Тери Пратчет
Туп! (11)

Ноби Нобс, една сянка в топлия червен сумрак, сръчка сержант Колън.

— Няма нужда да си държиш очите затворени, серж — окуражи го той. — Всичко е по легална драматизация. Лиска казва, че туй е артистично възпяване на женското тяло. Пък и си е сложила дрехи.

— Два пискюла и сгъната кърпичка не са дрехи, Ноби — Фред се смъкна по-надолу в стола си. Розовото маце! Е, дума да няма, бил е в армията и в Стражата, пък човек не може толкоз време да е в униформа, без да види едно-две нещица… или три, сега като се замисли. И си е вярно, както Ноби посочи, че балерините в операта не оставят кой знае колко на въображението, поне не и на Нобиното, но пък балетът следваше да е Изкуство, дори с известен недостиг от постаменти и амфори, понеже е скъпо да се представят, пък и балерините не се подмятат нагоре с краката. А най-лошото беше, че вече бе мернал двама познати сред публиката. За щастие те не го бяха забелязали, което ще рече, че всеки път като надзърваше крадешком натам, те зяпаха в обратната посока.

— Е тая част сега е наистина трудна — прошепна Ноби разговорливо.

— Ъ-ъ… така ли? — Фред Колън отново стисна очи.

— О, да. Туй е тройният тирбушон…

— Виж, управата не възразява ли да идваш тук? — смънка Фред, плъзгайки се още по-надолу в стола си.

— А, не. Радват се да има страж в заведението — сподели Ноби, без да отделя очи от сцената. — Казват, че тъй клиентелата се съобразявала. Пък и аз идвам само да изпратя Бети до тях.

— А Бети е?…

— Лиска е само пилонното й име — сподели Ноби. — Казва, че никой не би обърнал внимание на екзотична танцьорка на име Бети. Звучало като че по̀ й върви да държи купа смес за кекс.

Колън затвори очи, опитвайки се да пропъди въображаемата комбинация от бронзовата гъвкава фигура на сцената с купа смес за кекс.

— Май няма да ми дойде зле глътка свеж въздух — изпъшка той.

— О, не още, серж. Следващата е Броколи. Тя може да опре крак в тила си, да знаеш…

— Това не го вярвам! — облещи се Фред Колън.

— Може, бе, серж! Виждал съм я как…

— Не вярвам да има танцьорка на име Броколи!

— Е, викаха й Бонбон, серж, ама после чу, че броколито е по-здравосл…

— Ефрейтор Нобс!

Звукът май идваше изпод масата.

Ноби се оцъкли към Колън, след което погледна надолу.

— Да? — пробва той предпазливо.

— Аз съм сержант Ангуа — каза подът.

— О? — смънка Ноби.

— Какво е това място? — продължи гласът.

— Клуб „Розово маце“, сержант — послушно отвърна Ноби.

— О, богове! — Отдолу се дочу разговор, след което гласът запита: — Там горе има ли жени?

— Да, сержант. Ъ-ъ, какво правите долу, сержант?

— Давам ти нареждания, Ноби — скастри го гласът. — Там горе има ли жени?

— Тъй вярно, серж. Много.

— Добре. Помоли някоя да слезе в избата. Трябват ни две-три кофи топла вода и някакви кърпи, схвана ли?

Ноби осъзна, че музикантите са спрели да свирят и Лиска е замръзнала насред приклякването с отваряне на коленете. Всички се вслушваха в говорещия под.

— Тъй вярно, сержант — отвърна Ноби. — Схванах.

— И някакви чисти дрехи. И — разнесе се подземен шепот — нека са повечко кофи вода. И четка за дъски. И гребен. И още един гребен. И повечко кърпи. О, и два чифта обувки, трийсет и седми и… трийсет и четвърти номер? Вярно ли? Добре. А Фред Колън с теб ли е или това е тъп въпрос?

Фред прочисти гърло.

— Тук съм, сержант — докладва той. — Но дойдох само да…

— Добре. Искам да ми заемеш едни нашивки. Имам лошо предчувствие за следващите няколко часа и не ми се ще някой да забрави, че съм сержант. Схванахте ли вие двамата?

— Пълнолуние е — прошепна Фред на Ноби като мъж на мъж, след което отвърна по-силно: — Да, сержант. Може да отнеме малко вре…

— Не! Не може! Щото под вас стоят върколак и вампир, ясно? Имам наистина кучи ден, а тя има зъбобол! Излизаме след десет минути в човешки вид или при всички положения! Какво? — Разнесе се шепот. — Защо цвекло за салата? Как, за бога, може да имат цвекло за салата във вариететно шоу? Моля? Ясно. Ябълка ще свърши ли работа? Ноби, младши страж Гърбатен се нуждае от ябълка, спешно! Или нещо друго за захапване. А сега бегом!

 

 

Кафето е само начин да откраднеш време, което по право принадлежи на малко по-старата ти личност. Ваймс изпи две чаши, изми се и поне направи опит да се обръсне, от което се почувства почти човешки, ако изключеше усещането, че части от главата му бяха натъпкани с топла вата. Накрая, решил, че се е закрепил дотолкова, доколкото изобщо е възможно, и вероятно би могъл да се справи с въздълги въпроси, той бе въведен в Продълговатия кабинет на Патриция на Анкх-Морпорк.

— А, командире — посрещна го Лорд Ветинари, вдигайки очи след обмислен интервал и избутвайки настрана някакви книжа. — Благодаря, че дойдохте. Изглежда поздравленията биха били на място, както разбрах.

— И какъв е поводът, сър? — отвърна Ваймс, надянал специалното си празно изражение за разговори с Ветинари.

— Хайде, Ваймс! Вчера имаше всички признаци за междувидова война насред центъра на града и изведнъж нямаше такава. Онези банди са били доста страховити, доколкото разбирам.

— Повечето от тях хъркаха или се дърлеха помежду си, когато пристигнахме, сър. Трябваше само да ги разчистим — поднесе версията си Ваймс.

— Да, разбира се — подметна Ветинари. — Действително е било доста изненадващо. Впрочем, моля, седнете! Наистина не е необходимо да стоите пред мен като ефрейтор на пост.

— Не знам за какво говорите, сър — излъга Ваймс, срутвайки се с благодарност върху един стол.

— Не знаете ли? Говорех за скоростта, Ваймс, с която двете страни са успели едновременно да излязат от строя с помощта на силни напитки…

— Не бих могъл да знам нищо за това, сър. — Реакцията бе автоматична, правеше живота по-лек.

— Нима? Изглежда, Ваймс, че в процеса на подготовка за предстоящия сблъсък както троловете, така и джуджетата са се сдобили с нещо, което — допускам — са помислили за бира.

— Наря… наливаха се от сутринта, сър — посочи Ваймс.

— Действително, Ваймс, и вероятно затова джуджешкият контингент е допуснал нехайство в изобилното поглъщане на бира, която е била значително… подсилена? Доколкото разбирам, части от площад „Сатор“ все още намирисват на ябълки, Ваймс. Поради което човек може да се подведе, че онова, което всъщност са пили, е било смес от силна бира и залитак, който е ябълков дестилат, както знаете…

— Ъ-ъ, предимно ябълков, сър — услужливо го коригира Ваймс.

— Точно така. Коктейлът е известен като „Гаф“, струва ми се. Колкото до троловете, човек би могъл да допусне, че ще е много трудно да се намери нещо, което да направи тяхната бира по-опасна, отколкото очевидно е, но се чудя дали сте чувал, Ваймс, че чрез смесване на различни метални соли се прави питие, известно като лъглар или Големият чук?

— Не мога да потвърдя, сър.

— Ваймс, част от настилката на площада е фактически разядена от това нещо!

— Съжалявам, сър.

Ветинари забарабани с пръсти по масата.

— Какво бихте направил, ако задам прям въпрос, Ваймс?

— Ще ви отвърна с откровена лъжа, сър.

— Тогава няма да го правя — Ветинари леко се усмихна.

— Благодаря, сър. Аз също.

— Къде са затворниците?

— Пръснахме ги из участъците. Като се събудят, ще ги поизмием с маркучите, ще им запишем имената, ще им връчим разписка за оръжието и гореща напитка и ще ги натирим навън.

— Оръжията им са от голяма културно-битова стойност за тях, Ваймс.

— Да, сър, знам. Аз самият имам много голям културно-битов интерес срещу това да ми пръснат черепа и да ми смажат коленете — изтъкна Ваймс, потискайки една прозявка, и примига при протеста на ребрата си.

— Действително. Имаше ли пострадали при битката?

— Нищо, което да не може да бъде излекувано — Ваймс се намръщи. — Но се налага да докладвам, че господин Е. И. Песимал понесе счупване на ръка и многобройни натъртвания.

Ветинари изглежда наистина се изненада.

— Инспекторът? Какво е направил?

— Ъ-ъ, нападна трол, сър.

— Моля? Господин Е. И. Песимал е нападнал трол?

— Тъй вярно, сър.

— Е. И. Песимал? — повтори Ветинари.

— Именно, сър.

— Цял трол?

— Тъй вярно, сър. Със зъбите си, сър.

— Господин Е. И. Песимал? Сигурен ли сте? Дребничък човечец? С много лъскави обувки?

— Тъй вярно, сър.

Ветинари сграбчи услужлив въпрос от струпалата се навалица.

— Защо?

Ваймс се прокашля.

— Ами, сър…

 

 

Тълпата от тролове бе живописна картина. Стояха или седяха, или лежаха, където ги бе повалил Големият чук. Имаше неколцина бавни къркачи, които оказаха нещо като съпротива, а един, останал на бутилка крадено шери, даде смел отпор до последна капка, или по-скоро докато го̀лемът редови страж Дорфл не го подхвана лично да му набие канчето.

Минал през всичко това, Ваймс стоеше в очакване на колите, докато отрядът влачеше или търкаляше дремещите тролове, за да ги скупчи в подредени редици. И тогава…

На Тухльо не му бе потръгнало тоя ден. Беше пил една бира. Е, май повече от една. К’во толко?

А сега, ей го на, точно пред него, нахлузило оня ми ти шлем и ’сичко, стоеше, ъхъ, май беше джудже, доколкото пращящите, съскащи фойерверки на мозъка му изобщо можеха да различат нещо. Кво пък толко, решиха те, не беше трол и май за т’ва идеше реч, нали? А ей му бухалката, точно тука в рък…

Инстинктът накара Ваймс да се обърне, когато тролът ококори червени очи, примига и завъртя бухалката. Твърде бавно, твърде бавно във внезапно застиналото време той се опита да избегне удара, но усети как бухалката се забива в хълбока му и го подема, повдига нагоре и захвърля на земята. Чу викове, когато тролът залитна напред, вдигнал бухалка да направи Ваймс едно с паважа.

Тухльо загря, че го нападат. Спря насред замаха си и през искрите, които правеха фиу! в мозъка му, се взря към дясното си коляно. Някакво гномче или нещо такова го млатеше с тъп меч и ритници и пищеше като подивяло. Той реши, че е от пиячката, като усещането, че ушите му бълват пламъци, и перна нещото настрана с един мах.

Ваймс, безпомощен, видя как Е. И. Песимал се претъркаля по площада и как тролът връща очи към бухалката в ръката си. Но Детритус, вече стигнал зад него, го завъртя с греблоподобната си лапа и стовари юмрука си като божия гняв.

На Тухльо му причер…

 

 

— Искате да повярвам — натърти лорд Ветинари, — че господин Е. И. Песимал е вдигнал ръка на трол?

— Две ръце, сър — уточни Ваймс. — И два крака. И според нас се опита да го ухапе.

— Това не е ли сигурна смърт?

— Тази мисъл май не го глождеше, сър.

Ваймс последно мерна Е. И. Песимал, превързван от Игор и хилещ се в полунесвяст. Непрекъснато се отбиваха стражи да подхвърлят по нещо в духа на „Здрасти, стабиляго!“ и да го потупат по гърба. Светът се бе обърнал за Е. И. Песимал.

— Бих ли могъл да запитам, Ваймс, защо един от най-съвестните ми и най-категорично цивилни чиновници е бил в положение да направи това?

Ваймс се поразмърда неудобно.

— Той инспектираше. Осведомяваше се за всичко, свързано с нас, сър. — Хвърли на Ветинари поглед, който казваше: „Ако това продължи още малко, ще се наложи да излъжа.“

Ветинари му върна подобен, който натърти: „Знам.“ А на глас каза:

— Вие самият не сте твърде зле пострадал, нали?

— Само няколко драскотини, сър.

Ветинари го измери с поглед, констатиращ: „Счупени ребра. Сигурен съм.“

Ваймс му го върна с отговор: „Нищо.“

Ветинари пристъпи към прозореца и се загледа в пробуждащия се град. Помълча известно време, след което въздъхна:

— Колко жалко, че болшинството са родени тук.

Ваймс остана верен на мълчанието. Като цяло беше достатъчно.

— Може би трябва да предприема действия относно онова злочесто джудже — продължи Ветинари.

— Да, сър.

— Смятате ли? Мъдрият управник мисли два пъти, преди да приложи насилие спрямо някой, чиито приказки не одобрява.

Още веднъж Ваймс се въздържа от коментар. Той самият прилагаше насилие ежедневно и с немалък ентусиазъм спрямо хора, чиито приказки от сорта на „Дай мангизите“ или „Какво ще направиш, ченге?“ не одобряваше. Но може би управниците трябва да мислят различно. Вместо това смотолеви:

— Някой друг не е помислил, сър.

— Много благодаря, Ваймс — рязко се обърна патрицият. — А вие открихте ли кой е?

— Разследването продължава, сър. Снощните събития малко ни позабавиха.

— Има ли доказателство, че е бил трол?

— Има… озадачаващи доказателства, сър. Сглобяваме… пъзел, така да се каже. — „Само дето нямаме ни един ъгъл и би било добре, ако разполагахме с капака на кутията“ — додаде на себе си. И тъй като очите на Ветинари жадуваха информация, Ваймс продължи на глас: — Ако очаквате да извадя магическо зайче от шлема си, сър, ще бъде фалшиво. Джуджетата са сигурни, че е бил трол. Хиляда години история им го подсказват. Не им трябва доказателство. А троловете не мислят, че е бил трол, но вероятно им се ще да е така. Не става дума за убийство, сър. Нещо в тях е направило „щрак“ и е дошло време за всички доблестни мъже… е, знаете, какво имам предвид, да извоюват наново Куумската долина. В онази мина става нещо друго, знам го. Нещо по-голямо от убийство. Всичките онези тунели… за какво са? Всичките онези лъжи… а аз мога да надушвам лъжи… ами фрашкано е с тях!

— Залогът е много голям, Ваймс — промълви Ветинари. — По-голям, отколкото си представяш. Тази сутрин получих съобщение по щракалките от Рис Риссон, Низшия крал. Всички политици имат врагове, разбира се. Има, така да се каже, фракции, които не са съгласни с него, с политиката му към нас, с помирителните му стъпки към тролските кланове, с позицията му по тази злочеста история с Ха’ак… А сега се носят приказки за убит от трол граг и… да, слухове, че Стражата е заплашила джуджетата…

Ветинари вдигна бледа ръка, когато Ваймс отвори уста да възрази.

— Трябва да знаем истината, Ваймс. Истината на командир Сам Ваймс. Може да значи повече, отколкото смяташ. В Равнините със сигурност, че и доста по-нататък. Хората ви знаят, командире. Потомък на страж, който е вярвал, че ако покварен съд не обезглави злите крале, стражникът трябва да го направи…

— Беше само един крал — запротестира Ваймс.

— Сам Ваймс веднъж ме задържа за измяна — спокойно посочи Ветинари. — И Сам Ваймс веднъж задържа дракон. Сам Ваймс спря междунационална война, задържайки двамата главнокомандващи. Той е поразителен тип, този Сам Ваймс, направо задържа света на място. Сам Ваймс уби върколак с голи ръце и носи закона със себе си като светилник…

— Това пък откъде дойде?

— Стражите от половината континент ще потвърдят, че Сам Ваймс е точен като стрела, неподатлив като скала, упорит като магаре и никога не е взел подкуп. Слушайте ме! Ако Рис падне, следващият Низш крал няма да е склонен да говори с тролове. Може ли да го кажа по-простичко? Онези кланове, чиито водачи си имат работа с Рис, по всяка вероятност ще решат, че са ги направили на глупаци, ще отхвърлят въпросните водачи и ще ги подменят с тролове, прекалено агресивни и задръстени, за да станат глупаци. И ще почне война, Ваймс. Ще се прехвърли и тук. Няма да бъдат бандитски зулуми, както тези, които осуетихте снощи. Няма да можем да ги спрем бързо или да стоим настрана. Защото си имаме наши глупаци, Ваймс, както вярвам, че сте наясно, които ще настоят да вземем страна. Куумската долина ще бъде навсякъде. Намерете ми убиеца, Ваймс. Преследвайте го до дупка и го измъкнете на светло. Трол, джудже или човек, без значение. Поне така ще разполагаме с истината и ще можем да си послужим с нея. Врагът ни сега са слуховете и несигурността. Тронът на Низшия крал се клати, Ваймс, както и основите на света.

Ветинари замълча и внимателно сгъна листа пред себе си, като че ли усещайки едва сега, че е отишъл твърде далеч.

— При все че — очевидно — не бих искал да ви налагам някакъв натиск — завърши той.

На повърхността на объркания, уморен мозък на Ваймс изплува една думичка.

— Зулуми?

Секретарят на лорд Ветинари се наведе и прошушна нещо в ухото на господаря си.

— О, убеден съм, че съм искал да кажа патърдии — ведро отвърна Ветинари.

Ваймс все още се опитваше да смели международната сводка.

— И всичко това заради едно убийство? — измънка, опитвайки се да потисне прозявка.

— Не, Ваймс. Сам го казахте: всичко това заради хиляди години напрежение и политика, и борби за власт. В последно време нещата се задвижиха в определени посоки, предизвиквайки разместване на властта. Има такива, които искат да си я върнат обратно, дори и да пристигне в поток от кръв. Кой го е грижа за едно джудже? Но смъртта му може да се превърне в casus belli — тук лорд Ветинари се взря в сънливите очи на Ваймс и додаде: — тоест, в причина за война, което изведнъж го прави най-важното джудже на света. Кога за последно спахте нормално, Ваймс?

Ваймс измърмори нещо в смисъл на „неотдавна“.

— Идете да поспите още малко. И после ми намерете убиеца. Бързо. Лек ден!

„Не само тронове се клатят — успя да си помисли Ваймс. — Твоят стол също се климбуца. Доста скоро народът ще пита кой пусна всичките тия джуджета тука? Подкопават града ни и нехаят за законите ни. А троловете? Преди ги оковавахме като кучета-пазачи, а сега се мотаят свободно наоколо и заплашват истински хора!

Вече сигурно се събират ония, съзаклятниците — онези, които на разни купони си шушукат по ъглите, онези, които знаят как да префасонират възгледите в ножове. Снощното метежче се превърна във виц, който сигурно е хвърлил в музиката купонджиите, но номерът е еднократен. Щом нещата почнат да се разсмърдяват, щом бъдат убити неколцина човека, ще е безполезно да говориш при затворени врати. Тълпата ще закрещи от твое име.“

Подкопават града ни и нехаят за законите ни…

Той се покатери в каретата с почти неконтролируеми крака, смотолеви да карат към Двора на Псевдополис и заспа.

 

 

В града на безконечния дъжд все още бе нощ. Винаги бе нощ. Тук слънце не изгряваше.

Създанието лежеше свито в уличката.

Нещо съвсем не бе наред. Бе очаквало съпротивление. Всеки път имаше съпротивление и то винаги го преодоляваше. Но дори сега, когато невидимата гмеж на града бе поспаднала, пак нямаше достъп. Отново и отново то се уверяваше, че открива начин за контрол, прилив на ярост, който може да използва, и отново и отново биваше отхвърлено пак тук, в тази тъмна уличка с преливащите канавки.

Това не беше типичният вид съзнание. Създанието се бореше. Не бе побеждавано от нито едно съзнание. Винаги имаше начин…

 

 

Тролът се мъкне из развалините на света…

Тухльо залитна на излизане от участъка при „Кукличките“, хванал с една ръка главата си, а с другата вързопчето, съдържащо колкото от зъбите му Детритус успя да открие. Помисли си, че сержантът бе реагирал много разбрано по тоя повод. Освен това му бе обяснил и точно какво е щяло да му се случи, ако бе ударил човека повторно, нагледно илюстрирайки, че намирането на зъбите на Тухльо щеше да е вторично действие след откриване на главата, в която да ги сложат.

При това също му бе казал, че може и да има място в Стражата за трол, който успява да стои на крака след пълен фраш с Големия чук, и че евентуално Тухльо може да иска да набележи бъдещите си ходове с оглед на това.

И така, Тухльо си помисли — доколкото терминът може да се приложи за мозъчна дейност под двудневното въздействие на Големия чук, — че бъдещето изглежда толкова светло, че трябва да върви с почти затворени очи, макар това май пак да идеше от Големия чук.

Но…

Беше дочул другите тролове. И стражите. Всичките тия приказки за джудже, убито от трол в оная новата мина. Е, Тухльо бе убеден, че не е утрепал ни’кво джудже, дори след половин унция стъргал. Ровеше наново и отново онова, което бе останало от ума му. Проблемът беше, че Стражата в последно време прилагаше ’сичките им ония трикове, можеха да кажат кой к’во е ял на вечеря само като погледнат чинията му. Пък и си беше загубил черепа долу, сто процента. Ами те ’начи може просто да го подушат и шъ разберат, че е бил той! Само дето не беше той, нали? Щото разправяха, че тролът си е изпуснал бухалката, пък бухалката на Тухльо си беше у него, щото фрасна оня топ страж с нея, тъй че т’ва си беше дето му викат Али Би. Нали?

Въпреки церебралния клокочещ шум от оттичането на Големия чук от по-основните му мозъчни функции, Тухльо подозираше, че не е. Ама тъй и тъй, ако търсят трол дето го е свършил т’ва, и ако открият, че съм бил там и съм изгубил и череп, и сичко, пък аз като кажа, добре, бех там, ама не съм пречуквал ни’кво джудже, те ша кажат, е-хей, пробвай нещо, дето да не дрънчи толко на кухо.

Точно тук и точно сега Тухльо се чувстваше много самотен. Нямаше друг изход. Само един можеше да му помогне с тая боза. Беше твърде мисловна за трол като него.

Прокрадвайки се през уличките, притиснат към стените, с наведена глава, избягвайки всяко живо същество, Тухльо затърси Мистър Блясък.

 

 

Ангуа реши да отиде направо в Двора на Псевдополис, вместо до по-близък участък на Стражата. Все пак там беше главното управление, а и в шкафчето си винаги държеше резервна униформа.

Дразнещото бе, че Сали вървеше толкова лесно с 15-сантиметровите токчета. Това е то — вампири. Тя самата беше свалила своите и ги носеше в ръка; изборът беше или това, или изкълчен глезен. Клуб „Розово маце“ разполагаше с доста ограничен асортимент от обувни артикули. Нямаше и кой знае какво разнообразие от дрехи, ако за дрехи се водеше онова, което всъщност правеше опит да прикрие нещо.

Фактът, че сценичният гардероб включва женска стражева униформа, доста озадачи Ангуа. Вярно, че ризницата бе оскъдна, от папиемаше, а поличката беше прекалено къса, за да представлява някаква защита. Лиска деликатно бе обяснила, че на мъжете понякога им харесва да видят хубаво момиче в ризница. Това хвърли в размисъл Ангуа, която бе открила, че мъжете, които арестуваше, определено не се радваха на нейния вид. Тя навлече златиста рокля, украсена с пайети, която съвсем не й вървеше. Сали бе избрала нещо в простичък синкав цвят, срязано до бедрото, което, разбира се, стана ослепително в момента, в който го облече. Изглеждаше зашеметяващо.

Така че когато, тръшвайки голямата врата, Ангуа влезе пред Сали в участъка и се разнесе насмешлив вой, неблагоразумният страж се оказа натикан до стената. Усещайки две остри бодвания на врата си, той чу Ангуа да изръмжава:

— Ще ти се вълк, а? Кажи „Не, сержант Ангуа“.

— Не, сержант Ангуа!

— Не ти ли се ще? Тогава сигурно съм се объркала, а? — Бодежът се усили. Мъжът вече си представяше как стоманените нокти пронизват шията му.

— Не мога да кажа, сержант Ангуа!

— Нервите ми са малко опънати напоследък! — изръмжа Ангуа.

— Не бях забелязал, сержант Ангуа!

— Всички сме малко на ръба в момента, не смяташ ли?

— Съвършено вярно, сержант Ангуа!

Тя отпусна хватката и когато краката му опряха пода, натика две черни, лъскави и осезателно остротокчести обувки в омекналите му ръце.

— Би ли ми направил една наистина голяма услуга, моля, като върнеш тези в клуб „Розово маце“? — сладко каза тя. — Май са на една девойка на име Шерилий. Благодаря ти.

Ангуа се обърна и погледна към бюрото на дежурния, където Керът я зяпаше с отворена уста. Абсолютно наясно с ефекта, който предизвикваше, тя закрачи към бюрото през шокираната публика и хвърли кална верижка върху отворения Регистър на инцидентите.

— Четири джуджета, убити от други джуджета долу в Продължителния мрак — обяви. — Залагам си носа на това. Тази принадлежеше на едно от тях. Както и ето това. — Пусна кален плик върху верижката. — Доста е слузесто, но се чете. Господин Ваймс ще побеснее. — Тя впери поглед в сините очи на Керът. — Къде е той?

— Спи на един матрак в кабинета си. — Керът вдигна рамене. — Лейди Сибил знаеше, че няма да се върне вкъщи, и прати Уиликинс да спретне легло тук. Вие двете добре ли сте?

— Чудесно, сър — отвърна Сали.

— Почнах много да се притеснявам, че… — започна Керът.

— Четири мъртви джуджета, капитане — прекъсна го Ангуа. — Градски джуджета. За това трябва да се притесняваш. Трите са полузаровени, а последното е пропълзяло.

Керът вдигна верижката и зачете руните.

— Ларс Силнокрак. Май познавам семейството. Сигурна ли си, че е убит?

— С прерязано гърло. Трудно ще да е самоубийство. Но не е умрял веднага. Довлякъл се е до една от проклетите им заключени врати и е издраскал един от символите им със собствената си кръв. После е седнал и е зачакал да умре в мрака. В проклетия мрак, Керът! Тези джуджета са били работници! Имаха лопати и ръчни колички! Били са там да свършат работа и когато са станали ненужни, са се отървали от тях! Накълцани и оставени в калта! Може още да е бил жив там долу, когато слязохме с Ваймс. Зад проклетата им дебела врата, бавно издъхвайки. И знаеш ли какво значи това? — Тя измъкна сгънато парче картон от корсажа си и му го връчи.

— Меню за напитки? — облещи се Керът.

— Отвори го — ядоса се Ангуа. — Съжалявам, че е написано с червило. Само това намерихме.

Керът го разгъна.

— Още един мрачен символ? — зачуди се той. — Този май не го знам.

В помещението имаше и други джуджета. Керът вдигна рисунката.

— Някой да знае какво означава това?

Няколко зашлемени глави се поклатиха, а неколцина джуджета се отдръпнаха, но плътен глас откъм вратата рече:

— Да, капитан Керът. Мисля, че знам. Да не прилича на око с опашка?

— Да… ъ-ъ… сър? — Керът се взря озадачен. Една сянка се размърда.

— Нарисувано е в мрака? От умиращо джудже? Със собствената му кръв? Това е Призоваващият мрак, капитане, и той ще се отзове. Добро утро на всички. Аз съм Мистър Блясък.

Ченето на Керът увисна, а всички погледи се обърнаха към новодошлия. Той се извиси на прага, почти квадратен, загърнат в черно наметало и качулка, които изцяло го скриваха.

— Самият Мистър Блясък?

— За съжаление да, капитане, и мога ли да ви помоля да се погрижите никой да не напуска тази стая малко след като си тръгна? Предпочитам да се движа… без публичност.

— Смятах, че сте измислица, сър!

— Повярвайте, млади човече, ще ми се да беше възможно да си останете в щастливото заблуждение — отвърна закачуленият силует, — но нямам избор.

Мистър Блясък пристъпи напред, придърпвайки дългунеста фигура след себе си. Беше трол, чието изражение на свъсен отпор не успяваше изцяло да прикрие сковаващия го ужас.

— Това е Тухльо, капитане. Предавам го обратно под личната опека на вашия сержант Детритус. Има полезна за вас информация. Чух неговата история и му вярвам. Трябва да действате бързо. Призоваващият мрак може вече да си е намерил избраник. Какво още… О, да, гледайте да не оставяте онзи символ на тъмно. Непрекъснато го дръжте на светлина. А сега, ако ме извините за театралността…

Черното наметало трепна. Силна, бяла, ослепителна светлина изпълни за миг помещението. Когато изчезна, бе изчезнал и Мистър Блясък. На мръсния под остана само един голям яйцевиден камък.

Керът примига, след което се стегна.

— Добре, нали чухте — обърна се общо към внезапно оживената стая. — Никой да не тръгва след Мистър Блясък, ясно?

— След него ли, капитане? — обади се едно джудже. — Да не сме луди!

— Тъй си е — кимна един трол. — Думат, че мо’е да бръкне у тебе и да ти спре сърцето!

— Мистър Блясък? — вдигна вежди Ангуа. — За него ли драскат по стените?

— Така изглежда — късо отвърна Керът. — И каза, че нямаме много време. Господин… Тухльо, нали?

Докато троловете на Хризопрас смогваха да се перчат неподвижно, Тухльо почти успя да се навре в празно пространство. По принцип за да се свреш зад някого, трябват поне двама, но в случая имаше трол, който се опитваше да се скрие зад себе си. Никой не би могъл да се скрие зад Тухльо: като за трол беше хърбав до степен на щърбавост. Лишеите му бяха евтини и сплъстени, далеч от истината — може би онова, което правеха от стъбла на броколи в задните улички на Кариерния път. Поясът му от черепи бе позор, някои от тях явно бяха от типа папиемаше, които можеха да се купят от всяка сергия за дрънкулки. Единият беше с червен нос.

Той се озърна нервно, а бухалката с тупване изпадна от пръстите му.

— В големо копро съм, а? — измънка той.

— Очевидно трябва да си поговорим — отвърна Керът. — Искаш ли адвокат?

— Не, вече ядох.

— Ядеш адвокати? — изуми се Керът.

Тухльо зяпна в него с празен поглед, докато не събра достатъчно мозък.

— Как им викаха на ония работи, дето почват да се сучат и увъртат, като ги захапеш?

Керът обърна очи към Детритус и Ангуа за помощ.

— Може и да са адвокати — отстъпи накрая.

— Набъбват, като ги наквасиш в нещо — додаде Тухльо, сякаш провеждаше съдебно разследване.

— Тогава по-вероятно са спагети? — предположи Керът.

— Може. В пакет с разни лепенки. Ъхъ, спагети.

— Имах предвид — уточни Керът — при разговора искаш ли някой да е на твоя страна?

— Да, моля. Сички — веднага отвърна Тухльо. Да е център на внимание в стая, пълна с ченгета, беше най-лошият му кошмар. Не, чакай малко, ами оня път, като се беше нарязал с оня кофти скалотръс с амониева селитра? Лелеее! Чао, израстъци! Ъхъ! Начи са щеше да му е вторият най-лош кошма… Не, са като се замисли, оня път, като Твърда Настилка изръшка онова от Едноокия Проклетник, малее, ъхъ! Кой знае кво беше тва! Сичките му зъби се разклимбуцаха! Начи са щеше да му е… Ей, чакай, ами като се набуха със стъргал и му фръкнаха ръцете? Тъй, де, тва си беше кофти, начи май са щеше да му е… Чакай, чакай, ми как да пропусне оня път, като се отцепи със слитък и се насмърка със стрит цинк и все едно че си издрайфа краката?… Ъъргх, ей тука иде тоя момент, в който… ъъргх не, в който… ъъргх…

Тухльо беше стигнал до деветнайсетия си най-лош кошмар, когато гласът на Керът се вряза насред делириума.

— Господин Тухльо?

— Ъ-ъ… аз ли? — нервно рече Тухльо. Наистина, има наистина нямаше да му дойде зле малко скалотръс сега…

— По принцип адвокатът е лице — обясни Керът. — Ще се наложи да ви зададем някои сложни въпроси. Имате право да повикате някой да ви помага. Може би някой от приятелите ви?

Тухльо се зачуди. Единствените, за които можеше да се сети в този контекст, бяха Баш Шлака и Голям Мрамор, макар че те по-скоро попадаха в категорията на „ония, дето не фърлят ’ного неща по мен и ми дават по свивка скалотръс чат-пат“. Това в момента май не бяха идеалните квалификации.

Той посочи сержант Детритус.

— Той. Помогна ми да си намеря зъбите.

— Не съм сигурен, че редови служител е… — започна Керът.

— Аз съм доброволец за ролята, капитане — обади се тъничък глас. Керът надникна зад ръба на бюрото.

— Господин Песимал? Не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Ъ-ъ… всъщност съм и.д. младши страж, капитане — вежливо, но твърдо заяви Е. И. Песимал. Беше с патерици.

— О? Е… добре — рече Керът. — Но все пак не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Правосъдието изисква жертви — възрази Е. И. Песимал.

Тухльо се наведе и се взря отблизо в инспектора.

— Тва е оня гном от снощи — смотолеви той. — Не го ща!

— А сещате ли се за някой друг? — настоя Керът.

Тухльо отново се замисли и накрая светна:

— Ми да, сещам се! Без проблем! Некой, дето шъ ми помогне да отговарям на въпросите, нали?

— Точно така.

— Е, фасулска работа. Ако домъкнете онова джуд-же, дето скивах в оная новата джуджешка мина, то ще ми помогне.

В стаята настъпи мъртвешка тишина.

— И защо би го направило? — внимателно запита Керът.

— Ами то мое да ви светне що фрасна онова другото джудже по тиквата — обясни Тухльо. — Тъй де, щото аз не знам. Ама то май нема да ще да дойде, щото съм трол, тъй че си оставам на сержанта, ако ви е все тая.

— Мисля, че това отива твърде далеч, капитане! — смънка Е. И. Песимал.

В последвалата тишина гласът на Керът прозвуча много силно.

— Мисля, господин Песимал, че това е моментът да събудим командир Ваймс.

 

 

Имаше една стара военна поговорка, която Фред Колън използваше, за да опише тоталния смут и объркване. Според Фред човек в това състояние „не може да различи кучи гъз от време за закуска“.

Това все озадачаваше Ваймс. Зачуди се какви проучвания са направени по въпроса. Дори сега, с горчив снощен вкус в устата и странно парливи очи, той смяташе, че може да посочи разликата. Само дето тя май се съдържаше в чаша кафе като начало.

Сега бе изпил една и следователно бе време за закуска. Всъщност бе почти обяд, но какво да се прави.

Тролът, известен на всички останали и частично на себе си като Тухльо, беше настанен в една от големите тролски килии, но поради факта, че никой не можеше да реши дали е затворник или не, вратата бе оставена отключена. Условието бе, че ако не се опита да бяга, никой няма да го спре. Тухльо поглъщаше трета купа с богата на минерали кал, което за троловете бе питателна супа.

— Какво е стъргал? — запита Ваймс, отпускайки се на единствения свободен стол в стаята и взирайки се в Тухльо като зоолог, разглеждащ пленителен, но твърде непредсказуем нов биологичен вид. Сложи каменната топка от мистериозния Мистър Блясък на масата до купата, за да види дали има някаква реакция, но тролът не й обърна внимание.

— Стъргал? Вече не се намира много сега, като проклетия скалотръс е толкоз евтин — избоботи Детритус, който наблюдаваше новото си откритие със собственическо чувство, подобно на квачка, бдяща над пиленце, което е на път да напусне гнездото. — Т’ва е онуй, дето се изстъргва, разбирате ли? Парченца дренажен скалотръс, кипнат в тенекия с алкохол и гълъбови курешки. Т’ва го правят уличните тролове, като са закъсали с мангизите и… С какво са закъсали, Тухльо?

Движещата се лъжица поспря.

— Закъсали са със самоуважението, сержант — издекламира той като след двайсет минутна гръмогласна лекция по въпроса.

— Слава на Йо, схванал го е! — възкликна Детритус, плясвайки кльощавия гръб на Тухльо толкова силно, че младият трол изпусна лъжицата си в димящия бъркоч. — Но тоя момък ми обеща, че ’сичко т’ва е зад гърба му и вече е дяволски чист, щото се включи в едностепенната ми програма! Нали така, Тухльо? Никъв скалотръс, стъргал, снадка, ситнеж, смив, сърбел или слитък за туй момче, а?

— Да, сержант — послушно отвърна Тухльо.

— Сержант, защо имената на всички тролски дроги започват със с? — полюбопитства Ваймс.

— А, щото се помнят по-лесно, сър — дълбокомислено кимна Детритус.

— О, разбира се. Не се бях сетил. — Ваймс пое дъх: — Сержант Детритус обясни ли ти защо нарича това едностепенна програма, Тухльо?

— Ъ-ъ… щото няма да ме остави да направя и една грешна стъпка, сър — отвърна Тухльо, все едно четеше от брошура.

— Тухльо има и още нещо за казване, нали, Тухльо? — изгука майчински Детритус. — Хайде, кажи на гос’ин Ваймс.

Тухльо заби поглед в масата и смотолеви:

— Извинявайте, че се опитах да ви утрепа, госпожо Ваймс.

— Е, ще се оправим с това, нали така? — на Ваймс не му хрумна по-добър отговор. — Между другото май искаше да кажеш господин Ваймс, но предпочитам така да ме наричат само онези, с които съм се бил рамо до рамо.

— Е, технич’ски погледнато, Тухльо се би… — започна Детритус, но Ваймс рязко остави чашата си с кафе. Ребрата го боляха.

— Има разлика между „срещу“ и „до“, сержант — натърти той. — Съществена при това.

— Вината не е негова, сър, по-скоро е зарад само-сбър-кана-личност — защити го Детритус.

— Имаш предвид, че не е знаел кой съм? — сопна се Ваймс. — Това не ми се струва…

— Не, сър. Не е знаел кой е той, сър. Мислел се е за куп светлини и фойерверки. Вервайте ми, сър, май мога да сторя нещо от него. Моля? Сър, той се беше изоглавил с Големия чук и въпреки т’ва стоеше на крака!

Ваймс се вторачи за миг в Детритус, след което върна поглед на Тухльо.

— Ще ми кажеш ли как влезе в мината?

— Вече казах на другия полицай… — започна Тухльо.

— Сега ще кажеш на господин Ваймс! — изтътна Детритус. — Веднага!

Отне известно време, с паузи за наместване на разпарчетосания разсъдък на Тухльо, но накрая Ваймс сглоби следната картинка:

Окаяният Тухльо си приготвял стъргал с неколцина пропаднали събратя в един стар склад някъде из уличките зад Парковата алея, после тръгнал да се скатае на хладничко за представлението и се набутал в някакво мазе, където подът пропаднал под краката му. Изглежда е падал доста надолу, но ако се съди по присъщото му състояние, сигурно си е въобразил, че се спуска като пеперуда. Накрая се озовал в един тунел „като мина, с всичките му ония дърва, дето подпират тавана“, и тръгнал по него с надеждата да стигне до повърхността или до нещо за ядене.

Не е бил притеснен чак докато не се озовал в един доста по-голям тунел и думата „джуджета“ накрая достигнала до онази част от мозъка му, която си нямала друга работа, освен да слуша.

Трол в джуджешка мина започва да буйства. Това си е принципно положение, като слон в стъкларски магазин. Но Тухльо явно е бил свежарски прочистен от всякаква омраза в себе си. При условие че светът предоставя достатъчно неща с буквата „с“, от които главата ти да бъзне — а градът не страдаше от недостиг на такива, — на кого му пука особено какво друго прави. Стигнал дъното, Тухльо бе пропаднал даже още по-надолу. Нищо чудно, че тарашът на Хризопрас го бе пропуснал. Тухльо бе нещо, което прекрачваш.

Може дори да му е хрумнало да се уплаши, стоейки там в тъмницата и дочувайки ехото на джуджешки гласове. А после видял през голяма кръгла врата как едно джудже хваща друго и го удря по главата. Бил е пещерен сумрак, но троловете имат добро нощно зрение, пък и е имало върми. Тролът не бе различил подробности, но и не се старал особено. На кого му пука какво си правят джуджетата едно на друго? Стига да не го правеха на него, той не виждаше проблем. Но когато джуджето, нанесло удара, започнало да крещи, тогава се появил проблем, огромен като живота.

Голяма метална врата точно до него се отворила със замах и го треснала в лицето. Когато надникнал иззад нея, видял да притичват няколко въоръжени джуджета. Те не се интересували какво може да има зад вратата, поне не още. Правели онова, което се прави в такива ситуации, а именно да тичат към източника на крясъци. Тухльо, от друга страна, се интересувал само как да се измъкне колкото може по-далеч от крясъците, а точно пред него зеела отворена врата. Той се спуснал през нея и тичал, без да спре, докато не се озовал навън в свежия нощен въздух.

Нямало преследване. Ваймс не се учуди. За да си страж, трябва да имаш специален ум. Такъв, какъвто е подготвен да обитава тяло, което стои и зяпа в празното пространство с часове. Такъв ум не изисква високи заплати. Такъв ум при това не би започнал да оглежда тунела, по който току-що е минал. Не би бил най-острият нож в долапа.

И така, безцелно и без умисъл, злонамереност или дори любопитство, един блуждаещ трол се бе залутал в джуджешка мина, бе видял убийство през замъглените си от дрога очи и бе издрапал навън. Кой би могъл да планира нещо подобно? Къде е логиката? Какъв е смисълът?

Ваймс погледна воднистите оцъклени очи, измършавялото тяло, тънката струйка от кой знае какво от спечената ноздра. Тухльо не лъжеше. Тухльо си имаше достатъчно проблеми с нещата, които не бяха измислени.

— Кажи на господин Ваймс за укука — подкани го Детритус.

— А, да — отзова се Тухльо. — В оная пещера имаше голям укук.

— Тук май пропускам нещо важно — озадачи се Ваймс.

— Укук е онуй, дето се прави с въглища, селитра и скалотръс — разясни сержантът. — Загърнати в хартия като пура, сещате ли се? Той каза, че било…

— Наричаме го укук, щото прилича на… укук — рече Тухльо със сконфузена усмивка.

— Да, схванах картинката — уморено каза Ваймс. — Пробва ли да си пафнеш от него?

— Не, сър. Беше голямо. Цялото на руло в пещерата им, точно до гадния тунел, в който паднах.

Ваймс се опита да намести това в разсъжденията си и засега се отказа. Значи… било е джудже? Така-а. В този момент той повярва на Тухльо, въпреки че кофа с жаби би била по-добър свидетел. Както и да е, сега нямаше смисъл да го наказва повече.

— Добре. — Той се пресегна и взе мистериозния камък, оставен на пода в приемната. Беше към двайсетина сантиметра, но странно лек. — Разкажи ми за Мистър Блясък. Приятел ли ти е?

— Мистър Блясък е навсякъде! — трескаво избълва Тухльо. — Он диамандо!

— Е, преди около половин час е бил в тази сграда — посочи Ваймс. — Детритус?

— Сър? — трепна сержантът, а лицето му придоби виновно изражение.

— Ти какво знаеш за Мистър Блясък?

— Ъ-ъ… той е малко нещо като тролски бог — измънка Детритус.

— Насам по принцип не наминават много богове — отбеляза Ваймс. — Някой е откраднал тайната на огъня, да си ми виждал златната ябълка? Удивително е колко често не виждаме подобни неща в регистъра с престъпленията. Той е трол, нали?

— Нещо като… крал — отрони Детритус, като че теглеха всяка дума с ченгел от устата му.

— Мислех, че троловете вече нямат крале — подхвърли Ваймс. — Мислех, че всеки клан е сам за себе си.

— Тъй е, тъй е — кимна Детритус. — Ама т’ва е Мистър Блясък и туй то, ясно? Ние не говорим много за него. — Изражението на трола бе смесица от покруса и предизвикателство.

Ваймс реши да се спре на по-лесна цел.

— Къде го откри, Тухльо? Само искам да…

— Той дойде тука да помогне! — изръмжа Детритус. — К’во пра’ите, гос’ин Ваймс? Що ги редите тия въпроси? С джуджетата да действаме меко, да не ги разстройваме, о, не, ама к’во ако беха тролове, а? Разбиваме вратата, нема проблем! Мистър Блясък доведе Тухльо, даде добър съвет, а вие думате за него, сякаш е лош трол! Чувам сега капитан Керът да разправя на джуджетата, че бил Двамата братя. Да не мислите, че т’ва ме радва? Знаем я ние тая лъжа за т’ва лъжливо джудже, ами да! Стенем от тая лъжа, ами да! Като искаш да видиш Мистър Блясък, начи требе да пока’еш смирение, да пока’еш респект, ами да!

„Ето я пак Куумската долина“ — помисли си Ваймс. За пръв път виждаше Детритус толкова ядосан, поне на себе си. Просто бе свикнал да вижда в него надежден и стабилен трол.

В Куумската долина се бяха сблъскали две раси, без да им мигне окото.

— Извинявам се — каза той, примигвайки. — Не знаех. Не исках да засегна някого.

— Добре! — изтътна Детритус, а огромната му ръка се стовари върху масата.

Лъжицата изхвръкна от празната купа на Тухльо. Мистериозният камък се търколи по масата с трополене и се разцепи на пода.

Ваймс се втренчи в двете почти идеални половинки.

— Пълен е с кристали — възкликна той, след което се вгледа по-отблизо. В едната блещукаща половинка имаше листче хартия. Той го взе и прочете:

Поинтър и Пикълс, „Кристали, минерали и полирани изделия“

ул. „Десето яйце“ №3, Анкх-Морпорк

Ваймс внимателно го остави и пое двете каменни половинки. Като ги опря една в друга, прилепнаха съвсем плътно. Нямаше следа от каквото и да е лепило.

Той вдигна очи към Детритус:

— Знаеше ли, че ще стане така?

— Не — поклати глава тролът. — Ама Мистър Блясък сигур е знаел.

— Оставил си е адреса, сержант!

— Аха. Сигур ’начи иска да го посетите — заключи Детритус. — Туй е чест, тъй си е. Мистър Блясък не мож го откриеш, Мистър Блясък открива теб.

— Как откри теб, Тухльо? — запита Ваймс.

Тухльо паникьосано се облещи към Детритус. Сержантът сви рамене.

— Прибра ме един ден. Даде ми манджа — измънка Тухльо. — Показа ми де да ида за още. Рече ми да стоя настрана от оназ работа. Ама…

— Да?… — подкани го Ваймс.

Тухльо разпери две надрани, чепати ръце в жест, който изразяваше доста по-разбираемо, отколкото той би могъл, че от едната страна е цялата Вселена, а от другата — Тухльо, и какво може да се направи при такъв малшанс?

„А сега е под опеката на Детритус“ — помисли си Ваймс. Това някак изравняваше шансовете.

Той се изправи и кимна към Детритус.

— Трябва ли да взема нещо със себе си, сержант?

Тролът се позамисли.

— Не — отвърна накрая, — но може да зарежете малко от мисленето си.