Тери Пратчет
Туп! (1)

Туп…

Това бе звукът при съприкосновението на тежката бухалка с главата. Тялото потръпна и се свлече. И всичко свърши, нечуто, невидяно: идеалният край, идеално решение, идеална легенда.

Но както казват джуджетата, има ли беля, значи има и трол.

Тролът гледаше.

 

 

Денят започна идеално. Доста скоро щеше да се скофти, знаеше си той, но само за тези няколко минути бе възможно да се престори, че това няма да стане.

Сам Ваймс се бръснеше. Това беше неговият акт на непокорство, доказателството, че си беше… ами просто Сам Ваймс.

Не можеше да се отрече, че се бръснеше в имение, а и докато го правеше, икономът му четеше откъси от Вестника, но това бяха просто… обстоятелства. От огледалото все още го гледаше Сам Ваймс. Денят, в който от него го погледне херцогът на Анкх, щеше да е лош ден. „Херцог“ бе просто професионална характеристика, нищо повече.

— Повечето новини са за настоящата… джуджешка ситуация, сър — каза Уиликинс, докато Ваймс преодоляваше сложната зона под носа.

Той все още използваше дядовия си убийствен бръснач. Това беше друга котва към реалността. Освен това стоманата бе доста по-добра от днешната. Сибил, която проявяваше странен ентусиазъм към модерни джунджурии, не спираше да му предлага да си вземе една от онези нови самобръсначки с вградено магическо духче, снабдено със собствени ножици и справящо се много чевръсто с цялото рязане, но Ваймс бе устоял. Ако някой трябваше да използва острие до лицето му, това щеше да е самият той.

— Куумската долина, Куумската долина — промърмори на отражението си. — Нещо ново?

— Не по същество, сър — отвърна Уиликинс, връщайки се на първата страница. — Има статия за онази реч на Граг Кофтимели. Казват, че след нея станали размирици. Няколко джуджета и тролове били ранени. Съсловните лидери призовали за спокойствие.

Ваймс отръска пяната от бръснача.

— Ха! Има си хас да не призоват. Кажи ми, Уиликинс, като дете биеше ли се много? Членуваше ли в някоя банда или нещо от сорта?

— Имах привилегията да съм към Грубияните от Шарлатанската улица, сър — сподели икономът.

— Наистина? — Ваймс искрено се впечатли. — Доколкото си спомням, големи хулигани бяха.

— Благодаря, сър — шлифовано отвърна Уиликинс. — Горд съм, че давах от себе си повече, отколкото получавах, когато се наложеше да обсъждаме спорни териториални въпроси с младоците от Въжената улица. Още помня, че докерните куки бяха любимото им оръжие.

— А вашето?… — любопитството се надигна у Ваймс.

— Шапка с подшити в периферията заострени монети, сър. Неизменна подръчна помощ в трудни моменти.

— Ей богу, човече! С това може да извадиш нечие око!

— Да, сър, с вещина — додаде Уиликинс, педантично сгъвайки една кърпа.

„И ето те сега, стоиш тук с раираните си панталони и икономския жакет, лъскав като лой и мазен като масло — помисли си Ваймс, докато обираше под ушите. — А пък аз съм херцог. Как се обръща светът.“

— А някога да си чувал някой да предложи „Хайде да си устроим размирици“?

— Никога, сър — отвърна Уиликинс, отново поемайки вестника.

— И аз не съм. Това се случва само в пресата. — Ваймс погледна превръзката на ръката си. Беше си доста размирна.

— Споменава ли се, че съм взел лично участие? — понамръщи се Ваймс.

— Не, сър. Но тук пише, че враждуващи фракции по улиците са били разтървани със сърцатите усилия на Стражата, сър.

— Наистина ли са използвали думата „сърцати“?

— Действително са я употребили, сър.

— Е, добре — измърмори Ваймс свадливо. — А отбелязали ли са, че двама полицаи, единият доста зле пострадал, е трябвало да бъдат закарани до Безплатната лечебница?

— Изрично не, сър.

— Аха. Типично. О, добре, де… продължавай!

Уиликинс се прокашля икономски.

— Може би ще предпочетете да отдръпнете бръснача за следващата статия, сър. Имах затруднения с нейно благородие относно порязването миналата седмица.

Ваймс видя отражението си да въздъхва и наведе бръснача.

— Добре, Уиликинс, казвай най-лошото.

Зад него вестникът професионално прошумоля.

— Заглавието на трета страница е „Вампирски служител за Стражата?“ — икономът внимателно отстъпи назад.

— По дяволите! Кой им е казал?

— Действително не бих могъл да отговоря, сър. Пише, че не сте благоразположен към вампири в Стражата, но че днес ще интервюирате кандидат. Пише, че има бурни спорове по въпроса.

— Обърни на осма страница, а? — помоли Ваймс. Зад гърба му вестникът отново прошумоля.

— Е? — подкани Ваймс. — Там обикновено поместват глупавата политическа карикатура, нали?

— Свалихте бръснача, нали, сър? — увери се Уиликинс.

— Да!

— Може би ще е удачно да се отдръпнете и от умивалника, сър — додаде икономът.

— Направили са карикатура за мен, нали… — мрачно произнесе Ваймс.

— Действително, сър. Изобразява малък нервен вампир и, ако мога така да се изразя, доста преувеличена илюстрация на вас самия, надвесен над бюрото, с дървен кол в дясната ръка. Надписът гласи „Бива те с кръвнините, а?“, сър, което е хумористична игра на думи, навеждаща на мисълта, от една страна, за стандартните полицейски процедури…

— Да, мисля, че долавям приблизително идеята — уморено го прекъсна Ваймс. — Има ли начин да отскочиш дотам и да купиш оригинала преди Сибил? Всеки път, когато пуснат карикатура за мен, тя се добира до нея и я окачва в библиотеката!

— Господин, ъ-ъ, Фиц наистина доста добре улавя спецификата, сър — защити я икономът. — И съжалявам да ви уведомя, че нейно благородие вече ме инструктира да отида до редакцията на Вестника от нейно име.

Ваймс изпъшка.

— Освен това, сър — продължи Уиликинс, — нейно благородие пожела да ви напомня, че тя и младият Сам ще ви чакат в ателието на сър Джошуа точно в единайсет, сър. Портретът е на важен етап, доколкото разбирам.

— Но аз…

— Тя беше изключително изрична, сър. Каза, че ако командирът на полицията не може да си вземе малко свободно време, то кой друг би могъл?

 

 

На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин се събуди посред нощ, понеже грохотът на войната идваше от чекмедже на нощната му масичка.

Отново.

 

 

Подземието се осветяваше от един малък светилник, който всъщност само придаваше на тъмнината различна текстура и отделяше тъмните от по-тъмните сенки.

Фигурите едва се открояваха. При нормално зрение бе невъзможно да се различи говорещият.

— Ни дума за това, ясно?

— Ни дума? Че той е мъртъв!

— Това си е джуджешка работа! Не бива да стига до ушите на Градската стража! Те тук място нямат! Някой от нас да ги иска тия тук долу?

— Ама те имат джуджета-стражари…

— Ха! Д’ркза. Много ги е напекло слънцето. Те сега са просто ниски хора. Мислят ли като джуджета? А Ваймс ще рови ли, рови и ще размахва глупавите вехтории и парцали, които наричат закони. Защо да позволяваме подобно кощунство? Освен това случилото се едва ли е мистерия. Само трол може да го е сторил, нали така? Казах, нали така?

— Така е станало — обади се една фигура. Гласът беше слаб, старчески и всъщност несигурен.

— Наистина, трол е бил — изрече друг глас, почти еднакъв с първия, но с малко повече увереност.

Следващата пауза бе подчертана от несекващия шум на помпите.

— Само трол може да е бил — каза първият глас. — И не е ли речено, че зад всяко престъпление стои трол?

 

 

Когато командир Сам Ваймс стигна до работата си, пред участъка на стражата в Двора на Псевдополис се бе насъбрала малка тълпа. Бе една чудесна слънчева сутрин — точно до този момент. Сега бе все още слънчева, но нищо подобно на чудесна.

Тълпата държеше лозунги. Ваймс прочете „Кръвопийците вън!!“ и „Без зъби!“. Лицата се обърнаха към него с навъсено, полунаперено предизвикателство.

Той изруга под нос, но само толкова.

Ото Вик, иконографът на Вестника, седеше наблизо със слънчобран в ръка и с потиснат вид. Той улови погледа на Ваймс и се затътри към него.

— Какво те влече насам, Ото? — подхвърли Ваймс. — Дошъл си да направиш снимка на една хубавичка размирица, а?

— Новини за зи, командире — каза Ото, свеждайки поглед към излъсканите си обувки.

— Кой ви подкокороса?

Ото вдигна очи с наранено изражение:

— Аз замо правя знимките, командире. Пък и да знаех, не мога каза поради Звободата на Презата.

— Свобода да наливате масло в огъня имаш предвид?

— Това е то звободата — сви рамене Ото. — Никъде не е речено, че е приятна.

— Да, но… нали и ти си вампир! — Ваймс посочи с ръка протестиращите. — На теб харесва ли ти какво се мъти?

— Взе пак зи е новина, командире — меко отвърна Ото.

Ваймс отново изгледа тълпата. Беше предимно от човешката раса. Имаше един трол, макар че той най-вероятно се бе присъединил на общ принцип, просто защото нещо се случваше. Вампир щеше да има нужда от каменарска машина и доста търпение, за да създаде главоболия на някой трол. Все пак имаше едно добро нещо, ако може така да се каже: тази малка странична атракция отвличаше хорските мисли от Куумската долина.

— Странно, но май нямат нищо против теб, Ото — каза той малко по-спокойно.

— Е, аз не зъм от влазтта — отвърна Ото. — Нямам меч и значка. Не предзтавлявам заплаха. Просто зъм от работническата клаза. И им злужа за змях.

Ваймс се втренчи в него. Никога преди не се бе замислял над това. Но наистина… дребничкият спретнат Ото, с черната му театрална наметка с червени кантове и джобове за всичките му пособия, с лъскавите му черни обувки, внимателно скосена на триъгълник към челото коса и не на последно място нелепия му акцент, който се засилваше или отслабваше в зависимост от аудиторията, нямаше вид на заплаха. Изглеждаше смешен, шутовски, вариететен вампир. На Ваймс не му бе хрумвало дотогава, че подигравката вероятно е с останалите. Присмиват ли ти се — не ги е страх.

Той кимна на Ото и влезе в сградата, където сержант Веселка Дребнодупе, с блестящи нови нашивки на ръкава, се бе настанила върху един сандък пред прекалено високото бюро за дежурния пост. Ваймс си отбеляза наум да направи нещо по повод сандъка. Някои от постъпилите джуджета се засягаха, че се налага да го използват.

— Мисля, че няма да е зле неколцина от момците да застанат отвън, Веселке — подхвърли той. — Нищо провокативно, само малко подсещане за хората, че пазим обществения ред.

— Не смятам, че ще се наложи, господин Ваймс — възрази джуджето.

— Не държа да видя снимка във Вестника с първия нает от Стражата вампир, нападнат от демонстранти, ефрей… сержант — остро каза Ваймс.

— И аз така си помислих, сър — отвърна Веселка. — Затова помолих сержант Ангуа да го доведе. Влязоха през задния вход преди половин час. Показва му сградата. Мисля, че са долу в съблекалнята.

— Помолила си Ангуа за това? — сърцето на Ваймс се сви.

— Да, сър — Веселка внезапно се притесни. — Ъ-ъ… има ли проблем?

Ваймс се вторачи в нея. „Тя е добър, дисциплиниран служител — помисли си той. — Ще ми се да имах още двама като нея. И си заслужаваше повишението, ей богу, но — напомни си той — тя е от Юбервалд, нали? Трябваше да съобрази за… онова между вампирите и върколаците. Може би вината е моя. Все им повтарям, че всички стражи са просто стражи.“

— Какво? О, не — смотолеви той. — Сигурно не.

„Вампир и върколак в една стая — замисли се той, докато изкачваше стълбите до кабинета си. — Е, просто ще трябва да се справят с положението. И това ще бъде само първият от проблемите ни.“

— И заведох г-н Песимал горе в залата — извика Веселка подире му.

Ваймс се спря насред стълбите.

— Песимал?

— Правителственият инспектор, сър. Онзи, за когото ме предупредихте.

„О, да — каза си Ваймс. — Вторият от проблемите ни.“

 

 

Това беше политика. Ваймс все не можеше да й хване цаката на тая политика, пълна с капани за честните люде. Конкретният бе заложен миналата седмица в кабинета на лорд Ветинари, на обичайната ежедневна среща…

— А, Ваймс — обърна се негова светлост при влизането му — толкова любезно от ваша страна, че се отбихте. Не е ли прекрасен ден?

„До момента“ — отвърна наум Ваймс, забелязвайки другите двама присъстващи.

— Пожелали сте да ме видите, сър? — той погледна към Ветинари. — На Водната улица има демонстрация на Силиконовата антиклеветническа лига и трафикът се е задръстил чак до Най-малката порта…

— Уверен съм, че може да почака, командире.

— Да, сър. Там е проблемът, сър. Точно това прави.

Ветинари вяло махна с ръка и изтъкна:

— Но, Ваймс, претоварените с пълни каруци улици са знак на прогрес.

— Само в преносен смисъл, сър.

— Е, поне съм уверен, че подчинените ви могат да се справят със ситуацията — Ветинари кимна към един празен стол. — Вече са в доста набъбнал състав. Какъв разход! Заповядайте, седнете, командире. Познавате ли се с господин Джон Смит?

Другият мъж на масата извади лулата от устата си и пусна към Ваймс неистово приветлива усмивка.

— Не сссмятам, че сссме имали удоволссствието — провлачи той, протягайки ръка. Не би трябвало да е възможно да се говори антизавалено, но Джон Смит успяваше.

„Ръкостискане с вампир? Как ли пък не, мътните го взели! — рече си Ваймс. — Дори и с някакъв в трагичен ръчно плетен пуловер.“ Вместо да поеме ръката, той отдаде чест.

— Радвам се да се запознаем, сър — излъга стегнато с отсечен поздрав. Този пуловер наистина беше отвратителен. Имаше гнусни зигзаговидни шарки в много странни, неудачни цветове. Изглеждаше като нещо, оплетено за подарък от леля-далтонистка; от онзи тип неща, които не смееш да изхвърлиш от страх клошарите да не почнат да ти се подиграват и да ти прекатурят с ритници кофите.

— Ваймс, господин Смит е… — започна Ветинари.

— Президент на анкх-морпоркската мисия на юбервалдската Лига на въздържателите — изпревари го Ваймс. — И съм убеден, че дамата до него е госпожа Дорийн Уинкингс, ковчежник на същата. Става дума за приемането на вампир в Стражата, нали, сър? Отново.

— Да, Ваймс, за това става дума — кимна Ветинари. — И, да, отново. Нека всички седнем. Ваймс?

Няма измъкване, даде си сметка Ваймс, сядайки с нежелание на стола. И този път вече щеше да загуби. Ветинари го бе хванал натясно.

Ваймс знаеше всички аргументи за наличието на различни раси в Стражата. Те бяха добри аргументи. Някои от доводите срещу тях бяха лоши аргументи. В Стражата имаше тролове, много джуджета, един върколак, три го̀лема, един Игор и не на последно място ефрейтор Нобс^[1], така че защо не и вампир? А Лигата на въздържателите беше факт. Вампири с черната лентичка на лигата („Ни една капка!“) бяха също факт. Естествено, отреклите се от кръвта вампири ставаха малко особени, но бяха интелигентни и умни и като такива — потенциален актив за обществото. А Стражата бе най-очевидната ръка на правителствената власт в града. Защо да не даде пример?

Защото — изтъкна смачканата, но все още жива душа на Ваймс — ти мразиш проклетите вампири. Без игрички, без преструвки, без измъкваници от рода на „обществеността ще е против“ или „не му е сега моментът“. Мразиш проклетите вампири и това си е твоята проклета Стража.

Останалите трима го гледаха втренчено.

— Гозподин Ваймз — обади се г-жа Уинкингс — не мозем да не забелезим, че взе още не зте наели нито един от нашите членове в Зтразата…

„Кажи «Стражата», а, защо не го кажеш? — заяде се наум Ваймс. — Знам, че можеш. Пусни осемнайсетата буква от азбуката в живота си. Вземи назаем от господин Смит, той си има в излишък. Както и да е, имам нов аргумент. Железен като стражеска броня.“

— Госпожо Уинкингс — обърна се той на глас, — нито един вампир не е кандидатствал за Стражата. Те просто не са психически пригодени за стражевия начин на живот. И обръщението е командир Ваймс, благодаря.

Малките очички на г-жа Уинкингс блеснаха с праведна злост.

— О, да не би да каззвате, че вампирите за… глупави?

— Обратното, госпожо Уинкингс. Казвам, че са интелигентни. И точно това е проблемът. Защо му е на един умен човек да рискува да го ритат отз… в главата всеки ден за трийсет и осем долара на месец, плюс надбавките? Вампирите имат класа, имат образование, имат „фон“ пред името си! Имат възможност за стотици къде-къде по-добри занимания, отколкото да обикалят улиците като ченгета. Какво искате от мен, да ги накарам насила да постъпят в Стражата?

— Нямали да им сссе предложи по-висссок чин? — запита Джон Смит. Лицето му бе потно, а постоянната му усмивка — налудничава. Мълвеше се, че изпитва големи затруднения с Обета.

— Не. Всички започват с улицата — отсече Ваймс. Това не беше съвсем вярно, но въпросът го засегна. — Както и с нощната стража. Добър тренинг. Най-добрият. Седмица дъждовни нощи с надигащи се мъгли, капеща във врата вода и странни шумове в сенките… е, тогава разбираме дали имаме истинско ченге…

Още недоизрекъл и разбра истината. Направо се сблъска челно с нея. Сигурно бяха намерили кандидат!

— Е, радвам зе да го чуя! — Г-жа Уинкингс се отпусна назад в стола.

Ваймс искаше да я разтърси и да изкрещи: „Не си вампир, Дорийн! Омъжена си за вампир, да, но той не е бил такъв до момента, когато човек изобщо може да си представи, че би могъл да има желание да те захапе! Всички истински въздържатели се опитват да се държат нормално и ненатрапчиво! Без диплещи се плащове, без кръвосмучене и определено без разкъсване на корсажни нощници на млади дами! Всеки знае, че Джон Смит Какъв Ти Вампир беше Конт Варго Св. Ужас фон Злодейски! Но сега той пуши лула и носи тези ужасни пуловери, колекционира идиотщини и прави модели на човешки органи от кибритени клечки, понеже смята, че хобитата ни правят по-човешки! Но ти, Дорийн? Ти се роди на Петльовата улица! Майка ти беше перачка! Никой никога не би ти разкъсал нощницата, не и без кран! Но ти си толкова… увлечена по това, нали? То ти е проклето хоби. Опитваш се да изглеждаш по-вампирски от самите вампири! За жалост фалшивите резци потракват, докато говориш!“

— Ваймс?

— Ъ-ъ? — Ваймс осъзна, че протичаше разговор.

— Господин Смит има добри новини — обяви Ветинари.

— Да, наиссстина — Джон Смит засия безумно. — Имаме попълнение за вас, командире. Вампир, който иссска да бъде в Ссстражата!

— И, разбира зе, нозщта няма да е проблем — додаде Дорийн тържествуващо. — Ние зме нозщта!

— Да не се опитвате да ми кажете, че трябва… — започна Ваймс, но Ветинари бързо се намеси:

— О, не, командире. Всички ние напълно уважаваме вашата автономност като началник на Стражата. Очевидно трябва да назначите когото сметнете за удачно. Единствената ми молба е кандидатът да бъде интервюиран в дух на безпристрастност.

„Да, де, точно така — каза си Ваймс. — А политиката с Юбервалд ще потръгне малко по-гладко, нали, ако се похвалим, че дори сме взели въздържател в Стражата. И ако отхвърля този кандидат, ще трябва да обяснявам защо. А «просто не харесвам вампири, ясно?» вероятно няма да мине.“

— Разбира се — отвърна той. — Пратете ми го.

— Той всъщност е тя — уточни лорд Ветинари. Погледна книжата пред себе си. — Салация Делорезиста Аманита Тригестратра Зелдана Малифий… — той поспря, разлисти няколко страници и заключи:

— Мисля, че можем да пропуснем известна част от фамилията, но завършва с „фон Гърбатен“. Тя е на петдесет и една, но — додаде бързо, преди Ваймс да се хване за разкритието — за един вампир това не е никаква възраст. О, и предпочита да я наричат просто Сали.

 

 

Съблекалнята не беше достатъчно голяма. Всъщност нямаше нищо общо с „достатъчно голяма“. Сержант Ангуа се опита да не диша.

Огромна зала, ето това щеше да е добре. На открито — още по-добре. Онова, от което се нуждаеше, бе пространство, в което лъха въздух. По-специално нуждаеше се от пространство, в което да не лъха на вампир.

По дяволите Веселка! Но не можеше да откаже щеше да изглежда зле. Единственото, което можеше, бе да изцеди една усмивка и да потисне напиращото желание да откъсне със зъби гръкляна на момичето.

„Сигурно е наясно какво прави — занарежда си Ангуа. — Сигурно знаят, че излъчват онова усещане за непринудена лекота, за увереност сред всякаква компания, като че са си у дома навсякъде, карат всички останали да се чувстват долнопробно и неловко. О, боже! Викай ми Сали, да, бе!“

— Извинявай за това — каза на глас, опитвайки се да насили космите по врата си да не настръхват. — Малко е тесничко тук. — Тя се прокашля. — Както и да е, това е положението. Не се притеснявай, тук винаги си мирише така. И не се хаби да заключваш шкафчето си — всички ключове са еднакви, пък и повечето врати поддават, ако удариш рамката както трябва. Не дръж ценности в него — тук има прекалено много ченгета. И не го вземай много навътре, когато някой ти сложи светена вода или дървен кол в шкафчето.

— Това вероятно ли е? — вдигна вежди Сали.

— Не е вероятно — отвърна Ангуа. — Сигурно е. Аз, напр’мер, редовно намирах кучешки нашийници и бисквитки с формата на кокал в моето.

— Не се ли оплака?

— Какво? Не! Никакви оплаквания! — сопна се Ангуа, жадувайки да спре да вдишва на момента. Вече беше сигурна, че косата й е в пълен хаос.

— Но аз смятах, че Стражата е…

— Виж какво, то няма нищо общо с онова, което си… което сме, ясно? Ако си джудже, ще намериш чифт обувки с платформа или подвижна стълба или нещо от сорта, макар че напоследък не се случва толкова често. Обикновено го пробват с всекиго. Това си е запазена марка на ченгетата. И после гледат реакцията ти, разбираш ли? Не им пука дали си трол или гном, или зомби, или вампир — особено, додаде тя на себе си, — но не им позволявай да си мислят, че си мрънкало или порта. Всъщност бисквитките бяха доста добри, да ти кажа честно… а, видя ли се с Игор?

— Неведнъж — отвърна Сали. Ангуа насили една усмивка. В Юбервалд непрекъснато се натъкваш на Игори. Особено ако си вампир.

— С тукашния имам предвид.

— Не мисля.

А, добре. Ангуа обикновено избягваше лабораторията на Игор, понеже миризмите, излъчващи се оттам, бяха или болезнено химически или ужасно, неприлично органични, но сега би ги поела с облекчение. Тя тръгна към вратата малко по-бързо, отколкото налагаше вежливостта, и почука.

Вратата се отвори със скърцане. Всяка врата, отваряна от Игор, скърцаше. Това си е талант.

— Здрасти, Игор — жизнерадостно поздрави Сали. — Дай шест!

Ангуа ги остави да си бърборят. Игорите бяха естествено сервилни, вампирите — естествено не. Бяха идеално съчетание. Поне сега можеше да отиде да подиша малко въздух.