Тери Пратчет
Туп! (17)

Бънти се учуди да ги види толкова скоро, но Дамите, които Организират, рядко изпадат в смут от неочаквано подранили гости.

Оказа се, че Бънти е всъщност Беренис Мишкина, понастоящем Уейнсбъри, което сигурно е било облекчение, със задомена дъщеря, живееща близо до Куирм, и син, който трябвало да отиде спешно до Четири хикса заради пълно недоразумение, но сега се бил заел с голям бизнес с овце. Надявала се, че Сибил и, разбира се, Негова светлост ще могат да останат до събота, понеже е поканила просто всички и не беше ли малкият Сам абсолютно прелестен… и така нататък чак до „… и почистихме една от конюшните за троловете ви“, казано с щастлива усмивка.

Преди Сибил или Ваймс да успеят да продумат, Детритус свали шлема си и се поклони.

— Много благодаря, г’спожо — сериозно каза той. — Да знаете, хората нявга забравят да ги почистят. Точно тия малки жестове значат много.

— О, благодаря — възкликна Бънти. — Колко очарователно. Аз, ъ-ъ, никога не съм виждала трол да носи дрехи досега.

— Мога да ги сваля, ако искате — предложи Детритус. В този момент Сибил внимателно хвана Бънти за ръка и предложи:

— Нека те представя на всички останали…

Господин Уейнсбъри, магистратът, не беше подкупният продажник, който Ваймс бе очаквал. Беше слаб, висок и не говореше много; прекарваше повечето си време у дома в кабинет, пълен с юридическа литература, лули и рибарски такъми; раздаваше правосъдие сутрин, ходеше на риболов следобед, и великодушно прости на Ваймс за пълната му незаинтересованост относно умрелите мухи.

Местното градче, наричано Куумската махала, се изхранваше добре покрай реката. Куум се разстилаше и забавяше устрема си в равнините и бе тъпкана с риба повече от консерва сардини. От двете й страни се ширеха блата с дълбоки и скрити езера, покрай които гнездяха и се хранеха безброй птици.

О… имаше и черепи.

— Аз съм и съдебният лекар — сподели на Ваймс господин Уейнсбъри, докато отключваше чекмедже на бюрото си. — Всяка пролет реката изхвърля кости тук. Предимно на туристи, разбира се. Уви, те наистина не приемат съвети. Но понякога се натъкваме на неща от по-голям… исторически интерес. — Сложи джуджешки череп на тапицирания с кожа плот. — На около стотина години е. От последната голяма битка преди век. Изниква и по някоя част от снаряжението. Прибираме всичко в костницата и от време на време джуджетата или троловете идват с каруца да подберат каквото трябва и го отнасят. Приемат нещата много насериозно.

— А някакво съкровище? — запита Ваймс.

— Ха. Не и такова, за което ме осведомяват. Но щях да чуя, ако е имало нещо голямо. — Магистратът въздъхна. — Всяка година тук идват търсачи. Понякога вадят късмет.

— Намират злато?

— Не, но се връщат живи. Останалите? В определен момент водата ги изхвърля от пещерите. — Той избра една лула от поставката на бюрото си и започна да я пълни. — Чудя се, че всички смятат за необходимо да носят оръжие в долината. Тя убива по прищявка. Ще вземете ли един от момците ми, командире?

— Имам си личен водач — отказа Ваймс, но после добави: — Благодаря все пак.

Господин Уейнсбъри дръпна от лулата си.

— Както желаете, разбира се. При всички положения ще следя реката.

 

 

Ангуа и Сали бяха настанени в една спалня. Ангуа се опита да се настрои положително. Жената нямаше как да знае. Пък и бе приятно да си легнеш на чисти чаршафи, макар и стаята да миришеше леко на плесен. „Повече плесен, по-малко вампир — каза си тя, — гледай от добрата страна!“

Отвори око в тъмнината.

Някой тихо бе прекосил стаята. Не вдигаше шум, но раздвижи въздуха и промени структурата на неуловимите нощни звуци.

Вече стигна до прозореца. Той беше затворен, но лекото проскърцване сигурно бе от завъртането на райбера.

Лесно позна, че прозорецът се отвори — в стаята нахлуха нови миризми.

Разнесе се писък, може би доловим само от върколак, последван от внезапно изпърхване на множество кожени крилца. Дребни кожени крилца.

Ангуа отново затвори око. Малката хубостница! Сигурно вече просто не й пукаше? Няма смисъл обаче да се опитва да я проследи. Поразсъждава върху идеята да затвори прозореца и да залости вратата, само за да види с какви извинения щеше да се измъкне, но я отхвърли. Безпредметно е и да казва на Ваймс. Какво можеше да докаже? Всичко ще се припише на върколашко-вампирската нетърпимост…

 

 

Сега, когато Куумската долина се ширна пред Ваймс, той разбра защо не бе правил планове. За нея не можеха да се правят планове. Тя щеше да им се присмее. Щеше да ги избута така, както избутваше пътищата.

— Разбира се, виждате я в най-доброто й състояние по това време на годината — каза Веселка.

— Под най-доброто имаш предвид?… — подсказа Ваймс.

— Ами не се опитва да ни убие, сър. И птичките пеят. А когато слънцето е в подходящо положение, се извиват чудни дъги.

Имаше страшно много птици. Насекомите се размножаваха като бесни в широките плитки локви и езерца, осейващи долината в късна есен. Повечето от тях пресъхваха до края на лятото, но сега-засега Куумската долина гъмжеше от неща, които правеха „бззз!“. А птиците прииждаха от равнините да пируват с тях. Ваймс не разбираше много от птици, но ги оприличаваше най-вече на лястовички, милиони лястовички. От гнездата на най-близката канара, поне на километър от тях, долиташе врява. А там, където дърветата и камъните бяха заприщили речните потоци, никнеха фиданки и зелени растения.

Под тясната пътечка, по която бе поела групата, водите бликаха от половин дузина скали и се съединяваха в един див водопад над равнината.

— Всичко е толкова… толкова живо — възкликна Ангуа. — Мислех, че ще е просто каменист пущинак.

— Така е на бойните полета — обясни Детритус, покрит с блестящи капчици роса. — Баща ми ме доведе тука, като пътувахме за града. Показа ми тоя камънак, тресна ме по тиквата и каза „Помни“.

— Какво да запомниш? — попита Сали.

— Не каза. Тъй че аз, така де, най-общо запомних.

„Не очаквах това — помисли си Ваймс. — Толкова е… хаотично. О, добре, нека поне се махнем от козирката. Всичките тези проклети скални късове все са дошли отнякъде.“

— Надушвам дим — обяви Ангуа след малко, докато несигурно напредваха по обсипаната с отломки пътека.

— Бивачни огньове — подхвърли Веселка. — Подранили ентусиасти, предполагам.

— Искаш да кажеш, че си пазят ред за битката? — удиви се Ваймс. — Внимавай с този камък, хлъзга се!

— О, да. Боят започва едва в Деня на Куумската долина. Това е утре.

— По дяволите, бях загубил представа. Ще ни засегне ли тук долу?

Свитсън се прокашля вежливо.

— Не мисля, командире. Този район е прекалено опасен за битка.

— О, да, ще бъде ужасно, ако някой се нарани — процеди Ваймс, катерейки се по една дълга купчина гниеща дървесина. — На всички ще им се скофти денят.

„Историческо пресъздаване — каза си кисело, докато си проправяха път около, под, над или през камъните и гъмжащите от насекоми купчини натрошена дървесина, пресечени отвсякъде от ручейчета. — Само че ние го правим с хора в костюми и изтъпени оръжия, плюс продавачи на хотдог и момичета, които се чувстват тъпо, защото могат да се облекат само като слугини, понеже слугинството е било единствената възможност за женски работни места в по-старите времена.

Но джуджетата и троловете… те наистина водят битката наново. Като че ли ако я повторят достатъчно пъти, резултатът ще е по-добър.“

На пътеката пред него се изпречи дупка, наполовина запълнена със зимни отломки, но успяваше да погълне цял ручей. Той се вливаше, пенейки се, в дълбините. Далеч долу се чуваше екот. Когато коленичи и докосна водата, тя се оказа режещо студена.

— Да, внимавайте за понори, командире — предупреди Свитсън. — Това е варовик. Водата го прояжда твърде бързо. Сигурно ще попаднем и на доста по-големи. Често са скрити под гниещи наноси. Внимавайте къде стъпвате.

— Не се ли запушват?

— О, да, сър. Видяхте размера на камъните, отърколени дотук.

— Това е като огромен билярд!

— Нещо подобно, предполагам — внимателно отвърна Свитсън.

След десетина минути Ваймс седна на един пън, свали шлема си, извади голяма червена кърпа и избърса чело.

— Става все по-горещо — отбеляза той. — А всичко в това проклето място изглежда еднакво… Ох! — Той се перна по китката.

— Комарите може да са малко радикални, сър — отзова се Веселка. — Говори се, че ако хапят много силно, наближава буря.

И двамата вдигнаха очи към планините. В далечния край на долината се стелеше жълта мараня, а между върховете — облаци.

— Е, чудесно — каза Ваймс, — понеже сякаш ме ухапа до кокал.

— Не бих се тревожила толкова, командире — отбеляза Веселка. — Голямата буря в Куумската долина се случва веднъж в живота.

— Със сигурност не би доживял друга, ако попаднеш в нея — съгласи се Ваймс. — Да си призная, това проклето място ми лази по нервите.

Останалите от групата ги настигнаха един по един. Сали и Детритус видимо страдаха от жегата. Вампирът седна в сянката на голяма скала, без да каже дума. Тухльо се просна до ледения поток и натопи глава в него.

— Опасявам се, че не съм от голяма полза тук, сър — призна Ангуа. — Надушвам джуджета, но само толкова. Навсякъде има прекалено много проклета вода!

— Може би няма да ни е необходим носът ти. — Ваймс развърза рулото с рисунката на Сибил, разви я и защипа двата края.

— Веселке, ще ми помогнеш ли? — помоли той. — Всички останали починете си малко. И не се смейте!

Той надяна пръстена от планини на главата си. Откъм Ангуа дойде покашляне, което се престори, че не забелязва.

— Добре — проточи Ваймс, завъртайки твърдата хартия, за да намести контура на планините над нарисуваните им очертания. — Това там е Меден рудник, а там — Кори Селести… и прилягат доста добре на рисунката. Практически вече сме върху мястото!

— Не съвсем, командире — обади се Свитсън зад него. — И двете са поне на шестстотин километра оттук. Изглеждат почти еднакво от всяка точка в тази част на долината. Трябва да гледате по-близките върхове.

Ваймс се обърна.

— Добре. Кой е онзи, дето изглежда като отсечен отляво?

— Това е Кралят, сър — каза Веселка. — Той е на около петнайсет километра.

— Наистина ли? Изглежда по-близо. — Ваймс откри планината на рисунката. — А онзи малкият там? С двата върха?

— Не знам как се казва, сър, но виждам какво имате предвид.

— Прекалено са малки и прекалено сближени… — промърмори Ваймс.

— Тогава тръгнете към тях, сър. Гледайте си в краката. Стъпвайте само на гола скала. Заобикаляйте всякакви струпани отломки. Грагът е прав. Може да скриват някой стар понор и да паднете право през тях.

— Добре-е. Някъде на средата им е онази оголена скала със странната форма. Ще тръгна право към нея. И ти гледай къде стъпвам, става ли?

Опитвайки се да държи рисунката по контура, препъвайки се в камъни и джапайки през ледени ручейчета, Ваймс вървеше по самотната долина…

— Мътните го взели!

— Сър?

Ваймс погледна над ръба на фунията си.

— Изгубих Краля. Онази проклета верига от скални късове го скрива. Чакай малко… виждам планината с откършения връх…

Наглед бе толкова просто. Щеше да е просто, ако Куумската долина беше равна, а не осеяна с валуни като разхвърляни кегли по игрището на боговете. На някои места трябваше да се връщат обратно заради камари преплетени, вонящи, гъмжащи от комари дървета, които препречваха пътя. Или прегради от камъни с дължината на улица. Или широк, изпълнен с мъгла, бумтящ котел разпенена вода, който навсякъде другаде щеше да се нарича Дяволски казан, но тук бе безименен, защото това бе Куумската долина и за нея просто нямаше достатъчно дяволи, а и те нямаха достатъчно казани.

А мухите хапеха и слънцето напичаше, и гниещите дървета, влажният въздух и липсата на вятър създаваха гъсти лепкави миазми, които сякаш размазваха мускулите. „Нищо чудно, че са се били в другия край на долината — помисли си Ваймс. — Там поне има въздух и вятър. Поне се чувстваш добре.“

Понякога излизаха на открито място, което приличаше на нарисуваното от Методий Мискинин, но после то отново изчезваше в лабиринта. Налагаше се да заобикалят, след което да заобикалят заобиколеното.

Накрая Ваймс седна на избелял, пропукващ дънер и хвърли рисунката до него.

— Сигурно сме го пропуснали — изпъхтя. — Или Мискинин не е уцелил съвсем планините. Пък може и част от планината да се е срутила през последните стотина години. Възможно е. Може да сме на двайсет крачки от каквото и да търсим и пак да го пропуснем. — Той перна един комар от китката си.

— Горе главата, сър! Мисля, че сме доста близо — окуражи го Веселка.

— Нима? И какво те кара да мислиш така? — сопна се Ваймс, обърсвайки вежда.

— Понеже смятам, че май седите върху картината, сър. Много е изцапано, но на мен това ми прилича на навито платно.

Ваймс бързо стана и се втренчи в дънера. Единият край на това, което бе взел за сиво-жълтеникава кора, бе леко заметнат и разкриваше боя от вътрешната си страна.

— А онези пръчки там… — започна Веселка, но спря, защото Ваймс вдигна пръст до устните си.

Наблизо наистина лежаха няколко дълги тънки борови клона с откършени клонки. Нямаше да ги забележат, ако не беше навитата на руло картина.

„Те просто са постъпили като нас — замисли се Ваймс. — Сигурно им е било по-лесно, ако са имали достатъчно джуджета да придържат картината. Планините им са били нормално оцветени, а не само контурни линии, и по-голямото платно е било по-точно. При това са разполагали с време. Мислели са, че са доста напред от нас. Тревожили са се само за проклетия мистичен символ.“

Той изтегли меча си и подкани Веселка да го последва.

„Явно не само тъмните джуджета са тук — каза си Ваймс, промъквайки се покрай близките скали. — Те няма да стоят на открито през деня. Да видим, значи, колко са останали на стража…“

Николко, както се оказа. Беше нещо като антиклимакс. Зад скалите бе мястото, където би стоял X, ако имаше такъв.

Сигурно са били наистина уверени в себе си, осъзна Ваймс. Както изглежда, бяха преместили тонове камъни и паднала дървесина, а лостовете бяха останали като доказателство.

Точно този момент би бил много подходящ Ангуа и останалите да се присъединят към нас, реши той.

Пред тях имаше дупка с отвор около два метра. Напречно на нея бе сложен стоманен прът, забит в два прясно изсечени жлеба. Якото въже висеше от пръта и изчезваше в дълбините. Далече долу се носеше тътенът на тъмни води.

— Мискинин ще да е бил голям храбрец да застане тук — отбеляза Ваймс.

— Преди сто години дупката сигурно е била тампонирана, сър — предположи Веселка.

— Виж какво — подхвана Ваймс, ритайки камъче в гърловината. — Преструвай се, че съм градско чедо, което си няма и идея от пещерите, става ли?

— Това е, когато дупката се запуши, сър — търпеливо обясни Веселка. — Господин Мискинин сигурно е трябвало само да се спусне върху тапа от наноси.

Това е мястото.

„Значи… тук е намерил говорещия куб“ — каза си Ваймс. Пренебрегвайки протестите на Веселка, защото тук той бе командирът, Ваймс се хвана за въжето и се спусна няколко стъпки.

Там, под отвора на дупката, в скалата бе набито ръждясало парче желязо. От него висяха няколко брънки от също толкова ръждясала верига.

То пееше във веригите си…

— В една бележка пишеше, че онова нещо било оковано — спомни си той. — Е, тук има някаква верига и нещо като счупен нож!

— Джуджешка стомана, сър! — укорително го поправи Веселка. — Много издръжлива.

— Може ли да издържи цялото това време?

— О, да. Предполагам, че за известен период след Мискинин това тук е било фонтан — водата е бликнала под налягане и е избутала тапата навън. Подобни неща се случват непрекъснато в Куумската до… Ъ-ъ, сър, какво правите?

Ваймс се взираше надолу в тъмнината. Под него се пенеха невидими мрачни води. „Значи… пратеникът се е изкатерил по тази дупка — разсъди той. — Къде да скрие куба на сигурно място? Горе може да е имало тролове. Но едно бойно джудже със сигурност има кинжал, пък и обичат веригите. Да… тук би било добро място. А и той скоро е щял да се върне…“

— Старчоците са се спуснали по това? — Той плъзна поглед по въжето, чезнещо в мрака.

— Старчоци, ама джуджета, сър. Да. Силни сме за ръста си. Няма да слизате долу, нали, сър?

Там долу има страничен тунел…

— Там долу трябва да има страничен тунел — каза Ваймс. Горе в планините изтътна гръм.

— Но другите скоро ще дойдат, сър! Не прибързвате ли?

Не ги чакай.

— Не. Кажи им да ме последват. Виж, изгубихме време. Не мога да вися тук цял ден.

Веселка се поколеба, а после извади нещо от една торбичка на колана си.

— Тогава поне вземете това, сър.

Ваймс улови малкото пакетче. Беше учудващо тежко.

— Восъчен кибрит, сър, не се мокри. А опаковката ще гори като факла поне четири минути. Има и джуджешки хляб.

— Е… благодаря — каза Ваймс на тревожната кръгла сянка под жълтото небе. — Гледай сега, ще видя дали долу има някаква светлина и ако няма, веднага ще се върна. Не съм толкова тъп.

Той се заспуска по въжето. Имаше възел на всеки две стъпки. Въздухът бе ледено студен след жегата на долината. Фини пръски долитаха отдолу.

Имаше тунел, доста над дъното. Почти бе сигурен и че вижда светлина в далечината. Е, не беше глупак. Трябваше да…

Пусни се…

Ръцете му отпуснаха захвата си. Дори не му остана време да изругае, преди водата да го погълне.

 

 

Ваймс отвори очи. След време, бавно движейки ръка заради болката, той откри лицето си и провери дали клепачите му действително бяха отворени.

Кои части от тялото му не боляха? Той провери. Не, явно никои. Ребрата му поддържаха рефрена на болката, а коленете, лактите и главата му допринасяха с трели и арпеджио. Накъдето и да помръднеше, за да облекчи болката, тя се прехвърляше от едно място на друго. Главата му бумтеше, сякаш някой удряше с чук по тъпанчетата му.

Той простена и изкашля вода.

Лежеше върху зърнест пясък. Чуваше шуртенето на водата някъде наблизо, но пясъкът под тялото му бе леко влажен. А това не изглеждаше редно.

Рискува да се обърне на една страна — процесът изтръгна значително количество стонове.

Спомняше си ледената вода. И дума не можеше да става за плуване. Единственото, което успя да направи, бе да се свие на топка, докато водата го подмяташе, остъргваше и удряше из моникса на Куумската долина. Сигурен бе, че в един момент мина през подземен водопад, но успя да поеме въздух, преди да бъде завлечен. После го обгърна дълбочина и налягане и животът му почна да се превърта пред очите му. Последната му мисъл бе „Моля ви, моля, нека пропуснем оная част с Дроздина Шибина“…

А сега лежеше тук на невидим плаж, изцяло извън водата. Но тук със сигурност нямаше приливи!

Значи имаше някой нейде в тъмнината, който го наблюдаваше. Това е. Извлекли са го и сега наблюдават…

Отново отвори очи. Малко от болката бе преминала, оставяйки за отплата вдървяване. Имаше чувството, че е минало време. Тъмнината го притискаше от всички страни, дебела като кадифе.

Той се завъртя с пъшкане и този път успя да застане на четири крака.

— Кой е там? — изфъфли и много внимателно се изправи на крака.

Изправеното положение изглежда намести предавките на мозъка му.

— Има ли някой? — Мракът погълна звука. Все пак какво щеше да направи, ако нещо бе отвърнало „Да!“?

Той изтегли меча си и го насочи напред, затътряйки се напосоки. След няколко крачки мечът издрънча в скала.

— Кибрит! — измърмори той. — Имам кибрит!

Напипа вързопчето и с треперещи пръсти бавно извади една клечка. Изчегърта восъка с нокът и я драсна в скалата.

Пламъкът преряза очите му. Бързо, гледай! Течаща вода, гладък пясък, следи от ръце и крака, излизащи от водата, само един чифт? Да. Стените изглеждаха сухи, малка пещера, ей там тъмница, изход…

Ваймс закуцука към кръглия отвор колкото може по-бързо, докато клечката пращеше и съскаше в ръката му.

Тук имаше по-голяма пещера, толкова голяма, че чернотата в нея сякаш изсмукваше цялата светлина на пламъчето, което опари пръстите му и угасна.

Тежкият мрак отново се спусна като завеса и той разбра какво имат предвид джуджетата. Това не беше тъмнината на навес, мазе или дори на плитката им мина. Тук бе дълбоко под земята и тежестта на целия този мрак го смазваше.

Тук-там капчици вода падаха с „пльок“ в невидими локви.

Ваймс се влачеше напред. Усещаше, че кърви. Не знаеше защо върви, но знаеше, че трябва.

Може би щеше да открие лъч светлина. Може би щеше да открие дънер, завлечен дотук, и да изплува с него навън. Нямаше да умре, не и тук в мрака, далеч от дома си.

Капчуците в кухината ставаха все повече. Доста от тях се стичаха във врата му и навсякъде около него се чуваше пльок-пльок. Ха, да ти капе вода във врата и да шепнат странни шумове в сенките… е, по това се разбира дали ставаш за ченге, нали? Само дето тук нямаше сенки. Нямаше достатъчно светлина.

Може би онова проклето джудже бе минало оттук. Но беше намерило изход. Може да е знаело пътя, може да е имало въже, може да е било младо и силно… както и да се е измъкнало, полуживо, скрило е съкровището, а после се е смъкнало до долината, на път към гроба си. Ето как си отиваха людете. Той си спомни госпожа Олдсбъртън, която полудя след смъртта на детето си и почна да бърше всичко в къщата, всяка чаша, стена, таван и лъжица, без да вижда никого и да чува нищо, просто работеше по цял ден и цяла нощ. Когато нещо в главата ти прещрака, си намираш занимание, каквото й да е, за да спреш да мислиш.

Най-добре да спре да мисли, че откритият от джуджето изход бе онзи, по който бе пристигнал, защото нямаше идея къде е сега.

Може би просто можеше да скочи обратно във водата, този път знаейки какво прави, и може би щеше да успее да изплува на открито, преди бясното течение да го очука до смърт. Може би щеше…

Защо, по дяволите, пусна онова въже? Беше нещо като онзи гласец, шепнещ „скачай“, когато си на ръба на скала, или „пипни огъня“. Хората не го слушат, разбира се. Поне повечето не го слушат обикновено. Значи, някакъв глас му бе казал „пусни се“ и той се пусна…

Ваймс се повлече напред, целият в болки и кръв, а мракът обви опашка около него.

 

 

— Ще се върне скоро, да знаеш — каза Сибил. — Дори да е в последната минута. — Големият старинен часовник в хола тъкмо бе отбелязал пет и половина.

— Сигурна съм — отвърна Бънти. Къпеха малкия Сам.

— Никога не закъснява — продължи Сибил. — Казва, че ако закъснееш с добро основание, ще го направиш и с лошо. Освен това е едва пет и половина!

— Има много време — съгласи се Бънти.

— Фред и Ноби закараха ли конете до долината? — запита Сибил.

— Да, Сибил. Нали ги изпрати. — Бънти погледна над главата на Сибил към мършавата фигура на мъжа си, който стоеше на вратата на хола. Той безнадеждно сви рамене.

— Онзи ден влетя по стълбите, докато часовниците биеха шест часа. — Сибил нежно сапунисваше малкия Сам с гъбичка във формата на мече. — В последната секунда. Само почакай и ще видиш.

 

 

Искаше да спи. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Свлече се на колене и падна възнак на пясъка.

Когато с мъка отвори очи, видя бледи звезди над главата си и отново го обзе чувството, че не е сам.

Обърна глава, примигвайки при режещата болка, и видя малък, но ярко осветен сгъваем стол на пясъка. На него седеше закачулена фигура и четеше книга. В пясъка до нея бе забита коса.

Бяла скелетна ръка прелисти страница.

— Ти вероятно си Смърт? — каза Ваймс след време.

— А, ГОСПОДИН ВАЙМС, КАКТО ВИНАГИ ПРОНИЦАТЕЛЕН. ВЕДНАГА СХВАНА. — Смърт затвори книгата с пръст в нея да отбележи мястото.

— Виждал съм те и преди.

— ВЪРВЯЛ СЪМ МНОГО ПЪТИ РЕДОМ С ТЕБ.

— И това е то, така ли?

— ХРУМВАЛО ЛИ ТИ Е НЯКОГА, ЧЕ ИДЕЯТА ЗА ПИСМЕНО ПОВЕСТВОВАНИЕ Е МАЛКО СТРАННА?

Ваймс разбираше кога някой се опитва да избегне отговор, който наистина не иска да каже, и случаят бе точно такъв.

— Така ли е? — настоя той. — Това ли е то? Този път ли е краят?

— МОЖЕ БИ.

— Може би? Що за отговор е това?

— МНОГО ТОЧЕН. НАМИРАШ СЕ В ПРЕДСМЪРТНО СЪСТОЯНИЕ, КОЕТО НЕМИНУЕМО ОЗНАЧАВА, ЧЕ АЗ ИЗПАДАМ В ПРЕДВАЙМСОВО СЪСТОЯНИЕ, РАЗБИРАШ ЛИ? НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ. ВЪРШИ СИ ТАМ КАКВОТО ВЪРШЕШЕ. ИМАМ СИ КНИГА.

Стиснал зъби, Ваймс се обърна по корем и се надигна на четири крака. Успя да мине няколко метра, преди да се срути отново.

Дочу звука от преместването на стол.

— Не трябва ли да присъстваш на друго място?

— ПРИСЪСТВАМ — отвърна Смърт, сядайки отново.

— Но ти си тук!

— СЪЩО — Смърт обърна страница и като за бездиханен човек докара доста сносна въздишка. — ИЗЛИЗА, ЧЕ ГО Е ИЗВЪРШИЛ ИКОНОМЪТ.

— Какво е извършил?

— ТОВА Е ИЗМИСЛЕНА ИСТОРИЯ. ТВЪРДЕ СТРАННО. ЧОВЕК САМО ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕ НА ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА И ЩЕ РАЗБЕРЕ ОТГОВОРА. СЛЕДОВАТЕЛНО КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НАРОЧНО ДА НЕ РАЗБИРА?

На Ваймс това му се стори безсмислено, така че го пренебрегна. Част от болките бяха преминали, но главата му още кънтеше. Изпитваше празнота, всецялостна. Просто искаше да спи.

 

 

— Този часовник верен ли е?

— Опасявам се да, Сибил.

— Тогава просто ще го почакам отвън. Ще приготвя книгата. Да знаеш, няма да допусне нищо да го спре.

— Сигурна съм — каза Бънти.

— Макар че долната долина може да е много коварна по това време на… — Уейнсбъри замлъкна под режещия поглед на жена си.

Беше шест без шест.

 

 

— Об гъл бъл гълбук!

Беше съвсем слаб, воднист звук и идваше нейде от панталоните на Ваймс. След известно време, достатъчно да си спомни, че има две ръце и панталони, той се пресегна и с мъка измъкна гроздеберито от джоба си. Кутията бе очукана, а духчето — когато Ваймс успя да отвори капака — доста бледо.

— Об бъл гълбук!

Ваймс се вторачи в него. Това беше говореща кутия. Сигнализираше нещо.

— Гългол бълбу лок!

Ваймс бавно наклони кутията. От нея шурна вода.

— Не ме чувате! Аз крещя, а вие не ме чувате! — нададе вой духчето. — Шест без пет е! Четене на малкия Сам!

Ваймс пусна протестиращата кутия върху гърдите си и се взря в бледите звезди.

— Тря’ чета на малкия Сам — смотолеви той и затвори очи. Те се отвориха рязко. — Трябва да чета на малкия Сам!

Звездите се движеха. Това не беше небето! Как можеше да е небето? Това беше проклета пещера, нали така?

Той се претърколи и скочи на крака с едно движение. Звездите бяха станали повече и осейваха и стените. Върмите се движеха с цел. По тавана се стичаше блестящ поток.

Макар и с леко примигване, проблясъците се връщаха в главата на Ваймс. Той надникна в онова, което вече не бе чернота, а само сумрак и сумракът бе като зазоряване след отстъпващия мрак.

— Трябва да чета на малкия Сам… — прошепна той на пространството от гигантски сталактити и сталагмити, блещукащи от капките вода — … да чета на малкия Сам…

С препъване и хлъзгане в плитките локви, образували се на места по белия пясък, Ваймс последва светлинките.