Тери Пратчет
Туп! (19)

На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин пусна блещукащото нещо в най-дълбокия кладенец, за който се сети. Никой никога нямаше да го чуе там долу. Пилето не спря да го преследва чак до дома му.

 

 

„Можеше да е доста по-лесно — мислеше си Ваймс, — ако това беше приказка. Изтегляш меч от камъка или хвърляш магически пръстен в морските дълбини и под всеобщото ликуване светът продължава да се върти.“

Но това бе истинският живот. Светът не се въртеше, просто си обикаляше. Беше Денят на Куумската долина и в нея не се водеше битка. Но пък и не цареше мир. Онова, което цареше… ами то беше заседаване. Бяха преговори. Всъщност, доколкото Ваймс можеше да каже, все още не се бе стигнало до преговори. Още не бе минал етапът на провеждане на разговори относно провеждане на срещи относно събиране на делегации. От друга страна, никой не бе умрял, с изключение вероятно от скука.

Много история трябваше да се разнищи, а пред онези, които не бяха ангажирани с тази деликатна дейност, стоеше задачата да обуздаят Куумската долина. Пещерата долу бе лобното място на два легендарни героя, а само една сносна буря и няколко отместени камъка бяха достатъчни всичко да бъде пометено в стихиен приливен поток. Досега не бе станало, но рано или късно динамичната география щеше да се заеме с въпроса. Куумската долина не можеше да се остави на собственото си устройство, не и занапред.

Накъдето и да погледнеше човек, групи тролове и джуджета проучваха, копаеха, отбиваха или заприщваха потоците. Така беше от два дни, но щеше да продължи вечно, понеже всяка зима променяше условията на играта. Куумската долина им налагаше сътрудничество. Проклетата Куумска долина…

Ваймс реши, че това е вече малко прекалено, но природата няма мярка. Понякога залезите са толкова розови, че съвсем им липсва стил.

Едно нещо стана наистина бързо и това бе тунелът. Джуджетата бяха прокопали мекия варовик като на игра. Човек вече можеше да влезе в пещерата, макар че трябваше да се нареди на опашка сред дългата върволица тролове и джуджета.

Чакащите на опашката се споглеждаха с несигурност. Онези от обратния поток понякога изглеждаха ядосани или пред разплакване, или просто вървяха, забили поглед в земята. Пред изхода на тунела обикновено се събираха в смълчани групички.

Ваймс, понесъл на ръце малкия Сам, не трябваше да се реди на опашка. Новините бяха плъзнали. Той мина право напред покрай троловете и джуджетата, които прилежно сглобяваха счупените сталагмити (Ваймс не знаеше, че това е възможно, но очевидно ако се върнеше след петстотин години, пак щяха да изглеждат като нови), и влезе в онова, което вече бяха почнали да наричат Кралската пещера.

И ето ги там. Неоспорим факт. Кралят на джуджетата — полегнал върху шахматната подложка, фосилизиран от вечния капчук, с вкаменена брада, сляла се със скалната основа, а диамантеният крал — останал прав в смъртта си, с потъмняло тяло, вперил очи в играта пред тях. Бе негов ред, от протегнатата му ръка висеше здрав малък сталактит.

Бяха отчупили малки сталагмити, за да си направят фигурките, които времето сега бе запечатало в неподвижна композиция. Издрасканите линии върху каменната подложка бяха почти невидими, но играчите на „Туп“ от двете раси вече размишляваха върху ходовете и Вестникът бе поместил скица на „Играта на мъртвите крале“. Диамантеният крал бе играл от страната на джуджетата. Резултатът очевидно можеше да е всякакъв.

Говореше се, че когато всичко това приключи, ще запечатат пещерата. По думите на джуджетата, прекалено много живи същества в пещера някак си я убиват. А кралете щяха да останат насаме да довършат играта си — този път в мир.

Капчук върху камък, променящ формата на света капка по капка, отмиващ една долина…

„Е, да — додаде Ваймс на себе си. — Но никога няма да е толкова просто. И за всяко следващо поколение ще трябва да я отварят наново, за да могат всички да видят, че е истина.“

Днес обаче тя бе отворена за него и малкия Сам, който носеше прелестна вълнена шапчица с пискюл.

Тухльо и Сали стояха на пост заедно с две джуджета и още два трола и зорко следяха посетителите, както и един другиго. Върмите покриваха тавана. Играта блестеше. Какво щеше да запомни малкият Сам? Може би само блещукането. Но трябваше да види това.

Играчите бяха истински. С това поне се съгласяваха и двете страни. Резбите по Диамантения крал бяха автентични, а бронята и скъпоценностите по Кървавия топор отговаряха точно на историческите сведения. Дори дългият самун джуджешки хляб, който носеше в битка и който можеше да строши тролски череп, бе до него. Джуджешките учени с надлежност и старателност успяха да отрежат миниатюрно резенче от него, при което похабиха петнайсет триона. Като по чудо се оказа все тъй неядивен, колкото и в деня на опичането му.

Ваймс реши, че минута е достатъчна за този исторически момент. Малкият Сам бе в докопващата възраст и изобщо нямаше да узнае как свършва всичко това, ако синът му изядеше исторически паметник.

— Може ли да разменим две думи, младши страж? — обърна се той към Сали на тръгване. — Смяната идва след минута.

— Разбира се, сър — отвърна Сали.

Ваймс отиде до един ъгъл в каверната и изчака Ноби и Фред Колън да се дотътрят начело на смяната.

— Радваш ли се, че се присъедини към нас, младши страж? — подхвана той, когато тя забързано се доближи до него.

— Много, сър!

— Добре. Да идем горе на светло, а?

Изкачиха тунела и излязоха във влажната жега на Куумската долина, където той приседна на един камък и се вторачи в нея. Малкият Сам играеше в нозете му.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен, младши страж?

— Трябва ли да има, сър?

— Не мога да докажа нищо, разбира се — сви рамене Ваймс, — но си агент на Низшия крал, нали? Шпионираше ме.

Изчака я да обмисли вариантите. Лястовичките пикираха в ескадрони над главите им.

— Аз, ъ-ъ, не бих назовала нещата точно така, сър — накрая отвърна тя. — Държах под око Кофтимели и чух за мината под града, а после като взе да става напечено…

— … ти се стори добра идея да станеш страж, така ли? Лигата знаеше ли?

— Не! Вижте, сър, не шпионирах вас…

— Казала си му, че тръгвам за Куумската долина. А онази нощ, като пристигнахме, излезе на малка въздушна разходка. Просто да поразкършиш криле, а?

— Вижте, шпионажът не е призванието ми! Присъединих се към новата стража в Начук. Опитвахме се да постигнем нещо там. Исках да дойда в Анкх-Морпорк, понеже… ами всички искаме. Да се научим, разбирате ли? Как успявате да го направите? Всички ви хвалят! А когато ме повика Низшият крал, си помислих „Какво толкова лошо има?“. Кофтимели и там бе създал проблеми. Ъ-ъ… аз всъщност никога не съм ви лъгала, сър.

— Рис вече знаеше за Тайната, така ли?

— Не, сър, не по същество. Но мисля, че имаше причина да подозира наличието на нещо там долу.

— Тогава защо просто не е отишъл да погледне?

— Джуджета да копаят в Куумската долина? Троловете щяха да, ъ-ъ, да откачат, сър.

— Но не и ако джуджетата само разследват защо ченге от Анкх-Морпорк гони някакви престъпници из пещерите, а? Не и ако ченгето е добрият стар Сам Ваймс, който всеки знае, че е точен като стрела, макар и не най-острият нож в долапа. Не можем да подкупим Сам Ваймс, ама що да се хабим, като можем да му вържем шал през очите?

— Вижте, сър, разбирам как се чувствате, но… ами… ето момченцето ви си играе в Куумската долина, при всички тези тролове и джуджета наоколо, които не се бият. Нали така? Не съм лъгала, сър, просто… взаимодействах. Струваше ли си, сър? Ха, доста ги притеснихте, като отидохте при магьосниците! Блясък не бе напуснал града! Рис трябваше да го докара по въздух през нощта. Те всъщност само ви следваха. Единственият, който ви подлъга, бях аз, но се оказва, че не ме е бивало особено. Те се нуждаеха от вас, сър. Огледайте се и кажете не си ли струваше…

На стотина метра от тях камък с размерите на къща, тикан и направляван от дузина тролове, изтрополи по скалата, падна върху една дупка и я затапи като яйце в чашка. Последваха радостни възгласи.

— Може ли да спомена още нещо, сър? — обади се Сали. — Знам, че Ангуа е зад мен.

— За теб съм сержант Ангуа — процеди до ухото й Ангуа. — Освен това не подлъга и мен. Казах ти, че не обичаме порти в Стражата. Но ако ви интересува, сър, мирише, сякаш казва истината.

— Държиш ли още връзка с Низшия крал? — запита Ваймс.

— Да, и съм сигурна, че той ще… — започна бързо Сали.

— Ето моите искания: граговете и каквото е останало от охраната им се връщат с мен в Анкх-Морпорк. Включително Ревностен, макар и да разбрах, че ще минат седмици, преди да може отново да говори. Ще се изправят пред Ветинари. Поел съм обещания и никой няма да ме спре да ги изпълня. Ще бъде трудно да им лепна големи обвинения, но поне ще опитам, дявол да го вземе! И понеже се обзалагам на вечерята си, че Ветинари има пръст в цялата тази работа, няма да се учудя, ако накрая ги прати в пакет на Рис. Предполагам, че той има достатъчно дълбока килия за всеобщ комфорт. Разбра ли?

— Да, сър. А останалите искания?

— Същите, но на по-висок тон — отсече Ваймс. — Ясно?

— Абсолютно, сър. В такъв случай аз, разбира се, ще подам оставка.

Ваймс присви очи.

— Ще подадеш оставка, когато аз ти кажа, младши страж! Прие кралския шилинг, помниш ли? И даде клетва. Марш да взаимодействаш!

— Ще я задържите ли? — обади се Ангуа, следейки с поглед отдалечаващият се вампир.

— Сама каза, че е добро ченге. Ще видим. О, не прави такава физиономия, сержант. Сега на мода в политиката е да се шпионират приятелите. Така разбрах. Както тя каза: огледай се!

— Държите се малко несвойствено, сър — Ангуа го изгледа загрижено.

— Да, нали? — усмихна се Ваймс. — Снощи се наспах чудесно. Днес е чудесен ден. Никой не се опитва активно да ме убие, което е чудесно. Благодаря ти, сержант. Желая ти чудесна вечер.

Ваймс понесе малкия Сам обратно в късната следобедна светлина. Даже по-добре, че момичето работеше за Рис. Иначе щеше да стане малко сложничко. Това беше голата истина. Да я задържи? Може би. Беше доста полезна, дори Ангуа го призна. Освен това практически щеше да е принуден да наеме шпионин в такива почти военни времена! Ако си изиграеше ходовете правилно, никой никога повече нямаше да му налага кого да взема в Стражата. Дорийн Уинкингс можеше да си трака фалшивите кучешки зъби, колкото си ще!

Хмм… Ветинари така ли разсъждаваше през цялото време?

Чу да го викат по име. По камъните наближаваше карета и Сибил махаше от прозорчето. Това беше още една стъпка напред — дори фургоните вече можеха да стигат дотук.

— Не си забравил за вечерята довечера, нали? — запита тя с известно подозрение.

— Не, скъпа. — Ваймс не бе забравил, но се надяваше, че проблемът може да се изпари, ако не мисли за него. Вечерята щеше да е Официална, с двамата крале и куп важни по-низши управници и водачи на кланове. И за съжаление — Специалния анкх-морпоркски пратеник. Сиреч, Сам Ваймс, излъскан от глава до пети. Поне нямаше да носи чорапогащник и пера. Дори Сибил не беше толкова предвидлива. За жалост обаче в града имаше сносен шивач, горящ от желание да използва всичката златна сърма, която бе закупил случайно преди няколко години.

— Уиликинс ще е приготвил банята, докато се върнем — подхвърли Сибил, когато каретата продължи по пътя си.

— Да, скъпа.

— Недей да гледаш толкова вкиснато! Помни, че ще крепиш честта на Анкх-Морпорк!

— Нима, скъпа? А какво да правя с другата ръка? — изпъшка Ваймс, настанявайки се на мястото си.

— О, Сам! Довечера ще крачиш редом с крале!

„По-скоро бих крачил сам-самичък по пътя за Петмезената мина в три сутринта — помисли си Ваймс. — Под дъжда, с преливащите улуци.“ Но съпругите са си такива. Тя толкова се… гордееше с него. Изобщо не му беше ясно защо.

Погледна китката си. Поне това си бе изяснил. Изходна рана, как ли не! Просто горящият нефт бе пръснал по ръката му. Може малко да прилича на онзи проклет символ, колкото да паникьоса джуджетата, но на него не му минаваха никакви воднисти очи. Здрав разум и факти, ето на какво се осланяше той!

След време осъзна, че не пътуваха към града. Бяха се спуснали почти до езерата, но сега се насочваха отново нагоре по стръмната пътека. Долината се ширна пред очите му.

Кралете здраво товареха подчинените си с презумпцията, че уморените бойци са по-малко навити за бой. Групите пъплеха по скалите като мравки. Може би имаше план. Сигурно имаше план. Но планините щяха да му се надсмиват всяка зима. Тук трябваше да се поддържат отряди през цялото време, да се обхождат баирите и да се откриват и разбиват опасните камъни, преди да причинят беди. Народът трябваше да помни Куумската долина! Защото в противен случай миналото му е… минало.

И може би отвъд тътнежа на подземните води ще се чуе смехът на мъртвите крале.

Каретата спря. Сибил отвори вратата.

— Слизай, Сам Ваймс — нареди тя. — Без спорове. Време е за портрета.

— Тук ли? Но тук е… — започна Ваймс.

— Добър ден, командире — жизнерадостно поздрави Ото Вик, застанал на вратата. — Зложих пейка и зветлината е зъвзем подходяща за зветовете!

Ваймс трябваше да се съгласи. Планините искряха като злато под проблясъците на светкавиците. В далечината Кралските сълзи падаха в блестящ сребрист низ. Ярко оцветени птици се стрелкаха из небето. И по цялото протежение на долината имаше дъги.

Куумската долина в Деня на Куумската долина. Той трябваше да е там.

— Дали нейно благородие би зеднала з момченцето на зкута зи, а вие, командире, да зазтанете з ръка на рамото й…? — Той се засуети около тях с големия си черен иконограф.

— Дошъл е да направи снимки за Вестника — прошепна Сибил. — И си казах, е, сега или никога. Портретната живопис трябва да се развива.

— Колко ще отнеме това? — запита Ваймс.

— О, чазтица от зекундата, командире!

Ваймс се ободри. Така по̀ биваше.

Разбира се, никога не трае толкова. Но следобедът беше топъл и Ваймс все още се чувстваше чудесно. Седнаха и се втренчиха с онези смразени усмивки, които хората придобиват, когато се чудят защо частица от секундата трае половин час, докато Ото се опитваше да натъкми Вселената според вкуса си.

— Хавлок ще се чуди как да те възнагради, да знаеш — промърмори Сибил, докато вампирът се суетеше около тях.

— Може да продължи да се чуди — отвърна Ваймс. — Имам всичко, което желая.

Той се усмихна.

Щрак!

 

 

— Шейсет нови стража? — повтори лорд Ветинари.

— Цената на мира, сър — добросъвестно обясни капитан Керът. — Сигурен съм, че командир Ваймс няма да се примири с по-малко. Наистина изпитваме недостиг.

— Шейсет мъже — и джуджета, и тролове очевидно — представляват над една трета от сегашния ви състав — възкликна патрицият, потропвайки с бастуна си по калдъръма. — Мирът пристига с доста голяма квитанция, капитане.

— И известни дивиденти, сър — отбеляза Керът.

Те се загледаха в пресечения кръг, очертан над входа на мината точно над жълто-черната лента, опъната от Стражата да спира натрапници.

— Мината задочно се пада на нас, така ли? — запита Ветинари.

— Очевидно, сър. Май че терминът е „отчуждаване за обществена полза“.

— А, да. С други думи, явна правителствена кражба — въздъхна Ветинари.

— Но граговете бяха откупили правото на неограничена поземлена собственост, сър. Едва ли ще го предявят сега.

— Така е. А джуджетата наистина ли могат да правят водонепропускливи тунели?

— О, да. Почти откакто има рудници. Желаете ли да влезете вътре? Обаче се опасявам, че асансьорът не работи в момента.

Лорд Ветинари огледа релсите и малките вагонетки, с които джуджетата бяха извозвали отпадъка. Опипа сухите стени. Върна се обратно по стълбите и се намръщи, когато еднотонна желязна плоча проби стената, профуча покрай лицето му, премина през отсрещната стена и се заби в улицата отвън.

— А това в реда на нещата ли е? — запита, отръсквайки мазилка от наметката си.

Въодушевен глас зад него извика:

— Въртящият момент! Това е невероятно! Изумително!

През дупката в стената се промуши фигура, хванала нещо в ръка, и се втурна към капитан Керът, треперейки от вълнение.

— Завърта се веднъж на всеки 6.9 секунди, но въртящият момент е огромен! Счупи стягата! Какво го захранва?

— Май никой не знае — отвърна Керът. — В Юбервалд…

— Извинете, за какво става въпрос? — намеси се Ветинари, властно вдигайки ръка.

Мъжът го погледна и се обърна към Керът:

— Кой е тоя?

— Лорд Ветинари, управник на града, позволете да ви представя господин Пони от Гилдията на занаятчиите — бързо каза Керът. — Моля да покажете на негова светлост полуоста, господин Пони.

— Благодаря — кимна Ветинари. Той пое нещото, което доста приличаше на два петнайсетсантиметрови куба, съединени един с друг като двойка зарове, опрени страна в страна. Въртяха се един спрямо друг — много, много бавно.

— О, механизъм — безучастно каза той. — Колко хубаво.

— Хубаво? — възкликна Пони. — Не разбирате ли? Не спира да се върти!

Керът и Пони загледаха с очакване патриция, който каза:

— И това е добре, така ли?

Керът се прокашля.

— Да, сър. Едно от тези привежда в действие една от най-големите мини в Юбервалд. Всичките помпи, вентилаторите за въздух, вагонетките за извозване на рудата, духалките за ковачниците, асансьорите… всичко. Само едно от тези. То е тип Устройство, като кубовете. Не знаем как са направени, много са редки, но другите три, за които съм чувал, не са спирали да работят от стотици години. Не използват гориво, не се нуждаят от нищо. Изглежда са на милиони години. Никой не знае кой ги е направил. Те просто се въртят.

— Колко интересно — отбеляза Ветинари. — Движи вагонетки? Под земята, казвате?

— О, да — потвърди Керът. — Дори се извозват миньори.

— Ще помисля по темата — рече Ветинари, избягвайки протегнатата ръка на господин Пони. — А какво можем да го накараме да прави в града?

Двамата с Керът обърнаха въпросителни лица към господин Пони, който сви рамене и каза:

— Всичко!

 

 

Цоп! Водната капка падна на главата на много, много покойния крал Кървавия топор.

— Колко трябва да висим тук, серж? — обади се Ноби, докато наблюдаваха върволицата посетители, точеща се покрай мъртвите крале.

— Гос’ин Ваймс прати вест да дойдат други от нашите — рече Фред Колън, пристъпяйки от крак на крак. При влизането пещерата не изглеждаше студена, но след време лепкавата влага влизаше под кожата на човек. Той реши, че това не се отнася за Ноби, който бе благословен от Природата с естествена лепкавост.

— Почват да ме побиват тръпки, серж — призна Ноби и посочи кралете. — Ако оная ръка мръдне, ще запищя.

— Мисли за това, че си тук, Ноби.

— Винаги съм все някъде, серж.

— Да, ама когато вземат да пишат историческите книги, ще… — Фред Колън поспря и се замисли. Трябваше да признае, че сигурно нямаше да споменат точно тях двамата с Ноби. — Е, тъй или инак твоята Лиска ще се гордее с теб.

— Тая май няма да я бъде, серж — тъжно сподели Ноби. — Мило момиче е, ама май трябва тактично да я разкарам.

— Стига, бе!

— Тъй е, серж. Оня ден ми сготви вечеря. Опита се да направи Злочестия пудинг като старото ми мамче.

Цоп!

Фред Колън се усмихна от дъното на стомаха си.

— О, да. Никой не може да озлочести пудинг като старото ти мамче, Ноби.

— Беше ужасно, Фред — оплака се Ноби с клюмнала глава. — Пък за кебапа й хич не ми се говори. Не е от ония девойки, дето ги бива в кухнята.

— По-скоро е пилонен тип, Ноби, тъй си е.

— Точно тъй. И си помислих, ами… с Чукоглавата може никога да не си сигурен накъде гледа, ама мидите й в масло, е… — той въздъхна.

— Тая мисъл сгрява мъжа в студена нощ — съгласи се Фред.

— И ’наеш ли, напоследък, като ме фрасне с мокра риба, не боли толко’, колкот’ преди — продължи Ноби. — Май намираме общ език.

Цоп!

— Тя може да строши омар с юмрук — отбеляза Колън. — Това е много ценен талант.

— Та си мислех да говоря с Ангуа — кимна Ноби. — Тя може да ми даде ъкъл как да разкарам тактично Лиска.

— Добра идея, Ноби — окуражи го Фред. — Не пипайте, сър, инак ще трябва да ви откина пръстите — заплаши той с приятелска интонация едно джудже, което се протягаше с благоговение към шахматната подложка.

— Но пак ще сме си приятели, разбира се — додаде Ноби, а джуджето се дръпна. — Поне докато мога да влизам безплатно в клуб „Розово маце“, винаги ще съм до нея, ако й се прище да поплаче върху нечий шлем.

— Много модерно виждане, Ноби — похвали го Фред. Той се усмихна в сумрака. Някак си светът се бе върнал в релсите.

Цоп!

 

 

Вечният трол, бродещ из света…

Тухльо се затътри след Детритус, влачейки бухалката си.

Е, нема грешка, огря го късмета! Разправяха, че е болезнено да откажеш дрогата, ама на Тухльо целият му живот беше болезнен, и точно сега хич не беше толко’ зле. Беше, тъй де, странно как успява да навърже цяло изречение, без да му забрави началото. И му даваха храна, която взе да му харесва, като спря да я повръща. Сержант Детритус, който знаеше всичко, му беше казал, че ако остане чист и поумнее, некой ден може да се издигне чак до младши страж и да изкарва куп мангизи.

Не беше много сигурен как се стигна до всичко това. Май вече не беше в града и бяха ставали некакви битки, а сержант Детритус му показа тия умрелите и го перна по главата и рече „Помни!“, та той се стараеше, ама беше цапардосван по тиквата толко’ по-силно безброй много пъти, че т’ва не беше нищо. Но сержант Детритус рече, че ’сичко опира дотам да не мразят повече джуджетата, пък т’ва хич не е проблем, щото Тухльо ни веднъж не бе имал излишна енергия да мрази някой. Сержант Детритус обяви, че от онова, дето правят долу в тая дупка, светът става по-добър.

И като подуши храната, Тухльо реши, че тука вече сержант Детритус е уцелил право в десятката.

 

 

Троловете и джуджетата бяха издигнали огромна постройка в Куумската долина, използвайки гигантски камъни за стените и половин паднала гора за покрива. Вътре припукваше огън, разстлан на трийсетина метра. Около него на дълги пейки се бяха наредили управниците на над сто джуджешки мини и водачите на осемдесет тролски клана, заедно със своите последователи, слуги и телохранители. Шумът бе неистов, димът — плътен, а жегата — като стена.

Денят бе добър. Беше постигнат напредък. Вярно, че гостите не се омешваха, но и не се опитваха да се избият. Това бе обещаващо развитие. Примирието настъпваше.

На високата маса крал Рис се облегна на импровизирания си трон и каза:

— На крале не се поставят искания. Отправят се молби, които благосклонно се удовлетворяват. Той не разбира ли?

— Не мисля, че му дреме на тра’ка, сир, ако позволите да се изразя грубо — отвърна граг Свитсън, застанал почтително до него. — А висшите джуджета в града ще го подкрепят изцяло в това. Не ми е работа, сир, но бих ви посъветвал за мълчаливо съгласие.

— И това е всичко, което иска? Никакво злато, сребро, отстъпки?

— Това е всичко, което той иска, сър. Но предполагам, че скоро ще получите вест от лорд Ветинари.

— О, можеш да си сигурен в това! — Кралят въздъхна. — Светът се променя, граг Свитсън, но някои неща си остават същите. Ъ-ъ… онова… нещо го е напуснало, нали?

— Така смятам, сир.

— Не си убеден?

Грагът слабо се усмихна вътрешно.

— Да кажем просто, че разумната му молба ще бъде изцяло удовлетворена, а, сир?

— Съветът ти е взет под внимание, граг. Благодаря.

Крал Рис се обърна в трона си, наведе се през двете празни места и запита Диамантения крал:

— Мислиш ли, че нещо им се е случило? Вече минава шест часът!

Блясък се усмихна, изпълвайки помещението със светлина.

— Предполагам, че ги задържат изключително важни причини.

— По-важни от тези? — вдигна вежда джуджешкият крал.

… и понеже някои неща са важни, каретата стоеше пред къщата на магистрата долу в града. Конете нетърпеливо тъпчеха на място. Кочияшът чакаше. Седнала в каретата с бегла усмивка на лицето, лейди Сибил кърпеше чорап, понеже някои неща са важни.

А от отвореният прозорец на горния етаж се носеше гласът на Сам Ваймс:

— Вика „Хррррп!“. Това е хипопотам! Това не е моята крава!

Въпреки всичко имаше още за доизкусуряване.