Тери Пратчет
Туп! (12)

„Би трябвало да съм начело на минната акция — повтаряше си Ваймс. — Въпреки всичко може да започнем война и съм сигурен, че на хората им се ще да знаят, че някой командващ е бил там, когато това се е случило. Защо тогава смятам, че е по-важно да ида при мистериозния Мистър Блясък?“

Капитан Керът бе потънал в задължения. Градските джуджета го харесваха. Така че бе направил онова, което Ваймс не би могъл или поне не както трябва, а именно да занесе калната верижка до един джуджешки дом долу на Новата обущарска улица и да обясни на двама родители как е била открита. След това събитията се бяха развили доста бързо, като добавъчна причина за скоростта се оказа затварянето на мината. Пазачи, работници и джуджета, търсещи насоки към пътя за джуджествеността, се бяха озовали пред залостени врати. Висяха неуредени сметки, а джуджетата са много категорични по подобни въпроси. Голяма част от мащабната сфера на джуджешката наука касаеше договори. Работата следваше да се заплаща.

„Край с политиката — каза си Ваймс. — Убили са четири от нашите джуджета, не някакъв си шантав подстрекател, и са ги оставили долу в мрака. Не ми пука кои са убийците, просто да бъдат измъкнати на светло. Такъв е законът. До самото дъно и до самия връх.

Но за това ще трябва да се погрижат джуджетата. Те ще влязат в онзи кладенец да изкопаят наново калта и да донесат доказателството.“

Той влезе в участъка. Керът бе там, заедно с пет-шестима джуджета-стражи. Имаха мрачен вид.

— Готово ли е всичко? — запита Ваймс.

— Да, сър. Ще се срещнем с другите при Емпиричния полумесец.

— Имате ли достатъчно копачи?

— Всички джуджета са копачи, сър — тежко въздъхна Керът. — Дървеният материал и лебедките вече са на път. Някои от миньорите, които се присъединяват към нас, са помогнали при изкопаването на онзи тунел, сър. Познавали са онези момчета. Малко са разстроени и ядосани.

— Бас държа. Значи ни вярват, така ли?

— Ъ-ъ… горе-долу, сър. Но ако телата не са там, ще закъсаме.

— Съвсем вярно. Онези момчета знаели ли са защо са копали?

— Не, сър. Просто са действали по нареждане на тъмните джуджета. Освен това различни бригади са копали в различни посоки. Доста надалеч в различни посоки. Според тях чак до Алеята на празния джоб и ул. „Етъркъп“.

— Това е голям отрязък от града!

— Тъй вярно, сър. Но имало нещо странно.

— Давай, капитане — подкани го Ваймс. — Бива ни в странностите.

— От време на време всички трябвало да спират работа и дълбинните джуджета прослушвали стените с едно голямо, ъ-ъ, нещо, като ушна фуния. Сали е намерила нещо подобно, като е слязла там долу.

— Прослушвали са? В подгизналата кал? За какво са се ослушвали? Пеещи червеи?

— Джуджетата не знаят, сър. Мислели са, че може да е за затрупани миньори. Логично е. Прокопавали са най-вече стара каменна зидария, така че предполагам, е възможно да има затрупани миньори някъде, където има въздух.

— Но сигурно не и за седмици. И защо да копаят в различни посоки?

— Това е загадка, сър, без съмнение. Но скоро ще я разнищим до дупка. Всички са много навити.

— Добре. Но давай по-кротко със стражничеството, а? Това са куп загрижени граждани, които се опитват да намерят близките си след открита руднична авария, ясно? Стражите само им помагат.

— Имате предвид „да не забравям, че съм джудже“ ли, сър?

— Благодаря ти, Керът. Да, точно така! — Ваймс въздъхна. — А сега отивам да видя легенда, наречена като препарат за полиране.

На излизане забеляза символа на Призоваващия мрак. Менюто с напитките на клуб „Розово маце“ бе старателно поставено на лавица до прозореца, където бе максимално осветено. Искреше. Може би заради розовия „гланц за страстни устни“, създаден да се забелязва през претъпкан бар с оскъдно осветление, но сякаш плуваше над о, колко забавно, сантименталните имена на коктейли като „Просто секс“, „Сливки в изобилие“ и „Безмозъчен“, правейки ги бледи и нереални.

Някой — или явно няколко — бяха сложили пред него свещи за през нощта.

„Не трябва да е на тъмно — помисли си Ваймс. — Ще ми се и аз да не бях.“

 

 

В „Поинтър и Пикълс“ беше прашно. Прахът бе сентенцията на магазина. Ваймс сигурно бе минавал край него хиляди пъти, беше от онези дюкянчета, които просто подминаваш. Прах и умрели мухи изпълваха малката витрина, през която въпреки всичко смътно се забелязваха големи парчета скала, покрити с прах.

Когато Ваймс влезе в сумрачното помещение, звънецът над вратата издрънча прашасало. Със затихването му настъпи определено усещане, че това бележи краят на веселбата за деня.

После в тежката тишина се разнесе тътрузене. Оказа се, че идва от много стара жена, която на пръв поглед изглеждаше прашасала колкото камъните, които се предполагаше, че продава. Ваймс обаче се съмняваше и в това. Подобни магазинчета често възприемаха продажбата на стоки като един вид предателство спрямо свещен завет.

Сякаш за да подчертае това, тя влачеше кривак със забит в него пирон. Когато се приближи достатъчно за разговор, Ваймс се обади:

— Дойдох да…

— Вярваш ли в лечебната мощ на кристалите, млади човече? — изплю старицата, застрашително надигайки кривака.

— Какво? Каква лечебна мощ? — слиса се Ваймс.

Старицата му се усмихна щърбаво и отпусна кривака.

— Хубаво! Държим клиентите ни да се отнасят сериозно с геологията. Тази седмица получихме малко тролит.

— Добре, но аз всъщност…

— Това е единственият минерал, който пътува назад във времето, да знаеш.

— Тук съм да видя Мистър Блясък — успя да вметне Ваймс.

— Мистър кой? — промърмори старицата, слагайки ръка до ухото си.

— Мистър Блясък! — повтори Ваймс, вече губейки увереност.

— Не съм го чувала, драги.

— Той, ъ-ъ, ми даде това — Ваймс извади двете половинки на каменното яйце.

— Аметистова геода, много хубав образец, ще ти дам седем долара!

— Вие ли сте, ъ-ъ, Пикълс или Поинтър? — пробва Ваймс за последно.

— Аз съм госпожица Пикълс, драги. Госпожица Поинт… — тя спря. Изражението й се промени, стана малко по-младо и значително по-будно.

— Аз съм госпожица Поинтър, драги — каза жената. — Не се тревожи за Пикълс, тя само управлява тялото, докато съм заета. Ти ли си командир Ваймс?

Ваймс се облещи:

— Да не ми казвате, че сте две? В едно тяло?

— Да, драги. Предполага се, че е заболяване, но мога само да кажа, че сме си добре. Не съм й споменавала за Мистър Блясък. Предпазливостта никога не е излишна. Ела насам, хайде!

Тя го поведе покрай прашасалите кристали и друзи в задната част на магазинчето, където имаше широк коридор, обрамчен с лавици. Кристали от всякакви размери искряха към него.

— Разбира се, геолозите открай време се интересуват от троловете, понеже са създадени от метаморфична скала — разговорливо подхвана госпожица Поинтър/Пикълс. — Ти самият не събираш ли минерали, командире?

— Чат-пат съм отнасял по някой камък, хвърлен по мен. Не съм си правил труда да проверя какъв вид е.

— Ха! Не е ли срамота, че тук сме на глина — подхвърли жената, а звукът от приглушени гласове се усили. Тя отвори една врата и застана встрани. — Давам им помещението под наем. Заповядай, влез!

Ваймс огледа горните няколко стъпала от спускащото се надолу стълбище. „О, бабината му! Пак ще слизаме под земята.“ Но отдолу проникваше топла светлина и гласовете се долавяха по-силно.

Мазето бе просторно и хладно, пълно с маси, на които седяха по двама души, наведени над шахматни дъски. Игрална зала? Играчите бяха джуджета, тролове и хора, но общото между тях бе концентрацията. Вдигнаха равнодушни очи към Ваймс, спрял насред стълбите, и после се върнаха към играта си.

Ваймс продължи до долу. Това трябваше да е важно, нали? Мистър Блясък бе решил, че той трябва да го види — хора, тролове и джуджета, играещи заедно. От време на време двойка играчи вдигаше очи, разменяше погледи и се ръкуваше. После единият отиваше на нова маса.

— Какво забелязвате, господин Ваймс? — разнесе се плътен глас зад гърба му. Ваймс се застави да се обърне бавно.

Седналата в сенките до стълбището фигура беше изцяло загърната в черно. Изглеждаше поне с глава по-висока от Ваймс.

— Всички са млади? — рискува той и додаде: — Мистър Блясък?

— Именно! Привечер имат навика да идват още доста младежи. Моля, седнете, сър.

— Защо дойдох да ви видя, Мистър Блясък? — запита Ваймс, присядайки.

— Защото искате да разберете защо дойдохте да ме видите — отвърна тъмната фигура. — Защото се лутате в мрака. Защото господин Ваймс, с неговата значка и палка, е пълен с ярост. Повече от обикновено. Внимавайте с тази ярост, господин Ваймс.

„Мистика“ — помисли си Ваймс.

— Бих искал да видя с кого разговарям — заяви той. — Какво сте вие?

— Ако си сваля качулката, няма да можете да ме видите — отвърна Мистър Блясък. — А колкото до това какво съм, ще ви задам следния въпрос: вярно ли ще е да кажем, че капитан Керът, макар и много щастлив да служи на Стражата, е законният крал на Анкх-Морпорк?

— Имам проблеми с термина „законен“ — отвърна Ваймс.

— Така и дочух. Може тъкмо това да е причината да не предяви правата си до момента — отбеляза Мистър Блясък. — Но няма значение. Е, аз съм законният — извинете ме — и неоспорим крал на троловете.

— Нима? — подметна Ваймс. Не беше кой знае какъв отговор, но алтернативите в този контекст бяха ограничени.

— Да. И когато казвам неоспорим, наистина го имам предвид, господин Ваймс. Незнайните човешки крале трябва да прибягват към магически мечове или легендарни подвизи, за да предявят рождените си права. На мен не ми се налага. Аз просто трябва да се появя. Наясно ли сте с концепцията за метаморфичната скала?

— Имате предвид начина, по който троловете наподобяват определени видове скали?

— Именно. Шист, Слюда, Аспид и прочее. Дори Тухльо, бедният младок. Никой не знае защо е така, макар че са изписани хиляди думи в този смисъл. О, дявол да го вземе, както бихте казали вие. Заслужавате да надзърнете. Пазете си очите. Аз, господин Ваймс…

Протегна се ръка в черно наметало, черната кадифена ръкавица бе свалена. Ваймс стисна очи навреме, но вътрешната страна на клепачите му пламна в червено.

— … съм диамант — каза Мистър Блясък.

Ослепителната светлина малко избледня. Ваймс рискува да отвори съвсем леко очи и различи ръка с искрящи като призми пръсти. Играчите вдигнаха погледи, но явно вече бяха виждали това.

— Скрежът се образува доста бързо — промърмори Мистър Блясък. Когато Ваймс отново посмя да надникне, ръката блестеше като сърцето на зимата.

— Криете се от бижутери? — успя да измънка той, слисан.

— Ха! Всъщност този град е наистина много подходящо местенце за особи, които не искат да бъдат виждани, господин Ваймс. Имам приятели тук. И имам заложби. Ще установите, че е доста трудно да ме забележите, ако искам да остана незабелязан. Освен това съм, честно казано, интелигентен, при това непрекъснато. Не ми е необходим Складът за бъдещи свински доставки. Мога да регулирам температурата на мозъка си чрез отражение на всичката топлина. Диамантените тролове са голяма рядкост, но когато се появим, съдбата ни е да бъдем крале.

Ваймс зачака. Мистър Блясък, който надяваше обратно ръкавицата си, явно имаше план. Най-мъдрото нещо бе да го остави да говори, докато всичко се навърже смислово.

— А знаете ли какво се случва, като станем крале? — запита Мистър Блясък, вече безопасно загърнат.

— Куумската долина? — подметна Ваймс.

— Именно! Троловете се обединяват и започва същата изтъркана стара война, последвана от векове хаотични схватки. Това е тъжната, глупава история на троловете и джуджетата. Но този път и Анкх-Морпорк ще бъде въвлечен в нея. Знаете, че под управлението на Ветинари прирастът на тролове и джуджета тук нарасна неимоверно.

— Добре, де, но ако сте крал, не можете ли просто да сключите мир?

— Просто ей така? Ще трябва доста повече от това. — Качулката се поклати тъжно. — Наистина знаете твърде малко за нас, господин Ваймс. Виждате ни долу по полята да се тътрим и да ломотим ей тъй. Не знаете за историческите ни напеви, нито за Дългия танц, нито за каменната музика. Виждате прегърбения трол, влачещ бухалката си. Ето това ни сториха джуджетата, много отдавна. Превърнаха ни във вашите очи в тъжни, безмозъчни чудовища.

— Не гледайте мен, като казвате това — ядоса се Ваймс. — Детритус е един от най-добрите ми служители!

Настъпи тишина, след което Мистър Блясък рече:

— Да ви кажа ли какво според мен са търсели джуджетата, господин Ваймс? Нещо тяхно. Нещо говорещо. И са го открили, а онова, което е имало да казва, според мен е станало пряка причина за пет смъртни случая. Смятам, че знам как да разкрия тайната на Куумската долина. След няколко седмици всеки ще може. Но тогава, струва ми се, ще е твърде късно. И вие трябва да я разкриете, преди войната да помете всички ни.

— Как знаете всичко това? — изуми се Ваймс.

— Понеже съм магически — отвърна гласът под качулката.

— О, ясно, ако така ще… — започна Ваймс.

— Търпение, командире — прекъсна го Блясък. — Само… опростих нещата. Приемете вместо това, че съм много… умен. Имам аналитично мислене. Проучил съм историята и философията на наследствения ми враг. Имам приятели сред джуджетата. Доста информирани джуджета. Доста… влиятелни джуджета, които искат тази глупава вражда да свърши не по-малко от мен. А аз имам слабост към игрите и загадките. Хрониките не бяха ужасно предизвикателство.

— Ако това ще ми помогне да открия убийците на онези джуджета в мината, трябва да ми кажете каквото знаете!

— Защо да се доверявате на думите ми? Аз съм трол, аз съм предубеден, бих могъл да ви насоча по грешна следа.

— Може би вече сте го сторил! — яростно избълва Ваймс. Знаеше, че върши глупост и това само го ядосваше повече.

— Е, на това му се вика дух! — възкликна Мистър Блясък. — Подложете на съмнение всичко, което чухте! Къде щяхме да бъдем, ако командир Ваймс разчиташе на магия, а? Не, тайната на Куумската долина трябва да се открие чрез наблюдения и разпити, и факти, факти, факти. Може би аз ви помагам да я откриете малко по-бързо, отколкото щяхте иначе. Просто трябва да се замислите над онова, което знаете, командире. А междувременно да изиграем ли една партия?

Мистър Блясък взе една кутия до стола си и я разгъна на масата.

— Това е „Туп“, господин Ваймс — поде той, когато малките каменни фигурки се пръснаха по дъската. — Джуджета срещу тролове. Осем трола и трийсет и две джуджета, водейки вечните си битчици в миниатюрна Куумска долина. — Той започна да нарежда фигурките, ръцете му в черни ръкавици се движеха с нетролска скорост.

Ваймс избута стола си назад.

— Беше ми приятно да се видим, Мистър Блясък, но ми подхвърляте само гатанки и…

— Седнете, командире! — Тихият глас имаше учителска тоналност, която подгъна краката на Ваймс. — Така — продължи Блясък. — Осем трола, трийсет и две джуджета. Джуджетата са винаги първи. Джуджето е малко и бързо и може да се движи по всички квадратчета във всяка посока. Тролът — понеже, както е всеизвестно, сме тъпи и влачим бухалките си — може да се движи само с по едно квадратче във всяка посока. Има и други ходове, но какво виждате дотук?

Ваймс се опита да се концентрира. Беше трудно. Това беше игра, не наистина. Освен това отговорът бе толкова очевиден, че не можеше да е правилният.

— Като че ли джуджетата трябва да печелят всеки път — рискува той.

— А, естествено подозрение, харесва ми! Всъщност за най-добрите играчи везните са леко наклонени в полза на троловете. Като цяло, защото тролът може при подходящи обстоятелства да причини доста щети. Между другото, как са ребрата ви?

— По-добре, след като попитахте — кисело отвърна Ваймс. Бе ги забравил за двайсет благословени минути, но сега пак го прободоха.

— Добре. Радвам се, че Тухльо намери Детритус. Има свестен мозък, ако спре да го пържи през половин час. Но да се върнем на играта ни… предимствата за всяка страна всъщност са без значение, защото един рунд се състои от две битки. В първата играете с джуджетата. Във втората — с троловете. Както сигурно предполагате, на джуджетата им е по-лесно да играят от страната на джуджетата, което изисква стратегия и методи за атака, свойствени за едно джудже. Понякога еквивалентното се отнася за троловете. Но за да победите, трябва да играете и от двете страни. Трябва всъщност да можете да мислите като древния ви враг. Наистина опитен майстор… Е, огледайте се, командире! Погледнете към дъното на стаята, където приятелят ми Филит играе с Нилс Мишичук.

Ваймс се обърна.

— Какво трябва да видя?

— Каквото виждате.

— Ами онзи трол там е надянал нещо подобно на голям джуджешки шлем.

— Да, едно от играчите-джуджета го направи за него. А той говори доста сносен джуджешки.

— Пие от рог като джуджетата…

— Наложи се да му го направят от метал! Тролската бира би разтопила нормален рог. Нилс например може да пее доста от тролските исторически напеви. Погледнете Габро, ето там. Добър млад трол, но знае всичко възможно за джуджешкия боен хляб. Всъщност мисля, че това на масата до него е бумерангов кроасан. За чисто церемониални цели, разбира се. Командире?

— Ммм? Какво? — смънка Ваймс. Едно добре сложено джудже на близката маса го наблюдаваше с интерес, сякаш бе някакъв вид пленително чудовище. Мистър Блясък се подсмихна.

— За да изучиш врага, трябва да му влезеш под кожата. Когато си под кожата му, започваш да виждаш света през очите му. Габро играе толкова успешно от джуджешката страна, че е зле с тролската. Затова иска да отиде до Меден рудник да се научи от някои от джуджешките майстори на „Туп“. Надявам се да го направи, те ще го научат как да играе като трол. Никой от тези момчета тук не излезе снощи навън да се включи в пиянския бой. Така ние срутваме планини. Капчук върху камък, прояждащ и отнасящ дребните частици. Променящ формата на света, капка по капка. Капчук върху камък, командире. Подземната вода избликва на неочаквани места.

— Май по-скоро ще ви трябва струя — подметна Ваймс. — Не мисля, че планината ще се срути скоро от шепа играчи.

— Зависи къде падат капките — възрази тролът. — След време може да запълнят долина, кой знае? Трябва да се запитате защо толкова настоявахте да влезете в онази мина.

— Защото там имаше убийство!

— И това бе единствената причина? — настоя загърнатата фигура.

— Разбира се!

— А всеки знае какви порти са джуджетата — поклати глава Мистър Блясък. — Е, сигурен съм, че ще дадете всичко от себе си, командире. Надявам се да намерите убийците, преди Мракът да ги настигне.

— Мистър Блясък, някои от служителите ми са запалили свещи около онзи проклет знак!

— Много разумно, бих казал.

— Значи наистина вярвате, че е някаква заплаха? Впрочем откъде знаете толкова много за джуджешките знаци?

— Изучавах ги. Приемам факта на тяхното съществуване. Някои от вашите служители вярват. Повечето джуджета таят вяра някъде дълбоко в загрубелите си душици. Аз уважавам това. Джудже може да се измъкне от мрака, но не и мракът от джудже. Тези символи са много стари. Имат истинска мощ. Кой знае какво старо зло съществува в дълбокия мрак под планините? Няма друг подобен мрак.

— И ченге от нервите си може да излезе — додаде Ваймс.

— О, господин Ваймс, денят ви е бил тежък. Толкова много събития, толкова малко време за осмисляне. Отделете време да отразите в съзнанието си всичко, което знаете, сър. Послушайте ме, аз съм от отразителните типове.

— Командир Ваймс? — гласът дойде от госпожица Пикълс/Поинтър, дошла насред стълбището. — Един голям трол пита за вас.

— Колко жалко — обади се Мистър Блясък, — това сигурно е сержант Детритус. С лоши новини, предполагам. Ако трябва да направя догадка, бих казал, че троловете са пратили така-така. Трябва да тръгвате, господин Ваймс. Ще се видим отново.

— Не ми се вярва да ви видя пръв — отвърна Ваймс. Стана, но се поколеба. — Само един въпрос, а? И без остроумни отговори, ако не възразявате. Кажете ми защо помогнахте на Тухльо? Какво ви пука за един сополив пропаднал трол?

— На вас какво ви пука за някакви умрели джуджета? — запита Мистър Блясък.

— Все на някого трябва да му пука!

— Именно! Довиждане, господин Ваймс.

Ваймс забърза нагоре по стълбите и влезе в магазина след госпожица Пикълс/Поинтър. Детритус стоеше насред минералните образци със сконфузен вид като човек в морга.

— Какво става? — запита Ваймс.

Детритус се размърда неловко.

— Шъ мъ прощавате, гос’ин Ваймс, ама аз бех единственият, дето знаеше къде… — заоправдава се той.

— Да, добре. За така-така ли става дума?

— Отде знаете, сър?

— Не знам. Какво е така-така?

— Туй е прочутата тролска бухалка на войната — изломоти Детритус. Ваймс, все още под впечатленията от тролския клуб на мира под краката си, не можа да се удържи:

— Искаш да кажеш, че имате месечен абонамент за доставка на различна война?

Подобни изказвания обаче бяха нахалост спрямо Детритус. Той се отнасяше към хумора като към вид човешка аномалия, която трябва да се третира с бавни и търпеливи обяснения.

— Не, сър. Като пратят така-така из клановете, туй е при-зив за война.

— О, по дяволите. Куумската долина?

— Тъй верно, сър. И разправят, че Низшия крал и юбервалдските джуджета вече са поели към Куумската долина. Слухът е плъзнал навсякъде.

— Ъ-ъ… зън-зън-зън…? — обади се тъничък и доста нервен гласец.

Ваймс измъкна Гроздеберито и впи очи в него. В подобен момент…

— Е? — процеди той.

— Пет часа и двайсет и девет минути е, Въведете Името Си Тук — плахо докладва духчето.

— Е, и?

— Пеша, по това време на деня, ще трябва да тръгнете веднага, за да стигнете у вас в шест часа — измънка духчето.

— Патрицият иска да ви види и сме се заринали в съобщения от щракалките и ’сичко — настоятелно издъдна Детритус.

Ваймс не сваляше втренчения си поглед от духчето, което се сви притеснено.

— Отивам си вкъщи — обяви накрая и закрачи. Тъмни облаци се кълбяха по небето, вещаейки поредната лятна буря.

— Открили са трите джуджета близо до кладенеца, сър — затътна Детритус, трополейки зад него. — Кат’ че ли са ги утрепали джуджета, тъй изглежда. Старите грагове са се омели. Капитан Керът тури пазачи на всеки изход, дето успя да открие…

„Но те са копали — помисли си Ваймс. — Кой знае къде отиват всичките тези тунели?“

— … и иска разрешение да разбие големите железни врати откъм Петмезената улица — продължаваше Детритус, — та да могат да стигнат до последното джудже.

— Какво казват джуджетата по въпроса? — подхвърли Ваймс през рамо. — Живите, имам предвид?

— Доста от тях видяха как измъкват умрелите джуджета — сподели Детритус. — Чини ми се, че повечето сами шъ му подадат лоста.

„Да се вслушаме в тълпата — каза си Ваймс. — Да я сграбчим за омекналото сърце. При това бурята започва. Какво е една капка в повече?“

— Добре — кимна той. — Предай му следното: Знам, че Ото ще е там с проклетата си кутия за снимки, тъй че когато разбиват вратата, ще я разбиват джуджета, ясно? Снимка, пълна с джуджета.

— Разбрано, сър!

— Как е младият Тухльо? Ще даде ли показания под клетва? Разбира ли какво се иска от него?

— Шъ требе да разбере, сър.

— Пред джуджета?

— Шъ го стори, ако му река, сър — увери го Детритус. — Туй мога да обещая.

— Добре. И прати някой със съобщение по щракалките до всяка градска стража и всеки разсилен оттук до планините. Взели са онова, за което са дошли, и сега бягат, знам го.

— Щете да се опитат да ги спрат ли?

— Не! Никой да не опитва! Предупредете ги, че имат оръжия, които бълват огън! Просто да знам накъде са тръгнали!

— Шъ им река, сър.

„И си отивам в къщи — повтори си Ваймс. — Всеки иска нещо от мен, макар да не съм най-острият нож в долапа. Дявол го взел, сигурно съм лъжица. Е, сега ще бъда Ваймс, а в шест часа Ваймс чете «Къде е моята крава?» на малкият Сам. С надлежно изпълнено озвучаване.“

Той вървеше към дома си с бърза крачка, минавайки автоматично по всички преки пътечки, а мислите му се лашкаха напред-назад като рядка супа и ребрата го пробождаха от време на време да подсетят, че да, още са там и прищракват. Стигна пред вратата в момента, в който Уиликинс я отваряше.

— Ще уведомя нейно благородие, че се върнахте, сър — извика след Ваймс, бързащ нагоре по стълбите. — Тя чисти кошарите на драконите.

Малкият Сам стоеше изправен в креватчето си, вперил очи във вратата. Денят на Ваймс омекна и порозовя.

Креслото бе отрупано с любимите за момента играчки — парцалена топка, малък обръч, пухкава змия с едно копчесто око. Ваймс ги избута на постелката, седна и свали шлема си. После изсули влажните си ботуши. Затоплянето на стая ставаше безпредметно, след като Сам Ваймс свалеше ботушите си. Детският часовник на стената тиктакаше и при всяко тик и так малка овца прескачаше напред-назад една ограда.

Сам разгърна доста надъвканата, твърде наквасена книга.

— Къде е моята крава? — произнесе той, а малкият Сам се ухили. Дъждът забарабани по прозореца.

Къде е моята крава?

Това моята крава ли е?

… Нещо говорещо — припомни си той, докато устата и очите му поеха управлението. — Ще трябва да открия какво е това. Защо ще кара джуджетата да се избиват?

Вика „Беее!“

Това е овца!

… Защо слязохме в онази мина? Защото чухме, че там е станало убийство, затова!

Това не е моята крава!

… Всички знаят, че джуджетата са порти. Било е глупаво да им се казва да го крият от нас! Ей ти на, дълбинници, въобразяват си, че само да кажат нещо и то става наистина!

Къде е моята крава?

… Капчук върху камък…

Това моята крава ли е?

Къде мярнах една от тия игрални подложки наскоро?

Вика „Иииии!“

О, да, Ловкоклинчи. Беше много притеснен, нали?

Това е кон!

Имаше такава дъска. Каза, че е запален играч.

Това не е моята крава!

Това джудже беше под натиск, усещам ги тези неща. Май умираше от желание да ми каже нещо…

Къде е моята крава?

Онзи поглед в очите му…

Това моята крава ли е?

А аз бях толкова бесен. Да не казват на Стражата? Какво са очаквали? Човек би си помислил, че са знаели…

Вика „Хррррп!“

… са знаели, че ще си изпусна нервите!

Това е хипопотам!

Искали са да си изпусна нервите!

Това не е моята крава!

Адски са искали да си изпусна нервите!

Ваймс изсумтя и изграчи остатъка от зоопарка, без да пропусне нито едно крякване или изписукване, и зави сина си с целувка.

Отдолу издрънча стъкло. „А, някой изпусна чаша“ — отбеляза умът му. Но интуицията му, която вече над петдесет години го превеждаше безопасно през подмолните градски улици, прошепна: „Да, бе, как ли не!“

Готвачката си бе взела свободна вечер. Чистофайна трябваше да си е в стаята. Сибил бе навън при драконите. Значи оставаше Уиликинс. Икономите не изпускат разни неща.

Отдолу се разнесе приглушено „ъгх“, последвано от тупването на нещо, уцелващо месо.

А мечът на Ваймс бе на куката в другия край на вестибюла, понеже Сибил не искаше да го разнася из къщата.

Възможно най-тихо той се огледа за нещо, каквото и да е, което да послужи за оръжие. За съжаление, когато избираха играчки за малкия Сам, изцяло бяха пренебрегнали съвкупността от твърди неща с остри ръбове. Имаше изобилие от зайчета, пиленца и прасенца, но… А! Ваймс забеляза нещо, което щеше да свърши работа, и го отскубна.

Пристъпяйки безшумно с дебелите си надплетени чорапи, той се прокрадна надолу по стълбите.

Вратата на винарската изба бе отворена. Ваймс напоследък не пиеше изобщо, но гостите пиеха и Уиликинс, верен на някакъв виночерпски дълг към настоящите и бъдещите поколения, се грижеше за асортимента и от време навреме го допълваше с обещаваща реколта. Дали не пропука стъкло под нечий крак? А стълбите не проскърцаха ли? Скоро щеше да разбере.

Стигна до сводестата изба и внимателно пристъпи в сенките зад процеждащата се от вестибюла светлина.

Сега го усети… слаб мирис на нафта.

Копеленцата дребни! А можеха и да виждат в тъмното, нали? Той заровичка в джоба си за кибрит, а сърцето му тупаше в ушите. Пръстите му стиснаха една клечка, пое дълбоко дъх…

Една ръка сграбчи китката му, а друга изтръгна задния крак на люлеещото се конче, с което бе замахнал обезумяло в тъмнината. Той инстинктивно ритна с крак, при което се чу изпъшкване. Ръцете му се освободиха и някъде откъм пода се обади гласът на Уиликинс, доста изтънял:

— Извинете, сър, изглежда се натресох на крака ви.

— Уиликинс? Какво, по дяволите, става?

— Някакви дребни господа понаминаха, докато бяхте горе, сър — отвърна икономът, бавно разгъвайки се. — През стената на избата всъщност. Съжалявам, но намерих за необходимо да се отнеса малко строго с тях. Опасявам се, че единият може да е мъртъв.

Ваймс се озърна.

— Може да е мъртъв? Диша ли още?

— Не зная, сър. — Уиликинс с голямо внимание поднесе клечка кибрит към парченце свещ. — Чух го да гълголи, но явно е спрял. Съжалявам да кажа, че ме нападнаха, докато излизах от хладилното, и бях принуден да се защитавам с първото средство, попаднало ми под ръка.

— А именно…?

— Ножа за лед, сър — равно уточни Уиликинс. Той повдигна 45-сантиметровата остро назъбена стомана, създадена за рязане на лед в удобни формички. — Закачих другия господин на кука за месо, сър.

— Не може да бъде — ужаси се Ваймс.

— Само за дрехата му, сър. Съжалявам, че ви посегнах, но се опасявах, че нафтата може да се възпламени. Надявам се, че се оправих с всичките. Бих искал да използвам възможността да се извиня за бъркотията…

Но Ваймс вече бе преполовил стълбите към избата. Във вестибюла сърцето му замря.

Ниска тъмна фигура притича през последното стъпало и се вмъкна в детската.

Широкото внушително стълбище се извиси пред него като стълба до небето. Той се втурна по него, чувайки се да крещи … ще те убия ще те убия ще теубиящетеубиящетеубияубияубия ще те убия щетеубия… Страшен бяс го задушаваше, гняв и ужасен страх подпалиха дробовете му, а стъпалата все така се разстилаха пред него. Нямаха свършек. Изкачваха се до безкрая, докато той пропадаше назад в ада. Но адът го подхвана, даде криле на гнева му, повдигна го, запрати го обратно нагоре…

И тогава, вложил целия си дъх в един дълъг скверен вик, той стигна до последното стъпало…

Джуджето заднешком изскочи от детската. Удари се в перилата и ги строши, политайки към пода. Ваймс се подхлъзна на излъсканото дюшеме, занесе при входа на детската и влетя, ужасен от вида на…

… малкият Сам, блажено заспал. На стената агънцето отброяваше минутките на нощта.

Сам Ваймс гушна сина си, загърнат в синьото му одеялце, и се свлече на колене. Дори за миг не бе поел дъх по стъпалата нагоре и сега тялото му си вземаше своята дан, поглъщайки въздух и облекчение на големи, мъчителни хрипове. Сълзи рукнаха от очите му, разтърсвайки окаяната му душа…

През замъгления си от несекващите сълзи поглед забеляза нещо на пода. Там, на постелката, където бяха паднали, стояха парцалената топка, обръчът и пухкавата змия.

Топката се бе търколила горе-долу в средата на обръча. Змията лежеше полуразвита, опряла глава в края му.

На слабата светлина в детската те на пръв поглед наподобяваха голямо око с опашка.

— Сър? Всичко наред ли е?

Ваймс вдигна очи и фокусира червеното лице на Уиликинс.

— Ъ-ъ… да… какво?… Да… чудесно… благодаря — успя да смотолеви той, събирайки разпарчетосания си ум. — Чудесно, Уиликинс. Благодаря ти.

— Сигурно съм пропуснал един в тъмното…

— Ъ? Да, непростимо нехайство от твоя страна — постегна се Ваймс и стана на крака, но все така притискайки сина си. — Просто се обзалагам, че повечето икономи наоколо щяха да пометат и тримата с един замах на колосаната си кърпа.

— Добре ли сте, сър? Понеже…

— Но ти си бил в Шарлатанското училище за икономи! — Ваймс се изкикоти. Коленете му трепереха. Част от него си даваше сметка какво става. След ужаса настъпва онова опияняващо чувство, че си още жив, и изведнъж всичко изглежда смешно. — Имам предвид, че другите икономи просто умеят да срежат някого с поглед, но ти, Уиликинс, ти умееш да ги срежеш с…

— Слушайте, сър! Той е отвън, сър! — настоятелно го прекъсна Уиликинс. — Както и лейди Сибил!

Усмивката на Ваймс замръзна.

— Да взема ли младежа, сър? — посегна Уиликинс.

Ваймс се дръпна. И трол с лост и кофа смазка не би измъкнал сина от ръцете му.

— Не! Но ми дай тоя нож! И иди да видиш дали Чистофайна е добре!

Притискайки малкия Сам до себе си, той затича надолу по стълбите и изхвръкна през вестибюла навън. Беше глупаво, глупаво, глупаво. Това си го каза по-късно. Но в този момент Сам Ваймс мислеше само в основните тонове. Беше трудно, много трудно да влезе в детската, изправен пред картините, претъпкали въображението му. Никога вече нямаше да допусне това. Яростта се върна в него, плавно, вече под контрол. Плавно като река от лава. Щеше да ги открие всичките, всички до един, и щяха да горят…

До основната пристройка за драконите вече можеше да се стигне само покрай трите големи чугунени огнеотражателни екрана, поставени преди два месеца. Отглеждането на дракони не бе хоби за слабоволни хора или такива, които не желаят да пребоядисват периодично цялата страна на къщата. От всеки край имаше големи железни врати. Ваймс се насочи към едната наслуки, влезе в пристройката и залости вратата зад себе си.

Тук винаги бе топло, понеже драконите се оригваха непрекъснато — изборът беше или това, или да експлодират, което от време на време се случваше. И Сибил бе тук, в пълно противодраконово снаряжение, спокойно вървеше между кошарките с кофа във всяка ръка, а зад нея вратата на другия край се отвори и се появи ниска тъмна фигура, хванала прът с малък пламък в крайчеца, и…

— Пази се! Зад теб! — изкрещя Ваймс.

Жена му зяпна към него, обърна се, изпусна кофите и започна да крещи нещо.

И тогава пламъкът избълва. Удари Сибил в гърдите, разстла се по кошарите и рязко угасна. Джуджето сведе поглед и отчаяно заудря тръбата.

Огненият стълб, представляващ лейди Сибил, каза с властен глас, нетърпящ неподчинение:

— Залегни, Сам! Веднага!

И Сибил се хвърли на пясъчния под, докато по цялата дължина на кошарите, драконови глави се изпружваха на дълги драконови вратове.

Ноздрите им се разширяваха. Поемаха въздух.

Бяха предизвикани. Бяха засегнати. И току-що бяха вечеряли.

— Добри момчета — викна Сибил от пода.

Двайсет и шест струи ответен драконовски огън отвърнаха на призива. Ваймс, легнал на пода така, че тялото му прикриваше малкият Сам, усети космите по врата си да настръхват.

Това не беше опушеното червено на джуджешкия огън, а нещо, сътворимо единствено в драконски стомах. Пламъците бяха на практика невидими. Поне един от тях сигурно бе уцелил оръжието на джуджето, понеже стана експлозия и нещо изхвръкна през покрива. Кошарите на драконите бяха изградени като фабрика за фойерверки: стените бяха много дебели, а покривът възможно най-тънък, за да осигурява по-бърз достъп до небесата.

Когато шумът стихна до развълнувано хълцукане, Ваймс рискува да понадигне глава. Сибил се изправяше, малко непохватно заради специалните одежди, носени от всеки драконовъд?^[1]

Желязото на отсрещната врата тлееше около черния силует на джудже. Малко пред него два подковани ботуша се охлаждаха от бялата жар в локвичка стопен пясък.

Металът направи „пук“.

Лейди Сибил протегна ръце в дебели ръкавици, потупа няколкото местенца горяща нафта по кожената си престилка и свали шлема си. Той се приземи на земята с тупване.

— О, Сам… — тихо промълви тя.

— Добре ли си? Малкият Сам е наред. Трябва да се махнем оттук!

— О, Сам…

— Сибил, трябва да го вземеш! — каза Ваймс бавно и ясно, за да преодолее шока. — Навън може да има още!

Погледът на Сибил се концентрира.

— Дай ми го — нареди тя. — А ти вземи Раджа!

Ваймс проследи пръста й. Млад дракон с клепнали уши и изражение на леко плашещ добър хумор примига към него. Беше „златен вутер“, порода с толкова силен пламък, че един от тях веднъж бе използван от крадци да разтопи сейфа на банков трезор.

Ваймс го пое внимателно.

— Натъпчи го с въглища — изкомандва Сибил.

„Това си й е в кръвта“ — разсъди Ваймс, докато пъхаше антрацит в алчната уста на Раджа. Прародителките на Сибил храбро бяха поддържали съпрузите си в обсадени далечни посолства, бяха раждали върху камили или в сянката на ранени слонове, бяха раздавали златни шоколадчета под атаките на тролове в мисиите или просто си бяха стояли вкъщи, грижейки се за онези остатъци от мъжете и синовете им, които са се връщали от безкрайните малки войни. Резултатът бе биологичен женски вид, който се превръщаше в калена стомана, когато дългът ги призове.

Ваймс трепна, когато Раджа се оригна.

— Това беше джудже, нали? — подметна Сибил, полюшвайки малкия Сам. — Едно от онези дълбинници?

— Да.

— Защо се опита да ме убие?

Когато някой се опитва да те убие, значи правиш нещо както трябва. Това правило бе пътеводно в живота на Сам. Но това… дори истински закоравял убиец като Хризопрас не би опитал нещо подобно. Това беше лудост. Ще горят. Ще горят.

— Мисля, че са уплашени от онова, което ще открия — отрони Ваймс. — Мисля, че всичко им е тръгнало накриво и сега искат да ме спрат.

„Възможно ли е да са толкова глупави? — зачуди се той. — Убита съпруга? Мъртво дете? Възможно ли е да мислят, че това ще ме спре дори за миг? Както и да е, когато стигна до онзи, наредил това — а аз ще стигна — надявам се да има там някой да ме задържи. Ще горят за това, което сториха!“

— О, Сам… — измърмори Сибил, за момент лишена от желязната маска.

— Съжалявам. Не бях очаквал това! — Ваймс остави дракончето на пода и я прегърна внимателно, почти боязливо. Яростта му бе толкова силна, почувства, че може да му изникнат шипове или крила. А главоболието му се връщаше като буца олово, закована точно над очите му.

— Какво се случи с всичкото онова, сещаш се, хей-хо, хей-хо и да бъдем мили към бедните изгубени сирачета в гората, Сам? — прошепна Сибил.

— Уиликинс е в къщата — смотолеви той. — Както и Чистофайна.

— Тогава да идем да ги открием! — Сибил се усмихна малко потиснато. — Ще ми се да не носиш работата си вкъщи, Сам.

— Този път тя ме последва — мрачно отвърна Ваймс. — Но възнамерявам да въведа малко ред, повярвай ми. — Те ще гор… Не! Те ще бъдат преследвани до дупка и ще бъдат измъкнати от нея и изправени пред правосъдието. Освен ако (о, моля!) се съпротивяват при ареста…

Чистофайна стоеше в преддверието заедно с Уиликинс. Държеше трофеен клачиански меч без особена убедителност. Икономът бе подсилил въоръжението си с два месарски сатъра, които полюшваше с доста тревожна вещина.

— Мили боже, човече, целият си в кръв! — извика Сибил.

— Да, ваше благородие — гладко потвърди Уиликинс. — Мога ли да спомена като смекчаващо обстоятелство, че всъщност не е моя?

— При драконите имаше джудже — осведоми го Ваймс. — Някаква следа от други?

— Не, сър. Онези в избата имаха устройство за изстрелване на огън, сър.

— Както и това — кимна Ваймс и додаде: — Хич не му помогна.

— Наистина ли, сър? Осведомих се за употребата му и изпробвах теорията чрез практика в тунела, от който бяха дошли, докато му свърши огнената течност, сър. Само в случай че е имало и други. Предполагам, поради тази причина гори алеята на номер пет.

Ваймс не познаваше Уиликинс на младини. Гръмогласните левенти от Петльовата улица имаха споразумение с Шарлатанската улица, което им позволяваше да пренебрегват този фланг, докато съсредоточаваха отбраната си срещу териториалната агресия на Убийствената маймунска банда от Свинарския хълм. Радваше се, че не се е изправял срещу младия Уиликинс.

— Сигурно са направили отдушник там — предположи той. — Семейство Джеферсън са на почивка.

— Е, ако не са подготвени за подобни неща, не бива да развъждат рододендрони — делово отбеляза Сибил. — Сега какво, Сам?

— Ще прекараме нощта в Двора на Псевдополис — реши Ваймс. — Без спорове!

— Рамкинови никога не са бягали от нищо — заяви Сибил.

— Ваймсови са бягали като изоглавени през цялото време — контрира Ваймс, прекалено дипломатичен да спомене горепосочените прадеди, които са се връщали вкъщи на части. — Това означава да се биеш, където ти решиш. Тръгваме всички, взимаме каретата и отиваме вкупом долу в Двора. Когато стигнем, ще пратя хора тук да ни вземат нещата. Само за една нощ, става ли?

— Какво ще желаете да направя с посетителите, сър? — запита Уиликинс, хвърляйки кос поглед към лейди Сибил. — Единият, опасявам се, е наистина мъртъв. Ако си спомняте, сигурно съм го наръгал с ножа за лед, който случайно държах, тъй като току-що бях рязал лед за кухнята — додаде той с безизразно лице.

— Сложи го на покрива на каретата — отряза Ваймс.

— Другият също изглежда мъртъв, сър. Бих се заклел, че му нямаше нищо, когато го завързвах, сър, тъй като ме проклетисваше на техния си жаргон.

— Не си го ударил твърде силно, на… — започна Ваймс, но се отказа. Ако Уиликинс бе решил да убие някого, нямаше да го взема в плен. Сигурно е било кофти изненада да проникнат в мазе и да се натъкнат на някого като Уиликинс. Както и да е, да вървят по дяволите.

— Просто… си е умрял?

— Да, сър. Джуджетата по принцип слюнчат ли се в зелено?

— Моля?

— Има зелено около устата му, сър. Може да е улика по мое мнение.

— Добре, метни го и него отгоре на покрива. Да тръгваме, а?

Ваймс настоя Сибил да пътува вътре. Обикновено тя поемаше управлението, а той с радост й го отстъпваше, но според негласното споразумение, когато той наистина настояваше, тя се подчиняваше. Така е при семейните двойки.

Ваймс се качи до Уиликинс и го накара да спре насред пътя до един, който продаваше вечерното издание на Вестника, още топло от пресата.

Снимката на първа страница бе тълпа джуджета. Дърпаха една от големите метални кръгли врати на мината, изскочила от пантите си. В средата на мнозинството, сграбчил единия край в ръце с опнати мускули, бе капитан Керът. Блестящ, гол до кръста.

Ваймс подсмъркна щастливо, сгъна вестника и запали една пура. Краката му вече почти не трепереха, а огньовете на ужасната ярост бяха се послегнали.

— Свободата на словото, Уиликинс. Просто не може да се озапти — подметна той.

— Често съм ви чувал да отбелязвате това, сър — кимна Уиликинс.