джуджета.

— Бих се учудил, ако го споделят с хората, сър. Аз разбрах само защото съм джудже и на Халколеяр доста му се иска да стане сержант, пък и честно казано, ги подслушах, но се съмнявам джуджетата от печатницата да го споменат на редактора.

— Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата биха потулили убийство?

Керът явно се шокира.

— О, не, сър!

— Добре!

— Биха го потулили само от хората. Съжалявам, сър.

„Важното е да не се разкрещя в този момент — каза си Ваймс. — Да не… как му викат… изпусна края. Да приема това като поука. Да разбера защо светът не е такъв, какъвто си го представям. Да събера фактите, да смеля информацията, да обмисля последиците. И после да му изпусна края. Но прецизно.“

— Джуджетата са законопослушни граждани, капитане — стегна се той. — Дори плащат данъците си. И изведнъж решават, че е редно да не доложат за вероятно убийство?

Керът забеляза стоманения блясък в очите на Ваймс.

— Ами, работата е там, че… — той се поколеба.

— Да?

— Разбирате ли, Кофтимели е дълбинник, сър. Имам предвид наистина дълбинен. Мрази да излиза на повърхността. Казват, че живеел на под-подподземното ниво…

— Знам всичко това. И?

— Ами колко надолу се простира юрисдикцията ни, сър?

— Какво? Колкото си искаме!

— Ъ-ъ, това пише ли го някъде, сър? Повечето джуджета тук са от Меден рудник, Лламедос и Юбервалд — посочи Керът. — По онези места има наземни и подземни закони. Знам, че тук не е така, но… ами те така разбират света. И, разбира се, джуджетата на Кофтимели са все дълбинници, а вие знаете отношението на обикновените джуджета към тях.

„Почти ги обожествяват, мътните ги взели — каза си Ваймс, притиснал върха на носа си и затворил очи. — Става все по-зле и по-зле.“

— Добре — кимна той. — Но тук е Анкх-Морпорк и си имаме наши закони. Няма нищо нередно в това да се поинтересуваме за здравето на брат Кофтимели, нали? Можем да почукаме на вратата, нали? Да кажем, че има сериозна причина да питаме. Знам, че е само слух, но ако достатъчно хора вярват на него, няма да можем да го озаптим.

— Добра идея, сър.

— Иди кажи на Ангуа, че я искам на линия. А също и… Треска. И Халколеяр може би. Ти също ще дойдеш, разбира се.

— Ъ-ъ, не е добра идея, сър. Доколкото знам, повечето дълбинници имат задръжки към мен. Смятат, че съм прекалено човечен за джудже.

— Нима?

„Почти два метра на бос крак — помисли си Ваймс. — Осиновен и отгледан от джуджета в малка планинска мина. На техния език се казва Кзад-бхат, което значи Главотрес.“ Той се прокашля:

— Интересно защо, за бога, смятат така?

— Е, аз знам, че съм… формално погледнато, човек, сър, но размерът по принцип никога не е бил джуджешкото определение за джудже. Въпреки това сподвижниците на Кофтимели не ми се радват особено.

— Съжалявам да го чуя. В такъв случай ще взема Веселка.

— Да не сте луд, сър? Знаете отношението им към джуджета, които действително си признават, че са жени!

— Добре тогава. Ще взема сержант Детритус. Той поне е стабилен, нали?

— Би могло да се приеме малко провокативно, сър — поколеба се Керът.

— Детритус е анкх-морпоркско ченге, капитане, точно като теб и мен — натърти Ваймс. — Предполагам, че аз поне съм приемлив?

— Да, сър, разбира се. Но мисля, че ги притеснявате.

— Нима? О… — Ваймс се поколеба. — Е, това е добре. А Детритус е служител на закона. Тук все още имаме някакъв закон. И ако питат мен, той се простира надълбоко. До самото дъно.

 

 

„Адски тъпо изказване“ — помисли си Ваймс пет минути по-късно, докато крачеше по улицата начело на малкия си отряд. Той се прокле, че го е изрекъл.

Ченгетата оцеляваха с хитрост. Така работеше системата. Правиш си стражеви участъци с големи сини светлини по фасадите, гледаш винаги да има видно присъствие на плещести стражи по големите обществени места и се пъчиш навсякъде, сякаш притежаваш околията. Но всъщност не я притежаваш. Всичко е само цирк. Насаждаш малки стражници в съзнанието на народа. Разчиташ хората да отстъпят, знаейки правилата. Но всъщност сто добре въоръжени души като нищо могат да пометат Стражата, ако знаят какво правят. В момента, в който някоя откачалка открие, че хванати неподготвени, ченгетата умират точно като всички останали, магията изчезва.

Нима джуджетата на Кофтимели нямат вяра на Градската стража? Това може и да се окаже проблем. Сигурно бе провокативно да вземе трол, но Детритус е гражданин, по дяволите, точно като всички тях. Ако…

— Там-тирирам-тирирам-тирирам!

А, да. Независимо колко зле са нещата, винаги могат да станат още по-зле…

Той извади лъскавата кутийка от джоба си и отвори капачето. Остроухата физиономия на дребно зелено духче се оцъкли в него с онази горестна, безнадеждна усмивка, чиито нюанси бе свикнал да различава и от които се ужасяваше.

— Добро утро, Въведете Името Си Тук! Аз съм Дезорганизатор пето поколение Gooseberry™^[1]! — Мога ли да… — започна духчето в скоропоговорка, за да успее да каже възможно най-много преди неизбежното прекъсване.

— Кълна се, че те изключих — ядно каза Ваймс.

— Заплашихте ме с чук — обвинително рече духчето и затропа по миниатюрните решетки. — Ей, народе, този заплашва произведение на техноманското изкуство с чук! Дори не си е попълнил регистрационната карта! Затова трябва да го наричам Въведете Име…

— Мислех, че сте се отървал от това нещо, сър — подхвърли Ангуа, когато Ваймс хлопна капачето. — Разбрах, че е претърпяло… злополука.

— Ха! — обади се глух глас от кутията.

— Сибил все ми взима следващо — Ваймс направи физиономия. — По-усъвършенствано. Но знам, че това беше изключено.

Капачето се изтласка нагоре.

— Будя се за алармите! — изписка духчето. — Десет двоеточие Четирийсет и Пет Сеанс за Проклетия Портрет!

Ваймс изпъшка. Портретът от сър Джошуа. Щеше да бере ядове за това. Вече бе пропуснал два сеанса. Но тази работа с джуджетата беше… важна!

— Няма да успея да отида — промърмори той.

— В такъв случай бихте ли искал да прибегнете до лесната за ползване интегрирана услуга за съобщения Bluenose™?^[2]

— В какво се състои? — с дълбоко подозрение попита Ваймс. Поредицата дезорганизатори, които бе имал, бележеха доста голяма успеваемост в решаването на почти всички проблеми, произтичащи най-вече от факта, че ги притежаваш.

— Ъ-ъ, в общи линии се състои в това да тичам със съобщение до най-близката сигнална кула наистина бързо — с надежда обясни духчето.

— А връщаш ли се? — надеждата също се надигна у Ваймс.

— Абсолютно!

— Не, благодаря — отсече Ваймс.

— А какво ще кажете за играта Splong!™, специално изобретена за петото поколение? — замоли се духчето. — Ето, подготвил съм прилепите. Не? Може би ще предпочетете класическата „Познай колко прасета тежа“? Или бих могъл да изсвирукам някоя от любимите ви мелодии? Функцията iHUM™^[3] ми дава възможност да помня до хиляда и петстотин от вашите хитов…

— Бихте могъл да направите опит да го използвате, сър — обади се Ангуа, след като Ваймс отново тръшна капака над протестиращото гласче.

— Вече използвах едно такова — изсумтя Ваймс.

— Верно е. За подпиране на вратата — избоботи Детритус зад гърба му.

— Просто не съм фен на техноманията, ясно? — сопна се Ваймс. — Край на дискусията. Треска, би ли отскочил до алея „Лунно езерце“, моля? Предай извиненията ми на лейди Сибил, която ще бъде в ателието на сър Джошуа. Кажи й, че много съжалявам, но е изникнало нещо, към което трябва да се подходи внимателно.

„Всъщност е точно така — замисли се той, като продължиха. — Може би трябва да се подходи доста по-внимателно, отколкото аз възнамерявам. Е, да става каквото ще! Все ще има защо, щом като трябва да подхождаш внимателно само за да разбереш дали е имало убийство.“