Тери Пратчет
Туп! (4)

Петмезената улица беше типично за заселване на джуджета място — в периферията на по-противните градски части, но не изцяло в тях. Набиваха се на очи външните признаци на джуджешката колонизация: мозайка от прозорци, свидетелстващи за превръщането на двуетажни в триетажни къщи без промяна на височината; излишък от дребни понита, теглещи каручки; и, разбира се, основният показател: гъмжилото от всички тези дребосъци с бради и шлемове.

Освен това джуджетата се разширяваха надолу. Копаенето си им беше в кръвта. Тук горе, далеч от реката, сигурно можеха да стигнат две нива под мазетата, без да затънат до гуша във вода.

Тази сутрин много от тях бяха наизлезли и висяха по улиците. Не бяха точно ядосани, доколкото Ваймс можеше да прецени от наличната за изразителни цели зона, ограничена до няколкото сантиметра между веждите и мустаците, но не беше обичайно за джуджета просто да висят наоколо. Те все бяха някъде, работейки усилено, обикновено един за друг. Не, не бяха ядосани, но бяха угрижени. Нямаше нужда да се видят лицата им, за да се усети това. Джуджетата като цяло не приемаха радушно вестниците, отнасяйки се към новините в тях както любител на свежото грозде към стафидите. Те се сдобиваха с новини от други джуджета, за да са сигурни, че са актуални, свежи и качествени, при това без съмнение обогатени с всякакви екстри в процеса на предаването им. Тази тълпа стоеше в несигурно очакване на новината, че ще се превърне в метеж.

В момента тълпата се разцепи, за да им направи път. Присъствието на Детритус възбуди ропот, който тролът съобразително реши да не чуе.

— Усещате ли това? — прошепна Ангуа, докато кървяха по улицата. — Под краката си?

— Нямам твоите сетива, сержант — поклати глава Ваймс.

— Едно непрекъснато туп, туп изпод земята — обясни Ангуа. — Долавям леки трусове. Мисля, че е помпа.

— Може би отводняват още мазета? — допусна Ваймс. „Явно копаят сериозно. Колко надолу могат да стигнат? — зачуди се той. — Все пак Анкх-Морпорк с изграден предимно върху Анкх-Морпорк. Тук е имало град от веки веков.“

По-отблизо си личеше, че тълпата не е просто хаотична навалица. Беше нещо като шпалир от двете страни на улицата, бавно придвижващ се към един страничен вход. Чакаха да видят граговете. Моля, елате да кажете надгробните слова за баща ми… Моля, дайте съвет за продажбата на дюкяна ми… Моля, напътствайте ме в начинанието ми… Аз съм далеч от костите на дедите ми, моля, помогнете ми да остана джудже…

Сега не беше времето да си д’ркза. Строго погледнато, повечето анкх-морпоркски джуджета бяха д ’ркза — това значеше нещо като „не истинско джудже“. Те не живееха дълбоко под земята и не излизаха навън само нощем, не добиваха метал, допускаха дъщерите им да покажат поне известни признаци на женственост, бяха малко немарливи към някои от ритуалите. Но полъхът на Куумската долина витаеше във въздуха и сега не бе времето да си донякъде джудже. Така че се осланяш на граговете. Те се грижат да си на правилния път.

И досега Ваймс нямаше нищо против това. Досега обаче граговете в града не бяха почнали да проповядват убийство.

Той харесваше джуджетата. От тях ставаха надеждни служители и по природа бяха законопослушни, поне при липсата на алкохол. Но сега всички го гледаха. Усещаше тежестта на погледите им.

Да висиш и да зяпаш хората, разбира се, беше главно занятие в Анкх-Морпорк. Градът беше първенец по нетно производство на втренчени погледи. Но тези бяха от неправилния вид. Улицата излъчваше не точно враждебност, но отчужденост. И все пак това беше анкх-морпоркска улица. Как може да се чувства чужд тук?

„Може би не трябваше да водя трол — каза си той. — Но докъде ще стигне това? Посочете си ченге от схемата по свой избор!“

Две джуджета бяха застанали на пост пред дома на Кофтимели. Бяха по-тежко въоръжени от нормалното, доколкото това изобщо бе възможно, но може би респектът, който всяваха, се дължеше най-вече на наметалата им от черна кожа. За всички наясно с порядките това означаваше, че служат на дълбинните джуджета и като такива са приносители на част от магията, упованието, благоговението или страхопочитанието, вградени в съзнанието на обикновените, грешни джуджета.

Те изгледаха Ваймс с погледа на всички стражи по света, който в общи линии изразява следното: по подразбиране си мъртъв, от което състояние те дели само търпението ми. Но Ваймс бе подготвен за това. Всички дяволи знаеха, че той самият го е прилагал доста често.

Той отвърна с надменното изражение на някой, който не забелязва пазачите.

— Командир Ваймс, Градска стража — показа значката си. — Трябва да се видя с Граг Кофтимели незабавно.

— Той не приема никого — каза един от пазачите.

— О! Да не е умрял, а? — подхвърли Ваймс.

Почувства отговора. Дори не бе необходимо да забележи лекото кимване на Ангуа. Джуджетата бяха ужасени от въпроса и се потяха.

За тяхно възмущение и потрес и донякъде за своя собствена изненада, той седна на стъпалата между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.

— Няма да ви предложа по една, момчета, щото знам, че не ви е разрешено да пушите на пост — дружески забърбори той. — И аз на моите не им разрешавам. На мен ми се разминава само защото няма кой да ме изхвърли, ха-ха. — Издуха струйка син дим. — Е, както знаете, аз съм началник на Градската стража. Известно ви е, нали?

Двете джуджета, вперили погледи право напред, кимнаха едва доловимо.

— Добре — провлачи Ваймс. — Това означава, че вие двамата възпрепятствате изпълнението на задълженията ми. Това ме изправя пред, ами… огромен набор от възможности. Тази, за която си мисля в момента, е да привикам редови страж Дорфл. Той е го̀лем. Него нищо не може да го възпрепятства за изпълнение на задълженията му, повярвайте ми. Със седмици ще събирате от пода парчета от тази врата. И ако бях на ваше място, не бих застанал на пътя му. О, освен това всичко ще е законно, което значи, че ако някой окаже съпротива, ще стане наистина интересно. Вижте, казвам ви това само защото съм извървял своя път като страж през годините и знам, че има моменти, в които трябва да си корав, но има и други — а този, мисля, е от тях, — когато да влезеш и да попиташ онези вътре какво следва да правиш, е много добър ход в кариерата.

— Не може да напускаме поста си — каза едното джудже.

— Не се тревожи за това — изправи се Ваймс. — Аз ще застана на пост вместо теб.

— Това е недопустимо!

Ваймс се наведе над ухото на джуджето.

— Аз съм командир на Стражата — изсъска вече без грам дружелюбие и посочи калдъръма: — Това е моята улица. Мога да стоя където си искам. Ти си застанал на моята улица. Това е главният обществен път. Което значи, че има около дузина неща, за които да те арестувам на мига. Това ще предизвика проблеми, наистина, но ти ще си точно в центъра им. Съветът ми към теб е, като страж към страж, да изприпкаш чевръсто и да говориш с някой по-нагоре по стълбицата, ясно?

Той забеляза разтревожения поглед да проблясва между буйните вежди и пищните мустаци, взря се в миниатюрните, едва доловими знаци, които се бе научил да разпознава, и добави:

— Бегом марш, мадам!

Джуджето зачука по вратата. Резето се отмести. Дочу се шепот. Вратата се отвори. Джуджето бързешком се шмугна вътре. Вратата се затвори. Ваймс се обърна, застана до нея и зае позиция „мирно“ малко по-театрално, отколкото бе необходимо.

От едно-две места се разнесе смях. Джуджета или не, жителите на Анкх-Морпорк винаги искаха да видят развръзката.

Другият пазач изсъска:

— Забранено е да се пуши на пост!

— Опа, извинявам се — Ваймс тикна пурата зад ухото си за по-късно. Това предизвика още няколко изхилвания. „Нека се смеят — каза си Ваймс. — Поне не мятат разни неща.“

Слънцето взе да напича. Тълпата стоеше в очакване. Сержант Ангуа зазяпа небето с внимателно подбрана безизразност. Детритус бе замрял в абсолютната, скалоподобна неподвижност на трол без никакво занимание в момента. Само Халколеяр изглеждаше напрегнат. „Това сигурно не е най-удачният момент и място да си джудже със значка — помисли си Ваймс. — Но защо? Единственото, което правим от няколко седмици, е да се опитваме да спрем две групи идиоти да се избият взаимно.“

А сега и това. „Тази сутрин ще ми струва доста разправии на висок тон“ — заключи Ваймс, въпреки че Сибил никога не повишаваше глас, като го упрекваше. Само говореше тъжно, което беше още по-лошо.

Проклетият фамилен портрет, това беше проблема. Явно изискваше ужасно много сеанси, но това бе традиция в семейството на Сибил и не подлежеше на обсъждане. Портретът бе почти еднакъв за всяко поколение — щастливото семейство на фона на хълмистите им имоти. Ваймс не притежаваше хълмисти имоти, само подбити пети, но като наследник на богатството на Рамкин стана ясно, че е собственик и на Крунделс, огромно имение в провинцията. Дори не го беше зървал до момента. Ваймс нямаше нищо против провинцията, стига да не му се пречка, но обичаше настилката под краката си и не държеше особено да го изобразят като някакъв вид дворянин. Засега извиненията му да избегне безконечните сеанси бяха основателни, но силно оспорвани…

Измина още време. Някои от джуджетата в тълпата се разотидоха. Ваймс не помръдна, дори когато чу резето да се дръпва назад и после да щраква обратно. Опитваха се да го изкарат от търпение.

— Ча-ча-тирам-тадам-тадам-тадам-парам-пам!

Без да сведе очи, запазвайки безстрастния, вперен в безкрая стражнически взор, Ваймс извади дезорганизатора от джоба си и го доближи до устните си.

— Знам, че беше изключен — процеди той.

— Скачам за алармите, ясно?

— Как да те спра да го правиш?

— Правилните думи са в наръчника, Въведете Името Си Тук — фръцна се духчето.

— Къде е наръчникът?

— Изхвърлихте го — отвърна духчето с укор. — Винаги го изхвърляте. Затова не използвате правилните команди и затова не отидох да си „навра главата в пачи гъз“ вчера. Имате уговорена среща с лорд Ветинари след половин час.

— Ще съм зает — смотолеви Ваймс.

— Бихте ли искал да ви напомня отново след десет минути?

— Кажи коя част от „наври си главата в пачи гъз“ не разбра? — изсъска Ваймс и мушна кутията обратно в джоба си.

Значи, имаше половин час. Половин час беше достатъчен. Онова, което се канеше да направи, щеше да е драстично, но беше забелязал погледите, които джуджетата хвърляха към Детритус. Слухът бе пагубна отрова.

Когато направи крачка напред, готов да посрещне Дорфл и всички проблеми, свързани с нахлуването в къщата, вратата се отвори зад него.

— Командир Ваймс? Можете да влезете.

На входа стоеше джудже. Ваймс смътно различи силуета му в сумрака. И едва сега забеляза символа, изрисуван с тебешир на стената над вратата: кръг, пресечен с хоризонтална линия.

— Сержант Ангуа ще ме придружи — каза той. Символът му се стори неясно обезпокоителен — изглежда беше марка за собственост, доста по-емфатична от например малка табела с надпис „Mon Repos“.^[1]

— Тролът ще остане вън — категорично изрече фигурата.

— Сержант Детритус ще остане на пост заедно с ефрейтор Халколеяр — заяви Ваймс.

Тази преформулировка мина, което подсказваше, че джуджето може и да разбира много от желязо, но нищо от желязна ирония. Вратата се отвори по-широко и Ваймс пристъпи вътре.

Помещението беше празно, с изключение на няколко струпани сандъка, и миришеше на… какво? Развалена храна. Стари пусти къщи. Запечатани стаи. Тавански помещения.

„Цялата къща е таванско помещение“ — помисли си Ваймс. Глухото туп, туп наистина се долавяше в нея. Беше като пулс.

— Насам, моля — подкани ги джуджето и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. И тук единствената покъщнина се състоеше от дървени сандъци и няколко доста износени лопати.

— Не приемаме гости често. Моля да проявите търпение — каза джуджето и се измъкна заднешком. Ключът щракна в ключалката.

Ваймс седна на един сандък.

— Любезно — изкоментира Ангуа.

Ваймс сложи ръка до ухото си и посочи с палец влажната, оцапана мазилка. Тя кимна и безгласно изрече „труп“, сочейки надолу.

— Сигурна ли си? — прошепна Ваймс.

Ангуа потупа носа си. Не може да се спори с върколашки нос.

Ваймс се облегна на един по-голям сандък. Беше направо удобство за човек, свикнал да спи подпрян на всякаква налична стена.

Мазилката по отсрещната стена се ронеше, позеленяла от влага и покрита с прашни стари паяжини. Някой обаче бе надраскал символ в нея толкова дълбоко, че части от мазилката се бяха откъртили. Отново беше кръг, но този път разсечен от две диагонални линии. Каква проява на страст, твърде неочаквана за джуджета!

— Много добре го понасяте, сър — обади се Ангуа. — Сигурно знаете, че са нарочно неучтиви.

— Невежливостта не е противозаконна, сержант — Ваймс подръпна шлема над очите си и се намести.

Дяволчетата недни! Ще си играят кретенски игрички с мен, така ли? Ще пробват да ме издразнят, а? Да не се казва на Стражата, значи? В този град няма зони със забранен достъп, ще се погрижа да го схванат. О, да.

Напоследък в града имаше все повече дълбинници, въпреки че много рядко се срещаха извън джуджешките райони. Дори там всъщност не се срещаха те самите, а само прашните им черни носилки, прокарвани през тълпите от четири други джуджета. Носилките бяха без прозорци — навън нямаше нищо, което един дълбинник би желал да види. Градските джуджета се отнасяха към тях със страхопочитание и трябва да се каже, с известно притеснение, като към някой уважаван, но леко смахнат роднина. Защото нейде в съзнанието на всяко градско джудже имаше едно гласче, което повтаряше: „Трябва да живееш в мина, трябва да си в планините, не бива да вървиш под откритото небе, трябва да си истинско джудже.“ С други думи, всъщност не бива да работиш в чичовия си багрилен цех в „Кукличките“. Но пък щом го правиш, може поне да се опиташ да мислиш като същинско джудже. А част от това означава да се ръководиш от дълбинниците, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на километри под земята и никога не зърват слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджешка същност. Те я познават и могат да те напътстват…

Ваймс нямаше нищо против това. В него имаше толкова смисъл, колкото и в онова, в което вярваха маса хора, а болшинството джуджета бяха образцови граждани, макар и в умален мащаб.

Но да решат да пазят убийство в родова тайна? „Не и при моята Стража!“ — зарече се Ваймс.

След десетина минути вратата се отключи и влече друго джудже. Ваймс определи облеклото му като на „стандартно градско джудже“, което означаваше основно шлем, кожени дрехи, ризница от метални брънки и бойна брадва/миньорска кирка, но това специално носеше боздуган. Също така имаше и черно наметало. Изглеждаше смутено.

— Командир Ваймс. Какво да кажа? Извинявам се за начина, по който са се отнесли с вас!

„Бас държа“ — отвърна Ваймс. На глас обаче каза:

— А вие кой сте?

— Отново се извинявам! Аз съм Ловкоклинчи и съм… най-близкият превод може би е „лице за контакти на светло“. Правя онези неща, които трябва да се направят над повърхността. Моля, елате в кабинета ми! — Той бързо заситни пред тях.

Кабинетът беше на долния етаж, в иззиданото с камъни мазе. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани щайги и чували. В дълбоките пещери все пак нямаше кой знае колко храна; опростеният живот на джуджетата долу се осигуряваше от доста усложнения живот на маса джуджета горе. Ловкоклинчи имаше вид на малко повече от слуга, който се грижи за изхранването на господарите си, макар той вероятно да си мислеше, че работата му е доста по-възвишена. В ъгъла имаше перде, което може би закриваше легло; джуджетата не се стремяха към изискан живот.

Бюрото беше отрупано с книжа. До него на малка масичка имаше осмоъгълна дъска с малки пионки. Ваймс въздъхна. Мразеше игрите. Правеха света да изглежда прекалено прост.

— О, от играчите ли сте, командире? — запита Ловкоклинчи с гладния поглед на запален почитател. Ваймс познаваше този тип ентусиасти. Ако покажеш учтив интерес, не ти мърда цяла нощ.

— Лорд Ветинари е. Мен никога не ме е влечало — отвърна Ваймс.^[2] — Ловкоклинчи не е често срещано име сред джуджетата. Да не сте роднина с Ловкоклинчещите от Лоената уличка? — Той не целеше нищо повече от безобидно разчупване на леда, но със същия успех би могъл да изпсува. Ловкоклинчи сведе поглед и смотолеви:

— Ъ-ъ, да… но за един… граг, дори и новак, всички джуджета са негово… семейство. Няма да бъде… наистина няма да бъде… — той замлъкна, докато явно друга част от мозъка му пое управлението. — Може би желаете кафе? — оживи се той. — Ще ида да донеса.

Ваймс отвори уста да откаже, но се спря. Джуджетата правеха добро кафе, а от съседната стая се разнасяше подобен аромат. Освен това излъчваната от Ловкоклинчи нервност подсказваше, че днес е изпил доста от него. Няма лошо да се насърчи да изпие още малко. На това учеше хората си: субектите се стягат от ченгета. Ако служителят си знае работата, изнервените субекти издават твърде много.

Докато джуджето липсваше, той огледа по-добре стаята и погледът му се спря на надписа „Хроники на Куумската долина“ върху корицата на една книга, наполовина закрита от бумагите.

Отново тази проклета долина, този път с добавъчна мистерия. Всъщност Сибил бе купила екземпляр, както цялото читателско население в града и го бе завлякла да види злочестата картина на онзи нещастен човечец в Кралския музей на изкуствата. Картина с тайни? Нима? И как така някакъв побъркан млад художник преди сто години е знаел тайната на битка, водена преди хиляди години? Сибил му обясни, че според книгата е намерил нещо на бойното поле, но то било обладано и гласовете го накарали да повярва, че е пиле. Или нещо от сорта.

Когато чашите бяха поднесени с малко разлято по бюрото на Ловкоклинчи, понеже ръката му трепереше, Ваймс каза:

— Трябва да видя Граг Кофтимели, сър.

— Съжалявам, това е невъзможно.

Отговорът дойде гладък и равен, като че ли джуджето се бе упражнявало. Но имаше пламъче в очите му и Ваймс хвърли поглед към възголямата решетка в стената.

В този момент Ангуа леко се прокашля. „Ясно — каза си Ваймс, — някой подслушва.“

— Господин Ловко… клинчи — започна той, — имам причина да смятам, че е извършено сериозно престъпление на анкх-морпоркска земя. Така де, под нея — додаде той. — Но анкх-морпоркска при всички случаи.

За пореден път странното спокойствие на Ловкоклинчи го издаде. В очите му имаше колебание.

— Съжалявам да го чуя. Как мога да ви помогна да решите случая?

„О, добре тогава — ядоса се Ваймс. — Вече казах, че не играя игрички.“

— Като ме заведете до тялото на мъртвеца, което държите долу.

Ваймс гаднярски се зарадва на начина, по който Ловкоклинчи се сви. Време е клинът да се набие докрай… Той извади значката си.

— Ето пълномощията ми, господин Ловкоклинчи. Ще обискирам това място. Предпочитам да го направя с ваше разрешение.

Джуджето трепереше от страх или притеснение, а може би и от двете.

— Ще нахлуете в обителта ни? Невъзможно! Законите на джуджетата…

— Това е Анкх-Морпорк — сряза го Ваймс. — От горе до долу. Нахлува се в чужда територия. Да не ми казвате, че не мога да претърся едно подземие? Незабавно ме заведете при Граг Кофтимели или който и да го замества! Веднага!

— Аз… аз отказвам да изпълня молбата ви!

— Не беше молба!

„Ето че стигнахме до собствената ни Куумска долинка — помисли си Ваймс, вперил поглед в очите на Ловкоклинчи. — Няма връщане назад. И двамата се мислим за прави. Но той греши!“

Леко движение го накара да погледне надолу. Треперещият пръст на Ловкоклинчи се въртеше в кръг по разляното кафе. Докато Ваймс стоеше втренчен, пръстите на джуджето прокараха две линии през кръга. Той се взря отново в очите, изпълнени с гняв, страх… и още нещо, почти недоловимо…

— А! Командир Ваймс, нали? — обади се глас от прага.

Сякаш говореше лорд Ветинари. Беше същият равен тон, подсказващ, че най-сетне са ти отделили внимание и в известен смисъл си неизбежно задължение. Но идваше от друго джудже, както можеше да се предположи, въпреки че носеше твърда островръха черна качулка, която го изравняваше до средния човешки ръст.

Фигурата беше изцяло забулена, в пълния смисъл на думата, в припокриващи се черни кожени пластове единствено с тесен процеп за очите. Ако не беше тихата властност в гласа, можеше да се обърка с много мрачна декорация за Прасколеда.

— А вие сте…? — вдигна вежди Ваймс.

— Ревностен, командире. Ловкоклинчи, иди да си вършиш работата!

Когато „лицето за контакти на светло“ се изнесе скорострелно, Ваймс се обърна на място, провлачвайки ръкав по лепкавия символ, който се замаза.

— И вие ли искате да ни услужите? — хладно запита Ваймс.

— Ако мога — отвърна джуджето. — Моля, последвайте ме. За предпочитане е сержантът да не идва с вас.

— Защо?

— По очевидни причини — сви рамене Ревностен. — Неприкрито е самка.

— Какво? Е, и? Сержант Ангуа съвсем категорично не е джудже — възрази Ваймс. — Не може да очаквате всички да спазват вашите правила!

— Защо не? — контрира го джуджето. — Вие го правите. Но бихме ли могли така, заедно, само за момент, да отидем до кабинета ми и да обсъдим нещата?

— Не ме мислете, сър — кимна Ангуа. — Може би така е най-добре.

Ваймс опита да си наложи спокойствие. Знаеше, че се поддава на гнева си. Онези мълчаливи наблюдатели на улицата го бяха подпалили, а погледът, който му хвърли Ловкоклинчи, трябваше да се обмисли. Но…

— Не — рече Ваймс.

— Няма да направите тази малка отстъпка? — запита Ревностен.

— Вече направих няколко големи, повярвайте ми — отвърна Ваймс.

Скритите под островръхата качулка очи се втренчиха в него за няколко секунди.

— Много добре — каза Ревностен. — Моля, последвайте ме.

Джуджето се обърна и отвори една врата, водеща към малка квадратна ниша. Кимна им да го последват и след като влязоха, дръпна един лост. Нишата се разтресе леко и стените започнаха да се издигат.

— Това е…

— Асансьор — прекъсна го Ваймс. — Да, знам. Виждал съм такива, когато бях при Низшия крал в Юбервалд.

Подхвърленото име не свърши работа.

— Низшият крал не е… на почит тук — каза Ревностен.

— Мислех, че е владетел на всички джуджета? — удиви се Ваймс.

— Широко разпространена заблуда. А, пристигнахме — асансьорът спря с лек тласък.

Ваймс се облещи.

Анкх-Морпорк бе изграден върху Анкх-Морпорк. Това беше всеизвестно. Тук от десет хиляди години се строеше с камък. При ежегодните си разливи Анкх наслагваше все повече тиня и градът растеше на височина, сменяйки таванските помещения с мазета. Говореше се, че човек с търнокоп и добро чувство за ориентация би могъл да прекоси града под земята, пробивайки си път през подземните стени, разбира се, при условие, че може да диша и кал.

Какво е било това място? Дворец? Храм на някой бог, забравен от всички? Пространството беше внушително, черно като сажди, но в горната му част имаше някакво мъждукане, което успяваше да разкрие красивия свод. Странно мъждукане.

— Върми — подсказа Ревностен. — От дълбоките планински пещери край Лламедос. Донесохме ги с нас и тук се размножават много бързо. Явно тинята ви е доста питателна. Убеден съм, че даже светят по-силно.

Мъждукането се придвижи. Не осветяваше кой знае колко, но очертаваше формата на нещата и се насочваше към асансьора, плавно напредвайки по великолепния таван.

— Дори сега се насочват към топлина и движение — отбеляза закачуленото джудже.

— Ъ-ъ… защо?

Ревностен се позасмя.

— В случай че умрете, командире. Мислят ви за някакъв плъх или дребен дивеч, пропаднал в пещерата им. Храненето е нарядко в Дълбините. Всяко ваше издишване означава храна. И когато накрая издъхнете, те се… спускат. Много са търпеливи. Оставят само костите.

— Не смятах да издъхвам тук — промърмори Ваймс.

— Разбира се. Последвайте ме, моля! — Ревностен ги поведе покрай голяма кръгла врата. От другата страна на помещението имаше още няколко, както и неколцина зейнали отвора на тунели.

— Колко надълбоко сме?

— Не много. Около дванайсет метра. Копаенето ни се удава.

— В този град? — изуми се Ваймс. — А защо не пробваме да дишаме под вода? Всъщност вода е твърде ласкателна дума за нашия случай.

— Изолацията също ни се удава доста. Но, уви, явно трудно ни се удава да държим настрана Самюъл Ваймс. — Джуджето влезе в една по-малка стая с плътно покрит с блещукащи върми таван и кимна към две столчета с джуджешки размер: — Моля, седнете. Желаете ли нещо за освежаване?

— Не, благодаря. — Ваймс седна предпазливо на едното столче, което докара коленете му почти до брадичката. Ревностен зае място зад малко бюро от каменни плочи и буквално слиса Ваймс, като свали качулката си. Изглеждаше доста млад, с брада, която фактически бе подрязана.

— Колко са дълги всичките тези тунели? — запита Ваймс.

— Не възнамерявам да ви кажа — равно рече Ревностен.

— Значи подкопавате града ми?

— О, командире! Бил сте в юбервалдските пещери. Знаете как умеят да строят джуджетата. Ние сме майстори. Не мислете, че къщата ви ще пропадне.

— Но вие не просто градите мазета! Вие разработвате шахти!

— В известен смисъл. Ако питате нас, разработваме дупки. Пространство, командире, ето за какво копаем. Да, разработваме дупки. Макар че сигурно ще ви заинтригува, сондите ни откриха дълбок петмезен залеж…

— Не можете да правите това!

— Не можем ли? Но го правим, тъй или иначе — спокойно отвърна Ревностен.

— Но вие ровите под чуждите имоти!

— Зайците ровят, командире. Ние копаем. И, да, така е. Все пак до каква дълбочина е поземлената собственост? И до каква височина?

Ваймс изгледа джуджето. „Успокой се — каза си той. — Тази лъжица не е за твоята уста. Прекалено голяма е. Остави Ветинари да реши какво да прави с нея. Придържай се към онова, с което си наясно. Придържай се към онова, с което можеш да се справиш.“

— Аз разследвам сведения за убийство — рече той.

— Да. Граг Кофтимели. Ужасно нещастие — отвърна Ревностен с влудяващо спокойствие.

— Чух, че било жестоко убийство.

— Описанието е съвсем точно.

— Значи признавате?

— Предпочитам да допусна, че ме питате дали признавам, че е извършено убийство, командире. Да. Така е. И сме се заели с въпроса.

— Как?

— Обсъждаме наемането на задкрдга — Ревностен скръсти ръце. — Това е „онзи, който стопява метала“. Онзи, който открива чистия скъпоценен камък на истината сред шлаката на объркването.

— Обсъждате? Отцепили ли сте района на местопрестъплението?

— Стопилникът може и да нареди това, командире, но ние вече знаем, че престъплението е извършено от трол. — Лицето на Ревностен бе придобило изражение на озадачено оскърбление, което Ваймс жадуваше да изтрие.

— Как разбрахте? Видял ли го е някой?

— Не точно. Но край тялото е открита тролска бухалка.

— И това е всичко, на което се базирате? — Ваймс се изправи. — Стига ми толкова. Сержант Ангуа!

— Сър? — отзова се Ангуа до него.

— Да вървим. Трябва да открием мястото на престъплението, докато все още има незаличени улики!

— Нямате работа в по-долните зони! — озъби се Ревностен, скачайки на крака.

— Как ще ме спрете?

— Как ще минете през заключени врати?

— А вие как ще разберете кой е убил Кофтимели?

— Казах ви, открита е тролска бухалка!

— И това е то? „Намерихме бухалка, значи го е извършил трол“? Някой ще се хване ли на това? Готови сте да почнете война в града ми с подобни бабини деветини? Защото, повярвайте, точно това ще се случи, когато дрънканиците ви се разчуят. Само пробвайте и ще ви арестувам!

— И ще почнете война в града си?

Джудже и човек впиха погледи един в друг, поемайки дъх. На тавана над тях върмите се струпаха, наслаждавайки се на хвърчащите слюнки и яростта.

— Защо някой друг освен трол ще иска да пребие грага? — процеди Ревностен.

— Добре! Задавате въпроси! — Ваймс се надвеси през бюрото. — Ако наистина искате отговори, отключете онези врати!

— Не! Не може да отидете там, дежурен по дъска Ваймс!

Джуджето не би могло да вложи повече злост в думата „детеубиец“.

Ваймс се втрещи.

Дежурен по дъска. Е, наистина беше такъв, в онова малко квартално училище преди повече от четиридесет и пет години. Майка му бе настояла. Бог знае откъде вадеше по пени на ден за таксата, макар че в повечето случаи госпожа Слабонравна се радваше да приеме заплащането във вид на стари дрехи или дърва за огрев, или за предпочитане джин. Числа, букви, мерки, теглилки — не беше нещо, което да се нарече богата учебна програма. Ваймс ходеше там близо девет месеца, докато улицата не го накара да научи доста по-трудни и по-жестоки уроци. Но за известно време беше удостоен да подава плочките за писане и да чисти дъската. О, каква опияняваща важност ти придава това, когато си шестгодишен!

— Ще отречете ли? — задъха се Ревностен. — Че унищожавате написани думи? Признали сте го пред Низшия крал в Юбервалд!

— Беше на шега!

— О? Значи отричате?

— Какво? Не! Той беше впечатлен от титлите ми и аз просто вкарах тази за… майтап.

— Значи отричате престъплението? — настоя Ревностен.

— Престъпление? Чистех дъската, за да може да се напише нещо ново на нея! Как това ще е престъпление?

— Не ви е било грижа къде отиват думите!

— Да ме е било грижа? Та това си беше само тебеширен прах!

Ревностен въздъхна и потърка очите си.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Ваймс.

— Командире, аз разбирам, че сте бил млад и може да не сте осъзнавал какво правите, но вие трябва да разберете, че за нас сте съучастник в най-грозното престъпление — унищожаване на думи.

— Извинете, нима да изтриеш „М като Мама“ е углавно престъпление?

— От немислимите за истинско джудже — потвърди Ревностен.

— Нима? Но аз се ползвам с доверието на самия Низш крал!

— И аз така разбрах. Под нас има шест преподобни грага, командире, и в техните очи Низшият крал и неговият род са се отклонили от вярната жила. Той е… — Ревностен изстреля едно изречение в джуджешко стакато прекалено бързо, за да успее Ваймс да схване нещо, и после преведе: — Блудкаж. Опасно либерален. Повърхностен. Видял е светлината.

Ревностен го гледаше напрегнато.

„Мисли бързо! — От това, което си спомняше Ваймс, Низшият крал и обкръжението му бяха доста корави типове. — А тези тук ги смятат за сантиментални либерали.“

— Блудкаж? — повтори той.

— Именно. В тази връзка ви приканвам да си направите извод за същността на онези, на които служа долу.

„А — зарадва се Ваймс. — Ето това вече е нещо. Дори и само намек. Приятелчето Ревностен е мислител.“

— Като казвате, че е „видял светлината“, звучите сякаш имате предвид „покварен“.

— Нещо подобно. Различни думи, командире. Тук долу ще е неразумно да се осланяте на метафорите си. Да видиш светлината означава да си заслепен. Не знаете ли, че очите се отварят по-широко в тъмнината?

— Заведете ме при онези долу!

— Те няма да ви чуят. Дори няма да ви погледнат. Те нямат нищо общо с Горния свят. Вярват, че е нещо като лош сън, кошмар. Не съм посмял да им кажа за вашите „вестници“, отпечатвани всеки ден и захвърляни като боклук. Шокът ще ги убие.

„Но печатарската машина е измислена от джуджета — отвърна наум Ваймс. — Очевидно са били неправилният вид джуджета. Виждал съм и Веселка да хвърля боклук в кофата за книжни отпадъци. Май почти всички джуджета са от погрешния тип, а?“

— Какво точно работите, господин Ревностен?

— Аз съм главната им връзка с Горния свят. Би могло да се каже, управителят.

— Мислех, че това е работа на Ловкоклинчи?

— Ловкоклинчи? Той поръчва стоките, предава заповедите ми, плаща на миньорите и така нататък. Върти домакинството всъщност — пренебрежително отвърна Ревностен. — Той е новак и работата му е да прави каквото му кажа. Аз говоря от името на граговете.

— Говорите с кошмарите от тяхно име?

— Може и така да се каже, предполагам. Те няма да позволят на един думоубиец да стане стопилник. Самата идея е ненавистна.

Те се вторачиха един в друг.

„Пак я докарахме до Куумската долина — каза си Ваймс. — Те няма да…“

— Разрешете да направя предложение — тихо се обади Ангуа.

Две глави се обърнаха. Два чифта устни казаха:

— Да?

— Стопилникът… Търсачът на истината. Трябва ли да бъде джудже?

— Разбира се! — отсече Ревностен.

— Тогава какво ще кажете за капитан Керът? Той е джудже.

— Известно ни е за него. Той е… аномалия — каза Ревностен. — Претенциите му за родственост с джуджетата са спорни.

— Но повечето джуджета в града приемат, че е джудже — възрази Ангуа. — Освен това е ченге.

Ревностен се отпусна тежко на стола си.

— За вашите джуджета тук — да, той е джудже. Но ще е неприемлив за граговете.

— Няма джуджешки закон, който казва, че едно джудже не може да е по-високо от шест стъпки, сър.

— Граговете са закона, жено! — сопна се Ревностен. — Те тълкуват законите, датиращи от десетки хиляди години.

— Е, нашите не датират оттогава — обади се Ваймс. — Но убийството си е убийство навсякъде. Слухът е плъзнал. Духовете сред тролове и джуджета вече хубавичко са се разпалили и това ще ги накара просто да кипнат. Искате ли война?

— С троловете? Това е…

— Не, с града. Има ли част от него, в която законът не важи? Негова светлост няма да приеме това.

— Няма да посмеете!

— Погледнете ме в очите — предизвика го Ваймс.

— Джуджетата са доста повече от стражите — натърти Ревностен, но смутеното изражение вече бе пробягало по лицето му.

— Да не би да ми казвате, че законността е просто въпрос на численост? — ядоса се Ваймс. — Мислех, че вие, джуджетата, буквално се прекланяте пред идеята за законност. Нима всичко се свежда до бройката? Тогава ще назнача още хора. А също и тролове. Те са граждани точно като мен. Сигурен ли сте, че всички джуджета са на ваша страна? Ще вдигна на крак полковете. Ще се наложи. Знам как стоят нещата в Лламедос и Юбервалд, но тук е различно. Един закон, господин Ревностен. С това разполагаме. Ако оставя народът да тръшне вратата пред него, значи по-добре да закрия и Стражата.

Ваймс отиде до вратата.

— Това е моето предложение. Сега се връщам в участъка…

— Почакайте!

Ревностен седеше втренчен в бюрото, барабанейки с пръсти по него.

— Аз не съм… от старшинството тук.

— Нека говоря с вашите грагове. Обещавам да не трия никакви думи.

— Не. Те няма да говорят с вас. Не разговарят с хора. Чакат долу. Знаят за посещението ви. Те са уплашени. Не вярват на хора.

— Защо?

— Защото не сте джуджета! — почти зави Ревностен. — Защото сте… вид сън.

Ваймс сложи ръце на раменете на джуджето.

— Тогава нека отидем долу, където ще можеш да им разкажеш кошмарите — предложи той. — И да им посочиш кой точно от тях съм аз.

Настъпи продължително мълчание, преди Ревностен да отговори:

— Много добре. Вие ме насилвате, както разбирате.

— Ще се радвам да отбележа това — каза Ваймс. — Благодаря за съдействието ви.

Ревностен стана и извади връзка сложни ключове от одеждите си.

Ваймс се опита да запомни пътя, но беше трудно. Имаше чупки и завои в мрачни тунели, които изглеждаха досущ еднакви. Никъде не се виждаше и следа от вода. Докъде стигаха тунелите? Колко надолу? Колко надалеч? Джуджетата си пробиваха път дори през гранит. Сигурно можеха да минат небрежно и през речната кал.

Всъщност на повечето места бяха по-скоро разчиствали, отколкото копали, изнасяйки тинята от помещенията, свързвайки с проходи древните подгизнали стаи. И някак си водата изчезваше.

Имаше блещукащи, може би магически неща, едва видими отвъд тъмните сводове, които подминаваха. И странно монотонно пеене. Той знаеше джуджешки напеви от типа на „брадвата на леля ми е забита в главата ти“, но тези изобщо не бяха такива. Звучаха като кратки думи, изстреляни с много голяма скорост.

И с всеки следващ завой усещаше как яростта му се връща. Обикаляха в кръг, нали? Просто на инат. Ревностен беше дръпнал напред, оставяйки Ваймс да върви слепешком зад него и от време на време да удря главата си. Природата му се бунтуваше. Това не беше нищо повече от проклето размотаване! Джуджетата нехаеха за закона, за него, за света отгоре. „Те подкопават нашия град и не спазват законите ни! Извършено е проклето убийство. Той го призна! Защо търпя този… този глупав театър!“

Минаваше покрай поредния вход на тунел, но този беше препречен с дъска. Той издърпа меча си, викна: „Чудно какво ли има там долу“, строши дъската и тръгна по тунела, а Ангуа подире му.

— Разумно ли е, сър? — прошепна тя, докато напредваха все по-надолу.

— Не. Но ми дойде дотук от господин Ревностен — изръмжа Ваймс. — Казвам ти, още един засукан тунел и ще се върна тук с тежката артилерия, политика или не.

— Успокойте се, сър!

— Ами то всичко, което говори и прави, е обида! Направо ми кипва кръвта! — мърмореше Ваймс, крачейки напред, без да обръща внимание на виковете на Ревностен зад него.

— Там отпред има врата, сър!

— Добре де, не съм сляп! Само полусляп! — тросна се Ваймс.

Той се пресегна. Голямата кръгла врата имаше щурвал по средата и беше цялата изписана с джуджешки руни.

— Можете ли да ги разчетете, сержант?

— Ъ-ъ… „Смъртна опасност! Наводнение! Не влизай!“ — пробва се Ангуа. — Горе-долу в този смисъл, сър. Това са напорни врати. Виждала съм да използват такива в някои мини.

— Заключени с вериги при това! — измърмори Ваймс, протягайки ръка. — Изглежда солидно желязо… ох!

— Сър?

— Срязах си ръката на един пирон! — Ваймс напъха ръка в джоба, където Сибил се грижеше да има чиста кърпичка, подменяна ежедневно, без изключения.

— Пирон в желязна врата, сър? — взря се Ангуа.

— Добре де, нит. Не виждам нищо в тази тъмница. Защо не вземат да…

— Трябва да вървите след мен. Това е мина! Има опасности! — изпъшка Ревностен, настигайки ги.

— Не сте ли овладели наводненията? — попита Ваймс.

— Трябва да ги предвиждаме! Знаем как да се справим! А сега стойте близо до мен!

— Щях да бъда по-склонен на това, сър, ако смятах, че минаваме по правилния маршрут! — натърти Ваймс. — Иначе бих се огледал за пряк път!

— Почти стигнахме, командире — рече Ревностен и тръгна напред. — Почти стигнахме!