Тери Пратчет
Туп! (13)

Създанието се плъзгаше из дъждовните улици. Отново объркано! Знаеше, че прониква! Знаеше, че го чуват! Но всеки път, като се впуснеше да последва думите, го запращаха обратно. Запречваха му пътя, тръшваха му вратите под носа. И какво беше това? Някакъв жалък войник! Досега Один вече да е прегризал щита си на две!

Но това не беше основният проблем. Наблюдаваха го. А това никога не се бе случвало преди.

 

 

Пред Двора се мотаеше тълпа джуджета. Нямаха застрашителен вид — тоест, по-застрашителен от този на раса, която по традиция и навик носеше големи тежки шлемове, брони, подковани ботуши и брадви, — а по-скоро изглеждаха объркани, смутени и несигурни защо са там.

Ваймс накара Уиликинс да влезе с каретата в навеса и да предаде телата на Игор, който разбираше от умрели със зелено по устата и подобни неща.

Сибил, Чистофайна и малкият Сам бяха изпратени в един празен кабинет. „Интересно“ — помисли си Ваймс, докато наблюдаваше Веселка с група джуджета да се суетят около детето. Дори сега, всъщност особено сега, предвид напрежението, което караше всеки да се опре на старите обичаи, не беше сигурен колко от служителите му джуджета бяха от женски пол. Изискваше се голяма смелост да покажеш подобен факт в общество, където носенето на порядъчна, бронирана кожена роба до петите вместо панталони те поставя — на моралната карта — в края при Лиска и трудолюбивите й колежки от клуб „Розово маце“. Но ако вкараш гукащо детенце в стаята, можеш да ги забележиш моментално въпреки страховитото им снаряжение и бради, в които би могъл да се изгуби плъх.

Керът си проправи път през тълпата и отдаде чест.

— Доста неща се случиха, сър!

— Ей богу, нима? — каза Ваймс с неистова жизнерадост.

— Да, сър. Всички бяха доста… ядосани, когато изнесохме мъртвите джуджета от мината, пък и наред с другото, отварянето на голямата врата при Петмезената улица предизвика доста голям интерес. Всички дълбинници са се омели, освен един…

— Това ще да е Ловкоклинчи — подхвърли Ваймс, отправяйки се към кабинета си. Керът явно се изненада.

— Тъй вярно, сър! Прибрахме го в килия. Бих искал да го видите, ако нямате нищо против. Плачеше и стенеше в единия ъгъл, целият трепереше, обграден със запалени свещи.

— Пак свещи? Да не го е страх от тъмното?

— Може и така да е, сър. Игор казва, че проблемът е в главата му.

— Не давай на Игор да пробва да му я смени! — бързо каза Ваймс. — Ще се опитам да сляза веднага щом мога.

— Опитах се да говоря с него, но просто стои с празен поглед, сър. Как разбрахте, че сме открили точно него?

— Понасъбрах някои ръбчета и парченца с интересна форма — отвърна Ваймс, сядайки на бюрото си. При недоумяващия поглед на Керът додаде: — От пъзела, капитане. Но има много парченца с небе. Въпреки това си мисля, че може и да се справя, понеже май ми подадоха един ъгъл. Какво разправят подземията?

— Сър?

— Нали знаеш, че джуджетата са се ослушвали за нещо под земята. Чудеше се дали някой не е затрупан, нали? Но има ли… не знам… нещо говорещо, направено от джуджета?

Керът сбърчи вежди.

— Да не говорите за куб, сър?

— Не знам. Говоря ли? Ти кажи!

— Дълбинниците имат няколко в мината си, сър, но съм сигурен, че тук няма такива. По принцип са вградени в твърда основа. Тъй или иначе, не се откриват със слушане. Никога не е имало случай да говорят при откриването им. Някои джуджета с години се учат как работи подобно нещо!

— Добре! А сега: Какво е Куб? — запита Ваймс, хвърляйки поглед към входящите бумаги. Слава богу, нямаше бележки от Е. И. Песимал.

— Ами… това е нещо като книга, сър. Говореща. Нещо като вашето Гроздебери, предполагам. Повечето съдържат тълкувания на джуджешкото знание от древни майстори на правото. Може би е много стара… магия.

— Може би?

— Е, техноманските Устройства приличат на неща, изградени от, сещате се, от…

— Капитане, пак изпуснах нишката. Какво са Устройства и защо ги произнасяш с главно „У“?

— Кубовете са вид Устройства, сър. Никой не знае кой ги е създал или с каква първоначална цел. Може да са по-стари от света. Намирани са във вулкани и в най-дълбоките скални пластове. Дълбинниците притежават повечето от тях. Има най-различни в…

— Чакай малко, искаш да кажеш, че като ги изкопаят, в тях са вградени джуджешки гласове отпреди милиони години? Джуджетата със сигурност не са били…

— Не, сър. Джуджетата ги вграждат по-късно. Не съм много наясно с това. Мисля, че когато за пръв път са били открити, са съдържали предимно природни звуци, като ромолене на вода или птичи песни, или грохот от камъни, неща от този род. Струва ми се, че граговете са открили как да се отърват от тези звуци, за да направят място за думите. Чух за един с шумоленето на гора. Десет години шумолене в куб, по-малък от пет сантиметра.

— И са ценни, така ли, тези неща?

— Невероятно ценни, особено кубовете. Струва си да прокопаеш планина от гранит, както казваме ние… ъ-ъ, имах предвид „ние, джуджетата“, сър, не „ние, ченгетата“.

— Значи сигурно си струва да преровиш няколко хиляди тона анкх-морпоркска мръсотия, а?

— За един куб? Определено! За това ли е било всичко? Но как ще се озове тук? Обикновените джуджета може никога да не зърнат такова нещо през живота си. Само граговете и великите водачи ги използват! И защо ще говори? Всичките дотук са се съживявали само с ключова дума!

— Де да знам! Как изглеждат? Освен че са кубични, предполагам.

— Зървал съм само няколко, сър. Те са… ами, до петнайсет сантиметра, наподобяват стар бронз и проблясват.

— В зелено и синьо? — остро рече Ваймс.

— Да, сър! В мината на Петмезената улица имаха едно-две.

— Май ги видях — кимна Ваймс. — И мисля, че имат още едно. Гласове от миналото, а? Как така досега не съм чувал за тях?

Керът се поколеба.

— Вие сте твърде зает човек, сър. Не можете да знаете всичко.

Ваймс долови частица укор.

— Да не намекваш, че съм с ограничен кръгозор, капитане?

— О, не, сър. Вие се интересувате от всеки аспект на полицейската работа и криминологията.

Понякога бе невъзможно да се разчете изражението на капитан Керът. Ваймс не се затормози да опитва.

— Пропускам нещо — измърмори той. — Но знам, че става дума за Куумската долина. Слушай, каква е тайната на Куумската долина?

— Не знам, сър. Не мисля, че има такава. Предполагам, че голямата тайна е кой е нападнал пръв. Знаете, сър, и двете страни казват, че са нападнати от засада.

— Това струва ли ти се твърде интересно? — натърти Ваймс. — Има ли особено значение сега?

— Кой е започнал всичко това? Бих казал да, сър! — призна Керът.

— Но те не враждуват ли от веки веков?

— Да. Но Куумската долина е била първата официална схватка, сър.

— Кой е победил?

— Сър?

— Въпросът не е труден, нали? Кой е спечелил първата битка за Куумската долина?

— Май може да се каже, че е била потушена от дъжд, сър — поколеба се Керът.

— Спрели са подобно събитие заради малко дъждец?

— Заради доста дъждец, сър. Гръмотевичната буря просто се е загнездила над района. Рукнали са реки, пълни с каменни отломки. Бойците са били пометени от пороите, някои са били ударени от светкавици…

— Съвсем се е съсипал целият купон — обобщи Ваймс. — Добре, капитане, имаме ли някаква представа къде са отишли мръсниците?

— Направили са авариен тунел…

— Бас държа!

— … и са го срутили след себе си. Пратих мъже да копаят…

— Оттегли ги. Може вече да са на сигурно място, може да са се измъкнали с каруца, може да носят шлемове и ризници и да се представят за градски джуджета. Стига толкова. Взехме им душите на хората. Разпусни ги засега. Мисля, че ще успеем да ги открием отново.

— Добре, сър. Граговете са си тръгнали толкова набързо, че са оставили някои други Устройства. Конфискувах ги за града. Трябва да са били много уплашени. Взели са само кубовете и са побягнали. Добре ли сте, сър? Изглеждате малко не на себе си.

— Действително, капитане, чувствам се необяснимо весел. Ще ли ти се да чуеш как мина моят ден?

 

 

Душовете в участъка бяха хитовото нововъведение в града. Ваймс ги плати от джоба си, след като Ветинари бе направил кисел коментар за цената. Бяха малко примитивни и всъщност не кой знае колко повече от лейки, свързани към няколко варела вода на горния етаж, но след нощ в анкх-морпоркския подземен свят мисълта за една баня бе много привлекателна. Дори и при това положение обаче Ангуа се поколеба.

— Това е чудесно — измърка Сали, обръщайки се под струята. — Какво има?

— Виж, старая се, ясно? — сопна се Ангуа, застанала пред душа. — Пълнолуние е! Вълкът е понабрал сили.

Сали спря да се търка.

— О, разбирам. Проблеми с Б.А.Н.Я.Т.А., а?

— Не можа да се сдържиш, нали? — Ангуа стисна зъби и се насили да стъпи на плочките.

— Е, как се справяш обикновено? — Сали й подаде сапуна.

— Със студена вода и си внушавам, че е дъжд. Да не си посмяла да се засмееш! Нова тема, веднага!

— Добре. Какво мислиш за гаджето на Ноби?

— Лиска? Приветлива. Хубава…

— Пробвай перфектна физическа красота. Изумителни пропорции. Жива класика.

— Е… в общи линии, да — призна Ангуа.

— И всичко това е гаджето на Ноби Нобс?

— Явно си мисли така.

— Да не ми казваш, че заслужава Ноби?

— Виж, Верити Пушпрам не заслужава Ноби, а тя има странно кривогледство, ръце като на докер и си изкарва хляба с готвене на разни черупчести — сви рамене Ангуа. — Така стоят нещата.

— Тя старото му гадже ли е?

— Той така разправяше. Доколкото знам, физическата страна на връзката се състои в това тя да го замерва с мокра риба, когато припари до нея.

Ангуа отцеди последната слуз от косата си. Трудно бе да се отърве от нея. Даже известна част явно се опитваше да не мине през сифона.

Стига толкова. Не й се щеше да стои прекалено дълго под Д.У.Ш.А. Още пет-шест пъти и вонята почти нямаше да се усеща. Важното сега бе да не забрави да използва кърпа, вместо да се изтръска.

— Мислиш, че отидох там долу да впечатля капитан Керът, нали? — обади се Сали зад гърба й.

Ангуа замръзна с увита с кърпата глава. Е, добре, щеше да се случи рано или късно…

— Не!

— Пулсът ти казва обратното — кротко отбеляза Сали. — Не се тревожи. Нямам шанс. Сърцето му тупа по-бързо всеки път щом те погледне, а твоето прескача удар всеки път като го видиш.

„Добре, тогава това е то — обади се вълкът, който все беше наблизо, — сега ще се реши, нокти срещу зъби… Не! Не слушай вълка! Но няма да е зле, нали, ако тази тъпа кучка спре да слуша прилепа…“

— Стой настрана от сърцата на хората — изръмжа тя.

— Не мога! Ти не можеш да си изключиш носа, нали? Нали?

Вълчият момент бе преминал. Ангуа се поотпусна. Сърцето му тупа по-бързо, а?

— Не. Не мога.

— Виждал ли те е някога без униформа?

„Мили боже!“ — помисли си Ангуа и се пресегна за дрехите си.

— Е… разбира се… — смотолеви тя.

— Имам предвид облечена в нещо друго. Като рокля например — Сали въздъхна. — Хайде, де! Всяко ченге прекарва известно време без униформа. Така разбираш, че не си на работа!

— Но за нас работата е едва ли не 24/8 — възкликна Ангуа. — Винаги има…

— Имаш предвид за него, понеже на него така му харесва, а ти се напасваш, нали? — вметна Сали, което разби цялата защита на Ангуа.

— Това е моят живот! Защо да приемам съвет от вампир?

— Защото си върколак — сви рамене Сали. — Само вампир би посмял да ти го даде, така ли е? Не е необходимо да вървиш по петите му непрекъснато.

— Слушай, вече съм минала през това, разбираш ли? Това е върколашки нагон. Ние сме каквито сме!

— Аз не съм. Не ти дават черна лентичка на въздържател само за обет, да знаеш. И той не означава, че спираш да жадуваш кръв. Просто не правиш нищо по въпроса. Ти поне можеш да излезеш нощем и да гониш пилци.

Настъпи каменна тишина. След време Ангуа промълви:

— Знаеш за пилетата?

— Да.

— Плащам си ги, да знаеш.

— Сигурна съм.

— И не е всяка нощ.

— Сигурна съм, че не е. Виж, известно ли ти е, че има хора, които доброволно биха станали… вечерна компания на вампир? При условие че всичко се прави със стил. И ни смятат за странни. — Тя подсмъркна. — Между другото, с какво си изми косата?

— Противобълхов шампоан „Добро момиче!“ на братя Уилард — изрецитира Ангуа. — Поддържа блясъка — додаде отбранително. — Виж какво, искам да изясним това, става ли? Само защото прекарахме часове, газейки под града, и така де, май си спасихме живота веднъж-дваж, не означава, че сме приятелки, ясно? Просто се случихме… на едно място по едно и също време!

— Наистина ти трябва малко почивка — въздъхна Сали. — Така или иначе, щях да черпя Лиска просто за благодаря, а и Веселка иска да се присъедини. Какво ще кажеш? Засега ни разпуснаха. Време е да разпуснем и малко навън, а?

Ангуа се бореше с врящото змийско гнездо от емоции. Лиска беше много мила и доста по-отзивчива, отколкото можеше да се очаква от някой, носещ петнайсетсантиметрови токчета и десет квадратни сантиметра облекло.

— Хайде, де — окуражително възкликна Сали. — Не знам за теб, но на мен ще ми отнеме малко усилия да премахна вкуса на онази кал от устата си.

— О, добре! Но това не значи, че се сприятеляваме!

— Хубаво, де, разбрах.

— Не съм от сприятеляващите се — добави Ангуа.

— Да, добре — вдигна ръце Сали. — Виждам.

 

 

Ваймс седеше втренчен в бележника си. Бе написал „говорещ куб“ и го бе оградил.

С периферния си слух долавяше звуците на Градската стража, разнасящи се отдолу: суматохата в двора на старата лимонадена фабрика, където специалните цивилни се събираха отново, просто за всеки случай, подрънкването на аварийната кола, шумотевицата от гласове, идващи изпод пода…

След известно замисляне написа „стар кладенец“ и също го огради.

Като хлапе береше сливи в градините на Емпиричния полумесец с всички останали дечурлига. Половината къщи бяха празни и на никого не му пукаше особено. Да, имаше кладенец, но доста отдавна бе задръстен с боклуци, дори по онова време. Отгоре му растеше трева. Бяха открили тухлите само защото ги бяха търсили.

Значи, да кажем, че всичко заровено на дъното му, където джуджетата бяха стигнали, е било оставено там преди повече от петдесет-шейсет години…

Дори преди четиридесет години в Анкх-Морпорк рядко се мяркаха джуджета, при това изобщо не бяха толкова богати или властни да притежават куб. Бяха отрудени работници, търсейки — просто евентуално — по-добър живот. И така, що за човек би изхвърлил говореща кутия, струваща планина от злато? Трябва да е бил дяволски луд…

Ваймс рязко се изправи, вторачен в драскулките на листа. В далечината Детритус джавкаше команди към някого.

Почувства се като човек, пресичащ река по рехав брод от камъни. Беше го почти преполовил, но следващият камък просто бе твърде далеч и можеше да го достигне само със сериозно мускулно усилие. Въпреки това кракът му висеше във въздуха и изборът бе или това, или да падне…

Написа: „Мискинин“. После огради думата няколко пъти, вбивайки молива в евтината хартия.

Мискинин сигурно е бил в Куумската долина. Да кажем, че там е намерил куб, кой знае как. Може просто да си е лежал на земята? Както и да е, занася го вкъщи. Рисува картината си и полудява, но междувременно кубът почва да му говори.

Ваймс написа „СПЕЦИАЛНА ДУМА?“. Очерта кръга толкова силно, че моливът му се счупи.

Може би не е могъл да открие думата за „спри да бърбориш?“. Без значение, мята куба в кладенеца…

Опита се да напише „Мискинин живял ли е някога в Емпиричния полумесец?“, но накрая се отказа и се опита да го запомни.

Така… след като умира, написват онази проклета книга. Не върви особено, но наскоро се преиздава и… а, но вече има доста джуджета в града. Някои от тях я прочитат и нещо им подсказва, че тайната е в куба. Искат да го открият. Как? По дяволите! Книгата не казваше ли, че тайната на Куумската долина е в картината? Добре. Може би… някак е нарисувал някакъв код в картината, посочващ мястото на куба. Но какво от това? Какво толкова ужасно е имало за чуване, та да убият бедните нещастници, които са го чули?

Мисля, че гледам на това погрешно. Това не е моята крава. Това е овца с вила за сено. За жалост вика „квак“.

Вече се губеше, оплитайки всички нишки, ала бе опрял крак на отсрещния камък и чувстваше, че напредва. Но към какво по-точно?

Така де, какво наистина щеше да се случи, ако имаше доказателство, че например джуджетата са нападнали из засада троловете? Нищо, което вече да не се случва, ето какво. Винаги можеш да намериш оправдание, което съмишлениците ти ще приемат, а на кого му пука за врага? В реалния свят нищо не би се променило.

На вратата леко се почука, в онзи стил, който ползваш, когато тайничко се надяваш да няма ответ. Ваймс скочи от стола си и отвори вратата със замах.

На прага стоеше Е. И. Песимал.

— А, Е. И.! — възкликна Ваймс, връщайки се до бюрото си и оставяйки молива. — Влизайте! Какво мога да направя за вас? Как е ръката?

— Ъ-ъ… можете ли да отделите минутка от времето си, ваша светлост?

„Ваша светлост“ — повтори си Ваймс. Е, този път не му даваше сърце да направи забележка. Седна. Е. И. Песимал все още носеше ризницата със закачена на нея значка на специалните цивилни. Нямаше много бляскав вид. Ударът на Тухльо го бе търколил по площада като топка.

— Ъ-ъ… — започна Песимал.

— Ще трябва да започнете като младши страж, но с вашия талант сигурно за година ще станете сержант. И можете да имате отделен кабинет.

Е. И. Песимал стисна очи.

— Как разбрахте? — едва промълви.

— Нападнахте със зъби нафиркан до козирката трол — сви рамене Ваймс. — Казах си: „Ето човек, роден за значката“. Всъщност винаги сте искал това, нали? Но все сте бил твърде дребен, твърде слабичък, твърде стеснителен за страж. Отвсякъде мога да си наема бабаити. В момента обаче ми трябва човек, който знае как да държи молив, без да го счупи.

— Ще ми бъдете адютант — продължи той. — Ще движите цялата бумащина. Ще четете докладите, ще се опитвате да прецените кое е важно. А за да разберете кое е важно, ще трябва да патрулирате поне два пъти седмично.

По бузата на Е. И. Песимал се стичаше сълза.

— Благодаря, ваша светлост — хрипкаво рече той.

Ако Е. И. Песимал имаше нещо за изпъчване, щеше да го е изпъчил.

— Разбира се, първо трябва да си довършите доклада за Стражата — додаде Ваймс. — Това е ангажимент между вас и негово благородие. А сега, ако ме извините, наистина трябва да изляза. С нетърпение очаквам да почнете работа при нас, младши страж Песимал.

— Благодаря, ваша светлост!

— А, и няма да ме наричате „ваша светлост“ — не се стърпя Ваймс. Помисли за миг и реши, че човекът си го е заслужил, от-до, и додаде: — Господин Ваймс е достатъчно.

„И така, напредваме — каза си наум, след като Е. И. Песимал се изнесе. — На негово благородие няма да му се понрави, понеже май остава без избор. Quis custodiet ipsos custodes, ъ-ъ, qui custodes custodient? Кое беше правилното за «Кой варди вардияните, които вардят вардияните»? Май не е така. И все пак… вие сте на ход, милорд.“

Тъкмо бе започнал пак да си блъска главата над бележника, когато вратата се отвори без уводно почукване.

Влезе Сибил с табла в ръка.

— Не се храниш достатъчно, Сам — обяви тя. — А бюфетът тук е позор. Само мас и пръжки!

— Това харесват мъжете, опасявам се — виновно рече Ваймс.

— Поне успях да изчистя чайника — продължи Сибил с удовлетворение.

— Изчистила си чайника? — измънка Ваймс с отпаднал глас. Все едно да му бяха съобщили, че някой е почистил патината от изящна древна статуетка.

— Да, отвътре беше станал като катран! В склада нямаше кой знае каква прилична храна, но успях да ти направя сандвич с бекон, маруля и домат.

— Благодаря ти, скъпа — Ваймс внимателно повдигна крайчеца на хляба със счупения си молив. Очевидно имаше прекалено много маруля, с други думи — изобщо имаше маруля.

— Много джуджета дойдоха да те търсят, Сам — каза Сибил, сякаш й тежеше на ума.

Ваймс скочи толкова бързо, че столът му се прекатури.

— Малкият Сам добре ли е?

— Да, Сам. Имах предвид градски джуджета. Познаваш ги всичките, струва ми се. Казват, че искат да говорят с теб за…

Но Ваймс вече трополеше надолу по стълбите, издърпвайки меча си в движение.

Джуджетата се бяха скупчили притеснено до бюрото на дежурния. Притежаваха онова изобилие от метални изделия, пригладеност на брадите и обиколка на поясите, които ги отличаваха като джуджета, при които нещата вървят много добре или поне са вървели до момента.

Ваймс се появи пред тях като вихрушка от гняв.

Вие, измет такава! Вие, червояди дребни плъхоблизци! Вие, мизерни сенкопъзлъовци! Какво докарахте на града ми? Какво си въобразявахте? Искахте ли дълбинниците тук? Посмяхте ли да осъдите думите на Кофтимели, всичката тая жлъч и древни лъжи? Или мънкахте „Е, не е така, разбира се, но има известно право“? Дъднехте ли „О, отива твърде далеч, но е време някой да го каже“? А сега сте се домъкнали тук да кършите ръце и да циврите колко е ужасно, но няма нищо общо с вас, така ли? Кои бяха онези джуджета в тълпите тогава? Не сте ли вие Съсловните лидери? Не ги ли предвождахте? И защо сте тук сега, грозни хленчещи мърлячи? Как е възможно, как е възможно сега, след като горилите на онзи кучи син се опитаха да избият семейството ми, да идвате тук да ми се жалвате? Да не пристъпих някоя норма, да не настъпих нечий древен палец? По дяволите всичко! По дяволите и вие!

Чувстваше как думите напират да излязат и от усилието да ги задържи стомахът му се изпълни с киселина и слепоочията му запулсираха. „Само един хленч — каза си той. — Само един престорен стон. Хайде!“

— Е? — процеди.

Джуджетата осезателно се бяха дръпнали назад. Ваймс се зачуди дали не бяха прочели мислите му — доста силно ечаха в мозъка му.

Едно джудже прочисти гърло.

— Командир Ваймс… — започна то.

— Ти си Порс Силенвръката, нали? — пресече го Ваймс. — Половинката от „Бърли и Силенвръката“. Правиш арбалети?

— Да, командире, и…

— Свалете оръжията! До едно! Всички вие! — избълва Ваймс.

Стаята притихна. С крайчеца на окото си Ваймс мерна двойка джуджета-стражи, които поне се преструваха, че са заети с книжа, да се надигат от местата си.

Част от него си даваше сметка, че се държи опасно глупаво, но точно сега гореше от желание да нарани джудже, а не бе позволено да го стори със стомана. Повечето от бойните предмети по тези джуджета бяха просто за имидж, но едно джудже по-скоро би си свалило панталоните, отколкото да остави брадвата си. А тези бяха важни градски особи, с положение в гилдиите и всичко. Мили боже, наистина стигна твърде далеч.

Успя да изръмжи:

— Добре, задръжте бойните брадви. Оставете всичко останало при дежурния. Ще получите квитанция.

За момент, един доста дълъг момент, си мислеше, не, надяваше се, че ще откажат. Но едно от тях, някъде из групата, се обади:

— Смятам, че трябва да направим това за командира. Времената са трудни. Трябва да се научим да се приспособяваме.

Ваймс се качи в кабинета си, дочувайки звънтене и дрънчене зад гърба си, и седна толкова ядно на стола, че този път се отчупи едно колелце. Квитанцията беше гаден завършек. Усети злорадо задоволство от него.

На бюрото му върху малка поставка, поръчана от Сибил за целта, стоеше церемониалната му палка. Всъщност бе голяма колкото нормална стражарска палка, но изработена от палисандрово дърво и сребро, вместо от желязно дърво или дъб. Въпреки това доста тежеше. Съвсем достатъчно да отпечата думите „КРАЛСКИЙ УМОРОТВОРИТЕЛ“ на нечие джуджешко чело.

Джуджетата влязоха с малко по-олекнал вид.

„Само една думичка — повтаряше си Ваймс, докато киселината в него вреше. — Една проклета думичка. Хайде! Само един погрешен дъх.“

— Много добре, какво мога да направя за вас?

— Ъ, сигурен съм, че ни познавате всичките — започна Порс, опитвайки да се усмихне.

— Вероятно. Този до теб е Грабникуп Гръмопорив, който наскоро пусна новата серия парфюми и козметика „Женски тайни“. Жена ми ги използва непрекъснато.

Гръмопорив, с традиционна ризница, трирог шлем и огромна брадва през рамо, кимна на Ваймс смутено. Ваймс премести очи.

— А ти си Сета Железокор, собственикът на едноименната верига пекарници, а ти сигурно си Гимлет Гимлет, съдържателят на двата прочути гастронома и новооткрития „Гати плъха!“ на улица „Бръмбар в главата“. — Ваймс огледа останалите един по един и накрая върна очи на първата редица и на едно джудже с доста скромно облекло по джуджешките стандарти, което го гледаше съсредоточено. Ваймс имаше добра физиономична памет и се сещаше, че е виждал това лице някъде, но не можеше да направи връзката. Може би зад добре метната половинка тухла…

— Теб не мисля, че те познавам.

— О, не сме се запознавали официално, командире — живо отвърна джуджето. — Но доста се интересувам от теорията на игрите.

… или от Школата по „Туп“ на Мистър Блясък? — додаде наум Ваймс. Гласът на джуджето звучеше като онзи, който — трябваше да признае — бе оказал дипломатична помощ долу. Носеше простичък кръгъл шлем, обикновена кожена риза с някаква принципна броня по нея, а брадата му бе подрязана до нещо доста по-прилично от общия джуджешки „прещипов“ ефект. В сравнение с останалите джуджета изглеждаше… рационализиран. Май дори нямаше брадва.

— Нима? — подхвърли той. — Е, аз пък не се занимавам с игри. Как ти е името?

— Свит Свитсън, командире. Граг Свитсън.

Ваймс безгласно взе палката и я завъртя между пръстите си.

— Надземен, а?

— Някои от нас дерзаят, сър. Някои от нас смятат, че мракът не е дълбина, а душевно състояние.

— Колко хубаво! — процеди Ваймс. О, сега сме приятелски настроени и далновидни? Къде бяхте снощи, а? Но сега държа всички козове! Онези копеленца убиха четири градски джуджета! Проникнаха в дома ми, опитаха се да убият жена ми! А сега се измъкват на пръсти! Където и да са отишли, ще ги наврем в… измъкнем на светло!

Той сложи палката на поставката й.

— Както казах, какво мога да направя за вас, господа?

Доби усещането, че всички се обръщат, физически или умствено, към Свитсън. Аха, тук явно си имаме дузина маймуни и един гъдулар, а?

— Как можем да помогнем на вас, командире? — запита грагът.

Ваймс присви очи. Можехте да ги спрете, ето как можехте да помогнете! Не ми излизайте с тия печални физиономии! Може и да не сте казали „да“, но съм адски сигурен, че не сте казали „не!“ достатъчно силно. Не ви дължа нищичко! Не ми идвайте за проклетото ви опрощение.

— В момента ли? Като излезете на улицата, отидете до най-големия трол, който видите, и му разтърсите топло ръката, става ли? — сопна се Ваймс. — Или просто като излезете на улицата. Честно казано, зает съм, господа, а и не е моментът да се оправят препятствията насред конско състезание.

— Ще се насочат към планините — обади се Свитсън. — Ще странят от Юбервалд и Ланкър. Няма да са сигурни, че ще срещнат приятели там. Това означава, че ще навлязат в планините през Лламедос. Там е пълно с пещери.

Ваймс сви рамене.

— Виждаме, че сте ядосан, господин Ваймс — обади се Силенвръката. — Но ние…

— В моргата имам двама мъртви убийци — пресече го Ваймс. — Единият е умрял от отрова. Какво знаете за това? И съм командир Ваймс, благодаря ви.

— Говори се, че поемат бавна отрова, преди да тръгнат на важна мисия — сподели Свитсън.

— Няма връщане назад, а? — криво се усмихна Ваймс. — Е, това е интересно. Но в момента повече ме интересуват живите. — Той се изправи. — Трябва да ида при едно джудже в тъмницата, което не иска да говори с мен.

— О, да. Това трябва да е Ловкоклинчи — намеси се Свитсън. — Той е роден тук, командире, но е отишъл да учи в планините преди повече от три месеца против волята на родителите си. Сигурен съм, че никога не е възнамерявал подобно нещо. Опитваше да открие себе си.

— Е, може да почне търсенето от моите тъмници — отсече Ваймс.

— Може ли да бъда с вас, когато го разпитвате? — помоли грагът.

— Защо?

— Ами най-малкото това би могло да предотврати евентуални слухове, че е бил малтретиран.

— Или да ги отприщи? — присви очи Ваймс. „Кой варди вардияните? — запита се той. — Аз!“

Свитсън го погледна хладнокръвно.

— Бих могъл да… успокоя положението, сър.

— Нямам навика да пребивам затворници, ако намекваш това.

— И съм сигурен, че не желаете да го придобиете днес.

Ваймс отвори уста да изпъди грага с крясъци от сградата, но спря. Защото наглата гадинка бе уцелила точно в десятката. Откакто напусна дома си, Ваймс бе на ръба. Усещаше тръпки по тялото и буца в стомаха си и остро, противно главоболие. Някой щеше да си плати за всичката тази… тази… тазост и не бе задължително да е прецакана пешка като Ловкоклинчи.

А не беше сигурен, изобщо не беше сигурен какво би направил, ако затворникът му се прави на интересен. Да се пребиват хора в малки стаички… знаеше докъде води това. А ако го направиш с основание, ще го направиш и без. Но не можеш да кажеш „ние сме от добрите“ и да подражаваш на лошите. Понякога един допълнителен чифт очи би могъл да е от полза на вардещия вардиянин в главата на всяко ченге.

Справедливостта трябваше очевидно да възтържествува, така че той щеше да се погрижи надлежно за видимостта.

— Господа — обърна се общо към присъстващите, но без да сваля очи от грага. — Познавам ви, а и вие ме познавате. Всички вие сте уважавани джуджета с положение в града. Искам да гарантирате за господин Свитсън, тъй като го виждам за пръв път в живота си. Е, Сета, познавам те от години, какво ще кажеш?

— Убиха сина ми — каза Железокор.

Нож проряза главата на Ваймс. Плъзна се по гръкляна му, преряза сърцето му, заби се в стомаха му и изчезна. Яростта се замести от мраз.

— Съжалявам, командире — тихо промълви Свитсън. — Вярно е. Но не мисля, че Гандър Железокор бе замесен в политиката. Просто започна работа в мината, защото искаше да се усети като истинско джудже и да повърти малко лопата в ръцете си.

— Оставили са го в калта — рече Железокор със зловещо лишен от емоция глас. — Ще ви окажем всякаква помощ, каквато ви е необходима. Всякаква помощ. Но когато ги откриете, избийте ги до крак.

Ваймс не можа да измисли нищо повече от:

— Ще ги хвана.

Не каза „Да ги избием“. Не. Не и ако се предадат, не и ако не ми извадят оръжие. Знам докъде води това.

— Тогава ще тръгваме и ще ви оставим да си вършите работата — обади се Силенвръката. — Наистина познаваме граг Свитсън. Малко е модерен като че ли. Малко млад. Не е от типа грагове, с които сме свикнали, но… да, гарантираме за него. Лека вечер, командире.

Докато се изнизваха, Ваймс се вторачи в бюрото си. Когато вдигна очи, видя, че грагът е още там, с търпелива усмивчица.

— Нямаш вид на граг. Изглеждаш като нормално джудже — подхвърли Ваймс. — Защо не съм чувал за теб?

— Може би защото сте полицай — кротко отвърна Свитсън.

— Добре, схванах. Но не си дълбинник?

Свитсън сви рамене.

— Мога да мисля в дълбочина. Роден съм тук, командире, като Ловкоклинчи. Не вярвам, че трябва да имам планина над главата си, за да бъда джудже.

Ваймс кимна. Местен младеж, не някакъв планински белобрадец. С пъргав ум при това. Нищо чудно, че лидерите го харесват.

— Добре, господин Свитсън, може да се присъединиш. Но при две условия, ясно? Първо условие: разполагаш с пет минути да изнамериш комплект „Туп“. Смятам, че можеш да се справиш с това.

— Аз също — бегло се усмихна джуджето. — А второто условие?

— Колко време ще ти отнеме да ме научиш на нея?

— Вас ли? Никога ли не сте я играли?

— Не. Един трол ми я показа неотдавна, но откакто пораснах, изобщо не съм играл. Макар че като хлапе ме биваше на плъхалки.^[1]

— Е, няколко часа би трябвало… — започна Свитсън.

— Нямаме време — отсече Ваймс. — Разполагаш с десет минути.