Тери Пратчет
Туп! (10)

Скокът не беше нарочен. Действаше по условен рефлекс. Безусловният й рефлекс — онзи, който беше наясно, че сержантите не би следвало да се опитват безпричинно да изкормят младши стражи — се опита да спре скока насред въздуха, но тогава се намеси елементарната балистика. Успя само да се извърти във въздуха, удряйки с рамо калната стена.

Крилата изпърхаха встрани и се разнесе протяжен органичен звук, навяващ представата за касапин, който изпитва известни затруднения с проблемно парче хрущял.

— Всъщност, сержант — обади се гласът на Сали, като че ли нищо не се беше случило, — на вас, върколаците, ви е лесно. Оставате в едно тяло и нямате проблеми с телесната маса. Знаеш ли в колко прилепа трябва да разпределя теглото си? Над сто и петдесет, ето колко! И винаги има по някой, който се запилява нанякъде! А не можеш да мислиш нормално, докато не събереш всичките накуп. Дори няма да подхващам темата за реасимилацията. Само си представи най-мощната кихавица, за която се сещаш. Наобратно.

Нямаше смисъл от свян, не и тук долу в тъмницата. Ангуа си наложи да възвърне човешки образ, борейки се с всяка умствена клетка да надвие зъбите и ноктите. Ядът помогна.

— Защо, по дяволите, си тук? — изхриптя, когато придоби вербална способност.

— В почивка съм — Сали пристъпи напред. — Реших да видя какво мога да открия.

Беше чисто гола.

— Не може да си го налучкала само с късмет! — озъби се Ангуа.

— Е, нямам твоят нюх, сержант — мило се усмихна Сали, — но ползвам сто и петдесет доста сносни хвъркати обоняния, а те могат да покрият голям периметър.

— Мислех, че вампирите могат да си връщат вида с дрехите — укорително рече Ангуа. — Ото Вик може!

— Женските не могат. Не знаем защо. Сигурно е част от цялата тая работа с корсажните нощници. И тук сте точка пред нас, разбира се. Когато си пръснат в сто и петдесет прилепа, е доста трудно да се сетиш, че два от тях трябва да ти носят гащите. — Сали изви очи към тавана и въздъхна. — Виж, знам какъв е проблемът. Става дума за капитан Керът, нали?

— Видях те как му се усмихваше!

— Съжалявам! Умеем да сме много обаятелни! Вампирски нагон!

— Много ти се ще да го впечатлиш, а?

— А на теб не ти ли се ще? Той е такъв, че всеки би искал да го впечатли!

Те се изгледаха враждебно.

— Той е мой, да знаеш — изръмжа Ангуа, усещайки напиращите под ноктите си лапи.

— Ти си негова, имаш предвид! — озъби се Сали. — Знаеш, че е така. Мъкнеш се след него!

— Съжалявам! Върколашки нагон! — изкрещя Ангуа.

— Задръж малко! — Сали протегна ръце в знак на мир. — Има нещо, което е по-добре да решим преди това!

— Нима?

— Да. И двете сме голи и стоим в нещо, което, ако си забелязала, все повече се превръща в кал, и се гласим да се сбием. Добре. Но нещо липсва, нали?

— И то е?

— Щедра публика. Можем да натрупаме състояние! — Сали намигна. — Или да свършим онова, за което сме дошли.

Ангуа насили тялото си да се отпусне. Тя трябваше да каже това. Тя беше сержантът, нали?

— Добре де, добре. Ясно е, че и двете сме вътре. Да не задълбаваме повече. Та спомена, че онези джуджета са убити от няк… нещо в кладенеца?

— Най-вероятно. Но каквото и да е било, използвало е брадва — изтъкна Сали. — Иди виж! Разкарай малко калта, че се цеди върху тях непрекъснато. Сигурно затова не си усетила — великодушно добави тя.

Ангуа измъкна едно джудже изпод блещукащата гадория.

— Ясно — въздъхна тя и остави тялото да се свлече обратно в калта. — Този е мъртъв от два дни. Не са се постарали много да ги скрият, както забелязвам.

— Защо да си правят труда? Спрели са да изпомпват тези тунели, подпорите изглеждат доста нетрайни, тинята се връща. Освен това кой ще е достатъчно глупав да слезе тук?

Част от стената се хлъзна надолу с лепкав органичен звук като от кравешко лайно. Тунелът се изпълни с низ от цопвания и капчуци. Анкх-морпоркският подземен свят подмолно си възвръщаше своето.

Ангуа затвори очи и се концентрира. Тинестата воня, миризмата на вампира и водата, която вече бе до коляно, се надпреварваха за внимание, но в момента ставаше дума за друго съперничество. Не можеше да допусне вампир да поеме водачеството. Щеше да е толкова… типично.

— Имало е други джуджета — измърмори тя. — Две, не, три… ъ-ъ… четири други. Долавям… отработено масло. Далечна миризма на кръв. Навътре в тунела. — Тя се изправи толкова рязко, че почти удари глава в тавана. — Хайде!

— Става малко опасно…

— Можем да се справим! Хайде! Точно теб не може да те е шубе от смъртта! — Ангуа се впусна напред.

— А според теб е голям кеф да прекараш няколко хиляди години, заровен в тиня, така ли? — извика Сали, но единствените й слушатели бяха капещата кал и зловонният въздух. Тя се поколеба за миг, изпъшка и се втурна след Ангуа.

По протежението на главния тунел имаше разклонения, по които вече прииждаха кални реки като студена лава. Сали прецапа покрай нещо, което приличаше на огромен меден тромпет, плавно носещ се в потока.

Тунелът тук бе по-старателно направен, отколкото отсечките до кладенеца. А в края му мъждукаше бледа светлина, под която се открояваше Ангуа, клекнала до една от големите кръгли джуджешки врати. Сали не й обърна внимание. Бегло погледна към джуджето, свлечено гърбом в подножието на вратата.

Вместо това се втренчи в символа, нашироко издраскан върху метала. Беше голям и недодялан и наподобяваше кръгло облещено око с опашка, искрящо със зеленикавобелия отблясък на върмите.

— Написал го е с кръвта си — промълви Ангуа, без да вдигне очи. — Помислили са го за умрял, но всъщност е умирал. Успял е да стигне дотук, но убийците са затворили вратата. Драл е по нея — виж тук — и си е изтъркал ноктите. После е изписал символа със собствената си топла кръв и е стоял, притиснал отворената си рана, гледайки как върмите прииждат. Според мен е мъртъв от около осемнайсет часа. А?

— Мисля, че трябва да се изнасяме оттук веднага — каза Сали, отдръпвайки се. — Знаеш ли какво значи този символ?

— Знам само, че е руднически символ. А ти знаеш ли какво значи?

— Не, но знам, че е един от наистина лошите. Не е добре, че го виждаме тук. Какво правиш с това тяло? — Сали се отдръпна още по-назад.

— Опитвам се да разбера кой е бил — промърмори Ангуа, претърсвайки дрехите на джуджето. — Това е едно от нещата, които правим в Стражата. Не стоим да се тюхкаме за рисунки по стените. Какъв е проблемът?

— В момента ли? — Сали потръпна. — Малко… кърви.

— Щом като аз мога да издържа, значи и ти можеш. На тази служба често се сблъскваш с кръв. Не се опитвай да я пиеш, това е съветът ми — подхвърли Ангуа, все още тършувайки. — О… има руническа верижка. И — тя издърпа ръка от елека на мъртвото джудже — не мога да го различа добре, но надушвам мастило, така че може и да е писмо. Добре. Да се махаме оттук. — Обърна се към Сали. — Чу ли ме?

— Знакът е написан от умиращ — промълви Сали, все така на разстояние.

— Е, и?

— Сигурно е проклятие.

— И какво? Не сме го убили ние — тросна се Ангуа, изправяйки се с известно усилие.

Загледаха се в течната кал, вече стигаща до коленете им.

— Мислиш ли, че му пука? — реалистично отбеляза Сали.

— Не, но мисля, че може да има друг изход през последната отбивка, която подминахме — измърмори Ангуа, взирайки се в тунела. Посочи с ръка. Дезертирайки със сляпа решителност, редица върми прекосяваха разкапващия се таван с почти същата скорост, с която калта се стичаше надолу. Насочваха се към страничния тунел в блещукаща нишка. Сали сви рамене:

— Струва си да опитаме, а?

Затичаха, а звукът от шляпането им скоро замря. Калта бавно се надигна, клокочейки в мрака. Редицата върми постепенно се изгуби нагоре. Очертаващите символа върми обаче останаха, понеже за такова пиршество си струва да умреш. Светлинките им угасваха една по една.

Подземният мрак помилва символа, който пламна в червено и угасна.

Възцари се чернота.

 

 

На този ден през 1802 г. художникът Методий Мискинин се опита да навре чудото под купчина стари торби, за да не събуди Пилето, и довърши последния трол, използвайки най-тънката си четка, за да нарисува клепачите.

 

 

Беше пет сутринта. От небето ръсеше дъжд, не много силен, но с тихо упорство.

Бялата пепел от огньовете на площад „Сатор“ и на Площада на натрошените луни просъскваше, от време на време хвърляйки оранжева искра, която лумваше с кратко изпращяване.

Наоколо се навърташе семейство гнолове, всеки теглеше каручка. Неколцина стражи не ги изпускаха от очи. Гноловете не придиряха какво събират, стига да не се съпротивява, но и за тези случаи се носеха слухове. Въпреки това ги търпяха. Нищо не разчиства по-добре от гноловете.

Сам Ваймс примига от болката в гръдния си кош. Пустият му късмет! Две ранени ченгета в цялата проклета акция и той да е един от тях? Игор се постара, но счупените ребра си бяха счупени ребра и щеше да мине седмица или две, преди да подейства подозрителното зелено мазило.

И все пак при мисълта за цялата история го сгряваше приятна топлинка. Бяха ползвали доброто старомодно стражарство и тъй като старомодните стражари са неизменно малобройни, той приложи добрата старомодна стражарска методика по лукавство, коварство и всяко проклето подръчно оръжие.

Едва ли можеше да се нарече битка. Джуджетата бяха най-вече седнали и пееха тъжни песни, защото падаха при опит да се изправят; или бяха направили опит да станат и сега лежаха и хъркаха. Троловете от своя страна бяха предимно изправени, но се прекатурваха при побутване. Един-двама с малко по-ясни глави от другите бяха дали тромав и смешен отпор, но бяха поразени от най-старомодния стражарски метод — добре подложения крак. Е, повечето от тях. Ваймс се намести да облекчи болката в хълбока си. Трябваше да забележи онзи трол.

Но всичко е добре, когато свършва добре, нали? Нямаше убити и просто за да сложи черешката на сутрешния сладкиш, държеше в ръка ранното издание на Вестника, чиято главна статия осъждаше вилнеещите из града банди и питаше дали Стражата е „в състояние“ да прочисти улиците.

Ами да, според мен сме, надут пуяк такъв! Ваймс драсна клечка кибрит в постамента до себе си и запали цигара в чест на малкия, но мрачно удовлетворителен триумф. Ей богу, как се нуждаеха от него! Стражата бе нанесла погром на цялата проклета история с Куумската долина и момчетата си заслужаваха да получат в замяна нещо, с което да се гордеят. В края на краищата определено имаше Резултат…

Той се загледа в постамента. Не си спомняше каква статуя стоеше върху него навремето. Понастоящем прославяше поколения майстори на графити.

Бе декорирана с тролски графити, заличаващи всичко останало, сътворено с проста боя. Прочете:

„Руднически знаци, градски драскулки — замисли се той. — Нещата се влошават и хората почват да пишат по стените…“

— Командире!

Той се обърна. Капитан Керът бързаше към него в лъскава броня с обичайното си излъчване на стопроцентов Ентусиазъм.

— Мисля, че казах всички, които не дежурят по килиите, да подремнат малко, капитане.

— Само довършвам някои неща, сър — оправда се Керът. — Лорд Ветинари прати съобщение до участъка. Иска доклад. Реших, че е по-добре да ви кажа, сър.

— Тъкмо разсъждавах, капитане — провлачи Ваймс, — дали да не направим някаква почетна значка? Нещо простичко. Може да е нещо от сорта на „Тук на 5-ти груни в годината на скаридата не се състоя битка за Куумската долина“. Или да ги накараме да направят някаква проклета марка. Как мислиш?

— Мисля, че и вие трябва да подремнете, командире — отвърна Керът. — И формално погледнато, Денят на Куумската долина е чак в събота.

— Разбира се, може да е малко пресилено да правим паметници в чест на битки, които не са се състояли, но някаква марка…

— Лейди Сибил наистина се притеснява за вас, сър — Керът излъчи загриженост.

Зарята в главата на Ваймс утихна. Като че ли събудени от споменаването на Сибил, кредиторите на тялото му се наредиха да размахат просрочените си ИДВ-та: краката — смъртно уморени и плачещи за баня; стомахът — къркорещ; ребрата — горящи; гърбът — болящ; мозъкът — опит от собствените си отрови. Баня, сън, храна… добри идеи. Но все пак имаше неща за вършене…

— Как е нашият господин Песимал?

— Игор го закрепи, сър. Малко е ошашавен от цялата дандания. Вижте, знам, че не мога да ви нареждам да отидете при негова светлост…

— Не, не можеш, защото съм командир, капитане — проточи Ваймс, все още леко замаян от умората.

— … но той може и го направи, сър. Като излезете, каретата ще ви чака пред двореца. Това са нарежданията на Лейди Сибил, сър — уточни Керът, позовавайки се на по-висшестояща инстанция.

Ваймс вдигна очи към грозния масив на двореца. Прочистването на улици изведнъж му се стори много приветлива идея.

— Не мога да отида в този вид — смотолеви той.

— Размених няколко думи със секретар Дръмнот, сър. В двореца ще ви чакат топла вода, бръснач и голяма чаша кафе.

— За всичко си се сетил, Керът…

— Надявам се, сър. Хайде сега, зами…

— Но и аз се сетих нещо, знаеш ли? — Ваймс се олюля жизнерадостно. — По-добре мъртво пиян, отколкото просто мъртъв, а?

— Това е класически прийом, сър — увери го Керът. — От учебниците по история. Хайде сега, заминавайте, сър. Аз ще потърся Ангуа. Не е спала в леглото си.

— Но по това време на месеца…

— Знам, сър. Не е спала и в кошницата си.

 

 

В усойното подземие, някога представляващо таванско помещение, а сега полузарито с кал, върмите се измъкваха през дупчица в отдавна прогнилата дървена ламперия.

Юмрук разцепи и срути прогизналите греди.

Ангуа се изтегли на мускули в новата тъмнина, а после се протегна да издърпа Сали, която измърмори:

— Е, от трън, та на глог.

— Да се надяваме — каза Ангуа. — Мисля, че трябва да качим поне още едно ниво. Тук има коридор. Хайде!

Имаше прекалено много слепи пътища, забравени вонящи стаи, напразни надежди и като цяло — прекалено много тиня.

След време миризмата стана почти материална, а после успя да се превърне просто в част от тъмнината. Жените се лутаха и лазеха от едно зловонно помещение в друго, опипвайки калните стени за скрити врати, търсейки дори нишка светлина по таваните, обрасли с интересни, но ужасни израстъци.

В един момент дочуха музика. Петминутно газене и хлъзгане ги доведе до зазидан изход, но тъй като зидарията беше направена с по-модерния анкх-морпоркски хоросан от пясък, конски фъшкии и растителни отпадъци, няколко тухли вече бяха изпопадали. Сали отстрани голяма част от останалите с един удар.

— Съжалявам за това — смънка тя. — Вампирски нагон.

В подземието зад разрушената стена бяха натрупани някакви бурета и май беше редовно използвано. Имаше и нормална врата. През таванските дъски се процеждаше монотонна музика. В тях бе изрязан капак.

— Добрее — проточи Ангуа, — там горе има хора, подушвам ги…

— Долавям петдесет и седем биещи сърца — конкретизира Сали.

Ангуа й хвърли Поглед.

— Знаеш ли, на твое място не бих споделяла за този специален талант.

— Съжалявам, сержант.

— Не е от нещата, които хората се радват да чуят — продължи Ангуа. — Имам предвид, че лично аз без проблем бих могла да строша нечий череп с челюстите си, но не обикалям да го разправям на всички.

— Ще си взема бележка, сержант — отвърна Сали с хрисим вид, твърде вероятно престорен.

— Добре. А сега… на какво приличаме? Блатни чудовища?

— Да, сержант. Косата ти изглежда ужасно. Точно като голяма купчина зелена слуз.

— Зелена?

— Да, опасявам се.

— А аварийният ми тоалет е някъде там долу — въздъхна Ангуа. — При това се е съмнало. Ти можеш ли да… станеш на прилепи сега?

— През деня? Да се разпарчетосам на сто и петдесет дезориентирани части? Не! Но ти можеш да се измъкнеш като вълк, нали?

— Бих предпочела да не бъда изникващо от пода слузесто чудовище, ако нямаш нещо против.

— Да, разбирам. Представлението няма да е много приятно. — Сали отръска малко тиня от себе си. — Ъх, тая гадост е отврат.

— Значи най-доброто, на което можем да се надяваме, е никой да не ни разпознае, като се измъкнем — обобщи Ангуа, издърпвайки лепкава зелена бучка от косата си. — Поне можем да… О, не…

— Какво има?

— Ноби Нобс! Там горе е! Надушвам го! — Тя панически посочи гредите отгоре.

— Имаш предвид ефрейтор Нобс? Дребният пъпчасал… човек?

— Не сме под участъка, нали? — Ангуа се озърна тревожно.

— Не мисля. Изглежда някой танцува. Но как можеш да надушиш един човек насред… всичко това?

— Усещането е доживотно, повярвай ми. — При ефрейтор Нобс миризмата на вкиснато зеле, мехлем срещу акне и доброкачествено кожно заболяване се видоизменяха в странен мирис, който действа на обонянието като пила по струните на арфа. Мирисът сам по себе си не е отвратителен, но е като притежателя си: странен, повсеместен и дяволски труден за забравяне.

— Е, той е колега все пак. Няма ли да ни помогне?

— Ние сме голи, младши страж!

— Само формално. Тази кал наистина полепва.

— Имам предвид под калта! — натърти Ангуа.

— Да, но ако имахме дрехи, и под тях щяхме да сме голи! — изтъкна Сали.

— Сега не е моментът за логика! Сега е моментът да не заставам пред ухилената физиономия на Ноби!

— Но той те е виждал във вълчия ти вид, нали? — настоя Сали.

— Е, и? — озъби се Ангуа.

— Ами формално погледнато, тогава си гола, нали?

— Да не си посмяла да му го кажеш!