Тери Пратчет
Туп! (14)

Запоят в „Кофата“ на Лъскавата улица бе започнал. Това беше кръчмата на ченгетата. Съдържателят, господин Пестил, разбираше от ченгета. Те обичаха да се наливат някъде, където не биха видели нищо, което да им напомни, че са ченгета. Шегичките не бяха поощрявани.

Всъщност Лиска предложи да се прехвърлят в „Слава богу, Отворено е“.

На Ангуа не й се щеше особено, но не можа да се възпротиви. Голата истина бе, че макар да имаше тяло, за което да я намрази всяка жена, Лиска компенсираше оскърблението с неподправено милото си държание. Това се дължеше на факта, че имаше самочувствие като на гъсеница и както ставаше ясно при всякакъв разговор с нея, горе-долу същото количество мозък. Може би всичко се балансираше, може би някой благ бог й бе казал: „Извинявай, хлапе, ще бъдеш по-тъпа от каца мас, но добрата новина е, че това няма да има значение.“

Освен това стомахът й бе от желязо. Ангуа усети, че се чуди колко ли изпълнени с надежда мъже са умрели, опитвайки се да я напият до несвяст. Алкохолът изглежда изобщо не стигаше до мозъка й. Вероятно не можеше да го открие. Но бе приятна, забавна компания, ако при разговора се избягват намеци, ирония, сарказъм, остроумия, язвителни подмятания и думи, по-дълги от „пиле“.

Ангуа бе изнервена, защото умираше за бира, но младежът на бара реши, че халба „Светло слабо“ е име на някакъв коктейл. Предвид предлаганите напитки това май не бе изумително.

— Какво — измърмори Ангуа, зачела се в менюто — е „Крещящ оргазъм“?

— А — намигна Сали, — май сме те забрали точно навреме, девойче!

— Не — Ангуа въздъхна при кикота на останалите — отговорът бе толкова вампирски. — Имам предвид от какво е направен?

— Алмонте, Валулу, Беърхагърс, ликьор и водка — изреди Лиска, която знаеше рецептите на всички коктейли, правени някога.

— И как действа? — запита Веселка, протягайки врат да надникне над бара.

Сали поръча четири и отново се обърна към Лиска.

— Значи… ти и Ноби Нобс, а? — подметна тя. — Как върви?

Три чифта уши пламнаха.

Другото, с което се сблъскваш в присъствието на Лиска, е тишината. Където и да отидеше, всички стихваха. О, и погледите. Мълчаливите погледи. И понякога в сенките въздишка. Имаше богини, които биха убили да изглеждат като Лиска.

— Мил е — отвърна Лиска. — Разсмива ме и не ми пуска ръце.

Три физиономии се съсредоточиха в размисъл. Ставаше дума за Ноби. Съществуваха толкова много въпроси, които нямаше да зададат.

— Показа ли ти номерата, които може да прави с пъпките си? — обади се Ангуа.

— Да. Помислих, че ще се напикая! Толкова е смешен!

Ангуа се втренчи в питието си. Веселка се разкашля. Сали се вглъби в менюто.

— И е много надежден — добави Лиска. След което, като че ли смътно осъзнавайки, че това не бе съвсем достатъчно, тъжно додаде: — Ако искате да знаете, той е първият, който някога ме е канил на среща.

Сали и Ангуа си отдъхнаха едновременно. Просветлението дойде. Такъв, значи, беше проблемът. Мноооого сериозен при това.

— Ами то… косата ми не се удържа, краката ми са твърде дълги, пък и знам, че гръдта ми е пре… — замънка Лиска, но Сали вдигна укротяваща ръка.

— Първо на първо, Лиска…

— Истинското ми име е Бети — изциври Лиска, духайки нос, толкова изящен, че най-великият скулптор на света щеше да ридае, ваейки го. Той направи „фррфпр“.

— Тогава, първо на първо… Бети — преодоля новото име Сали, — нито една жена под четирийсет и пет…

— Петдесет — поправи я Ангуа.

— Да, петдесет… нито една жена под петдесет не използва думата „гръд“ по повод на каквото и да е, свързано с нея. Това просто не се прави.

— Не знаех — подсмръкна Лиска.

— Факт — потвърди Ангуа. И, о, боже, как да започне да обяснява смотаняческия синдром? Особено на Лиска, на която името Бети прилягаше като камъни на таван? Това не беше просто случай на смотанячески синдром, това беше самата му същност, изкристализирал, класически, чисто платонически образец, който трябва да се препарира, монтира на поставка и да се пази като учебно помагало за ученици през идните векове. И тя беше щастлива с Ноби!

— Това, което трябва да ти кажа, е… — започна тя и пребледня пред непосилната задача — е… да си вземем по още едно, а? Кой е следващият коктейл от менюто?

Веселка надзърна.

— Розов, голям и вибриращ — обяви тя.

— Супер! Четири, моля!

 

 

Фред Колън надзърна през решетките. Като цяло беше доста добър тъмничар: винаги поддържаше зареден чайник, по принцип бе добродушно настроен към повечето хора, бе прекалено муден, за да се подмами лесно, и държеше ключовете от килиите в тенекиена кутия в най-долното чекмедже на бюрото си, доста далеч от обхвата на пръчка, ръка, куче, сръчно метнат колан или обучен клачиански маймунски паяк.^[1]

Това джудже леко го тревожеше. Зад решетките влизаха всякакви типове и нерядко се случваше да поциврят, но за този не знаеше кое беше по-лошо — хлипането или тишината. Беше сложил свещ на столчето до решетките, защото джуджето почваше да вие тревожно, ако нямаше достатъчно светлина.

Разбърка чая замислено и подаде чаша на Ноби.

— Бая чудак си имаме — сподели. — Джудже да го е страх от тъмнината? Не ще да му е в ред главата. Не си докосна чая и бисквитката. Как мислиш?

— Мисля да му взема бисквитката — призна Ноби, протягайки се към чинийката.

— Ти впрочем защо си тук? — подметна Фред. — Учуден съм, че не си нейде да оо-байваш млади жени.

— Лиска тая вечер излезе да купонясва с момичетата — сви рамене Ноби.

— О, трябва да я предупредиш за тия неща — притесни се Колън. — Знаеш как е в центъра, като се опразнят кръчмите и клубовете. Почва едно повръщане, едно врещене и неприлично държание и си свалят блузите и не знам си какво. Викат му… — той почеса глава — тотално омазване.

— Тя само излезе с Ангуа, Сали и Веселка, серж! — Ноби си взе още една бисквитка.

— Оооо, трябва да внимаваш, Ноби! Като се съберат жени срещу мъ… — Фред спря. — Вампир и върколак на гуляй? Чуй съвета ми, синко, стой си в къщи довечера. Пък ако почнат да се държат непри…

Той млъкна, като чу гласа на Ваймс, който приближаваше по спиралните каменни стълби, следван на разстояние от собственика си.

— Значи трябва да им попреча да формират блок, а?

— Да, ако играете от страната на троловете — отвърна непознат глас. — Плътна група джуджета е лоша новина за троловете.

— Троловете бутат, джуджетата хвърлят.

— Точно така.

— И никой не може да прескача централния камък, така ли?

— Да.

— Все пак мисля, че джуджетата имат предимство.

— Ще видим. Важното е…

Ваймс спря при вида на Ноби и Колън.

— Добре, момчета, сега ще говоря със задържания. Как е той?

Фред посочи сгърбената фигура на тясната койка в ъгъла на килията.

— Капитан Керът се опита да говори с него почти половин час, пък знаете как предразполага хората. Ама тоя и дума не обели. Прочетох му правата, но не ме питайте дали ги е схванал. Във всеки случай не си щя чая и бисквитката. Това са права 5 и 56 — додаде той, оглеждайки Свитсън от глава до пети. — Право 5 в е само в случай че имаме Асортимент за чая.

— Може ли да се движи? — запита Ваймс.

— Някак се тътрузи, сър.

— Изкарай го тогава — нареди Ваймс и под питащия поглед на Фред додаде: — Този господин е тук да се увери, че не използваме гумената палка, сержант.

— Не знаех, че имаме такава, господин Ваймс — не включи Фред.

— Нямаме — въздъхна Ваймс. — Няма смисъл да ги пердашим с нещо, което отскача, нали? — добави той, хвърляйки поглед към Свитсън, който отново се усмихна по странния си, едва доловим начин.

На масата гореше свещ. По някаква причина Фред бе решил за уместно да запали друга на столчето до единствената заета килия.

— Не е ли малко тъмничко тук, Фред? — подметна Ваймс, избутвайки настрана купчината чаши и стари вестници, отрупали почти цялата маса.

— Тъй вярно, сър. Джуджетата дойдоха и отмъкнаха маса свещи да ги сложат около безвер… гадния знак — докладва Фред, мятайки нервен поглед към Свитсън. — Съжалявам, сър.

— Не знам защо просто не го изгорим — измърмори Ваймс, разпъвайки дъската за „Туп“.

— Би било опасно сега, когато Призоваващият мрак е наоколо — обади се Свитсън.

— Вярваш ли в тия неща? — учуди се Ваймс.

— Да вярвам? Не — рече грагът, — просто знам, че съществуват. Тролските фигурки са около централния камък, сър — додаде услужливо.

Нареждането на малките бойци върху дъската отне известно време, но пристигането на Ловкоклинчи също. Внимателно побутван от Фред Колън, той вървеше като сомнамбул, очите му обърнати нагоре така, че се виждаше предимно бялото. Подкованите му ботуши задираха по плочите.

Фред го настани на един стол и сложи втората свещ до него. Като привлечени от магия, очите на джуджето се фокусираха върху малките каменни армии, изключвайки за всичко останало в затвора.

— Ще поиграем, господин Ловкоклинчи — тихо рече Ваймс. — Можете да изберете с кои сте.

Ловкоклинчи се пресегна с трепереща ръка и докосна една фигурка. Трол. Джудже беше избрало да играе от троловете. Ваймс хвърли въпросителен поглед към изправения до него Свитсън и в отговор получи още една усмивчица.

Добре, наблъскваш колкото се може повече от гадинките в отбранителен куп, нали така? Ръката на Ваймс се поколеба и премести джудже по дъската. Чаткащият звук при поставянето му отекна с преместването на съседния трол на Ловкоклинчи. Джуджето изглеждаше унесено, но ръката му се бе придвижила със змийска бързина.

— Кой уби четирите миньора, Ловкоклинчи? — меко запита Ваймс. — Кой уби момчетата от града?

Отвърна му празен поглед. Нарочно Ваймс премести наслуки едно джудже.

— Тъмните воини — прошепна Ловкоклинчи, докато един малък трол светкавично изчатка на мястото си.

— По чие нареждане? — Отново поглед, отново хаотичен ход на джудже, последван от движение на трол, толкова бързо, че двете фигурки като че ли стъпиха едновременно на дъската.

— На граг Кофтимели.

— Защо? — Чат-чат.

— Чули са го да говори.

— Кой е говорел? Куб ли? — Чат-чат.

— Да. Изкопали са го. Казват, че говорел с гласа на Б’хриан Кървавия Топор.

Ваймс чу как Свитсън ахна и улови погледа на Фред Колън. Кимна с глава към вратата на тъмницата и безгласно изрече няколко думи.

— Той не беше ли прочут джуджешки крал? — подметна Ваймс. Чат-чат.

— Да. Предвождал е джуджетата в Куумската долина — отвърна Ловкоклинчи.

— И какво е казал гласът му? — запита Ваймс. Чат-чат. Зад гърба на Ваймс се чу трето „чат“, когато Фред Колън дръпна резето и застана пред вратата с безстрастен вид.

— Не знам. Ревностен каза, че било за битката. Каза, че били лъжи.

— Кой уби граг Кофтимели? — Чат-чат.

— Не знам. Ревностен ме повика на сбирката и каза, че граговете са се счепкали ужасно. Каза, че един от тях го е убил в тъмното с рудничен чук, но не разбрали кой е. Всички са се сбили накуп.

„Всичките еднакво облечени — помисли си Ваймс. — Просто силуети, докато не видиш китките им.“

— Защо са искали да го убият? — Чат-чат.

— Трябвало е да го спрат да унищожи думите! Той е крещял и е удрял куба с чука!

— По куба има… чувствителни места и ако се натиснат в грешен порядък, всичкият звук може да изчезне — прошепна Свитсън.

— Струва ми се, че номерът може да стане и с чук, независимо къде удря! — подметна Ваймс, обръщайки глава.

— Не, командире. Устройствата са неимоверно здрави.

— Сигурно са!

Ваймс отново погледна Ловкоклинчи.

— Грешно е да се унищожават лъжи, но няма проблем да се убият миньори, така ли? — Чат.

Долови как Свитсън рязко поема дъх. Е, да, би могло и по-деликатно да се каже. Не последва ответен ход. Ловкоклинчи клюмна глава.

— Грешно бе да се убият миньорите — прошепна той. — А защо да не се унищожат лъжи? Но е грешно да се мислят такива неща, така че аз… аз не казах нищо. Старите грагове бяха ядосани и разстроени, и объркани, и Ревностен пое нещата в свои ръце. Каза, че когато някое джудже убие друго под земята, било ясно, че не е хорска работа. Каза, че може да оправи нещата. Каза, че всички трябва да го слушат. Каза на тъмните пазачи да занесат тялото в новата външна камера. И… ми каза да си донеса бухалката…

Ваймс погледна към Свитсън и запита без глас „Бухалка?“. В отговор получи изразително кимване. Ловкоклинчи седеше свит и безмълвен, докато не вдигна бавно ръка да премести един трол. Чат.

Чат-чат. Чат-чат. Чат-чат. Ваймс се опита да отдели няколко мозъчни клетки на играта, докато умът му препускаше и се мъчеше да сглоби откъслечната информация, подавана от Ловкоклинчи.

Значи… всичко започва, когато са дошли тук да търсят този магически куб, който може да говори…

— Защо са дошли в града? Как са разбрали, че кубът е тук? — Чат-чат.

— Когато заминах там да започна обучението си, взех екземпляр на „Хрониките“. Ревностен го конфискува, но после ме извикаха и рекоха, че е много важен и щели да ме възнаградят, като ме вземат с тях в града. Ревностен ми каза, че това е страхотна възможност. Спомена, че граг Кофтимели имал мисия.

— Дори не са знаели за картината ли?

— Живели са под планина. Вярват, че хората не са истински. Но Ревностен е умен. Подчерта, че открай време се носят слухове за нещо, излязло от Куумската долина.

„Бас държа, че е умен — каза си Ваймс. — Значи идват тук, спретват лека проповедническа дейност и размирици и търсят куба по типично джуджешки начин. Намират го. Но нещастните копачи чуват онова, което той казвал. Е, всеки знае, че джуджетата са порти, тъй че тъмните пазачи се погрижили тези четиримата да нямат такъв шанс.“

Чат-чат. Чат-чат.

„Обаче и на приятелчето Кофтимели не му харесва чутото. Иска да унищожи това нещо. В схватката в тъмното някой от другите грагове прави услуга на света и му разбива канчето. Но, опа, голяма грешка, понеже на тълпата ще й липсват той и жизнерадостните му призиви към повсеместна тролска касапница. Знаем как клюкарят джуджетата, пък не можем да ги убием всичките. Значи, докато сме си насаме в тъмното, ни трябва план! Господин Ревностен викнал: «Сетих се! Ще отнесем трупа в един тунел, в който тъкмо май се е намъкнал трол, и ще му размажем главата с бухалка.» Убил го е трол. Кое здравомислещо джудже изобщо ще повярва на друго?“

Чат-чат. Чат-чат.

— За какво бяха свещите? — запита Ваймс. — Когато ги видях, старите грагове седяха ярко осветени от свещи. — Чат-чат.

— Граговете наредиха така — прошепна Ловкоклинчи. — Страхуваха се от онова, което може да ги сполети в мрака.

— И какво можеше да ги сполети? — Чат…

Ръката на Ловкоклинчи спря насред въздуха. Няколко секунди в малкия кръг жълта светлина не помръдна нищо, освен самите пламъци на свещите. В тъмнината зад тях сенките протегнаха вратове да чуят.

— Аз… не мога да кажа — промълви джуджето. Чат. Чат-чат… чат… чат…

Ваймс се вторачи в играта. Откъде се взе тоя трол? Ловкоклинчи бе помел три джуджета на един дъх!

— Ревностен каза, че винаги е замесен трол. В мината е влязъл трол — обади се Ловкоклинчи. — Граговете рекоха — да, тъй ще трябва да е.

— Но те са знаели истината! — Чат-чат… чат… чат. Още три джуджета отпаднаха просто ей така…

— Истината е това, което грагът казва, че е — отрони Ловкоклинчи. — Светът под слънцето е кошмар. Ревностен рече, че и дума не бива да се продумва за това. Рече, че трябва да кажа на всички пазачи… за трола.

„Да обвинят трол — помисли си Ваймс. — Толкова естествено за джуджетата! Един грамадански трол го е сторил и избягал. Това не е просто кофичка червеи, а гнездо на проклети усойници!“

Той се втренчи в играта. По дяволите! Сблъсках се със стена. Какво ми остана? Тухльо е видял едно джудже да удря друго, но това не е било убийството — бил е Ревностен или някой, придаващ на мъртвото тяло на Кофтимели онзи отличителен „треснат от трол“ вид. Не съм съвсем сигурен, че това е углавно престъпление. Убийството е извършено в тъмнината от едно от шест джуджета, а останалите пет може даже да не знаят кое! Добре, вероятно мога да кажа, че са съучастници в заговор за прикриване на престъпление… Чакай малко…

— Но не Ревностен е казал да не се разкрива на Стражата — присви очи той. — Бил си ти, нали? Искаше ли да се вбеся, господин Ловкоклинчи? — Ваймс премести джудже. Чат.

Ловкоклинчи сведе поглед.

Тъй като не последва отговор, Ваймс взе падналия трол и го постави до дъската.

— Не мислех, че ще дойдете — гласът на Ловкоклинчи едва се чуваше. — Кофтимели беше… аз мислех… не знаех… Ревностен каза, че няма да се впрегнете, понеже грагът бе заплаха. Рече, че грагът е наредил да се убият миньорите и с това всичко приключва. Но аз си мислех, че… аз… не беше редно. Беше грешно! Чух, че сте горделив. Трябваше да ви… заинтересувам. Той… той…

— Реши, че няма да се заинтересувам? Обвиняват трол в убийство на джудже, в подобен момент, а аз няма да се заинтересувам?

— Ревностен каза, че няма, защото не са замесени хора. Каза, че няма да ви пука какво се случва с джуджетата.

— Трябва по-често да излиза на свеж въздух!

Очите и носът на Ловкоклинчи сега течаха и течността капеше по дъската. „Битката се прекъсва от буря“ — сети се Ваймс. В този момент джуджето вдигна глава и извика:

— Това беше бухалката, която Мистър Блясък ми даде, задето спечелих пет игри подред! — Той зави. — Беше ми приятел! Рече, че ме бива колкото трол и затова трябва да имам бухалка! Казах на Ревностен, че това е военен трофей! Но той я взе и размаза онова проклето мъртво тяло!

„Капчук върху камък — помисли си Ваймс — И зависи къде падат капките, нали, Мистър Блясък? Но какво добро бе видял този нещастен дявол? Не е в правилната позиция да допуска съмнение в живота си!“

— Добре, господин Ловкоклинчи, благодаря за това — Ваймс се облегна назад. — Но все пак има още едно нещо. Знаеш ли кой изпрати онези джуджета в дома ми?

— Какви джуджета?

Ваймс се взря в сълзящите, почервенели очи. Собственикът им или казваше истината, или сцената бе изпуснала голям талант.

— Дойдоха да нападнат мен и семейството ми.

— Аз… чух Ревностен да говори с капитана на охраната — промърмори Ловкоклинчи. — Нещо за… предупреждение…

— Предупреждение! На това пре… — Ваймс спря при вида на Свитсън, клатещ глава. Добре. Добре. Няма смисъл да си го изкарва на този. Във всеки случай го бе изцедил докрай.

— Сега са много уплашени — отрони Ловкоклинчи. — Не разбират града. Не разбират защо са допуснати тролове тук. Не разбират хората, които не ги… разбират. Страхуват се от вас. Сега се страхуват от всичко.

— Къде са отишли?

— Не зная. Ревностен каза, че тъй или иначе заминават, понеже са взели куба и картината. Рече, че картината ще им покаже къде има още лъжи, които могат да се унищожат. Но най-много се страхуват от Призоваващия мрак, командире. Усещат, че идва за тях.

— Това е просто една рисунка — изсумтя Ваймс. — Не вярвам в него.

— Аз вярвам — кротко възрази Ловкоклинчи. — Той е тук. Как се е промъкнал? Идва в сенките, с мъст и притворство.

Ваймс усети кожата си да настръхва. Ноби огледа мръсните каменни стени. Свитсън се изпъна като пружина на стола си. Дори Фред Колън се подмести притеснено.

„Това е просто мистицизъм — помисли Ваймс. — Дори не е човешки мистицизъм. Не вярвам в него. Защо тогава май нахлу хладина?“ Той се прокашля.

— Е, щом разбере, че са си тръгнали, сигурно ще ги последва.

— И ще дойде за мен — добави Ловкоклинчи със същия кротък глас. Сгъна ръце пред гърдите си.

— Защо? Ти не си убил никого.

— Не разбирате! Те… те… когато убиха миньорите, единият не беше съвсем умрял и… и… и го чувахме как удря по вратата с юмруци, а аз стоях в тунела и го слушах как умира и исках да умре, за да престане тоя звук, но… но… но когато престана, той продължи в главата ми и аз можех, можех, можех да завъртя колелото, но се страхувах от тъмните пазачи, които нямат душа, и затова тъмнината ще вземе моята…

Слабият му глас замря.

Ноби нервно се прокашля.

— Е, благодаря ти отново — смотолеви Ваймс. Боже мили, наистина му бяха объркали главата, горкият малък дявол. „А аз нямам нищо — помисли си. — Бих могъл да обвиня Ревностен за подправяне на улики. Не мога да сложа Тухльо на свидетелската скамейка, защото просто ще докажа, че е имало трол в мината. Единственото, с което разполагам, е младият Ловкоклинчи, който явно е неспособен да свидетелства.“

Обърна се към Свитсън и сви рамене.

— Струва ми се по-удачно да задържим приятелчето ни тук довечера за негово добро. Не мога да си представя къде другаде може да отиде. Разбира се, изявленията, които направи, са…

Сега неговият глас замря. Завъртя се в стола си и се вторачи в печалния Ловкоклинчи.

— Каква картина?

— Битката при Куумската долина, на Методий Мискинин — отвърна джуджето, без да вдигне очи. — Много е голяма. Откраднаха я от музея.

— Какво? — възкликна Фред Колън, който приготвяше чай в ъгъла. — Те ли са били?

— Какво? Ти знаеш за това, Фред? — изуми се Ваймс.

— Ние… да, господин Ваймс, написахме доклад…

— Куумската долина, Куумската долина, Куумската долина! — изръмжа Ваймс и тресна с ръка по масата толкова силно, че свещите подскочиха във въздуха. — Доклад? Каква полза от проклетия доклад? Имам ли време тия дни да чета доклади? Защо някой не ми казва тези нещ…

Едната свещ се търколи на пода и угасна. Ваймс се пресегна за другата, стигнала до ръба на масата, но тя се плъзна между пръстите му и падна с фитила надолу върху плочите.

Тъмнината се спусна като брадва.

Ловкоклинчи простена. Беше сърцераздирателен, разтърсващ стон, като предсмъртен хрип от умиращи устни.

— Ноби! — изрева Ваймс. — Запали клечка на проклетата секунда и това е проклета заповед!

В тъмнината се разнесе паническо драскане и клечката пламна като внезапна супернова.

— Донеси я тука, бе, човече! — изкрещя на Ноби. — Запали тези свещи!

Ловкоклинчи все така се цъклеше към масата, където невъздържаният удар бе разпилял остатъците от играта.

Ваймс погледна дъската под разгорялата се свещ.

Човек с по-асоциативно въображение би казал, че троловете и джуджетата са се срутили в неравен кръг около централния камък, а неколцина джуджета са се търколили встрани в редичка. Всъщност би казал, че отгоре приличат на кръгло око. С опашка.

Ловкоклинчи изпусна лека въздишка и се свлече на пода. Ваймс скочи да му помогне, но се сети тъкмо навреме за политиката. Наложи си да се отдръпне, вдигнал ръце нагоре.

— Господин Свитсън? Не мога да го докосвам. Моля?

Грагът кимна и коленичи до джуджето.

— Няма пулс, сърцето не бие — обяви след няколко секунди. — Съжалявам, командире.

— Сега значи явно съм в ръцете ви — рече Ваймс.

— Действително. В ръцете на джудже — потвърди грагът, изправяйки се. — Командир Ваймс, аз ще се закълна, че в мое присъствие Ловкоклинчи е получил единствено загриженост и внимателно отношение. Може би с повече доброта от ваша страна, отколкото едно джудже би имало право да очаква. Не носите отговорност за смъртта му. Призоваващият мрак го повика. Джуджетата ще разберат.

— Но аз не разбирам! Защо да го убива? Какво е направил малкият нещастник?

— Мисля, че по-скоро страхът от Призоваващия мрак го уби — каза грагът. — Оставил е миньор в беда, чувал е молбите му в тъмното и не е сторил нищо. За всички джуджета това е ужасно престъпление.

— Колкото изтриването на дума? — горчиво подметна Ваймс. Чувстваше се по-потресен, отколкото би признал.

— Според някои далеч по-ужасно. Ловкоклинчи бе убит от собствената си вина и страх. Като че ли таеше свой собствен Призоваващ мрак в главата си. — Свитсън въздъхна. — В известен смисъл, командире, може би всички таим такъв. Или нещо подобно.

— Да знаеш, религията ви наистина побърква хората.

— Не колкото това, което вършат един-другиму — възрази Свитсън и бавно положи ръцете на мъртвото джудже на гърдите му. — И не е религия, командире. Так е написал Света и Законите, а после ни е оставил. Той не изисква да мислим за Него, а само да мислим. — Той се изправи. — Ще обясня ситуацията на своите, командире. И впрочем ще ви помоля да ме вземете с вас до Куумската долина.

— Да съм казал, че заминавам за Куумската долина?

— Добре — спокойно отвърна грагът. — Да кажем тогава, че ако ви хрумне да заминете за Куумската долина, ще ме вземете със себе си. Познавам района, знам историята, дори разбирам доста от руднични символи, особено Основните мракове. Мога да съм ви от полза.

— Искате всичко това само за да кажете истината?

— Всъщност не. Дж’дс хасфак ’дс: Пазаря се без брадва в ръка. Ще кажа истината, каквото и да решите — Свитсън се поусмихна: — Но тъй като не заминавате за Куумската долина, няма да ви притеснявам. Беше просто случайна мисъл.

 

 

Купон. Какво му е толкова хубавото?

Не е удоволствие, радост, наслада, забава или пиршество. Това е фалшив, жесток, порочен негодник, нещо, свързано с циркаджийски чифт треперливи антенки на главата и надпис „Искам го!“ на блузата, който има навика да те оставя да се будиш със залепнала за калдъръма физиономия.

Ангуа някак се бе сдобила с лилава перушинена боа. Не беше нейна. Не беше ничия. Просто се бе появила. Явно беше фалшива и това я потисна още повече. Нещо подсъзнателно я гризеше и се дразнеше, че не знае какво е.

Накрая се бяха намъкнали в „Ковчезите“, както си знаеше, че ще стане. Това беше барът на неумрелите, макар че приемаше всички не твърде нормални.

Определено приемаше Лиска. Но тя просто не си даваше сметка, нали? За причината, поради която мъжете никога не я заговаряха. „Проблемът е — помисли си Ангуа, — че Ноби всъщност не е лош… човек. По същество.“ Доколкото бе наясно, той никога не бе изневерявал на госпожица Пушпрам, тоест когато ставаше дума да бъде цапардосан с риба и после замерян с миди, той никога не мислеше за никоя друга, освен за нея. В действителност имаше доста романтична душа, но в обвивката на онова, което може единствено да се определи като… Ноби Нобс.

Сали бе отишла с Лиска до тоалетната, която винаги хвърляше в потрес хората, посещаващи я за пръв път. А Ангуа се блещеше в поредното меню с коктейли, написано с твърде раздрънкания почерк на Игор^[2] на едно табло над бара.

Игор се бе постарал да влезе в духа на времето — или би го направил, ако знаеше какво значи това, — но бе претърпял пълен провал с улавянето на тънкостите на модерния коктейл бар, така че предлаганите напитки включваха:

Ангуа трябваше да признае, че „Гипсиръният врат“ всъщност не беше съвсем зле.

— ’звиняаай — провлачи Веселка, добирайки се до един стол на бара, — ама к’во беше ’сичкото това за Лиска? Видях ви как си кимате със Сали!

— Това ли? О, става дума за смотаняческия синдром — Ангуа загря с кого говори и додаде: — Ъ-ъ… джуджетата сигурно не страдат от него. Понякога… като някоя жена е толкова красива, дори на полуидиот няма да му хрумне да я покани на среща, разбираш ли? Понеже е очевидно, че е прекалено готина за него. Следиш ли ми мисълта?

— Май да.

— Е, така е и с Лиска. И за да не става недоразумение, Ноби не е полуидиот. Той е толкова свикнал жените да му отказват, че не го е страх да му теглят шута. Тъй че я кани, понеже си вика „Що пък не?“ А тя, която досега си е мислела, че нещо не й е в ред, е толкова благодарна, че приема.

— Но тя го харесва!

— Знам. Точно тука става странно.

— При джуджетата е много по-лесно — сподели Веселка.

— Предполагам.

— Ама сигурно не толкова забавно — додаде Веселка с унил вид.

Лиска се връщаше. Ангуа поръча три „Гипсиръни врата“ докато Веселка с надежда се пазареше за „Крещящ оргазъм“.^[3] А после, с частична помощ от Сали, Ангуа обясни на Лиска същината на… ами… на всичко.

Отне известно време. Налагаше се непрекъснато да сменя формата на изреченията, за да се напаснат в наличното към момента пространство в ума на Лиска. Ангуа се бе вкопчила в идеята, че момичето не може да е толкова тъпо. Все пак работеше в нощен клуб, нали?

— Имам предвид, защо според теб плащат мъжете да те видят на подиума? — запита тя.

— Защото много ме бива — веднага отвърна Лиска. — Когато бях на десет, спечелих награда за танцьор на годината в Школата за балет и степ на госпожица Девианте.

— Степ? — ухили се Сали. — Ей, що не го пробваш на подиума?

Ангуа потисна представата за Лиска, танцуваща степ. Клубът сигурно щеше да изгори до основи.

— Ъ-ъ, нека пробвам по друг начин… — поде Ангуа. — И ти го казвам като же… лице от женски пол…

Лиска слушаше озадачено и дори начинът, по който се кокореше, бе несправедлив за останалите от пола й. Когато завърши, Ангуа се вгледа с надежда в ангелското изражение.

— Значи казваш — подхвана Лиска, — че да излизам с Ноби е като да ида в грамаден шикозен ресторант и да изям само хлебчето ли?

— Точно така! — зарадва се Ангуа.

— Но аз всъщност никога не ходя с мъже. Баба ми е казвала да не се държа като пачавра.

— А според теб да работиш в… — изуми се Ангуа, но Сали се намеси.

— Понякога трябва периодично да се пачавриш — заяви тя. — Никога ли не си отивала в някой бар с мъж да изпиеш едно питие?

— Не.

— Добре. — Сали пресуши чашата си. — Не ми харесват тези „Гипсиръни вратове“. Да идем някъде — тя пое дъх — да отворим шъжнание към въжможностите.