Тери Пратчет
Туп! (5)

Тролът бродеше без цел и без надежда…

Името му беше Тухльо, макар че в момента не можеше да си го спомни. Главата го цепеше. Направо разбиващо. Зарад стъргала ще да е. К’во все викаха? Га’ си се сурнал толко’ надоле, че да си пра’иш сам стъргала, ’начи си толко’ ниско, че и хлебарките требе да се наведат, та да те наплюват.

Снощи… к’во стана снощи? К’во от онуй видя, к’во от онуй напраи, к’во от онуй в думкащия, врящ казан на мозъка му беше истина? Онуй с великанските рунтави слонове, те май не беха истински.

Почти сигурно в тоя град нема великански рунтави слонове, щото ако имаше, щеше да ги е скивал досега и по улиците щеше да има големи димящи лайна и тем подобни, нема как да ги пропуснеш…

Казваше се Тухльо, защото бе роден в града, а троловете, създадени от метаморфична скала, често придобиваха вида на местните скали. На цвят беше мръсно оранжев, нашарен с хоризонтални и вертикални линии; застанеше ли до стена, беше доста трудно забележим. Но в повечето случаи и без това не го забелязваха. Тухльо беше от онзи тип, чието съществуване само по себе си е обида за всички порядъчни люде, по тяхно мнение.

Оная мина с джуджетата, тя беше ли истинска? Отиваш да се скатаеш някъде и да зяпаш приятни изубръжения, и ей така на — вече си в оная джуджешка дупка? Туй не може да е било истина! Само дето… разправяха, че некакъв трол бил влезнал в джуджешка дупка, ами да, и ’сички сега търсеха тоя трол, и то не да го потупат по рамото… Разправяха, че Брекчите искали наистина много да го открият и май не се радват особено. Не се радват, че некакво джудже, дето плюе по клановете, е очистено от трол. Тия луди ли са? То ’се тая дали са луди или не, щото си имат начини да задават въпроси, дето не зарастват с месеци, тъй че по-добре настрана от тях.

Пък и… за джуджетата ’сички тролове са еднакви, нали? А друг не го е скивал. Тъй че карай как си знаеш, а? Все ще се оправи. Ще се оправи. Освен туй, не може да съм бил аз…

Тухльо се сети — ми да, т’ва ми е името, знаех си през целото време, — че имаше още малко от белия прах на дъното на торбата си. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да намери стреснат гълъб и някакъв алкохол, изобщо какъвто и да е алкохол и ще се оправи. Ми да. Чудничко. Изобщо няма за какво да се кахъри…

Ми да.

 

 

Когато Ваймс пристъпи навън под ослепителната дневна светлина, първото му дело бе да поеме дълбоко дъх. Второто му дело бе да изтегли меча си, трепвайки от болка в наранената си ръка.

Свеж въздух, това му беше цаката. Долу се бе усетил доста зашеметен, а малката рана на ръката му гореше като ад. По-добре да накара Игор да я погледне. В онази гнус долу човек сигурно може да хване какво ли не.

А, така по̀ бива. Усещаше как се успокоява. Въздухът там долу го бе накарал да се почувства наистина странно.

Тълпата вече бе доста набъбнала. Всъщност като фокусира, си помисли, че е по-скоро бухнала, като кекс със стафиди. Крясък тук, сръгване там, нещо метнато насам… и лека-полека всеки колеблив, нервен субект става едно цяло с мнозинството, което в действителност не съществува.

Детритус все още стоеше като статуя, явно изключил за нарастващата врява. Но Халколеяр… по дяволите! Спореше разпалено с предните в тълпата. Никога не влизай в спор! Никога не се връзвай!

— Ефрейтор Халколеяр! — изрева той. — При мен!

Джуджето се обърна в момента, в който половинка тухла прелетя над тълпата и издрънча по шлема му. Той се олюля като отсечено дърво.

Детритус се метна с такава скорост, че преди джуджето да се срути на калдъръма, вече бе преполовил тълпата. Ръката му се потопи в блъсканицата от тела и измъкна една мятаща се фигура. Той се завъртя, изтрополи през пролуката, която все още не бе имала време да се затвори, и застана до Ваймс, преди шлемът на Халколеяр да спре да се върти.

— Браво, сержант — каза Ваймс с ъгълчето на устата си. — Имаш ли план за следващата част?

— Мене по ме бива по тактиката, сър — отвърна Детритус.

О, добре. В такива моменти човек не спори, но и не отстъпва. Ваймс извади значката си и я вдигна високо.

— Това джудже е под арест за нападение на страж! — извика той. — Направете път в името на закона!

И за негово изумление тълпата се умълча като куп дечурлига, усетили, че този път учителят е много, много вбесен. „Може да е от думите на значката — каза си той. — Тях не можеш да изтриеш.“

В настъпилата тишина още половин тухла падна от свободната ръка на джуджето, попаднало под доста солидната опека на Детритус. Години по-късно, когато Ваймс затвореше очи, все още можеше да си спомни хрущенето при падането й на земята.

Ангуа се изправи, хванала в ръце изпадналия в безсъзнание Халколеяр.

— С мозъчно сътресение е — каза тя. — И предлагам, сър, да се обърнете само за миг.

Ваймс рискува да хвърли поглед. Ревностен — или поне покрито с кожа джудже, което можеше и да е той — стоеше в сенките на прага. Беше приковал вниманието на тълпата.

— Пускат ни да си тръгнем? — процеди на Ангуа, кимвайки към фигурата.

— По-същественото не е ли да си тръгнем, сър?

— Правилно, сержант. Детритус, не пускай за миг тоя малък негодник. А сега обратно в участъка, всички в комплект.

Тълпата се разцепи да ги пропусне почти безропотно. Тишината ги следваше през целия път до участъка на Стражата…

… пред който стоеше Ото Вик от Вестника с приготвен иконограф.

— О, не, Ото, недей — предупреди с приближаването си Ваймс.

— Зтоя на общезтвен път, гозподин Ваймз — кротко отбеляза Ото. — Узмивки, моля…

И направи снимка на тролски страж, сграбчил немощно увиснало джудже.

„Е, ясно — вътрешно въздъхна Ваймс, — първа страница е уредена. А сигурно и проклетата карикатура.“

 

 

„Едно джудже зад решетките, едно под преданите любящи грижи на Игор — обобщи Ваймс, с мъка качвайки стъпалата до кабинета си. — И оттук нататък само ще става по-зле. Онези джуджета се подчиняваха на Ревностен, нали? Какво щяха да сторят, ако джуджето бе поклатило глава?“

Той се отпусна на стола си толкова тежко, че го оттласна с цяла стъпка.

И преди бе срещал джуджета-дълбинници. Бяха странни, но все някак успяваше да се разбере с тях. Низшият крал беше дълбинник, но Ваймс бе намерил общ език с него, след като проумя, че вълшебното джудже с брада като на дядо Прас бе проницателен политик. Беше джудже с визия. Оправяше се със света. Ха, „беше видял светлината“. Но онези в новата мина…

Не бе видял лицата им, макар че седяха в стая, озарена от светлината на стотици свещи. Странно защо ли им бяха на граговете свещи, като стояха изцяло забулени с островръхите си черни кожени наметки. Но може пък това да беше някаква мистична церемония, къде ти да търсиш смисъл? Може пък сред светлината да се придобива повече свещен мрак? Колкото по-ярка е светлината, толкова по-тъмна е сянката.

Ревностен бе говорил на език, който звучеше като джуджешки, а изпод тъмните качулки бяха дошли разни отговори и въпроси, всички излаяни със същите груби кратки срички.

В определен момент бяха помолили Ваймс да повтори същността на изявлението, което бе направил горе и което изглеждаше твърде далечно на този етап. Той го бе сторил, след което последва проточена дискусия на език, който определи като дълбинно джуджешки. И през цялото време бе усещал как множество очи, които не виждаше, го фиксират наистина много тежко. Фактът, че главата го болеше безумно и остри болки прорязваха ръката му, не му бе помогнал особено.

И това беше то. Бяха ли го разбрали? Не знаеше. Ревностен бе казал, че са се съгласили със значителна неохота. Дали? Нямаше ни най-малка представа, дори грам идея какво всъщност бе изречено. Дали щяха да дадат на Керът достъп до местопрестъплението, без да заличат нищо? Ваймс изсумтя. Хмм. А вие как мислите, дами и господа?

Той потърка носа си и се вторачи в дясната си ръка. Игор се бе впуснал надълго и нашироко да обяснява за „мънишки невидими хапещи шъштештва“ и го бе напомадил с някакъв бесен мехлем, който сигурно избиваше всичко наред без оглед на размер или видимост. Първите няколко минути парливото усещане бе адско, но след това отмина и явно взе болката със себе си. Както и да е, важното бе, че Стражата щеше да работи официално по случая.

Погледът му попадна на най-горния лист от купа входящи книжа.^[1] Той изпъшка и го взе.

До: Негова светлост сър Самюъл Ваймс, командир на Стражата

От: Г-н Е. И. Песимал, инспектор на Стражата

Ваша светлост,

Надявам се не сте против да ми дадете възможно най-бърз отговор на следните въпроси:

1. За какво е ефрейтор „Ноби“ Нобс? Защо държите на служба доказан кокошкар?

2. Засякох двама стражи на Бродуей, които в рамките на един час не извършиха никакви арести. Как това се приема за ефективно уплътняване на времето?

3. Нивото на насилие, прилагано от тролските стражи спрямо тролските арестанти, изглежда прекомерно. Бихте ли коментирали, моля, този въпрос?

… и така нататък. Ваймс продължи да чете с увиснало чене. Добре, човечецът не беше ченге — със сигурност, — но определено имаше доста функционална мисъл. О, не може да бъде, дори е забелязал месечния дисбаланс в касата за дребни разходи! Ако Ваймс се опиташе да обясни, че службата на Ноби в течение на годините бе компенсирала предостатъчно инцидентните му дребни кражби, които човек просто приема като досадна неизбежност, дали Е. И. Песимал би разбрал? Това би ли било ефективно уплътняване на моето време? Не мисля.

Връщайки писмото обратно на купчината, мерна отдолу лист с почерка на Веселка. Измъкна го и зачете.

Две джуджета и един трол бяха предали значките си сутринта, посочвайки „семейни причини“. По дяволите! Ставаха седем напуснали за тази седмица. Проклетата Куумска долина проникваше навсякъде! Ей богу, така е, не е леко да си трол и да даваш отпор срещу своите в защита на джудже като покойния Кофтимели. Сигурно не е по-леко и да си джудже, чийто брат е бил пребит от някаква улична банда тролове заради думите на онзи идиот. А има и такива, които питат: на чия страна си? Ако не си с нас, значи си против нас. Ама-ха! Ако не си ябълка, значи си банан…

Керът влезе тихо и постави чиния на бюрото му.

— Ангуа ми разказа всичко — сподели той. — Браво, сър!

— Какво имаш предвид с това браво? — промърмори Ваймс, поглеждайки към здравословния си обеден сандвич. — Едва не отприщих война!

— Е, но те не са знаели, че сте блъфирал.

— Не съм сигурен, че блъфирах — Ваймс внимателно повдигна горната филийка от сандвича с бекон, маруля и домат и се усмихна вътрешно. Добрата стара Веселка. Знаеше трактовката на Ваймс за БМД, която по същество включваше доста парчета хрупкав бекон, сред които мизерстваше нищожно количество зеленчуци. Или пък бе съвсем лишена от второто.

— Искам да вземеш Ангуа със себе си там долу — реши той. — И… да, младши страж Гърбатен. Нашата малка Сали. Тъкмо работа за вампир, който по една случайност се е появил точно навреме, а? Нека видим колко я бива.

— Само тях двете ли, сър?

— Ъ-ъ, да. И двете имат доста добро нощно зрение, нали? — Ваймс сведе поглед към сандвича си и смънка: — Там долу не може да ползваме изкуствено осветление.

— Разследване на убийство в мрака, сър?

— Нямах избор! — яростно кресна Ваймс. — Знам кога съм в задънена улица, капитане! Без изкуствено осветление! Е, щом искат да си играят на тъпанарски игрички, прав им път! Ти познаваш мините, а двете дами имат вродено нощно зрение. Е, поне вампирът има, а Ангуа може на практика да вижда с носа си. Така че това е положението. Направете всичко по силите си. Там е пълно с ония проклети светулки. Може да ви улеснят донякъде.

— Имат върми? — удиви се Керът. — Е, знам няколко подходящи трика, сър.

— Добре. Разправят, че някакъв голям трол го е претрепал и избягал. Оправи се с това както знаеш.

— Може да има възражения срещу Сали, сър — допусна Керът.

— Защо? Да не би да познаят, че е вампир?

— Не, сър, не мисля, че…

— Тогава не им казвай — отсече Ваймс. — Ти си… стопилникът, от теб зависи какви, ъ-ъ, средства използваш. Видя ли това? — той размаха доклада за тримата стражи, които се опитваше да не възприема като дезертьори.

— Да, сър. Мислех да говоря с вас по този повод. Може да е по-удачно, ако леко разместим патрулите.

— Какво имаш предвид?

— Ами няма да е особено трудно да направим графика така, че да не се налага троловете и джуджетата да патрулят заедно, сър. Ъ-ъ… някои от момчетата казват, че ще се чувстват малко по-добре, ако може да… — той остави изречението да отмре под каменния поглед.

— Никога не сме се водили от расата, когато правим дежурства, капитане — студено рече Ваймс. — Освен гномската, разбира се.

— Значи ето прецедент… — започна Керът.

— Не се дръж като гламав! Гномите обикновено обитават площ колкото две кутии за обувки, капитане! Виж, сам знаеш, че тази идея е ненормална. Опасно ненормална при това. Ще трябва да зачислим трол с трол, джудже с джудже и човек с човек…

— Не е задължително, сър. Хората могат да патрулират с всички останали.

Ваймс наклони стола си напред.

— Не, не могат! Тук не става дума за здрав разум, а за страх! Ако някой трол види джудже и човек да патрулират заедно, ще си помисли: „Ей го врага, двама срещу един“. Не виждаш ли накъде води това? Когато ченге бъде приклещено в ъгъла и надуе свирката си за подкрепление, не искам да претендира то да е от правилната проклета форма, когато пристигне! — Той малко се поуспокои, отвори тефтера си и го метна на бюрото. — И като стана дума за форми, да знаеш какво значи това? Видях го в мината, където някакво джудже на име Ловкоклинчи го изписа в локвичка кафе и знаеш ли какво? Мисля, че го направи полусъзнателно.

Керът взе тефтера и погледът му помръкна за момент.

— Рудничен символ, сър — промълви той. — Означава „Последващият мрак“.

— А това какво значи?

— Ъ-ъ, че нещата са доста зле там долу, сър — честно отвърна Керът. — О, боже! — Той бавно остави тефтера, като че ли леко уплашен да не избухне.

— Е, все пак там беше извършено убийство, капитане — отбеляза Ваймс.

— Да, сър. Но това може да означава нещо по-лошо, сър. Рудничният символ е много странно явление.

— Имаше един такъв знак над входа, ама само с една линия и тя беше хоризонтална — добави Ваймс.

— О, това е била руническата буква за „продължителен мрак“, сър — равнодушно обясни Керът. — Просто символ за мина. Нищо тревожно.

— Но този другият не е ли? Има ли нещо общо с насядали нагъсто грагове, обградени от запалени свещи?

Винаги бе приятно да се изненада Керът, а този път той явно беше поразен.

— Как разбрахте, сър?

— Това са само думи, капитане — махна с ръка Ваймс. — „Последващият мрак“ не звучи добре. Навява идеята, че е време да си ярко осветен може би. Като ги видях, бяха обградени със свещи. Реших, че е някаква церемония.

— Може и така да е — съгласи се внимателно Керът. — Благодаря за информацията, сър. Ще отида подготвен.

Когато Керът беше на вратата, Ваймс се обади:

— Още нещо, капитане!

— Да, сър?

Ваймс не вдигна поглед от сандвича, от който придирчиво отделяше парченцата М и Д от хрупкавото Б.

— Само не забравяй, че си ченге!

 

 

Сали, натъкмена с лъскав нагръдник и подобния на супена паница шлем, още с влизането си в съблекалнята разбра, че се мъти нещо. Ченгета от най-различни раси се мотаеха с подчертано безгрижен вид. Това по принцип обрича ченгетата на пълен провал.

Докато наближаваше шкафчето си, не свалиха поглед от нея. Затова отвори вратичката с подобаващо внимание. Рафтчето беше натъпкано с чесън.

А! Значи се почва, още отсега при това. Добре, че беше подготвена…

Тук-там зад гърба си дочу сподавени покашляния и слаби хрипове от устни, които едва се сдържат да не прихнат. Долови и самодоволни усмивки — самодоволните усмивки издават едва уловим шум, който можеш да чуеш, ако се заслушаш за него.

Тя бръкна с две ръце в шкафчето и измъкна две големи, тлъсти глави чесън. Приковали очи в нея, всички ченгета стояха неподвижно, докато мина бавно през стаята.

Вонята на чесън се разнасяше остро от един млад редови страж, чиято широка усмивка внезапно се спаружи от нервност. Имаше вид на онзи тип глупаци, които биха направили всичко за един майтап.

— Извинявай, колега, но как се казваш? — меко поде тя.

— Ъ-ъ… Фитли, мис…

— Тези от теб ли са? — Сали деликатно се усмихна, разкривайки само намек от кучешките си зъби.

— … ъ-ъ, само шегичка, мис…

— Не виждам нищо смешно — мило каза Сали. — Аз харесвам чесън. Обичам чесън. А ти?

— Ъ-ъ, да — нещастно потвърди Фитли.

— Добре — кимна Сали.

Със скорост, която го стресна, тя пъхна глава чесън в устата си и отхапа голямо парче. Хрущенето бе единственият звук в съблекалнята.

След което преглътна.

— О, боже, къде са ми обноските? — възкликна тя и поднесе другата си ръка към Фитли. — Заповядай, ето и за теб…

В стаята избухна смях. Ченгетата са като всяка друга тълпа. Ролите се бяха разменили, но пък стана още по-забавно. Малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

— Хайде, Фитли — обади се някой. — Давай по равно! Тя си изяде нейната!

А някой друг, както винаги става, започна да пляска и да скандира „Яж! Яж!“. Останалите подеха, окуражени от факта, че Фитли бе станал ярко червен.

— Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж!

Останал без избор, Фитли сграбчи чесъна, натъпка го в устата си и го сдъвка под съпровода на овациите. Миг по-късно Сали видя как очите му се оцъклят.

— Младши страж Гърбатен?

Тя се обърна. На вратата стоеше млад мъж с богоподобни пропорции.^[2] За разлика от бронята на останалите стражи, неговият нагръдник блестеше и металната му ризница бе до голяма степен лишена от ръжда.

— Всичко наред ли е? — той погледна към Фитли, който се беше свлякъл на колене и кашляше чесън из стаята, но някак си пропусна да го види.

— Ъ-ъ, съвсем, сър — отвърна Сали озадачена, а Фитли започна да повръща.

— Вече се запознахме. Всички ми викат капитан Керът. Ела с мен, моля.

Отвън в приемната Керът спря и се обърна:

— Добре, младши страж… имаше приготвена главичка, нали? Не ме гледай така, отпред на площада са изкарали сергия със зеленчуци. Не е трудно да се сети човек.

— Ъ-ъ, сержант Ангуа ме предупреди…

— И?

— И си издълбах глава чесън от ряпа, сър.

— А онази, която даде на Фитли?

— О, тя също беше от ряпа. Старая се да не докосвам чесън, сър — отвърна Сали. Ей богу, наистина беше привлекателен…

— Нима? Просто ряпа? Изглежда му понася доста зле.

— Сложих мъничко пресни семена от чили в нея — призна Сали. — Към трийсетина май.

— Ами? Защо го направи?

— Е, нали знаете, сър — измърка Сали, излъчвайки невинност, — малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

Капитанът явно се позамисли над това.

— Ще оставим нещата така тогава — реши той. — А сега, младши страж, някога виждала ли си труп?

Сали изчака да разбере дали говори сериозно. Очевидно да.

— Строго погледнато — не, сър.

 

 

Ваймс се изтормози докрай през следобеда. Чакаше го, разбира се, бумащина. Винаги го чакаше бумащина. Трите класифицирани купа бяха само началото. Купища книжа обвинително стояха струпани до стената и неусетно набъбваха.^[3] Знаеше, че трябва да се занимае с това. Свидетелства, описи, заповеди, подписи — това правеше от Стражата авторитетна сила вместо сбирщина доста позагрубели типове с нахални навици. Бумащина — налагаше се да има много от нея и да бъде подписана от него.

Той разписа регистъра на арестите, регистъра на произшествията, даже регистъра за загубени вещи. Регистър за загубени вещи! Навремето изобщо нямаше такъв. Ако някой се появеше с оплакване, че му е изчезнал някой дребен предмет, просто обръщаха Ноби Нобс с краката нагоре и преравяха изпопадалото.

Но вече не познаваше две трети от служителите си — в смисъл че не знаеше кога ще стоят и кога ще побегнат, не знаеше издайническите признаци, които подсказваха кога лъжат или са обезумели от страх. Това вече не беше неговата Стража. Беше Градската стража. Той само я управляваше.

Прегледа рапортите на постовите сержанти, докладните на стражниците, съобщенията за болнични, дописките за дисциплинарните нарушения, отчетите за касата…

— Там-тирирам-тирирам-тири…

Ваймс тресна дезорганизатора на бюрото си и грабна малкия самун джуджешки хляб, който от няколко години използваше за преспапие.

— Прекъсни или умри — изръмжа той.

— Вижте, разбирам, че сте леко разстроен — започна духчето, вперило очи в надвисналия самун, — но бих ви помолил да погледнете нещата от моята гледна точка. Това ми е работата. Това ми е същността. Съществувам, следователно мисля.^[4] И мисля, че можем да се разбираме чудесно, само да бяхте прочели наръч… моля ви, не! Наистина мога да помогна!

Ваймс се поколеба насред удара, след което внимателно остави самуна.

— Как?

— Грешно сумирате числата — обясни духчето. — Не винаги докарвате десетиците.

— А ти откъде знаеш? — заяде се Ваймс.

— Мънкате си под носа.

— Подслушваш ли ме? — изтътна Ваймс.

— Върша си работата! Не мога да си изключа ушите! Трябва да слушам! Така узнавам за уговорените срещи!

Ваймс взе отчета за касата и погледна нестройните колони от цифри. Гордееше се с това, което от малък наричаше „аритметика“. Вярно, че се препотяваше, но накрая все стигаше до резултат.

— Смяташ, че можеш да се справиш по-добре?

— Пуснете ме навън и ми дайте молив! — героично се изпъчи духчето. Ваймс сви рамене. Денят и без това беше странен. Той отвори малката решетка.

Духчето беше съвсем бледозелено и полупрозрачно, съставено едва ли не от оцветен въздух, но успя да хване миниатюрния остатък от молив. То заприпка нагоре-надолу по колоната с цифри в отчетната книга и за наслада на Ваймс замънка под носа си.

— В минус е с три долара и пет пенса — докладва то след няколко секунди.

— Значи всичко е наред — въздъхна Ваймс.

— Но парите са изчезнали!

— О, напротив — възрази Ваймс. — Откраднати са от Ноби Нобс. Всеки път е така. Никога не краде повече от четири и петдесет.

— Бихте ли искал да уредя час за дисциплинарно порицание? — с надежда предложи духчето.

— Разбира се, че не. Вече го разписвам. Ъ-ъ, благодаря. Можеш ли да сумираш и останалите ведомости?

Духчето засия.

— Абсолютно!

Ваймс го остави да си драска щастливо и отиде до прозореца.

Не признават закона ни и подкопават града ни. Това не са просто група дълбинници, които проповядват сред джуджетата ни правия и тесен път. Колко далеч стигат тези тунели? Джуджетата копаят като бесни. Но защо тук? Какво търсят? Хващам се на всеки проклет бас, че тук няма заровено съкровище, няма спящ дракон, няма тайно кралство. Има само вода и кал, и тъмница.

Колко далеч стигат? Колко… чакай малко, ами ние знаем това, знаем това, нали? Днешната Стража е запозната с цифрите и числата…

— Духче? — обърна се рязко той.

— Да, Въведете Името Си Тук?

— Виждаш ли онзи голям куп хартия в ъгъла? — посочи Ваймс. — Някъде там са докладите от пазачите на градските порти за последните шест месеца. Можеш ли да ги сравниш с тези от миналата седмица? Можеш ли да сравниш броя боклучарки, излезли от града?

— Боклучарка не е открито в основния речник. Търсене в жаргонния речник… мип… мип… мип…^[5] Боклучарка, същ., каруца за извоз на нощна откривка, вж. също медянка, петмезка, среднощна специална, кънтачка и разновидности — промърмори духчето.

— Точно така — кимна Ваймс, който и преди бе чувал за среднощната специална. — Можеш ли?

— О-о-о, да! — проточи духчето. — Благодаря, че използвате дезорганизатор пето поколение „Гроздебери“, най-авангардния…

— Да, добре, стига вече. Просто виж онези за портата към Главината. Тя е най-близо до Петмезената улица.

— В такъв случай бих предложил да се поотдръпнете, Въведете Името Си Тук.

— Защо? — не разбра Ваймс.

Духчето скочи в купчината. Разнесе се шумолене, изскочиха няколко мишки… и купчината избухна. Ваймс припряно се отдръпна назад, докато вихрушката от листа извираше във въздуха под напора на бледозелен облак.

Ваймс беше настоял за отчетност при портите не защото се интересуваше особено от резултатите, а защото държеше момчетата във форма. Това не се водеше за охранителен дълг. Анкх-Морпорк бе толкова широко отворен, че чак зееше. Но транспортната статистика беше добре дошла. Съдействаше стражите да не заспят на поста си и им даваше оправдание да любопитстват.

Откривката трябва да се изнася. Точно така. Това е град. Ако си далеч от реката, единственият начин е да я извозваш с каруца. „Дявол го взел — помисли си той, — трябваше да накарам онова чудо да провери дали е увеличен входящият товар от камък и дървен материал. Щом копаеш дупка в калта, трябва да я укрепиш…“

Устремно въртящите се листа паднаха обратно в купчини. Зелената мараня се сгъсти с леко ззззп и придоби очертанията на духчето, готово да експлодира от гордост.

— С едно цяло и едно боклучарки в повече на нощ през последните шест месеца! — обяви то. — Благодаря, Въведете Името Си Тук. Cogito ergo sum, Въведете Името Си Тук. Съществувам, следователно сумирам!

— Да, добре, благодаря ти — каза Ваймс. Хмм. Малко над една каруца на нощ? Те побират максимум по няколко тона. С това не може да се направи кой знае какво. Може би живеещите в близост до портата са били доста болнави напоследък. Но… какво би направил той на мястото на джуджетата?

Със сигурност не би изкарвал проклетата откривка от най-близката порта. Мили боже, ако копаеха на достатъчно места, можеха да я извозят навсякъде.

— Духче, можеш ли да… — Ваймс поспря. — Виж, нямаш ли някакво име?

— Име ли, Въведете Името Си Тук? — озадачи се дезорганизаторът. — О, не. Аз съм създаден в големи мащаби, Въведете Името Си Тук. Да ме наричат поименно би било малко глупаво наистина.

— Тогава ще ти викам Гроздебери. И така, Гроздебери, можеш ли да направиш същата справка за всяка градска порта? Както и за броя на каруците с дървен материал и камъни?

— Това ще отнеме известно време, Въведете Името Си Тук, но да! С вградено удоволствие!

— И като тъй и тъй ще се ровиш, виж дали няма някакви доклади за слягане на основата. Срутили се стени, пропукали се къщи, неща от тоя род.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук. Можете да разчитате на мен, Въведете Името Си Тук!

— Заривай нос тогава!

— Да, Въведете Името Си Тук! Благодаря, Въведете Името Си Тук. Мисля доста по-добре с открит нос, Въведете Името Си Тук!

Зззп. Хартията се разхвърча.

Бре, кой би предположил? Ваймс се замисли. Май проклетото нещо все пак може да е от полза.

Съобщителната тръба писна. Той я откачи и каза „Ваймс“.

— Дойде вечерното издание на Вестника, сър — съобщи далечният глас на сержант Дребнодупе. Звучеше разтревожен.

— Добре. Изпрати го горе.

— И има двамина тук, които искат да ви видят, сър.

В гласа й прозираше предпазлива нотка.

— И чуват какво казваш?

— Точно така, сър. Тролове. Настояват да ви видят лично. Казват, че имат съобщение за вас.

— Подушваш ли неприятности?

— С всеки сантиметър, сър.

— Слизам долу. — Ваймс окачи тръбата. Тролове със съобщение. Беше малко вероятно да е покана за литературен обяд.

— Ъ-ъ… Гроздебери?

Още веднъж зеленикавата мараня се срасна в сияещо духче.

— Открих данните, Въведете Името Си Тук. Тъкмо работя по тях — докладва то и отдаде чест.

— Добре, но влез в кутията, а? Ще излизаме.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук! Благодаря, че избрахте…

Ваймс напъха кутията в джоба си и слезе долу. В приемната беше разположено не само бюрото на дежурния, но и още десетина по-малки, на които стражите сядаха, когато трябваше да свършат наистина сложните задължения от полицейската работа, като например да поставят правилно препинателните знаци в някое изречение. Редица стаи и коридори излизаха в нея. Полезен резултат от всичко това беше, че всяко действие там незабавно привличаше много внимание.

Ако двата трола, които доста се набиваха на очи в средата на помещението, замисляха някаква беля, бяха избрали лош момент. Тъкмо между предаването на смените. Понастоящем се опитваха безуспешно да се перчат, без да мърдат, наблюдавани с дълбоко подозрение от седем-осем разнокалибрени стражи.

Сами си бяха криви. Бяха лоооши тролове. Поне искаха всички да мислят така. Но бяха оплели конците. Ваймс беше виждал лоши тролове и тези бяха далеч от истината. Бяха се постарали. О, да. Лишеи покриваха главите и раменете им. Родови графити шареха телата им; единият дори беше издялкал ръката си, което сигурно е боляло, за да постигне този каменно-непукистки тролски изглед. Тъй като окичването с традиционния пояс от човешки и джуджешки черепи би довело до бразда от петите на приносителя чак до най-близкия дранголник, а маймунските черепи предразполагаха към нападение от джуджета без основни познания в съдебната антропология, тези тролове — Ваймс се ухили — тези момчета бяха прибягнали до най-доброто, с което можеха да минат, а именно овчи и ярешки черепи, ей богу! Евала, момчета, това е наистина страховито.

Беше потискащо. Някогашните лоши тролове не си правеха този труд изобщо. Просто ти набиваха канчето със собствената ти ръка, докато схванеш идеята.

— Е, господа? — подкани ги той. — Аз съм Ваймс.

Троловете размениха погледи през плетеницата от лишеи и единият загуби.

— Гусин Хризопрас, он сака да ви види — смръщено обяви той.

— Нима? — подхвърли Ваймс.

— Он сака да ви види сега — натърти тролът.

— Е, нали знае къде живея — сви рамене Ваймс.

— Ъхъ. Знае.

Две думи, треснати в тишината като олово. Имаше нещо в начина, по който тролът ги изрече. Някак си убийствено.

Тишината беше нарушена от стоманения звук на влизащ в гнездото си спусък, последван от щракване. Троловете се обърнаха. Сержант Детритус изваждаше ключа от ключалката на големите яки двойни врати на участъка. После се завъртя и тежките му ръце легнаха върху раменете на троловете. Той въздъхна.

— Момчета — протътна, — ако имаше даскало за тъпунгери, немаше да сте минали и първи клас.

И тогава тролът, който изрече не особено завоалираната заплаха, направи още една грешка. Било от ужас или от тъпо бабаитство, ръцете му се раздвижиха. Със сигурност никой с поне една функционираща мозъчна клетка нямаше да избере този момент, за да вдигне ръце в онова, което за троловете беше позиция за атака.

Юмрукът на Детритус се стрелна мигновено и от трясъка при съприкосновението му с черепа на трола мебелировката се разтърси.

Ваймс отвори уста… и отново я затвори. Тролският език бе силно материален. А и битовите обичаи трябва да се уважават, нали? Освен това тролски череп не може да се разбие толкова лесно, дори с чук и длето. А и той заплаши семейството ти — додаде подсъзнанието му. Търсеше си го…

Стегна го пристъп на болка от ранената му ръка, подет от пронизващо главоболие. О, по дяволите! Игор твърдеше, че онова ще свърши работа.

Удареният трол се заклати секунда-две, след което се прекатури напред с отсечено движение.

Детритус отиде до Ваймс, като пътьом срита просналата се фигура.

— Шъ мъ прощавате за т’ва, сър — кимна той и ръката му издрънча по шлема, отдавайки чест. — Хич немат обноски.

— Добре, стига толкова — рече Ваймс и се обърна към другия, внезапно много самотен пратеник. — Защо иска да ме види Хризопрас?

— Сигур нема да го каже на братоците Тъпунгери… — подсказа Детритус, ухилвайки се чудовищно.

Цялото перчене се бе изпарило.

— Само знам, че иде реч за оня утепания хоруг — смотолеви пратеникът, намирайки убежище в цупнята. При изричането на думата очите на всяко присъстващо джудже се присвиха още повече. Беше много лоша дума.

— Леле-мале, леле-мале, леле… — Детритус се поколеба.

— … мале — процеди Ваймс с ъгълчето на устата си.

— … мале! — тържествуващо завърши Детритус. — Днес се сприятелявате на поразия!

— Къде е срещата? — запита Ваймс.

— В склада за бъдещи свински доставки — измънка тролът. — Требе да сте сам… — той поспря, лека-полека осъзнавайки положението си, и додаде: — Ако немате против.

— Иди кажи на шефа си, че може и да реша да намина натам — рече Ваймс. — Хайде, изчезвай! Пусни го навън, сержант!

— И ’земи си прибери боклука! — изтътна Детритус.

Той тресна вратата след трола, превит под теглото на падналия си другар.

— Така-а — проточи Ваймс, когато напрежението поспадна. — Чухте трола. Добър гражданин иска да помогне на Стражата. Ще ида да видя какво има да… — погледът му попадна на първата страница на Вестника, разстлан на бюрото. „О, по дяволите — уморено въздъхна наум. — Ей ни на в този момент с тролски страж, провесил джудже за краката.“

— Детритус добре е излязъл, сър — плахо се обади сержант Дребнодупе.

— „Дългата ръка на закона“ — прочете Ваймс на глас. — Предполага ли се това да е смешно?

— Сигурно, за ония, дето пишат заглавията — допусна Веселка.

„Кофтимели убит — зачете се Ваймс. — Стражата разследва.“

— Откъде се добират до всичко това? — възкликна той. — Кой им казва? Скоро май и аз ще трябва да чета Вестника, за да разбера какво ще върша през деня! — Хвърли вестника обратно на бюрото. — Нещо важно, което трябва да науча незабавно?

— Сержант Колън казва, че е имало кражба в Кралския… — започна Веселка, но Ваймс махна с ръка.

— По-важно от кражби имам предвид.

— Ъ-ъ, още двама напуснаха, откакто ви пратих онази бележка, сър — промълви Веселка. — Ефрейтор Халколеяр и редови страж Шист от улица „Чревцата“. И двамата казват, че е поради, ъ-ъ, лични причини, сър.

— Шист беше добър страж — избоботи Детритус, клатейки глава.

— Май е решил наместо това да стане добър трол — промърмори Ваймс. Усети раздвижване зад гърба си. Публиката все още стоеше по местата си. О, добре, време е за речта.

— Знам, че точно сега е трудно за джуджетата и троловете стражи — обърна се той към присъстващите като цяло. — Знам, че да цапардосате с палка някой от своите, понеже се опитва да ви срита в чатала, може да ви се струва като родоотстъпничество. И за хората не е лесно, но за вас е по-лошо. Значката май сега малко понатежава, а? Виждате как вашите ви гледат и си мислят на чия страна сте, нали? Е, вие сте на страната на народа, там, където трябва да е законът. Целият народ, имам предвид, който стои навън зад тълпата, който е уплашен и объркан и се страхува да излезе по улиците нощем. И ето на̀, колкото и да е чудно, идиотите, които се пънат да се отбраняват пред вас, са същият този народ, но понеже явно не се сещат за това, вие им правите услуга, като ги отрезвявате малко. Дръжте се за тая мисъл и се дръжте заедно. Смятате, че трябва да сте си у дома, да се погрижите мама да е добре. Каква полза от вас срещу тълпата? Заедно ние можем да спрем нещата да стигнат дотам. Това ще отмине. Знам, че на всички ни е излязла душата, но точно сега ми трябва всеки наличен, а в замяна утре ще има бъдеще, а също и безплатна бира. Може би дори леко ще ослепея, като подписвам извънредните, кой знае. Схванахте ли? Но искам всички вие, каквито и да сте, да разберете едно: не търпя идиоти, които ще теглят хомота на една вражда осемстотин километра и хиляда години. Това е Анкх-Морпорк. Не е Куумската долина. Знаете, че тази нощ ще е тежка. Е, аз ще съм на смяна. Ако и вие сте на смяна, тогава искам да знам, че мога да разчитам на вас да ми пазите гърба, както аз ще пазя вашия. Ако не мога да разчитам на вас, изобщо не ща да ви виждам. Въпроси?

Настъпи сконфузена тишина, както винаги в такива случаи. После се вдигна една ръка. Беше на джудже.

— Вярно ли е, че грагът е убит от трол? — смънка то. Стражите замърмориха и то се оправда малко по-смело: — Какво, той нали попита за въпроси!

— Капитан Керът разследва случая — обяви Ваймс. — В момента сме все още на тъмно. Но ако действително е извършено убийство, ще се погрижа убиецът да бъде изправен пред правосъдието, без значение от какъв размер, раса или принадлежност е, нито пък къде се крие. Давам ви дума за това. Личната ми гаранция. Това приемливо ли е?

Цялостната смяна в атмосферата подсказа, че е така.

— Добре — рече Ваймс. — А сега хайде навън и бъдете ченгета. Хайде, марш!

Всички се изнесоха, с изключение на онези, които все още се потяха над сложния проблем къде да сложат запетаите.

— Ъ-ъ, мож’ ли да говоря свободно, сър? — Детритус се примъкна с трополене.

Ваймс се вторачи в него. „Когато те срещнах за пръв път, беше окован за една стена като куче-пазач и говоренето ти се свеждаше до ръмжене — помисли си той. — Значи вълкът наистина можел да смени нрава си.“

— Да, разбира се.

— Излъзгахте ги, нали? Сър, нема да се затърчите по петите на копролит като Хризопрас, нали?

— Кое е най-лошото, което може да ми направи?

— Да ви откине главата, да ви смели на кайма и да си направи супа от кокалите ви, сър — незабавно отговори Детритус. — Пък ако бяхте трол, щеше да ви избие ’сичките зъби, та да си направи копчета за ръкавели.

— Защо му е да го прави? Мислиш ли, че иска да почне война с нас? Това не е в стила му. Едва ли ще ме кани на среща, за да ме убие, нали? Той иска да говори с мен. Сигурно във връзка със случая. Може би знае нещо. Не смея да не отида. Но те искам с мен. Изцеди някакъв отряд, а?

Отрядът е разумна идея, призна си той. Улиците просто бяха прекалено… изнервени в момента. Задоволи се с Детритус и импровизиран сборен екип от всички, които не тичаха по задачи в момента. Ето това не можеше да се отрече на Стражата — беше представителна. Ако се водиш по външния вид, не можеш да я обвиниш, че е на страната на някоя форма. Струваше си да разчита на това.

Навън изглеждаше по-спокойно, с по-малко народ по улиците от обичайното. Това не беше добър знак. Анкх-Морпорк умееше да надушва неприятностите отдалеч, точно както паяците предусещат утрешния дъжд.