Тери Пратчет
Туп! (15)

Присъствието на Сибил в Двора на Псевдополис въздействаше странно. Навремето, преди да го подари на Стражата, това бе едно от семейните имения на Рамкин. Тя бе отрасла в него. Това беше домът й.

Смътното усещане за факта се прокрадна в загрубелите и омърляни души на стражите. Мъже, които не се славеха с елегантните си обноски, установиха, че автоматично си изтриват подметките на прага и почтително свалят шлемовете си.

Освен това говореха различно — бавно и колебливо, отсявайки внимателно ругатните от всяко свое изречение. Някой дори беше намерил метла и бе помел или поне преместил мръсотията на по-неочевидно място.

На горния етаж, в помещението, използвано дотогава за каса, малкият Сам спеше спокойно в импровизирано креватче. Ваймс се надяваше някой ден да може да му разкаже как през една специална нощ е бил охраняван от четирима тролски стража. Те не бяха на смяна, но настояха да поемат охраната и просто бленуваха джуджетата да пробват нещо. Сам се надяваше, че момчето ще се впечатли — останалите деца можеха да разчитат най-много на ангели.

Ваймс бе окупирал бюфета, понеже имаше достатъчно голяма маса. Беше разпънал една карта на града. Голяма част от останалата ламперия бе покрита със страници от Хрониките на Куумската долина.

Това не беше игра, а главоблъсканица. Един вид пъзел. И той реши, че вече би могъл да го подреди, защото разполагаше с почти всичките ъгълчета.

— Улица „Етъркъп“, Алеята на празния джоб, Пътеката на ревльовците, Въглищарската улица, Конюшните, Хлъзгавите стълби — промърмори той. — Навсякъде има тунели! Извадили са късмет да го намерят едва в третия или четвъртия. Мискинин явно е живял на половината улици в района. Включително в Емпиричния полумесец!

— Но защоу? — недоумяваше сър Рейнолд Броширован. — Имам предвийд, защоу да копаят тунейли навсякъде?

— Керът, обясни му! — помоли Ваймс и тегли една линия през града.

Керът прочисти гърло.

— Защото са били джуджета, сър, при това дълбинници. Не би им хрумнало да не копаят. Пък и става дума предимно за изриване на затрупани помещения. Това е детска работа за джуджета. А те са полагали релси, за да изнесат отпадъка където си пожелаят.

— Да, но със сийгурност… — започна сър Рейнолд.

— Ослушвали са се за нещо говорещо от дъното на стар кладенец — подхвърли Ваймс, все така надвесен над картата. — Какъв е шансът да се е виждало? А хората стават леко неуравновесени, когато им цъфнат куп джуджета и почнат да им копаят дупки в градината.

— Тоува несъмнейно отнема доуста време.

— Е, да, сър. Но е било в тъмното, тайно и под техен контрол — посочи Керът. — Можели са да отидат където им хрумне. Можели са да копаят на зигзаг, ако трябва, можели са да се водят по слушащата си тръба и никога да не им се налага да говорят с хора или да виждат дневна светлина. Мрак, контролируем и таен.

— Накратко, дълбинници — обобщи Ваймс.

— Тоува е мноуго вълнуващо! — възкликна сър Рейнолд. — И са пронийкнали под музея ми?

— Ти си, Фред — подметна Ваймс, внимателно изчертавайки втора линия по картата.

— Ъ-ъ, да — стегна се Фред Колън. — Ъ-ъ… ние с Ноби открихме къде точно само преди час-два — съобщи той, намирайки за най-разумно да не добавя „след като господин Ваймс ни крещя и ни накара да му кажем всичко с най-малки подробности и ни натири обратно, като ни каза какво да търсим“. Вместо това добави: — Били са бая хитри, сър. Хоросанът даже имаше мръсен вид. Бас държа, че си казвате „аха“, сър.

— Казвам ли си? — озадачи се сър Рейнолд. — По прийнцип бих казал „боуже мой“.

— Предполагам, че си казвате „Аха, а как са успели да изградят стената отново, след като са измъкнали платното“, сър, и ние допускаме…

— Е, вероуятно едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие, както бихте се изразийли вие, и да се изнесе на сутринта — вдигна рамене сър Рейнолд. — Там непрекъснато влизат и излизат посетийтели. При тоува търсехме голяма картийна, а не лице.

— Да, сър. Ние допускаме, че едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие и да се изнесе на сутринта. Там непрекъснато влизат и излизат посетители. При това търсехме голяма картина, а не лице — рече Фред Колън, който беше толкова горд с тази си теория, че нищо нямаше да го спре да я разкаже.

Ваймс заби пръст в картата.

— А тук, сър Рейнолд, един трол на име Тухльо е пропаднал през друго мазе в тунела им. Между другото той спомена, че е мернал нещо в главната мина, което твърде много напомня на Мискинин.

— Но, уви, не сте го открийли.

— Съжалявам, сър. Сигурно отдавна са го изнесли от града.

— Но защоу? — възкликна уредникът. — Моужеха да го разучат в музея! Напоследък сме мноуго интерактийвни!

— Интерактивни? — учуди се Ваймс. — Какво имате предвид?

— Амий, посетийтелите моугат… да гледат картийните коулкото поужелаят — разпери ръце сър Рейнолд. Звучеше леко раздразнено. Хората не бива да задават подобни въпроси.

— А картините какво по-точно правят?

— Ъ-ъ… висят, командийре — натърти сър Рейнолд — Разбийра се.

— Значи казвате, че хората отиват да гледат картините, а картините от своя страна биват гледани?

— Нещо такоува, да — отвърна уредникът и след миг замисляне, осъзнавайки, че това вероятно не е достатъчно, додаде: — но динамийчно.

— Имате предвид, че картините въздействат на посетителите, сър? — намеси се Керът.

— Да! — възкликна сър Рейнолд с огромно облекчение. — Брауво! Именноу тоува се случва! Но ние излагаме Мискийнин от годийни. Доури имаме подвийжна стълба, в случай че посетийтелите искат да разгледат планинийте. Някоуи идват с фийкс идеята, че един от бойците соучи към някаква едва забележийма пещера или нещо подоубно. Честно казано, ако имаше някаква тайна, досега да съм я открийл. Няма смийсъл да я крадат!

— Освен ако някой не е разкрил тайната и не му се е искало и друг да го стори — подметна Ваймс.

— Тоува би бийло доуста голямо съвпадейние, нали, командийре? Картийната не се е променийла внезапно напоследък. Господийн Мискийнин не е намийнал да нарисува оуще една планийна! И макар да не ми е приятноу да го кажа, щеше да е доустатъчно проусто да я унищожат.

Ваймс закрачи около масата. „Всичките парченца — каза си той, — досега трябва да съм събрал всичките парченца!“

Да почнем с онази легенда за джуджето, което изниква полумъртво седмици след битката, бръщолевейки нещо за съкровище.

Добре, значи може да е имало предвид онзи говорещ куб. Преживява битката, скрито някъде, и намира онова чудо, което се оказва важно. Трябва да го занесе на сигурно място… Не, може би трябва да даде на всички да го чуят. И, разбира се, не го взима със себе си, понеже в района сигурно още се мотаят тролове, които точно в момента са настроени първо да цапардосат, а после да се опитат да измислят някакви въпроси. Трябва му охрана.

Добира се до някакви хора, но докато ги води обратно до скривалището, умира.

Минават две хиляди години. Един куб може ли да издържи толкова време? По дяволите, тия неща плуват в разтопена лава!

Значи, лежи си оня куб там. Методий Мискинин пристига, оглеждайки се за… приятна панорама или каквото и да било там, поглежда в краката си и що да види? Е, ще трябва да приема, че е станало така, защото го е намерил и го е накарал да говори, бог знае как. Но не е могъл да го спре. Хвърля го в кладенеца. Джуджетата го намират. Изслушват го, но не им харесва чутото. Дотолкова не им харесва, че Кофтимели нарежда да убият четирима миньори само защото също са го чули. И така, защо картината? Показва за какво говори куба? Или къде е? Ако кубът е в ръцете ти, това не е ли достатъчно?

Както и да е, защо твърдят, че е говорел гласът на Кървавия Топор? Може да е на всеки! Защо ще вярват на думите му?

Долови, че сър Рейнолд говори на Керът…

— … казах на вашият сержант Колън, че картийната е композийрана на няколко километра от самоуто място на бийтката. Съвсем поугрешна част от Куумската долина! Тоува май е единйственото, с коуето и двете страни са съгласни!

— Защо е решил така? — намеси се Ваймс, взрян в масата и като че ли надяващ се да изцеди от нея някакво указание само със силата на волята си.

— Кой знае? Всийчкото е Куумска долина. Плоущта й е 650 квадратни километра. Предпоулагам, че проусто е избрал по-драматийчен изглед.

— Някой да иска чаша чай? — запита лейди Сибил от вратата. — Малко ми стана скучно, та направих една запарка. А ти трябва да си починеш малко, Сам.

Сам Ваймс придоби паниран вид — фигура с авторитет, отново хваната в домашна ситуация.

— Оу, лейди Сибил, взели са Мискийнин! — възкликна сър Рейнолд. — Знам, че принадлежеше на вашия род!

— Дядо ми казваше, че е просто една проклета досада — усмихна се Сибил. — Позволяваше ми да я разстилам на пода в балната зала. Сочех по име всички джуджета. Търсехме тайната, понеже дядо разправяше, че имало тайно съкровище и картината показва мястото му. Разбира се, така и не го открихме, но поне кротувах в дъждовните дни.

— Е, не беше велийко изкуство — призна сър Рейнолд — а и художникът е бил доуста луд, разбийра се. Но някак си говореше на хората.

— Ще ми се да проговори и на мен — обади се Ваймс. — Наистина няма нужда да правиш чай за всички, скъпа. Един от стражите…

— Глупости! Трябва да сме гостоприемни — пресече го Сибил.

— Опийтахме се да направим коупие, естествено — сподели уредникът, приемайки чашата. — Оу, боуже, беше ужасноу! Наийстина е твърде невъзмоужно да се копийра с надлежната точност картийна петнайсет на три метра…

— Не и ако я разпънеш на пода в балната зала и накараш някой да ти донесе пантограф — възрази Сибил, наливайки чай. — Този самовар е абсолютен позор, Сам. По-зле и от чайника. Изобщо никой ли не го чисти?

Тя се взря в лицата им.

— Да не казах нещо лошо?

— Направили сте копие на Мискинин? — промълви сър Рейнолд.

— О, да. На цялото чудо, в мащаб едно към пет — отвърна Сибил. — Когато бях на четиринайсет. За един училищен конкурс. Разбирате ли, учехме джуджешка история и, така де, това, че притежавахме картината, беше прекалено добра възможност, за да се пропусне. Нали знаете какво е пантограф? Много простичък начин да направиш по-големи или по-малки копия на картина с помощта на геометрия, няколко дървени лоста и остър молив. Аз всъщност я направих на пет части по един квадратен метър — това е пълен размер, за да съм сигурна, че хващам всички детайли, след което направих копие в мащаб едно към пет, за да я покажа така, както е желаел горкият господин Мискинин. Получих отлични оценки от госпожица Безнравствена. Беше ни учителка по математика и знаете ли, носеше си косата на кок, прихванат с пергел и линийка. Казваше, че момиче, което знае как да използва прав ъгъл и транспортир, ще стигне далеч в живота.

— Коулко жалко, че вече не го пазите! — въздъхна сър Рейнолд.

— Какво ви кара да мислите така, сър Рейнолд? — удиви се Сибил. — Сигурна съм, че все още е скътано някъде. Известно време висеше от тавана в стаята ми. Чакайте да помисля… Взехме ли го с нас, когато се премествахме? Убедена съм… — Тя вдигна светнали очи. — О, да! Да си се качвал на тавана тук, Сам?

— Не!

— Е, значи, сега е моментът.

 

 

— Никога не съм ходила на женски купон преди — сподели Веселка, докато вървяха малко неуверено из нощния град. — Все така ли става накрая?

— Кое по-точно? — уточни Сали.

— Дето барът се подпали.

— Не по принцип — каза Ангуа.

— Досега не бях виждала мъже да се бият за жена — продължи Веселка.

— Ъхъ, голямо шоу беше, нали? — ухили се Сали. Бяха оставили Лиска у тях в доста умислено настроение.

— Ама тя само се усмихна на един! — възкликна Веселка.

— Да — кимна Ангуа. Опитваше се да се концентрира върху ходенето.

— Макар че ако го схване, ще стане малко гадно за Ноби — разсъди Веселка.

„Боже, спаси ме от бъбриви пияте… питиет… пияндета“ — помисли Ангуа. Намери сили да отвърне:

— Ами госпожица Пушпрам? Всичките тия години е хвърлила по Ноби доста скъпа риба.

— Отбелязахме точка за грозниците — шумно обяви Сали. — Обувки, мъже, ковчези… никога не се хващай за първия, на когото попаднеш!

— О, обувки! — Веселка се размечта. — Мога с часове да говоря за обувки! Виждали ли сте новото сабо от чиста мед на Ян Скалочук?

— Ъ-ъ, ние не ходим при ковач за обувките си, скъпа — Сали хлъцна. — О… май ще повърна…

— Пада ти се, като пиеш… вино — злобно подхвърли Ангуа.

— О, ха-ха — обади се вампирът от сенките — Нямам никакви проблеми със саркастичната пауза и виното, благодаря! Онова, което не трябваше да пия, бе лепкави питиета с имена, измислени от хора с по-малко чувство за хумор от, ъ, извинете… о, нееее…

— Добре ли си? — притесни се Веселка.

— Току-що повърнах шарено хартиено чадърче…

— О, боже!

— И бенгалски огън…

— Сержант Ангуа, вие ли сте? — запита глас в тъмнината. Отвори се капаче на фенер, което освети приближаващото лице на редови страж Визит. Когато се изравниха, тя различи дебел наръч брошури под мишницата му.

— Здрасти, Тежкарчо — подсмръкна тя. — Какво става?

— … изглежда като парченце лимон… — проплака влажен глас от сенките.

— Господин Ваймс ме прати да ви търся из вертепите на греховността и свърталищата на порока — обяви Визит.

— А литературата? — намръщи се Ангуа. — Между другото фразата „нищо лично“ съвсем лесно можеше да се добави към последното изречение.

— Тъй като трябваше да обикалям обиталищата на греха, сержант, реших, че мога междувременно да изпълня някои божи заръки на Ом — обясни Визит, чийто неуморен евангелистки жар взимаше връх над всички злощастия.^[1] Понякога цели барове, претъпкани с народ, изгасваха светлините и всички лягаха на пода, когато дочуеха, че наближава по улицата.

От тъмнината се разнесе звук на повръщане.

— Горко на онез, дето злоупотребяват с виното — клеймоса редови страж Визит. Улови изражението на Ангуа и додаде: — Без да се обиждате.

— Това вече сме го минали — изстена Сали.

— Какво иска Ваймс? — запита Ангуа.

— Отново става дума за Куумската долина. Иска ви обратно в Двора.

— Но нали ни разпуснаха! — оплака се Сали.

— Съжалявам — жизнерадостно рече Визит, — предполагам, че пак ще ви натегнат.

— Историята на живота ми — въздъхна Веселка.

— Е, добре, предполагам, че май трябва да идем — каза Ангуа, опитвайки се да прикрие облекчението си.

— Като казвам „историята на живота ми“, очевидно нямам предвид цялата история — измърмори Веселка явно на себе си и се повлече след тях към свят, благословено лишен от купони.

 

 

Родът Рамкинс никога не изхвърляше нищо. В таванските им помещения имаше нещо обезпокоително, и то не само заради леката миризма на отдавна умрели гълъби.

Родът Рамкинс надписваше вещите. Ваймс се бе качвал в голямото таванско на булевард „Скуун“ да свали люлеещото се конче и креватчето заедно с цяла кутия застарели, но многообичани меки играчки, пропити с нафталин. Нищо, което би могло отново да се ползва някога, не се изхвърляше. Надписваше се надлежно и се подреждаше в таванското.

Разчиствайки паяжините пред себе си с една ръка и вдигнала фенер в другата, Сибил водеше групата покрай кутии с „мъжки обувки, различни“, „смешни марионетки, върви и ръкавици“, „куклен театър и декори“. Може би това беше причината за тяхното богатство: сдобиваха се с неща, създадени да траят с векове, и вече много рядко се налагаше да купуват каквото и да е. Освен храна, разбира се, но дори в това отношение Ваймс не би се учудил да види кутии с надпис „ябълкови огризки, разни“ или „останки, трябва да се изядат“.^[2]

— А, ето го — възкликна Сибил, повдигайки връзка рапири и стикове за лакрос. Издърпа дълго, дебело руло на светлината. — Не съм го оцветявала, разбира се — додаде, докато го придвижваха до стълбите. — Щеше да отнеме цяла вечност.

Смъкването на тежкия пакет до бюфета изискваше известни усилия и определена доза бутане, но най-накрая го качиха на масата и махнаха напуканата опаковка.

Докато сър Рейнолд развиваше големите триметрови квадрати и се възторгваше, Ваймс измъкна маломерното копие, измайсторено от Сибил. Беше достатъчно умалено, за да се побере на масата. Той затисна единия му край със спечена чаша и сложи солница на другия.

Бележките на Мискинин бяха тъжно четиво. Трудно, при това, защото доста от тях бяха наполовина изгорени, а и почеркът му би могъл да се постигне от паяк върху батут по време на земетресение.

Човечецът явно е бил пълна откачалка — пишел си е бележки, които е искал да скрие от пилето, понякога е спирал насред изречението, заподозрял, че пилето все още гледа. Очевидно е бил много тъжна картинка, докато не вземел четка, при което работел доста тихо и със странно светнало лице. И това беше животът му: едно огромно продълговато платно. Методий Мискинин: родил се, нарисувал прочута картина, мислил се за пиле, умрял.

При положение че човекът не е можел да различи домат от краставица, как да откриеш смисъл в нещо, което е написал? Единствената бележка, която изглеждаше логична, макар и ужасна, бе онази, която всички считаха за последната му, тъй като бе намерена под сгърченото му тяло. Тя гласеше:

Коо! Коо! Идва! ИДВА!

Беше умрял от задавяне, с гърло, пълно с перушина. А на платното му е съхнел последният щрих.

Погледът на Ваймс попадна на бележката, произволно номерирана с №39: „Помислих, че е пътеводно знамение, но пищи през нощта“. Знамение за какво? Ами тази под №143: „Тъмнината, в тъмнината, като окована звезда“? Ваймс си бе направил отметка за тази. Както и за много други. Но най-лошото за всички тях — или най-хубавото, ако си падаш по мистерии — бе, че можеха да значат всичко. Можеш да си избереш собствена теория. Човекът е бил полуумрял от глад и в смъртен ужас от пиле, живеещо в главата му. Със същия успех можеш да пробваш да вкараш в ред дъждовните капки.

Ваймс ги избута настрана и се втренчи в старателно копираната рисунка. Дори в този размер бе объркваща. Лицата на преден план бяха толкова големи, че можеха да се видят порите по носа на джудже. В далечината се виждаха педантично копирани половинсантиметрови фигурки.

Размахваха се брадви и бухалки, хвърчаха копия, провеждаха се атаки и контраатаки и се водеха отделни двубои. По цялата дължина на картината джуджетата и троловете се бяха вкопчили в яростна битка, кълцаха и размазваха…

Ваймс се запита: „Кой липсва?“

— Сър Рейнолд, можете ли да ми помогнете? — тихо каза той да не би зародилата се мисъл да подвие опашка и да избяга.

— Да, командийре? — отзова се уредникът и бързо се примъкна към него. — Лейди Сибил не прави ли най-изящните…

— Много я бива, да — прекъсна го Ваймс. — Кажете ми… откъде Мискинин е знаел за всичко това?

— Има мноуго джуджешки песни и някои троулски сказанийя. А някои хоура също са станали свидейтели.

— Значи Мискинин може да е прочел за това?

— Оу, да. Освен факта, че е нарисувал грешната част от долината, изображейнието е доуста точно.

Ваймс не отместваше поглед от хартиената битка.

— А някой знае ли защо я е нарисувал на грешното място?

— Има няколкоу теориий. Едната е, че се е подлъгал от факта, че мъртвите джуджета са кремийрани в тоузи край на долината, но след бурята там са се строупали поувечето тела. Имало е и доуста сухи дървета за огньове. Но аз смятам, че е избрал този край, защоуто гледката е доуста по-добра. Планинийте са тоулкова драматийчни.

Ваймс седна втренчен в рисунката с неистово желание да изцеди тайната й.

„Всеки ще знае тайната след няколко седмици — бе казал Мистър Блясък. — Защо?“

— Сър Рейнолд, нещо щеше ли да се случи с рисунката през близките седмици?

— Оу, да — потвърди уредникът. — Щяхме да я слоужим в ноувата й зала.

— Нещо специално ли има в нея?

— Вече казах на сержанта ви, командийре — с лек укор отвърна уредникът. — Кръгла е. Мискинин вийнаги си я е представял излоужена в кръг. Така че наблюдателят един вид да влезе вътре.

„И аз съм почти вътре“ — помисли си Ваймс.

— Мисля, че кубът е казал на джуджетата нещо за Куумската долина — отрони той с отнесен глас, чувствайки се сякаш вече в долината. — Казал им е, че мястото, на което е намерен, е важно. Дори Мискинин го е мислел за важно. Трябвала им е карта, а Мискинин я е нарисувал, макар и да не е знаел. Фред?

— Да, сър?

— Джуджетата не са се старали да не наранят долната част на картината, защото не съдържа нищо важно. Само хора. Хората се движат.

— Ноу, при цялоуто ми уважейние, командийре, всийчките тези морейни също!

— Те нямат значение. Независимо колко се е променила долината, картината ще върши работа — отбеляза Ваймс. Просветление озари ума му.

— Ноу дори рекийте си сменят леглата в течейние на годийните, а от планинийте са се срутили незнайно коулко скали — възкликна сър Рейнолд. — Казвали са ми, че районът вече изоубщо не си прилийча.

— Дори така да е — рече Ваймс със същия отнесен тон, — тази карта ще върши работа хиляди години. Тя не бележи скала или пещера, просто бележи място. Мога да го закарфича. Така де, ако имах карфица.

— Аз иймам! — възторжено се отзова сър Рейнолд, посягайки към ревера си. — Вчера я забелязах на улицата, а нали всийчки знаем старата поговоурка „Вийдиш ли карфийца, вдигни я и цейлият ден“…

— Да, благодаря — Ваймс я взе от ръцете му. Отиде до ръба на масата, вдигна единият край на картината и го завлече до другия ръб, тежката хартия шумолеше зад него. Закопча двата края с карфицата, вдигна оформилата се фуния и навря глава в нея.

— Истината е в планините — обяви той. — С години сте гледали ред планини. Всъщност е бил кръг планини.

— Но аз знаех тоува! — засегна се сър Рейнолд.

— В известен смисъл, сър, но вероятно не сте го осъзнавал досега, нали? Мискинин е стоял на някое важно място.

— Е, да. Ноу е било пещера, командийре. Той изрийчно споменава пещера. Ето защоу все търсят по склоновете на долината. Картийната е нарисоувана от центъра, блийзо до реката.

— Значи има нещо, което все още не знаем! — извика Ваймс, раздразнен, че големият му миг толкова бързо се бе смалил. — Ще открия какво е, като стигна там!

Ето. Каза го. Но знаеше, че ще отиде, знаеше от… откога? Струваше му се цяла вечност, но тази вечност не започна ли от вчера? От днес следобед? Виждаше долината в главата си. Ваймс в Куумската долина! Практически усещаше въздуха! Чуваше грохота на реката с леденостудени бързеи!

— Сам… — поде Сибил.

— Не, това трябва да се свърши! — прекъсна я Ваймс. — Не ми пука за глупавата тайна! Онези дълбинници убиха наши джуджета, нали помниш? Те мислят, че картината е карта, по която да се водят, и именно затова отиват там. Трябва да тръгна след тях!

— Виж, Сам, ако ще… — пробва Сибил.

— Не можем да допуснем война между троловете и джуджетата, скъпа. Онова чудо снощи беше само тъпа улична свада. Една истинска война в Анкх-Морпорк би го сринала до основи! И някак си всичко е вързано с това!

— Не споря! Искам и аз да дойда! — извика Сибил.

— Освен това ще съм в пълна безопасност, ако… Какво? — Ваймс се облещи към жена си, докато мозъчната му предавка превключи на задна. — Не, прекалено опасно е!

— Сам Ваймс, цял живот съм мечтала да отида до Куумската долина, така че не смей и за миг да си помислиш да се мандахерцаш там и да ме оставиш в къщи!

— Аз не се мандахерцам! Никога не съм се мандахерцал. Не знам как да се херцам! Дори нямам манда! Но там скоро ще почне война!

— В такъв случай ще им кажа, че не участваме в нея — спокойно отвърна Сибил.

— Това няма да помогне!

— Значи няма да помогне и в Анкх-Морпорк — заяви Сибил с интонация на играч, майсторски повалил четири джуджета с един ход. — Сам, знаеш, че ще изгубиш. Няма смисъл да спорим. Освен това говоря джуджешки. Ще вземем и малкия Сам.

— Изключено!

— Разбрахме се, значи — кимна Сибил, очевидно получила пристъп на внезапна глухота. — Ако искаш да настигнеш джуджетата, предлагам да тръгнем възможно най-скоро.

Сър Рейнолд се обърна към нея, изгубил ума и дума.

— Ноу, Лейди Сибил, там вече се струпват армии! Тоува не е място за дами!

Ваймс примига. Сибил бе взела решение. Щеше да е като отново да гледа как драконите пърлят онова джудже.

Гръдта на лейди Сибил, която й бе позволено да притежава, се изпълни при дълбокото поемане на въздух. Тя сякаш леко се повдигна от земята.

— Сър Рейнолд — започна с ордьовър от лед, — в годината на въшката прабаба ми веднъж е приготвила, лично, тежка вечеря за осемнайсет души в един военен редут, изцяло обграден от кръвожадни клачианци, и не е пропуснала шербет и ядки. Баба ми в годината на тихата маймуна е отбранявала от тълпа посолството ни в Псевдополис единствено с помощта на градинар, питомен папагал и тиган пръжки. Покойната ми леля, когато каретата ни веднъж бе задържана от двама отчаяни разбойници с тежки лъкове, им дръпна такава реч, че те действително побягнаха, ревейки за майките си, сър Рейнолд, за майките си. Свикнали сме с опасности, сър Рейнолд. Мога ли също да ви напомня, че твърде вероятно половината джуджета, сражавали се в Куумската долина, са били дами? На тях никой не им е казвал да си стоят вкъщи!

„Така, разбрахме се, значи — помисли си Ваймс, — да тръгнем… По дяволите!“

— Капитане — обърна се той към Керът, — изпрати някой да намери онзи граг Свитсън. Предай му, че командир Ваймс му изпраща поздрави и наистина ще заминава рано сутринта.

— Ъ-ъ, ясно, сър. Ще се погрижа — кимна Керът.

„Откъде знаеше, че ще отида? — зачуди се Ваймс — Предполагам, че е било неизбежно. Но той можеше да ни тегли шута, ако беше казал, че сме малтретирали онова джудже. Освен това е един от учениците на Мистър Блясък. Бас държа. Май е добра идея да го държа под око…“

 

 

Кога всъщност спеше лорд Ветинари? Човек явно трябва в един момент да отпусне глава, разсъждаваше Ваймс. Всеки спи. Може да изкараш с леки дремки донякъде, но рано или късно се нуждаеш от цели осем часа, нали така?

Беше почти полунощ, а Ветинари седеше на бюрото си, свеж като кукуряк и хладен като утринна роса.

— Сигурен ли сте за това, Ваймс?

— Керът може да се погрижи за нещата. Така и така поутихнаха малко. Мисля, че повечето големи зулумаджии са тръгнали към Куумската долина.

— Добра причина вие да не отивате, би могло да се каже. Ваймс, имам… агенти за подобни неща.

— Но вие искахте да ги изловя, сър! — възрази Ваймс.

— В Куумската долина? В този момент? Пращането на наши сили там би могло да има дълбоки последствия, Ваймс!

— Добре! Вие ми казахте да ги измъкна от дупките! За тях аз съм дълбоките последствия!

— Е, безспорно — призна Ветинари, след като стоя втренчен в него по-дълго, отколкото бе удобно. — А когато безстрашно стигнете дотам, ще ви трябват приятели. Ще се погрижа Низшият крал най-малкото да узнае за присъствието ви.

— Не се тревожете, доста скоро ще разбере — озъби се Ваймс. — О, да.

— Не се и съмнявам. Той има агенти в града ни, също както аз в неговия. Така че ще му отдадем дължимото, като го уведомим официално за онова, което той при всички случаи ще узнае. Това се нарича политика, Ваймс. То е нещо, което се опитваме да правим в правителството.

— Но… шпиони? Мислех, че сме дружки с Низшия крал!

— Разбира се, че сме — разпери ръце Ветинари. — И колкото повече знаем един за друг, толкова по-добри приятели ставаме. Едва ли бихме си правили труда да шпионираме враговете си. Какъв би бил смисълът? Лейди Сибил няма ли нищо против да отидете?

— Тя идва с мен. Настоява.

— Безопасно ли е?

— Тук безопасно ли е? — сви рамене Ваймс. — Вкъщи дойдоха джуджета през проклетия под! Не се безпокойте, тя и малкият Сам ще бъдат пазени от всяка опасност. Ще взема Фред и Ноби. Също искам да взема Ангуа, Сали, Детритус и Веселка. Многорасовост, сър. Това винаги помага на политиката.

— А Призоваващият мрак? За него какво, Ваймс? О, не ме гледайте така! Джуджетата масово говорят за него. Разбрах, че едно от умиращите джуджета е направило проклятие върху всички, които са били в мината.

— Не бих могъл да знам за това, сър — каза Ваймс, прибягвайки до дървеното изражение, което толкова често му помагаше. — Става дума за мистика. В Стражата не се занимаваме с мистика.

— Това не е шега, Ваймс. Доколкото разбирам, е много древна магия. Толкова древна всъщност, че повечето джуджета са забравили, че е магия. При това е мощна. Ще ги преследва.

— Значи просто да се оглеждам за голямо воднисто око с опашка, а? — заяде се Ваймс. — Това ще улесни нещата.

— Ваймс, знам, наясно си, че символът не е самата същност.

— Тъй вярно, сър. Наясно съм. Но магията няма място в ченгелъка. Не я използваме за откриване на виновници. Не я използваме за измъкване на признания. Защото не може да му се вярва на проклетото нещо, сър. То си има собствено мнение. Ако някакво проклятие преследва онези кучи синове, е, то си е негова работа. Но ако аз ги стигна пръв, сър, тогава ще са мои арестанти и ще трябва да се оправя с мен.

— Ваймс, архиканцлер Ридкъли ми каза, че според него може да е квазидемонично същество на нейзнайно колко милиона години!

— Казах, каквото имах за казване, сър — отсече Ваймс, вперил очи в една точка точно над главата на лорд Ветинари. — Мой дълг е да настигна тези джуджета. Вярвам, че може да ми помогнат с разследването.

— Но вие нямате доказателства, Ваймс! А ще ви трябват много стабилни доказателства.

— Точно така. Затова искам да ги докарам обратно, изцъклени или не. Тях и проклетите им пазачи. За да мога да разследвам. Някой все ще ми каже нещо.

— Което лично ще ви удовлетвори? — рязко вметна Ветинари.

— Това подвеждащ въпрос ли е, сър?

— Добре, добре — омекна Ветинари. — Лейди Сибил е забележителна жена, Ваймс.

— Да, сър, забележителна е.

Ваймс си тръгна.

След малко Дръмнот, главният секретар на патриция, влезе с тихи стъпки в стаята и постави чаша чай пред Ветинари.

— Благодаря, Дръмнот. Слушаше ли?

— Да, сър. Командирът изглежда не си поплюва.

— Нахлули са в дома му, Дръмнот.

— Съвършено вярно, сър.

Ветинари се облегна на стола и се вторачи в тавана.

— Кажи, Дръмнот, правиш ли залагания?

— От време на време залагам по някоя дребна сума, сър.

— Добре, ако изборът е, от една страна, невидимо и много мощно квазидемонично нещо, изградено от чиста мъст, а от друга — командирът, на кого би заложил, да речем… един долар?

— Не бих, сър. Случаят изглежда като за арбитраж.

— Да — промълви Ветинари, взирайки се умислено в затворената врата. — Да, наистина.