Тери Пратчет
Туп! (6)

Какво беше това?

Съществото се носеше из едно съзнание. От началото на Вселената беше виждало хиляди съзнания, но в това имаше нещо странно.

Изглеждаше като град. Призрачни, размити сгради се мяркаха през ръмежа на среднощния дъжд. Разбира се, нямаше две еднакви съзнания…

Съществото беше старо, макар че би било по-точно да се каже, че съществуваше от много време. Когато в самото начало на всичко първичното ядро на съзнанието се бе разпаднало на богове и демони и създания от всички нива, то бе сред онези, които страняха от всяка основна групировка. И така бе навлязло във Вселената блуждаещо, без цел или привързване, като свободно летяща съзнателна частица, нагаждаща се където можеше, като вид усложнена мисъл, търсеща удобното съзнание. Понастоящем, т.е. за последните десетина хиляди години, се бе установило като суеверие.

А сега се намираше в този странен, тъмен град. Около него имаше движение. Мястото бе живо. И валеше.

Точно тогава само за миг усети отворена врата, изблик на гняв, който можеше да му свърши работа. Но тъкмо скочи да се възползва, когато нещо невидимо и силно го сграбчи и го хвърли надалеч.

Странно.

Полюшвайки опашката си, то изчезна в една просека.

 

 

Складът за бъдещи свински доставки беше… едно от онези неща, на които се натъкваш в град, съществувал с магия прекалено дълго. Окултното обяснение, ако можеше да се приеме такова, бе следното: свинското е важна стока в града. Бъдещото свинско, може би дори още нероденото свинско се търгува като рутинна практика сред търговците. Поради това то трябваше да съществува някъде. И ето как се появи складът за бъдещи свински доставки с леденостудените си помещения, в които свинското се връщаше от пътуването си във времето. Беше популярно място за замразени стоки… и за тролове, които искаха да мислят бързо.

Дори тук, далеч от по-разбунените райони, минувачите по улиците бяха… нащрек.

И сега бдително проследиха как Ваймс и разнородният му отряд спират пред една от вратите на склада.

— Сметам, че требе да влезете поне с един от нас — избоботи Детритус, покровителствен като квачка. — Хризопрас нема да е сам, бас ловя! — Той смъкна от плещите си Миротвореца — саморъчно направен от него арбалет, който бе приспособил от обсадно оръдие. Многобройните му стрели се пръсваха във въздуха от самите сили на ускорението. Можеха не просто да избият врата от рамката й, но и от света на материалните обекти, по-големи от кибритена клечка. Невероятната му неточност бе част от чара на Миротвореца. Отрядът аварийно се прегрупира зад него.

— Добре тогава. Но само ти, сержант — кимна Ваймс. — Останалите влизате само ако чуете крясъци. Тоест моите крясъци. — Той се поколеба, след което извади дезорганизатора, който още си мънкаше под носа. — И без прекъсвания, разбрано?

— Да, Въведете Името Си Тук! Хм, хъм, хм…

Ваймс с усилие отвори вратата. Облъхна го мъртъв, вкочаняващ въздух. Дебел скреж запращя под краката му. Дъхът му мигновено се накълби в облачета.

Мразеше склада за бъдещи свински доставки. При вида на висящите във въздуха полупрозрачни парчета бъдно месо, ежедневно добиващи реалност, го побиваха тръпки по причини, които нямаха нищо общо с температурата. Сам Ваймс считаше хрупкавия бекон за самостоятелно хранително звено и при вида на обратната му материализация стомашната му дейност се насочваше в погрешната посока.

Направи няколко крачки навътре и се озърна в усойната, мразовита сивота.

— Командир Ваймс — обяви, чувствайки се малко глупаво.

Тук, встрани от вратите, до височината на коленете му се стелеше хладна мъгла. Два трола прегазиха през нея, насочвайки се към него. Още повече лишеи, забеляза той. Още повече родови графити. Още повече овчи черепи.

— С оръжията дотук — изтътна единия.

— Беее! — отзова се Ваймс, минавайки между тях.

Зад него се дочу изщракване и тихия звън на обтегната желязна тетива, жадуваща за свобода. Детритус бе опрял на рамо арбалета си.

— Пробвайте да ми го вземете, ако щете — предложи той.

По-навътре в мъглата Ваймс забеляза група тролове. Един-двама от тях имаха вид на наемни мутри. Макар че и останалите… Той въздъхна. Всичко, което трябваше да направи Детритус, бе да стреля с онова чудо в тази посока и голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане доста дезорганизирана, както впрочем и Ваймс, ако не залегнеше навреме. Но той не можеше да позволи това. Тук имаше правила отвъд закона. Освен това дванайсетметрова дупка в стената на склада щеше да наложи известни обяснения.

Хризопрас седеше на една покрита със скреж щайга. Неизменно изпъкваше сред останалите. Докато малцина тролове ползваха нещо повече от кожена препаска, той носеше костюми. Носеше дори вратовръзка с диамантена игла. А днес бе наметнал кожено палто на раменете си. Това сигурно беше за шоу. Троловете обичаха ниски температури. Можеха да мислят по-бързо на хладна глава. Именно затова срещата бе насрочена тук. „Добре — зарече се Ваймс, опитвайки да спре тракането на зъбите си, — когато е мой ред, ще уредя сауна.“

— Гос’ин Ваймс! Убаво, че понамина — приветливо го посрещна Хризопрас. — Тез господа тук са благородни бизнесмени от мойте познайници. Сигур можеш да свържеш лицата с имена.

— Да, Брекчите — кимна Ваймс.

— Е, де, е, де, гос’ин Ваймс, знаеш, че нема таквоз нещо — невинно възрази Хризопрас. — Нийце само се обединеваме в подкрепа на тролските интереси в града с ’ного доброжелателни цели. Мож’ се ка’е, че сме съсловни лидери. Нема нужда да се обиждаме.

„Съсловни лидери“ — преглътна Ваймс. Напоследък много се говореше за съсловните лидери, в смисъл на „съсловните лидери призоваха за спокойствие“ — фраза, която Вестникът използваше толкова често, че печатарите сигурно не я сваляха от набор. Ваймс се чудеше кои бяха те и как бяха избрани и понякога дали „да призовеш за спокойствие“ означава да смигнеш и да кажеш: „Не използвай онази лъскавата нова бойна брадва в шкафа там… не, не тази, другата“. Кофтимели беше съсловен лидер.

— Казал си, че искаш да говориш с мен насаме — Ваймс кимна към сенчестите фигури. Някои от тях прикриваха лицата си.

— Тъй е. О, тез господа зад мен ли? Таман си тръгват. — Хризопрас им направи знак с ръка. — Тук са само щото да ти е ясно, че един трол, искрено твой, говори от името на ’ного. И сигур добрият ти сержант тук, моят стар приятел Детритус, ще иде отвън да палне един фас, тъй ли ще да е? Тоз разговор е между нас двамцата или нема да го бъде.

Ваймс се обърна и кимна на Детритус. С нежелание, свъсил вежди към Хризопрас, сержантът се оттегли. Другите тролове го последваха. Проскърцването от стъпките по скрежа заглъхна и вратите се затръшнаха.

Ваймс и Хризопрас се изгледаха в буквално замръзналата тишина.

— Чувам, че ти тракат зъбите — обади се Хризопрас. — Туй място е идеално за трол, ама ти си се смръзнал до костите, нали? Затуй донесох т’ва кожено палто — той го свали от раменете си и му го подаде. Тук сме само двамцата, ясно?

Гордостта беше едно, но да не си усещаш пръстите — друго. Ваймс се сгуши в меката, топла кожа.

— Убаво. Не мож разговаря с некой, дето са му замръзнали ушите, нал’ тъй? — подметна Хризопрас, измъквайки голяма табакера. — Най-напред подочух, дето един от младоците ми е бил неучтив с теб. Подочух, че намекнал, че съм от ония тролове, дето ще я подкарат на лична основа и ще дигнат ръка на убавата ти жена и мъненкото ти синче, дето тъй добре отраства. По некой път се отчайвам от днешната младеж. Нема уважение. Нема стил. Нема финес. Ако сакаш нов алпинеум в градината си, само кажи.

— Какво? Просто се погрижи да не ми се мярка пред очите — сухо каза Ваймс.

— Туй нема да е проблем — рече тролът. Той посочи малък сандък до щайгата, широк около стъпка, Беше прекалено малък да побере цял трол. Ваймс се опита да го игнорира, но не му се удаде лесно.

— За какво си искал да ме видиш? — запита той, стараейки се да спре въображението си да излъчва собствена продукция ужаси на екрана в главата му.

— Цигара, гос’ин Ваймс? — предложи Хризопрас, отваряйки кутията. — Тез отлево биват за хора. От най-убавия сорт.

— Имам си свои — отказа Ваймс и извади омачкания пакет. — За какво става дума? Зает човек съм.

Хризопрас запали сребриста тролска цигара и дръпна дълбоко. Разнесе се миризма на изгорял калай.

— Ъхъ, зает си, зарад онуй умрелото джудже — потвърди той, взирайки се настрани.

— Е?

— Не го е утрепал трол — заяви Хризопрас.

— Откъде знаеш?

Сега тролът погледна Ваймс право в очите.

— Ако беше, досега да съм разбрал. Позададох некои въпроси насам-натам.

— Ние също.

— Аз задавам въпроси бая по-силно — натърти тролът. — И получавам ’ного отговори. Некой път получавам отговори на въпроси, дето още не съм ги задал дори.

„Бас ловя — каза си Ваймс. — А аз трябва да спазвам правила.“

— Защо ще ти пука кой убива джудже?

— Гос’ин Ваймс! Аз съм почтен гражданин! Мой обществен дълг е да ми пука! — Хризопрас се вторачи в лицето на Ваймс, за да види как ще мине това, и се ухили: — Целата тая тъпа работа с Куумската долина влияе зле на бизнеса. Народът се дразни, вре си носа, задава въпроси. Аз седя тука и се нервя. И тогаз дочувам, че старият ми приятел Ваймс се е заел със случая и си думам: оня гос’ин Ваймс, он мо’е чат-пат да е пълно перде към ниу-ансите на тролската култура, но човекот си е точен кат’ стрела и не е вчерашен. Он шъ види, че оня тъй наречен трол си е забра’ил бухалката и шъ съ скъса от смях, толкоз е прозрачно! Некое джудже го е сторило и сака да натопи троловете, къ-тъ-дъ^[1] — той се облегна назад.

— Каква бухалка? — тихо попита Ваймс.

— К’во?

— Не съм споменавал бухалка. Във вестника нямаше ни дума за тролска бухалка.

— Драги гос’ин Ваймс, т’ва го дрънкат градинските украси — укорително рече Хризопрас.

— И джуджетата си споделят с вас, така ли?

Тролът се загледа замислено в тавана и изпусна струя дим.

— Накрая — сви рамене той. — Но т’ва са просто подробности. Само между нас двамцата, тук и сега. Ние ги разбираме тия неща. Ясно е като к’вот си щеш, че откачените джуджета са се сдърпали или онуй джудже е умряло от старост, или…

— … или сте му задали малко въпроси?

— Не е нужно туй, гос’ин Ваймс. Оная бухалка е само лъжлива следа. Джуджетата са я сложили там.

— Или пък убиецът е бил трол, изпуснал си е бухалката и е избягал — контрира го Ваймс. — Или пък е бил умен и си е помислил: никой няма да повярва, че трол е бил толко тъп, че да си остави бухалката, тъй че ако я оставя, джуджетата ще оберат пешкира.

— Ей, добре, че тук е бая ладовинка, инак щях да изпусна нишката — засмя се Хризопрас. — Но пък тогаз питам, влиза трол в гнездото на ония гнусни дълбинници и утепва само един? Нема начин, приятел, нали? Ще отупа колкот’ докопа, туп, туп!

Той забеляза объркването на Ваймс и въздъхна.

— Виж, ’секи трол, влезнал там, ще да е изоглавен, кат’ за начало. Нъл’ ’наеш как се палят хлапаците? Тъпчат им главите с чест и слава и с разни дрънколевини за призвание, а тоя копролит разяжда мозъка по-бързо от скалотръс, даже по-бързо от ситнеж. От онуй, дето дочувам, джуджето се е гътнало по юр-ридически причини, тихо и кротко. Ние не действаме така, гос’ин Ваймс. Играл си играта, ’наеш правилата. Кат’ вкараш трол насред джуджета, става кат’ лисица сред… абе ония пернатите, дето мътят яйца…

— Лисица в курник?

— Туй е… сещаш ли се, козина, дълги уши…

— Зайци?

— Точно туй! Да треснеш едно джудже и да се измъкнеш? На никой трол нема да му стигне едно, гос’ин Ваймс. То е кат’ при вас със семките. В играта си е баш таман.

— Каква е тая игра?

— Не си играл „Туп“? — Хризопрас явно се изненада.

— О, това ли? Не играя на тези — промърмори Ваймс. — А що се касае до скалотръса, ти си най-големият доставчик. Само между нас двамцата, тук и сега.

— Не-е, аз се разкарах от ’сичко това — проточи Хризопрас, махвайки пренебрежително с цигарата. — Тъй да се ка’е, осъзнавам грешката си. Оттук насетне ще карам начисто, баш по средата. Имоти и финансови услуги, туй е пътят напред.

— Радвам се да го чуя.

— Освен ’сичко младоците се намешват — продължи Хризопрас. — С утаечна смет. Копаят скалотръс с мръсни сулфиди и го бъркат с железен хлорид и таквизи боклуци. Мислиш, че скалотръсът е кофти? Само чекай да видиш ситнежа! От скалотръса на трола му иде да поседне да зяпа хубавки цветове, без да се бърка на никой, мирно и кротко. Но ситнежът го кара да се има за най-големия, най-силния трол на света, не му требва сън, не му требва храна. След неколцина седмици не му требва и живот. Туй не е за мен.

— Така де, що да си убиваш клиентите? — подметна Ваймс.

— Удар под кръста, гос’ин Ваймс, удар под кръста. Ония новите младоци, самите те са на ситнеж повечето време. Аман от бой, аман от неуважение — той присви очи и се наведе напред. — Знам именца и местенца.

— Значи е твой дълг на добър гражданин да споделиш с мен — подчерта Ваймс. „Мили боже, за какъв ме взема? Но пък искам тези имена. Ситнежът звучи гадно. Точно сега ни трябват кръвожадни тролове толкова, колкото и дупка в главата, което сигурно ще си докараме накрая.“

— Не мога ти кажа. Туй е проблемът — рече Хризопрас. — Не му е сега времето. Наеш к’во става там вънка. Ако гламавите джуджета щат да се бият, шъ ни требва ’секи трол. Туй и разправям. Викам на моите „Дайте шанс на Ваймс, бъдете добри граждани, недейте клати лодката“. Още ми се чува думата, на мен и на моите… съдружници. Но нема да е много задълго. Дано бачкаш по случая, гос’ин Ваймс.

— Капитан Керът го разследва в момента.

Очите на Хризопрас отново се присвиха.

— Керът Айрънфаундерсън? — уточни той. — Големото джудже? Чудно момче е, ’ного будно, но право да ти река, троловете нема си паднат много по туй.

— И джуджетата не си падат особено, ако става на въпрос — призна Ваймс, — но това е моята Стража. Не допускам да ми нареждат кого да сложа на някой случай.

— Верваш ли му?

— Да!

— Добре, де, с бистър ум е, чак бляскав. Но… Айрънфаундерсън? Джуджешко име. Ей ти на проблем. Пък името Ваймс… туй име значи ’ного. Неподкупен, веднъж опандизил Патриция, не е най-острият нож в долапа, но е честен до безкрай и не спира да копае — Хризопрас улови изражението на Ваймс. — Туй разправят. Ще ми се Ваймс да бачка по случая, щото той е кат’ мен, окумуш момче, ще се докопа до истината, без много да се мае. И на него му викам: не го е сторил трол туй, не по тоз начин.

„Забрави, че говори като селяндур — каза си Ваймс. — Просто играе «добрият стар трол». Това е Хризопрас. Той надви повечето закоравели гангстери, които сами по себе си бяха доста добри играчи, и държи за врата Гилдията на крадците с една ръка. При това без да седи в купчина сняг. Знаеш, че е прав. Но… не най-острият нож в долапа? Изключително много благодаря! А капитан Керът бил сияен, така ли?“ Умът на Ваймс, вечно търсейки връзки, стигна до:

— Кой е Мистър Блясък?

Хризопрас застина. Единственото движение бе спираловидно издигащия се от цигарата зеленикав дим. Когато заговори, интонацията му бе твърде весела.

— Он ли? О, туй са детски приказки. Нещо кат’ тролска легенда от далечните дни в отдавнашното бъдно.^[2]

— Като народен герой?

— Ъхъ, нещо таквоз. От тия глупотевини, дето се дрънкат, като станат трудни времената. Измамлива надежда е туй, не е истина. А ний сме в крак с времето.

Явно това беше всичко.

Ваймс се изправи.

— Добре, чух какво каза. А сега трябва да се заемам със Стражата.

Хризопрас дръпна от цигарата си и тръсна пепелта в скрежа, където тя изсъска.

— Отде шъ съ връщаш до участъка — по Криволичещия сокак ли?

— Не, това доста се отдалеч… — Ваймс спря. В гласа на трола имаше едва доловим намек.

— ’Ного здраве на госпожата, дето живее до сладкарницата — подхвърли тролът.

— Ъ-ъ, бива, бива ли? — забърка се Ваймс. — Сержант!

Вратата в далечния край се отвори с трясък и Детритус влетя със зареден арбалет. Осъзнавайки, че един от малкото недостатъци на трола бе неспособността да схване всички тънкости на термина „обезопасителни мерки“, Ваймс потисна ужасния си порив да залегне.

— Иде време, ’гато ’секи требе да си знае местото — отнесено рече Хризопрас сякаш на публиката от призрачно свинско. — И кой е до него.

Докато Ваймс се отправяше към вратата, тролът добави:

— Дай палтото на жена си, гос’ин Ваймс. С мойте почитания.

Ваймс се закова на място и сведе поглед към палтото на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, страхотно топло, но не колкото надигащия се в него гняв. Почти си бе тръгнал с него. Направо беше на косъм.

Той го отметна и го сви на топка. Твърде вероятно няколко десетки редки писукащи животинчета бяха умрели заради него, но най-малкото можеше да се погрижи гибелта им да не е напразна.

Той го метна високо във въздуха, кресна „Сержант!“ и се хвърли на пода. Последва мигновеното изжужаване на арбалета. Като рояк побеснели пчели стрелите се пръснаха с бзт-бзт-бзт, превръщайки част от металния покрив в решето. Разнесе се миризма на изгорена козина.

Ваймс се изправи. Около него валеше нещо подобно на космат сняг.

Срещна погледа на Хризопрас.

— Опитът за подкуп на страж е сериозно нарушение.

Тролът смигна.

— Честен до безкрай, туй им думам. Радвам се, че си побъбрихме, гос’ин Ваймс.

Вече навън, Ваймс дръпна Детритус в една пресечка, доколкото е възможно да се дръпне трол накъдето и да било.

— Добре, какво знаеш за ситнежа?

Очите на трола проблеснаха.

— Подочувал съм туй-онуй.

— Давай към пътя за петмезената мина и събери як отряд. Иди на Криволичещия сокак, зад Канала. Там има цех за сватбени торти, струва ми се. Ти умееш да надушваш дрога. Поразтършувай, сержант.

— Ясно! — изкозирува Детритус. — Да не са ви подшушнали нещо, сър?

— Да кажем просто, че го приемам като залог за добра воля, а?

— Тъй вярно, сър — отзова се тролът. — Кой залага?

— Ъ-ъ, един познат с желание да ни покаже колко добър гражданин е. Хайде, действай!

Детритус метна арбалета си през рамо за по-удобно и затопурка със страшна скорост. Ваймс се подпря на стената. Денят щеше да е дълъг. А сега трябваше…

На стената, малко над главата му, беше издраскано грубо изображение на шлифован диамант. Тролските графити се разпознаваха лесно — чегъртаха ги с нокти и обикновено бяха вдълбани на сантиметър в мазилката.

До диаманта бе изчегъртано: „БЛЯСЪК“.

— М-хм — обади се тъничък глас от джоба му. Ваймс въздъхна и извади гроздеберито, все така втренчен в думата.

— Да?

— Казахте, че не искате да ви прекъсвам! — отбранително започна духчето.

— Е? Какво имаш да казваш?

— Шест без единайсет е, Въведете Името Си Тук — смънка духчето.

— Ужас! Защо не ми каза!

— Защото заръчахте да не ви прекъсват! — треперливо отрони духчето.

— Да, но не и… — Ваймс не довърши. Единайсет минути. Не можеше да се добере, не и по това време. — Шест часът е… важно.

— Не ми казахте това! — завайка се духчето, хванало глава с ръце. — Само казахте без прекъсвания! Ужасно, ужасно съжалявам…

Забравил за Блясък, Ваймс отчаяно огледа околните сгради. Тук долу, където районът на кланиците се събираше с доковете, сигналните кули не бяха особено на почит, но забеляза голямата семафорна кула на покрива на пристанищната управа.

— Тичай там горе! — нареди той, отваряйки кутията. — Кажи им, че аз те пращам и че случаят е спешен, ясно? Да известят Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Сбъркания мост и ще тръгна по Издънките! В участъка ще схванат за какво става дума! Тръгвай!

Духчето мигновено премина от отчаяние към ентусиазъм. Отдаде чест.

— Тъй вярно, сър! Интегрираната услуга за съобщения Bluenose™ няма да ви разочарова, Въведете Името Си Тук. Веднага ще осъществя интерфейса! — то скочи на земята и се превърна в изчезващо зелено петънце.

Ваймс се втурна към доковете и препусна срещу течението покрай корабите. Доковете бяха вечно претъпкани и пътят представляваше трасе с препятствия от денкове, въжета и купища щайги през десетина метра. Но Ваймс бе роден състезател и знаеше всички начини за придвижване в претоварения градски трафик. Той прескачаше и се навеждаше, криволичеше и се шмугваше, а където се налагаше, се врязваше челно. Препъна се в едно въже, но се изправи с претъркулване. Изпречи му се товарач — Ваймс го повали с ъперкът и ускори темпото, в случай че оня имаше дружки наоколо.

Това беше важно…

Лъскав впряг с четири коня излетя от Маймунската улица, с два лакея, виснали отзад. Ваймс спринтира с отчаян напън, сграбчи една ръчка, набра се между слисаните лакеи, прилази по люшкащия се покрив и се тръсна на капрата до младия кочияш.

— Градска стража — обяви той, измъквайки значката. — Карай само направо!

— Но аз трябва да завия наляво към… — започна младежът.

— И поразмърдай тоя камшик, ако обичаш — игнорира го Ваймс. — Това е важно!

— О, ясно! Шеметно преследване на живот и смърт, а? — кочияшът се ентусиазира. — Ясно! Тъкмо като за мен! Попаднал сте на когото трябва, сър! Знаете ли, че мога да карам тая бракма петдесет метра на две колела! Само дето старата госпожа Робинсън не ми дава. Ама вие само кажете на дясната или на лявата страна! Дий! Дий!

— Виж, просто… — започна Ваймс, когато камшикът заплющя над главите им.

— Естествено, най-трудно беше да накарам конете да тичат на два крака. Всъщност по-скоро да скачат, тъй да се каже — продължи кочияшът, обръщайки козирката си назад за минимално съпротивление срещу вятъра. — Е, искате ли да видите верева ми?

— Не особено — призна Ваймс, вперил поглед напред.

— Да знаете, като правя верева си, от копитата се дигат искри само наполовина! Дий!

Гледката се замазваше. Напред бе каналът към Дока с еднолитровките. Обикновено подвижният мост бе спуснат…

… обикновено.

Сега беше вдигнат. Ваймс виждаше мачтите на кораб, излизащ от пристана в реката.

— О, не берете грижа за това, сър — извика кочияшът в ухото му. — Ще се спуснем покрай кея и ще го прескочим.

— Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг, човече!

— На бас, че може, ако се целим между мачтите, сър. Дий! Дий!

Пред каретата всичко живо се разбягваше встрани. Зад нея лакеите се чудеха за нова работа. Ваймс избута момчето назад, сграбчи юздите, настъпи с два крака спирачния лост и задърпа.

Колелата блокираха. Конете започнаха да се извъртат. Каретата се плъзна, от металните джанти пръснаха искри и дрезгавият писък на метал. Конете се извиха още малко. Каретата занесе, повличайки впряга със себе си, завъртайки го като панаирна въртележка. Копитата оставиха следа от нагар по калдъръма. В този момент Ваймс пусна всичко, сграбчи с една ръка седалката отдолу, хвана се с другата за ръчката, затвори очи и зачака шумът да замре.

Слава богу, замря. Остана само един дребен рефрен — сприхаво тропане по покрива на каретата, причинено най-вероятно от бастун. Кисел, престарял женски глас загълча:

— Джони? Пак ли я подкара бързо, младежо?

— Контрабанден вираж! — изхриптя Джони, оцъклен в четири запенени коня, застинали в контрапозиция на посоката, откъдето току-що бяха дошли. — Впечатлен съм!

Обърна се към Ваймс, но той липсваше.

Хората, направляващи кораба, бяха изпуснали въжетата и се бяха разбягали при вида на въртящия се по пътя към тях впряг. Входът на пристана бе тесен. Човек лесно можеше да се покатери по въже на палубата, да притича през кораба и да скочи на калдъръма от отсрещната страна. Точно това и направи един мъж току-що.

Ваймс, търчейки напред, вече виждаше, че Сбърканият мост ще бъде проблем. Претоварена каруца със слама се бе вклинила между разнебитените къщи покрай моста, подбирайки част от нечий горен етаж и изръсвайки немалко от товара си в процеса. Боят между каруцаря и предубедения собственик на новото жилище беше в разгара си. Ценни секунди бяха изхабени, докато си пробие път до и през сламата, за да се впусне през задръстения трафик към другия край на моста. Пред него бе широкият главен път, известен като Издънките, претъпкан с возила и изцяло по нанагорнище.

Нямаше да успее. Сигурно вече бе минало шест без пет. При мисълта за това, при мисълта за малкото личице…

— Господин Ваймс!

Той се обърна. Една пощенска кола току-що бе излязла на пътя зад него и наближаваше с трополене. Керът седеше до коларя и неистово ръкомахаше.

— Скачайте на стъпенката, сър! — провикна се той. — Нямате много време!

Ваймс отново се засили и като се изравни с каретата, скочи на стъпенката, улавяйки се за вратата.

— Това не е ли пощенската кола до Куирм? — извика той, докато коларят подкара конете в лек галоп.

— Точно така, сър — отвърна Керът. — Обясних, че е въпрос от изключителна важност.

Ваймс удвои захвата си. Пощенските коли разполагаха с добри коне. Колелата, не много далече от него, вече бяха размили очертанията си.

— Как дойде тук толкова бързо? — извика той.

— Напряко през аптекарския парк, сър!

— Какво? Онази пътечка край реката? Тя изобщо не може да вмести такава кола!

— Ами да, възтесничко беше, сър. Като се откъртиха страничните фенери, стана по-лесно.

Ваймс изви глава да погледне колата отстрани. Боята бе надрана по цялата дължина.

— Добре — извика той, — кажи на коларя, че аз ще покрия щетите, разбира се! Но всичко е напразно, Керът! Парковата алея ще е задръстена по това време!

— Не се тревожете, сър! На ваше място щях да се хвана много здраво, сър!

Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше истинска пощенска кола. На пощенските чували не им пукаше за комфорта. Усети ускорението.

Щяха да стигнат Парковата алея много скоро. Ваймс не можеше да вижда особено добре, понеже очите му сълзяха от скоростта на препускането, но ги чакаше едно от най-хитовите градски задръствания. Положението беше доста зле по всяко време на деня, но в ранна привечер бе особено ужасно поради анкх-морпоркските убеждения, че правото на преминаване е привилегия на най-тежкото возило или най-устатия водач. Непрекъснато имаше дребни катастрофи, при които двете возила неизменно блокираха движението, докато водачите слизаха да обсъдят въпросите за пътната безопасност, прибягвайки за справка към първото оръжие, което успеят да докопат. И точно към този водовъртеж от блъскащи се коне, щъкащи пешеходци и псуващи водачи се бе насочила пощенската кола, очевидно в пълен галоп.

Той затвори очи, но след малко, долавяйки промяна в звука на колелата, рискува отново да ги отвори.

Колата прелетя през кръстовището. Преди да завият надолу към булевард Скуун, Ваймс за миг мерна огромна опашка, пенеща се и крещяща зад няколко неподвижни трола от Стражата.

— Затворил си пътя? Затворил си пътя! — изкрещя той, надвиквайки вятъра.

— И Кралския път, сър. За всеки случай — извика Керът в отговор.

— Затворил си два главни пътя? Цели два проклети пътя? В пиковия час?

— Да, сър. Беше единственият начин.

Ваймс замря на вратата занемял. Той самият би ли се осмелил на такова нещо? Но това беше Керът, типично. Имаше проблем и вече няма. Естествено, целият град досега сигурно се е претъпкал с возила, но това е друг проблем.

Ще си бъде вкъщи навреме. Щеше ли да е от значение една минута? Не, сигурно не, макар че малкият Сам явно имаше много точен вътрешен часовник. Сигурно и две минути нямаше да са проблем. Дори три. Можеше и с пет да закъснее вероятно.

Но точно в това беше въпросът. Ако можеш да закъснееш с пет минути, тогава ще закъснееш и с десет, а после с половин час, няколко часа… и цялата вечер няма да видиш сина си. Така че това е. Шест часът, на секундата. Всеки ден. Четене на малкия Сам. Без извинения. Той си го бе обещал. Без извинения. Никакви извинения. Веднъж намерил добро извинение, отваряш вратата за лоши извинения.

Сънуваше кошмари, че закъснява.

Сънуваше доста кошмари за малкия Сам. С празни креватчета и тъмнина.

Всичко бе прекалено… хубаво. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се бе издигнал в света като балон. Беше херцог, командваше Стражата, имаше власт, беше женен за жена, за която бе наясно, че такъв като него не заслужава нейното състрадание, любов и разбиране, и беше богат като Креозот. Съдбата го бе обсипала с благодат, а той бе гребал с голямата лъжица. И всичко бе станало толкова бързо.

После се бе появил малкият Сам. Отначало всичко бе наред. Бебето беше… ами бебе, с цялото му климбуцане на глава, оригване и нефокусиран поглед, изцяло подопечно на майка си. Но след време една вечер синът му се обърна и погледна право във Ваймс, с очи, които за баща му засенчваха светлините на света. Страхът нахлу в живота на Сам Ваймс с ужасна приливна вълна. Всичкият този добър късмет, всичката тази неудържима радост… бяха сбъркани. Вселената със сигурност не можеше да отпусне толкова щастие на един мъж, не и без да представи сметка. Някъде се надигаше голяма тъмна вълна, която щеше да се разбие над главата му и да помете всичко. В определени дни беше сигурен, че дочува далечния й грохот…

Крещейки несвързани благодарности, той скочи от позабавилата ход кола, размаха ръце да запази равновесие и кривна по дворната алея. Когато, пръскайки чакъл, се втурна към входната врата, тя вече се отваряше и на прага й застана Уиликинс с Книгата в ръка. Ваймс я сграбчи и изтопурка нагоре по стълбите, докато долу в града часовниците започнаха да оповестяват с различно приближение шест часа.

Сибил твърдо настоя да не взимат бавачка. Ваймс обаче този път бе настоял още по-твърдо да вземат, както и слугинче за питомните дракони. Все пак човек си имаше капацитет. Беше спечелил. Чистофайна, която изглеждаше свястно девойче, тъкмо бе привършила с настаняването на малкия Сам в креватчето му, когато Ваймс влетя със залитане. Тя направи около една трета реверанс, преди да улови болезненото му изражение, и припомняйки си импровизираната лекция от миналата седмица за Правата на Мъжа, бързо се изнесе. Беше важно да няма други. Този момент беше само за Самовците.

Малкият Сам се придърпа по решетките на креватчето и каза:

— Та!

Светът се размекна.

Ваймс погали сина си по косичката. Беше странно наистина. Цял ден беше крещял и викал, и нареждал, и ревал… но тук, в тази тиха стая, ухаеща (благодарение на Чистофайна) на сапун, той все не знаеше какво да каже. Губеше ума и дума в присъствието на четиринайсетмесечно бебе. Всичко, което му идеше на езика, от рода на „Кое е на тати момчето?“, звучеше ужасно фалшиво, като цитат от книга. В тази стая с меки пастелни цветове нямаше нищо за казване, нито нещо, което трябваше да бъде казано.

Под креватчето се разнесе сумтене. Драконът Олигав дремеше там. Древен, с раздърпани криле, останал без огън и без зъби, той с мъка катереше стълбите всеки ден и заемаше поста си под креватчето. Никой не знаеше защо. В съня си издаваше тихи свистящи звуци.

Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи вечно. Трябваше да започне Четене на Книгата с Картинки. Това беше смисълът на шест часа. Беше все същата книга, всеки ден. Страниците й бяха заоблени и омекнали там, където ги бе дъвкал малкият Сам, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-великата приказка, разказвана някога. Ваймс вече нямаше нужда да я чете. Знаеше я наизуст.

Казваше се „Къде е моята крава?“.

Неустановеният тъжител бе изгубил кравата си. Това беше фабулата. Действително.

Първа страница започваше обещаващо:

Къде е моята крава?

Това моята крава ли е?

Вика „Беее!“

Това е овца!

Това не е моята крава!

След това авторът се бе захванал сериозно с материята:

Къде е моята крава?

Това моята крава ли е?

Вика „Иииии!“

Това е кон!

Това не е моята крава!

В този момент авторът бе изпаднал в творческа агония и споделяше от разтърсените дълбини на душата си:

Къде е моята крава?

Това моята крава ли е?

Вика „Хррррп!“

Това е хипопотам!

Това не е моята крава!

Беше хубава вечер. Малкият Сам вече се усмихваше широко и гукаше в унисон със сюжета.

В края на краищата кравата щеше да се намери. Но едва след като се разгърнат всички страници. Разбира се, оставаше известно напрежение от факта, че всички останали животни бяха представени по начин, който би могъл да обърка коте, вероятно израснало в по-тъмна стая. Конят стоеше пред закачалка за шапки, както често правят конете, а хипопотамът ядеше от едно корито, до което бе подпряна обърната вила за сено. Гледано от неправилната посока, живописното изображение би могло, макар и за секунда, да се оприличи на крава…

Тъй или иначе, малкият Сам я обожаваше. Това сигурно беше най-гушканата книга на света.

Въпреки всичко тя всяваше смут у Ваймс, макар че бе наистина надобрял със звуците и би се изправил срещу всеки конкурент в интерпретацията на „Хррррп!“. Но дали книгата беше за градско дете? Кога то изобщо ще чуе тези звуци? Единственият звук от тези животни в града беше „цър-пър“. Но накъдето и да погледнеше, детската стая бе пълна с конспирация, с блеещи агънца, с меченца и пухкави патенца.

Една вечер след уморителен ден той пробва своята улична версия:

Къде е моят тати?

Това моят тати ли е?

Вика „Мамкаму! Мърша и скариди!“

Това е Дъртия Гнусен Рон!

Това не е моят тати!

Вървеше наистина добре, докато не дочу многозначително покашляне от прага, където бе застанала Сибил. На следващия ден малкият Сам с безпогрешния детски инстинкт за тези неща каза на Чистофайна „Мамаму!“. И макар че Сибил не повдигна темата дори когато бяха насаме, това бе то. Оттогава Сам се придържаше стриктно към лицензираната версия.

Днес, докато вятърът хлопаше по прозорците, Ваймс я рецитираше по памет и сякаш двамата бяха обгърнати от този малък детски свят с розово-синия му покой и съществата, които бяха толкова меки и пухкави. На детския часовник малко рунтаво агънце отброяваше отминаващите секунди.

Когато се полупробуди в здрача с рунтави остатъци от тъмни овце в съзнанието, Ваймс се взря с недоумение в стаята. Изпълни го паника. Какво беше това място? Защо там стояха всички тези ухилени животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше тоя, дето задава въпроси, и защо бе завит със син шал, изпъстрен с патенца?

Благословените спомени се върнаха. Малкият Сам бе заспал дълбоко, гушнал шлема на Ваймс като мече, а Олигав, винаги нащрек за топло местенце, на което да се пльосне, бе отпуснал глава върху ботуша му. Кожата вече бе подгизнала от лиги.

Ваймс внимателно издърпа шлема си, загърна се с шала и се завлече към голямата приемна на долния етаж. Изпод вратата на библиотеката се процеждаше светлина, така че той, все още леко зашеметен, се набута в нея.

Двама стражи скочиха. Сибил се обърна в стола си край камината. Ваймс усети как патенцата бавно се свличат от раменете му и падат на купчинка на пода.

— Оставих те да поспиш, Сам — каза лейди Сибил. — Снощи се върна едва след три.

— Всички са на две смени, скъпа — възрази Сам, заклинайки Керът и Сали само да посмеят да си помислят да споменат някому, че са видели шефа със син шал на патенца. — Трябва да давам добър пример.

— Убедена съм, че точно това целиш, Сам, но изглеждаш като ужасно предупреждение. Кога за последно яде?

— Хапнах сандвич с маруля, домат и бекон, скъпа — отвърна той, стремейки се с интонацията си да подскаже, че беконът е бил по-скоро мизерна подправка, отколкото едва покрит от хляба порязаник.

— Сигурно е точно така — отбеляза Сибил, още по-умело изразявайки факта, че не се е хванала и на дума от това. — Капитан Керът има нещо да ти каже. Седни сега, а аз ще видя какво става с вечерята.

След като тя се изнесе в посока на кухнята, Ваймс се обърна към стражите и за момент се зачуди дали да не пусне онази овча усмивчица с подбелване на очи, която сред мъжете означава „Жени, а?“, но реши да не го прави поради обстоятелството, че стражите се състояха от младши страж Гърбатен, която щеше да го сметне за глупак, и капитан Керът, който нямаше да схване смисъла.

Вместо това се спря на:

— Е?

— Направихме каквото можахме, сър — докладва Керът. — Бях прав. Онази мина е много злочесто място.

— Да, сцените на убийствата са обикновено такива.

— Всъщност не смятам, че открихме сцената на убийството, сър.

— Не видяхте ли тялото?

— Видяхме го, сър. Струва ми се. Наистина, сър, трябваше да сте там…