Майкъл Маршал Смит
Избраниците (32)

31.

В осем и четирийсет и пет на следващата сутрин чакахме в колата на улицата пред „Лелиното килерче“. Беше студено и от два часа валеше мокър сняг; небето бе покрито с тъмни облаци. Бях си купил кутия цигари и ги пушех една след друга. Боби не коментираше. Седеше с пистолет в скута и се взираше напред.

— Кога ще пристигнат?

— Няма гаранция, че изобщо ще дойдат. Може само тя да се появи.

— Ченге без значка и жена. Мамка му. Ние сме непобедими. Можем да нападнем Ирак.

— Няма към кой друг да се обърнем, Боби.

На улицата се появи някаква безлична кола. Вгледахме се внимателно в нея, но зад волана седеше жена на средна възраст и изобщо не ни обърна внимание. Чакахме пред кантората от осем часа. Бяхме много изнервени. Никой от двама ни не беше спал добре.

— Ето — рече накрая Боби и посочи към другата страна на улицата. — Хилав мъж с червена коса. Този ли е?

Изчакахме Чип да влезе в кантората и слязохме от колата. Оставих вратите отключени. Улицата беше почти празна. Времето не беше много подходящо за разходки, а основното движение минаваше през друга част на града.

Отворих широко вратата на „Фарлинг риалти“ и влязох, Боби ме последва. Чип беше в кабинета си.

В чакалнята имаше четири бюра. Двете отдясно бяха свободни. На другите седяха две жени около четирийсетте с изпипани фризури и стегнати костюми, едната със зелен, другата с червен. И двете ни изгледаха с очакване, готови да ни продадат жилището на мечтите ни.

— Търсим Чип — казах аз.

Едната жена стана и измънка:

— Господин Фарлинг сега ще дойде. Желаете ли кафе, докато чакате?

— Господин Хопкинс няма да остане.

Чип стоеше на вратата на кабинета си. На бузата и челото му имаше избледняла синина.

— Всъщност мисля, че ще си тръгне веднага — добави.

— Точно това смятахме да направим, Чип, а ти идваш с нас. Отиваме в „Палатите“ и имаме нужда някой да ни вкара. И тъй като ти си единственият агент, който продава собствеността им, нямаме друг избор. Можеш да дойдеш доброволно или да те извлечем за гушата.

— Няма да стане — възрази той раздразнено.

Вратата на кантората се отвори зад гърба ми. Обърнах се и видях двама полицаи. Единият бе висок и с черна коса. Другият — нисък и рус. Именно той заговори:

— Добро утро, господин Хопкинс.

— Познаваме ли се?

— Говорихме по телефона.

— Не си спомням.

— Обадихте се в участъка. Обсъдихме смъртта на родителите ви.

Чух как зад мен Боби бърка в джоба си.

— Полицай Спърлинг.

— Аз го повиках — каза Чип. — Видях, че чакате вън. Вече подадох жалба за побоя, който ми нанесохте.

— Според мен обстоятелствата бяха други. Вие получихте гърчове.

— Моето мнение е различно. А също и становището на полицията.

— Това са глупости, Уорд — изръмжа Боби.

Чип се обърна към двете жени, които следяха разговора като любопитни котки:

— Дорийн? Юлия? Идете за малко в задния кабинет.

— Дошли сме за теб, Чип — казах аз. — Няма нужда да ги гониш.

— Веднага — извиси глас Чип и двете жени се измъкнаха; той затвори вратата зад тях.

— Моля да ме придружите до участъка — рече полицай Спърлинг; говореше спокойно и разумно. — Не знам дали ви е известно, но къщата на родителите ви и хотелът, в който бяхте отседнали, са пострадали. С полицай Макгрегър сме готови да ви съдействаме.

— Вижте, не съм сигурен, че ви вярвам.

— Какво му има на партньора ти? — обърна се Боби към Спърлинг. — Не е много разговорлив.

Вторият полицай го погледна, но не отрони и звук. Тогава започнах да се тревожа. Когато някой погледне Боби в очите, без да покаже някакво уважение, той е или глупав, или много опасен.

— Разделение на труда — предположих с надеждата, че все още можем да се измъкнем без неприятности. — Може би Макгрегър попълва формулярите.

— Ти си пълен глупак, Хопкинс — намеси се Чип. — Очевидно е наследствено.

Спърлинг не му обърна внимание:

— Господин Хопкинс, ще ни придружите ли?

— Не — отсече Боби.

Чип се усмихна. Макгрегър извади пистолета си.

— Ехо, спокойно — подвикнах нервно.

Полицай Спърлинг изглеждаше по-изненадан и от мен. Изгледа удивено оръжието в ръката на партньора си:

— Ъ, Джордж…

В същия миг Макгрегър започна да стреля.

Ние се хвърлихме на земята в момента, в който забелязахме тънката усмивка на Чип, но бяхме твърде бавни. В кантората нямаше къде да се скрием.

Боби извади пистолета си и започна да стреля по Макгрегър. Улучи го два пъти — в бедрото и корема. Вторият куршум обаче не издаде звука, който очаквах, и аз си дадох сметка, че полицаят носи бронирана жилетка. Ударът бе достатъчно силен, за да го повали върху бюрото отзад, но той бързо се изправи. Спърлинг стоеше с отворена уста.

Аз изпреварих поредния куршум на Макгрегър с една педя и се претърколих на пода. Скрих се зад бюрото на Дорийн и стрелях. Улучих го в рамото. В този момент нещо изсвистя над главата ми и аз забелязах, че Чип държи малък пистолет. След това не помня много. Когато попадне в открита престрелка, човек няма време да мисли, да се прицелва.

Стрелбата спря след десетина секунди. Аз седях свит зад бюрото на Юлия и усещах изгаряща болка в бузата и челото си. Нещо ме беше одрало, но не мислех, че е куршум. Бях много изненадан, че не съм пострадал по-сериозно. Съдържанието на главата на Чип бе размазано по стената отзад. Макгрегър беше избягал, вратата зееше.

Спърлинг бе ранен и лежеше неподвижно върху едно бюро. Главата му все още си беше на мястото. Оставих го така.

Боби стоеше опрян на стената до вратата и държеше едната си ръка. През пръстите му се процеждаше кръв. Сграбчих го и го изблъсках навън.

Паднахме на тротоара, претърколихме се през улицата, аз отворих вратата на колата и го наблъсках вътре. Двама души с жълти ски–екипи зяпаха с отворена уста ту нас, ту разбитата врата на кантората.

— Сигурно снимат филм — каза единият.

— Добре съм — прошепна Боби, докато сядах зад волана и палех двигателя; скочих върху газта и потеглих. — Добре съм.

— Прострелян си, глупако.

— По-бавно.

Пред нас имаше знак „Стоп“, кръстовището беше натоварено. Отпуснах педала и като по чудо успях да се промъкна между колите.

— Накъде караш?

— Към болницата, Боби.

— Не можем да отидем там. Не и след това, което се случи.

— Спърлинг ще ни подкрепи.

— Единственото, което знае, е, че имаше стрелба. Двама бяха ранени, а един цивилен е мъртъв.

— Той видя, че Макгрегър започна пръв. А и можем да отидем в болница в друг град.

— Пак ще се наложи да докладват в полицията, а ние стреляхме по ченгета.

— Боби, ти си ранен. Не искам повече да те убеждавам.

Докато карах на запад, криволичейки между колите, той пусна ръката си. Погледнах раната. Имаше кръв, но не беше толкова сериозно, колкото очаквах. Той присви очи от болка, дръпна ръкава си и погледна отдолу.

— Липсва ми парче месо — призна. — Положението не е идеално, но ще оживея. И имаме по-важна задача.

— Каква?

— Да се въоръжим. Да си намерим големи, ама наистина големи пушкала.

* * *

Оставих Боби в колата и изтичах в магазина. Вече валеше сериозно и облаците обещаваха още. Преди да отворя вратата, постоях за момент, за да се опомня. Много търговци на оръжие се стремят да създадат впечатлението, че стоката им не е предназначена единствено за убиване. Не е разумно да нахълташ в магазина с вид, сякаш си готов всеки момент да започнеш да стреляш.

Помещението бе тясно и дълго. На витрината бяха изложени пистолети като бижута, но отзад се виждаха и стелажи с пушки. Нямаше други клиенти, стъклата не изглеждаха бронирани. Продавачът беше белокос, дебел, със синя риза и делови вид.

— Да ви помогна с нещо?

Той опря големите си ръце на тезгяха. На два плаката зад него се виждаха лицата на известни терористи от Близкия изток с надпис „Мъртви или живи“, като последните две думи бяха задраскани.

— Искам да купя пушки.

— Тук продаваме само сладолед. Все се каня да сваля този стар надпис отвън.

Засмях се сърдечно. Той също. Всичко бе много весело. Чудничко си прекарвахме.

— И така. Какво по-точно търсиш?

— Две пушки с осемстотин патрона, четирийсет пълнителя 45-и калибър с мек връх, а другите, каквито има, от най-евтините. Две бронирани жилетки, скъпи. Едната голям размер, другата — среден.

— Уха! — извика той все така весело. — На война ли отиваш?

— Не. Но имам сериозни проблеми с плъховете.

Усмивката му помръкна и той се втренчи в бузата ми.

Вдигнах ръка и я избърсах. Пръстите ми се нацапаха с кръв.

— Както виждаш, проблемът е сериозен — добавих.

Този път той не се засмя:

— Не знам дали мога да ти продам всичко това.

Извадих кредитната си карта и той отново се усмихна.

Пресметна набързо общата сума, като дори ми направи отстъпка за боеприпасите.

Да купиш наведнъж амуниции за убиването на осемстотин човека, се оказа добра сделка.

Той ми съобщи сума и аз махнах нетърпеливо, бързах да приключвам и да се махам. Погледнах през прозореца към Боби. Той бе свалил сакото си и превързваше раната. Бях купил бинт, марля и безопасни игли от една ветеринарна аптека. Боби наблюдаваше паркинга. Обърнах се тъкмо навреме.

— Не мърдай! — предупредих и насочих пистолета си към гърдите на продавача.

Той застина с ръка на няколко сантиметра от телефона.

— Нека да отгатна. Пред два дни е минало едно ченге и ти е казало да не продаваш нищо на човек на име Уорд Хопкинс, така ли е?

— Точно така.

— Само че ти въпреки това ще го направиш, нали?

— Не. Няма.

Пристъпих към него и насочих пистолета към главата му. Чувствах се изтощен и уплашен. Той поклати глава и отново посегна към телефона.

— Нищо няма да ти продам.

Телефонът беше старомоден. Издаде странен звук, когато куршумът се заби в него. Продавачът отскочи разтреперан.

— Ще ми продадеш — обясних му бавно. — Иначе ще те застрелям и ще си взема каквото ми трябва. Нямаш право да се оплакваш, защото пистолетът, който държа, е купен от този магазин. И знаеш ли какво? Смятам да го използвам точно по предназначение.

Продавачът остана неподвижен за момент, сякаш се чудеше в коя посока да отскочи.

Наистина се надявах да се подчини, защото нямах никакво намерение да го застрелвам, а вероятно и той го знаеше.

Сетне очите му проблеснаха. Обърнах се и видях, че към магазина се приближава млад мъж, носещ пликче със сандвичи и риза със същия цвят като на продавача.

Изругах, наведох се и грабнах толкова кутии с патрони, колкото можех да нося.

— Ама че обслужване — изръмжах и изхвърчах навън, като блъснах младия мъж и го повалих в една локва.

Скочих в колата и хвърлих боеприпасите в скута на Боби.

— Не се справих много добре.

— Виждам — отбеляза Боби.

Продавачът се появи на вратата с голяма пушка в ръце.

Натиснах силно педала на газта и дадох на задна. Първият куршум изсвистя високо над колата. Младият мъж се изправи и се втурна в магазина, като изблъска другия от пътя си. Ударих спирачка, направих рязък завой и дадох пълна газ. Един куршум разби дясното задно стъкло.

— Името ми беше в черния списък на магазина — обясних, докато се носехме без определена посока, само да е далеч от града. — Поне на един въпрос получих отговор. Как „Избраниците“ се добраха толкова бързо до дома на родителите ми, след като се нахвърлих върху Чип първия път. Изобщо не се е налагало да идват. Макгрегър е бил на разположение.

— Има логика.

— И още нещо има логика. Макгрегър и Спърлинг са първите, пристигнали на местопроизшествието след катастрофата на нашите. Може би Макгрегър е стигнал малко по-рано.

— А сега е в полицейското управление на Дайърсбърг, целият в кръв, и повтаря имената ни. Яко сме загазили, Уорд. Затънали сме до шия. Какво ще правим сега?

В града имаше само един човек, който може би щеше да се съгласи да ми помогне. Казах името му.

— Добре — кимна Боби; присви очи от болка и се отпусна на седалката. — В момента точно адвокат ни трябва.

* * *

Според визитната картичка, която ми беше дал след погребението, домът на Харолд Дейвидс се намираше в противоположния край на града. За разлика от квартала на родителите ми — с кривите му улички и хълмистата местност, тук къщите бяха разположени в правилни редици и между тях имаше големи разстояния, заети от добре поддържани дворове.

На верандата светеше, във вътрешността на къщата също се виждаше светлина. На улицата бе спряна кола като тази на Дейвидс. Останахме в нашата известно време, за да се уверим, че не са ни проследили, след това слязохме.

Позвъних на вратата. Никой не се появи. Нормално.

— По дяволите. Сега какво?

— Обади му се — предложи Боби, докато оглеждаше улицата.

Извадих мобилния си телефон и набрах служебния номер на Дейвидс. После пробвах домашния му, в случай че е изключил звъна или не го е чул. Чухме звъна поне на два телефона на различни етажи в сградата, но след осем позвънявания се включи телефонният секретар. В записаното съобщение се казваше служебният му номер, но не се споменаваше никакъв мобилен телефон.

— Не можем да киснем тук — отбелязах. — В такъв квартал някой съсед ще извика ченгетата.

Боби натисна дръжката. Вратата беше заключена. Той бръкна в джоба си и извади малък инструмент. Понечих да възразя, но се отказах. Нямаше къде другаде да отидем. Той тъкмо насочваше инструмента към ключалката, когато отвътре се чу щракване. Подскочихме.

Вратата се открехна. През пролуката се показа лицето на Харолд Дейвидс.

— Харолд.

— Уорд? Ти ли си? — Той отвори вратата малко по-широко; изглеждаше ужасно разтревожен. — Боже мили! Какво е станало с него?

— Ранен е.

— Ранен? От кого?

— От лошите. Виж, знам, че не това имаше предвид, когато ми каза, че мога да ти се обадя, ако имам нужда от нещо, но сме загазили много. И нямам към кого да се обърна.

— Уорд. Аз…

— Моля те. Ако не за мен, направи го за татко.

Къщата му беше доста по-малка от дома на родителите ми, но само коридорът съдържаше три пъти повече неща. Списания, произведения на изкуството, книги върху малка орехова ракла, направена сякаш точно за тази цел. Отнякъде звучеше нежна класическа музика. Вероятно Бах.

— Право напред — каза Дейвидс. — И внимателно с килима. От вас капе кръв.

По стените на хола имаше репродукции на картини, никоя от които не ми беше позната. Осветлението бе слабо. Нямаше телевизор, само малка и скъпа уредба, от която се чуваше музиката. Имаше старо пиано, покрито със снимки, едни в рамки, други — просто подпрени. Пред дивана беше постлан шарен килим, малко разръфан по краищата.

— Ще донеса кърпа — каза Дейвидс; подвоуми се на прага, сетне изчезна.

Докато го нямаше, Боби остана в средата на стаята; вдигна ръката си, за да не капе кръв по пода. Огледах се. Вещите на другите хора са толкова странно нещо. Особено на старите хора. Спомням си как веднъж по някакво спонтанно хрумване купих на баща си стара сметачна машинка за Коледа. Видях я в един антикварен магазин, реших, че ще му хареса, и я взех. Когато я разопакова, той се втренчи в мен и ми благодари със странен глас. Казах му, че това явно не е най-вълнуващият подарък, който е получавал. Без да пророни дума, той ме заведе в кабинета си и отвори едно чекмедже. Там, под събирани с години химикалки и моливи, лежеше стара сметачна машинка. Беше дори същият модел. Животът на Дейвидс бе като пазар на вехтории. Това, което за баща ми е било модерно, за мен беше старо. Ние не можем да разберем хората, събирали с десетилетия различни вещи. Мислиш си, че са до теб, а те се оказват невъобразимо далече.

Дейвидс се върна с една кърпа и Боби я уви около ръката си. След това адвокатът се настани в едно кресло и се втренчи в пода. Изглеждаше уморен и блед, много по-стар, отколкото при предишната ни среща. На бледата светлина бръчките му изглеждаха още по-дълбоко врязани.

— Разкажи ми какво стана, Уорд. Не мога да ти обещая голяма помощ. Моята специалност са сделките, не престрелките.

Той прокара пръсти през косата си и ме погледна. В този момент нещо ми прищрака.

Обърнах се, взрях се в пианото, сетне в Дейвидс.

— Какво гледаш, Уорд?

Отворих уста, но не успях да продумам. Отново я затворих.

— Какво има? Какво сте направили?

Изборът му на думи, макар и напълно случаен, ме убеди окончателно.

Накрая успях да проговоря:

— Откога се познаваш с родителите ми?

— От 1995-а — отвърна той, без да се замисля. — Годината, когато дойдоха тук.

— А преди това?

— Не. Как бих могъл?

— Може да сте се срещнали някъде. Някак си. Пътищата на хората често се пресичат.

Той отново сведе поглед към пода.

— Странни работи приказваш, Уорд.

— От колко време живееш в Дайърсбърг?

— Откакто съм роден, както предполагам, че знаеш.

— И името Мързеливия Ед не ти говори нищо, така ли?

— Не — отвърна той, без да вдига поглед, но в гласа му не личеше никакво колебание, никаква несигурност. — Странно име, ако питаш мен.

Боби ме загледа изпитателно.

— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.

— Съжалявам за приятеля ти, Уорд, но наистина не разбирам накъде биеш.

Взех една снимка от пианото. Не беше групов портрет. Такива имаше само два, черно-бели, избледнели спомени за отдавна починали хора, застанали вдървено пред недобре позната по времето им машина. Тази, която взех, бе обикновен цветен портрет отпреди много време, с онези неестествено ярки червени и сини цветове, изпъкващи над всички останали. Млад мъж сред гората.

— Пусни за содомията — казах, без да вдигам очи от образа на Харолд отпреди толкова много години. — Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон.

— Стига, Уорд!

Този път гласът му леко трепереше.

Боби взе снимката от ръката ми.

— Тази сигурно е правена няколко години по-рано — отбелязах. — Харолд изглежда по-млад и по-слаб, отколкото на записа. И още не си е пуснал коса.

Обърнах се към Дейвидс:

— Трябва да си бил, колко… с пет-шест години по-млад от тях и Ед, приблизително на възрастта на Мери. А сега си единственият оцелял. Затова не искаше да отвориш, когато позвънихме, и не вдигаше телефона.

Дейвидс ме гледаше втренчено. Изглеждаше на сто години и много уплашен.

— О, мамка му! — изруга отчаяно.

Искаше ми се да го сграбча, да го разтърся, докато го накарам да проговори, докато разбера какво става, докато получа някакво обяснение за тайните, в които бе забулен животът ми. Ала както тялото му бе загубило петдесетина килограма през последните трийсет години, така лицето му беше загубило всичко, което бях виждал в него, целия си авторитет. Изглеждаше смачкан, слаб, по-уплашен дори от мен самия. Затова казах просто:

— Разказвай.

Историята се оказа кратка.

Някога, преди много години, имало петима приятели.